kemper-club forum

[kvp155]

Реших да споделя нашите преживявания за пътуването ни из Турция основно по две причини. Първата е, че и аз може би съм като повечето регистрирани потребители във форума, само четем и се възхищаваме на написаното, а нищо не споделяме. И втората, че може би много от вас се колебаят дали да я посетят, защото Турция е прекалено рискова и с нищо незаслужаваща внимание държава или поне за мен беше такава. Няма как знаейки историята на предците си да съм безразличен към нея. Като добавим към това и образа на турските амбулантни търговци люпещи семки и продаващи какво ли не по пазарите в България, невиждам причина защо трябва да ги харесвам. Едно обаче неможе да се отрече – географски държавата е разположена на уникално място и е пропита с история. Е точно заради това си заслужава да бъде посетена (може би е важно да кажа, че съм ходил няколко пъти в Турция, но не на почивка, а служебно за по 2-3 дни, вкл. и в Истанбул)
И така Първи опит:
След няколко ваканции из Адриатика, Гърция и Македония (Охрид), решихме тази лятна ваканция (на 2015г) да я прекараме на нетолкова популярно място, като например някой турски остров. Помислихме за някакви критерии, вписващи се в нашите разбирания и се спряхме на: прилично отдалечен от България, тихи заливи подходящи за деца, пясъчен плаж с достъп с кемпер, слабо населен, не много ветровит, налични хранителни магазини, вода и т.н. Огледахме внимателно и си избрахме подходящ – Бозчеада. Подготвихме багажа, като грижливо го натъпкахме и най-малките пространства с всичко необходимо за една лятна почивка, сменихме турски лири и така на 15.08.15г потеглихме към Турция с идея на връщане да отделим достатъчно време за разходка из Истанбул. Периода съвпадаше с прибирането на турските гастербайтери и на българо-турските граници беше ад, та затова решихме да минем през Гърция. Пътя беше доста за каране в августовата жега, без климатик и със скорост от 90км/ч и за по-практично го разполовихме на къмпинг „Фанари“ (между Ксанти и Комотини). Избрахме го заради близостта му до голямо защитено езеро и сравнително добрата му локация по маршрута ни. За краткотраен плаж с една нощувка не се изисква кой знае какво. Пристигнахме в късния следобяд и щом спрях пред къмпинга долових леко свистене. Разходих се около кемпера и ………… задна дясна – на джанта. Последва позната процедура, разтоварване на половината багаж, крикове, ключове, резервна и след час всичко е ОК. Жега, пот, прахоляк, всичко е на мястото си. Регистрираме се в къмпинга (който не предлага нищо особено за високата си цена от 30 ?) и всички вкупом към плажа. А там брега открит, каменист, мръсен, водата – мътна, но поне се охладихме. Излизаме от морето и децата се пръснаха по плажа жадни за игри и как да е иначе, като са били затворени в кемпера повече от 7ч. Започва гоненица около някакви открити душове на плажа. Така и не разбрах, какво точно стана, но вниманието ми бе привлечено от неистовия рев на най-малкото ни дете – 3г. (това не беше рядкост, защото винаги има за какво да се реве). Веднага отидох там да раздавам правосъдие, но виновни нямаше. Малкия лежеше безпомощно на бетонената настилка под душа и плачеше. Беше се подхлъзнал в играта и паднал. На пръв поглед нищо сериозно. Занесох го при майка му, а тя категорично отсече: „кракът му е счупен“. Уплахата и страхът ме пронизаха моментално. Едвам разбирах какво ми казва, а какво трябва да правя - въобще не знаех. Да беше блокирал двигателя на кемпера или да беше изгорял, щеше да ми е по-спокойно. Беше почти тъмно, а се намирахме на около 35-40км от населено място за което незнаехме нищо. Крачето се наду, а детето не спираше да плаче. Отидохме на рецепцията да попитаме, как да стигнем до най-близката болница. Персонала любезно ни помоли да чакаме на място, като напълно ни съдейства – обадиха се на спешна помощ и извикаха линейка в къмпинга. Дойде за около 40минути и от там право в спешното на болницата в Комотини. Последваха тягостни минути до излизане на резултата от рентгена – тежко счупване на бедрена кост. Мястото е възпалено и манипулации са невъзможни. Следва задължителен престой в болницата до спадане на оттока. Около полунощ приеха жена ми с детето, а аз се върнах при останалите.



Изкарах си "чудесно" чакайки на този тъп къмпинг няколкото дни заявени от докторите да отминат.

[AlbenaAlex]

Ох, супер неприятна случка! Надявам се, че нататък нещата ще са се подобрили и пътеписът ще тръгне в правилна посока. Но, пък иначе пишете доста добре и увлекателно, съпреживях болката и уплахата ви!

[kvp155]

Никога не съм писал пътеписи, а разкази само като ученик и то защото бяха задължителни. Литературата не ми беше най-силната страна и затова не знам какво се получава, но факта, че написаното се е харесало поне на един човек е доста укоражителен. Благодаря на AlbenaAlex.

След изтичане на времето и консултации с докторите, ни предложиха операция. Отказахме. Подписахме декларации за доброволно напускане, натоварихме се в кемпера и директно към Пирогов. Дежурния лекар д-р Цуцумански ни позна от вратата – вече е правил счупена ръка на другият ни син и счупен пръст на дъщеря ни. Въобще ние сме абонати там. Приеха ни в "спешното“ на детската ортопедия. Отново рентгени, пищяне и накрая ни гипсираха подобаващо. Цуцумански отсече: „Операция не е необходима, но в гипс мин. 50 дни“. Олекна ми. Тия дни бяха голямо мъчение за всички, но ги изтърпяхме. Така несполучливо завърши опитът ни да почиваме в Турция.



Междувременно след края на лятото решихме, че кемпера ни е станал леко тесничък за толкова хора и го продадох. Купих по-голям с отделни спални, за да не се налага да сгъвам и разгъвам постоянно масата, а и да събира повече багаж.

Вече напълно възстановени и с бодро настроение решихме да прекараме Новата 2016г на топло в Истанбул. Прогнозата беше чудесна 14-16 градуса. Подготвихме културната програма, местата за приспиване, обадихме се на едни приятели (също с кемпер), които искаха да посетят Метеора и на 25.12 отпрашихме отново към Турция, пак през Гърция. По път разгледахме езерото Керкини и видяхме ятата от многото гнездящи там птици - розов пеликан, корморан, розово фламинго, чапли, лопатарки и т.н. Сдобихме се и с черупки на големи сладководни миди, направихме малко снимки и потеглихме.





Надвечер пристигнахме в къмпинга на Метеора - абсолютно празен, все така очарователен, спокоен и работещ целогодишно. Мястото наистина е магнетично. Отпочинахме и на сутринта поехме по завоите. Ударно разгледахме всички манастири. Преспахме на паркинга пред големия Метеор и на следващата сутрин се разделихме с нашите приятели, те към България, а ние към Турция.
Пътя по магистралата е доста еднообразен и скучен, но затова пък през Декември е прохладен и спокоен откъм трафик. Вечерта успешно акостирахме на големия паркинг зад плажа, в непосредствена близост до къмпинга (40.846036, 25.856034) в Александруполис (къмпинга не работеше, но не ни и трябваше). Разходихме се из вечерния град и обратно по леглата. На сутринта атакувахме граничния пункт. Турците се предадоха без бой и го превзехме без усилия за около 15мин. Закупихме от близката бензиностанция дебитния стикер за магистралите и право към Истанбул. Пътува се спокойно и приятно, но наближавайки града трафика ставаше все по-осезаем. Усещането да те изпреварват 50-тонни камиони от двете страни едновременно е трудно да се опише. ТИР-те и колите буквално прелитат покрай нас. Дисциплина – никаква. Тук веднага се сетих, че като влачех караваната из баирите на Австрия и Германия и скоростта ми падаше на 70-80км нито един ТИР не ме изпреварваше. Бяха толкова дисциплинирани, че можех да тичам бос между тях на зик-заг. Това са същите турски шофьори, но вече в родината си. Едва ли ще кажа нещо ново, но движението в Истанбул е пълна лудница. Колите са навсякъде, а оставиш ли и най-малката дистанция пред себе си две коли са се втурнали за мястото, без де се интересуват засичат ли някой и ще го ударят ли макар и леко. Клаксоните не спират и мигачи няма. Псувни и ядове обаче също няма - това е просто различен начин на живот. С две думи трябват ви железни нерви, здрав съединител и добри спирачки, другото е на късмет.
Истанбул е петият по големина град в света, с население от почти 15 млн. души и е един от най-дългите в света: от Запад на Изток дължината му е около 250 км. Всички тези данни се усещат веднага след края на магистралата, която като клин се забива в града и започва едно на пръв поглед хаотично движение.



Още нещо няма как да ви убегне - търговци на каквото се сетите минават смело покрай колите и предлагат на шофьорите храна, вода, аксесоари за коли и т.н. Риска да те сгазят е голям, но алъш-веришът тече с пълна сила и печалбата явно си заслужава.



Така някакси се добираме до първата избрана точка – Аквариума (40.964663, 28.799971). Аквариумите са два, ние избрахме по големия и по лесно достъпния. Точно пред него има голям безплатен паркинг на магазин DECATLON (41.045413, 28.895146). Паркирахме спокойно, закупихме си семеен билет за 129TL (грубо 10лв=16TL) и се гмурнахме сред рибите.
Аквариума представлява един огромен стъклен съд с неясна и неправилна форма, която буквално заобикаля зрителите. Приятно озвучено и оцветено е навсякъде. В началото ще ви направят снимки, които ако ви харесат ще си ги платите в края на тура.



и костенурките



и пак рибите







На места се минава през прозрачен тунел и рибите буквално можеш да ги погалиш. Децата бяха много впечатлени. Дойде и краят, взехме си снимките и към кемпера.

Следваше посещение на единствената желязна православна църква Свети Стефан (41.031721, 28.950221). Подходящ паркинг има зад църквата - има пресечка на която спират автобуси с туристи (41.032282, 28.949595). Неможахме да я разгледаме. Църквата беше затворена и течеше ремонт, който видимо се проточваше с години.
Времето напредна и се отправихме към точката за преспиване – голям паркинг в близост до прочутото кафене Пиер Лоти (41.049571 28.935053).



Паркинга е охраняем, просторен и с течаща вода и тоалетни (платени). Всъщност тоалетни има навсякъде и не са нещо ново - по време на Сюлейман Великолепни в града е имало над 1500 обществени тоалетни, докато в Западна Европа те още не са били познати. Та настанихме се на паркинга и почти веднага се втурнахме през гробищния парк към кафенето. За Пиер Лоти е изписано много (включително колеги от форума Стоян и Роси) така, че няма да се повтарям. Ще потвърдя само, че от върха се открива невероятна гледката към Златния рог. Не може да се опише, трябва да се види – през нощта и през деня – задължително. Ние пък си забравихме фотоапарата и снимахме с телефон. Снимките са отвратителни и сега няма да качвам (за следващия път си го носехме - апарата). В непосредствена близост зад паркинга е малко площадче с цветни фонтани, Еюп джамия и неголяма пешеходна зона (41.047427, 28.934389). Разгледахме и нея и се прибрахме на топло.
Странно или не, но къщите за уличните котки са доста срещани. Тук котките са на особена почит.



На сутринта тръгнахме към следващата набелязана цел – прочутия във форума „Паркинг на Фара“ За 24ч. престой – 30 лири, няма ток, вода, но има тоалетна. Просто паркинг, но е на брега и има чудесна гледка към морето. Освен това е на пешеходно разстояние до Синята джамия и цв. Св. София. За тази част на Истанбул мисля, че на паркинга Фара е най-добре да се нощува, в смисъл, че там по улиците няма място за паркиране, тясно е да се "въртиш" с кемпер. Лошото на този паркинг е че за започнат 25-ти час ти таксуват 48ч (системата е автоматична с магнитна карта, която получаваш на влизане), но това го разбрахме доста късно и не повторихме.

[kaloyan]

Пътуването към Турция е започнало доста неприятно, но "всяко зло, за добро"

Споменатите координати и другите данни правят разказа освен много увлекателен и много полезен !

Лично аз бях доста предубеден към Турция като дестинация (и особено за големите градове), но съм на път да го преосмисля.

Ще чакам продължението с нетърпение.
_________________
Memento mori...

[Дафи]

Съжалявам за фалстарта на острова.Неприятна история.Иначе Бозджаада е очарователен малък остров и ако можех да качвам снимки,бих описала нашите преживявания там,преди време Пишете интересно и увлекателно,като за първи пътепис и ви благодарим,за което

[Георги Геков]

И мен Турция още не ме привлича като туристическа дестинация,но чета пътеписи за нея и не знам може след вашия да тръгна на изток.
Благодаря за споделеното очаквам продължението.

[loveforever]

Много увлекателен разказ! И аз се шокирах от неприятната случка, но дано с нея да са приключили неприятностите и вече да имате само хубави изживявания.
Аз винаги с интерес следя писаното за Истамбул и изобщо за Турция. На нас първото ни излизане в чужбина беше до Истамбул. Беше хубаво и си изкарахме много добре, но Жоро като се запъна и ... не та не. Дума не дава да се издума за подобна дестинация, та аз само си плакна очите с впечатления и споделено от други. С нетърпение ще очаквам и продължението.
_________________
Магия в лилаво

[Роси и Стоян]

Хубаво е ,че неприятната случка е отминала вече и не сте се отказали от плана си . Истанбул ни е от любимата дестинация , често отскачаме до там защото ни е близо , и винаги има нещо ново ,с което да ни изненада този град. Продължавай да разказваш , следим с интерес

[Тони&Руми]

Съжалявам за неприятната случка, но се радвам че детето се е оправило. Разказа също е много увлекателен, въпреки че сме посещавали тези места.
А относно екскурзиите в Турция - тази неделя се завърнахме от 10-дневна екскурзия до Памуккале и още много, много забележителности. Бяхме група от 7 кемпера и си изкарахме най-готината екскурзия до сега! Пиша това за колебаещите се - всичко е спокойно, за над 2000км не видяхме нито една група бежанци, турците навсякъде ни приемат изключително радушно и любезно. Заслужава си!

[kvp155]

[Тони&Руми]

Жалко, че не сме се видели, да се запознаем. Ние бяхме се настанили в къмпинга, който се намира точно пред "памука" с уникална гледка. Пристигнахме мисля понеделник, но времето се скапа на другия ден и кервана ни тръгна в посока Бодрум, към слънчевите плажове и нови приключения.

[kvp155]

Привет на всички,
То да пишеш пътепис се оказа не лесна задача. Много мисли са ми в главата, снимки случки, преживявания и усещания, трябва да ги подредя и представя в разбираем вид. А и бавно става. Сега разбирам защо пишещите са много по-малко от четящите. Благодаря за отзивите на всички и се надявам всеки да намери нещо полезно в разказа (нали това е смисъла от споделянето).
За по-нетърпеливите още тук ще кажа, че през цялото ни пътешествие, Турция не преставаше да ни изненадва приятно с всичко, което ни се случваше. Казвам го за тези, които са предубедени и се колебаят дали да тръгнат натам. Не се колебайте, а тръгвайте. Е може преди това ако ви е интересно да прочетете до края разказа, който не се очертава да завърши скоро.
Та да се върна на пътеписа – ще поясня, че за всички обекти, които посетихме има написана предостатъчно информация и за да не отегчавам четящите ще си позволя да разкажа само преживяното от нас и гарнирано с малко факти.
Така от паркинга на Фара се отправихме пеша до Синята Джамия. Пътят ни минава през плътен дълъг търговски кордон от множество магазини за сувенири и различни стоки. Изглеждаха някак натруфени, но много кипри. Създаваха една приятна атмосфера, нещо, като на Димитровградския пазар за дрехи, но много, много по-чисти и подредени.



Това са лули за пушене. Мнооого лули.



А това - шахматни дъски с различни по материал и форма фигури



също мнооого



Джамията на Султан Ахмед (Синята джамия) е едната от двете джамии в света, които имат по шест минарета. Според различни източници има легенда, че Султан Ахмед I пожелал минаретата да бъдат направени от злато. На турски злато се произнася „алтън“. Архитектът обаче разбрал погрешно думата „алтъ“, което значело „шест“ и изградил 6 минарета, вместо общоприетите 4. Това била и причина архитектът да загуби главата си. Другата джамия със шест минарета е Сабандъъ Меркез в Адана. Единствената със 7 минарета се намира в свещения за мюсюлманите град Мека.



Трябва да си призная, че никога не бях влизал в джамии и дори гледах на тях с известно пренебрежение. След като посетих тази направо се възхитих от конструкторските и архитектурните умения на създателите ѝ. Естествено аз разглеждам джамията само, като архитектурно достижение за онова време, а не като храм. И определено мога да кажа, че това е едно съвършено човешко творение и с право е една от най-видните забележителности на Истанбул. От тази гледна точка сградата е направо величествена - фасадите и куполите са облицовани със ситни мозаечни плочки, стотици прозорци от цветно стъкло пропускат дневната светлина, добавени са и огромни полилеи. Целия под е заслан с меки килими и всички ходят боси, жените задължително със забрадки и дълги рокли (дават се на входа). Килимите са толкова меки, че спокойно може да легнете и да се наслаждавате на сводестите куполи, или снимате. Децата пък не спряха да се гонят из храма (видно джамията представляваше голям интерес за тях). Отвън джамията е обградена от просторен двор. Той е толкова голям, колкото и самата джамия. Има големи позлатени чешми за ритуално измиване преди молитва. В средата има друг шестоъгълен фонтан.



В непосредствена близост е площада на Синята джамия (някога е бил римския хиподрум). Една от забележителностите на хиподрума е обелискът на Теодосий (висока колона). Другата колона на площада, която е малко по-слабо популярна е обелискът на Константин.
Навсякъде по площада се носеше аромата на печени кестени. Печаха ги на малки дървени колички на колела, като тези на който, като деца съм виждал да печат тиква през есента. Приятния аромат само ни изкушаваше и разхождайки се си купувахме почти от всяка количка кестени, да не ни изстиват. Много са вкусни – големи и бели почти колкото яйце (продават ги леко обелени и можеш да видиш, какво купуваш. Сладки и без червеи, не като тези във Венеция, горчиви и загнили, че и на същата цена, но в евро (тези в България ги знаете по-добре).
Така пешком стигнахме и до следващия величествен обект – църквата Света София – най-славната църква в историята на византийската империя, е служила дълго време като християнска катедрала, а по-късно след завладяването на града от турците е превърната в главна джамия на Константинопол.





Сградата е впечатляващо инженерно постижение за времето си, а е строена повече от 1000г. преди Синята джамия. Най-големите колони в храма са от гранит и всяка тежи около 70 тона. Високи са около 25м и са поне 1,5 м в диаметър. Централният купол в най-високата си част е 55м. Добре че Кемал Ататюрк взима решение да обяви Света София за музей.





Полека лека се отправихме към Базиликата Цистерна - Йеребатан сарнъджъ. Тя е „скрита“ под земята, много близо до основния булевард, на който се намира Света София. Входът е съвсем близо до този на цв. Света София. Цистерната (Потъналия дворец) е най-голямата от няколкото стотици древни цистерни, които са открити в Истанбул. Построена е през 6 век. Била част от системата за снабдяване с прясна вода на двореца в Константинопол. С размери на катедрала, тази забележителна сграда се простира на приблизително 10 000 кв.м. Дълга е около 140м и широка – над 60м. Побирала е 80 000 кубични метра вода! За да не падне таванът се подпира от гъста мрежа от 336 мраморни колони, всяка с височина от 9 метра. Разположени са в 12 реда от по 28 колони симетрията е удивителна.



Отново приятно озвучено и осветено мястото създава особена атмосфера и спокойствие. Във водата пък са пуснали множество риби, които допълнително създават атракция за посетителите – особено на по-малки, като нашите.



В единия от ъглите на Цистерната са разположени други две странни колони – положени са върху каменни блокове с изсечено на тях изображението горгона Медуза. Както е повелявала традицията изображенията на Медуза са обърнати на страни. Едната лежи на бузата си, а другата е с челото надолу, за да не може да бъде погледната директно в очите.





Когато излязохме от подземията вече се беше свечерило и решихме да приключим с огледите за деня, като се отправихме към предварително набелязан и много хвален традиционен ресторант - ресторант „Ортаклар”. В ресторанта предлагат традиционна храна и е посещаван от повечето туристи в Истанбул. Под стъклото на всяка маса има оставени дребни банкноти с написано върху тях послание за ресторанта и града. Имаше от целия свят. От България също. Ако искате да го посетите той се намира не далеч, между Синята джамия и бул. Орду. Вървите по Хиподрума и като стигнете голямата бяла сграда в краят му, тръгвате на дясно по улицата (за по-ясно 41.007168, 28.972151) разположен на ъгъла и се вижда отдалеч. Жена ми е голям експериментатор на храни, поръча си искендер кебап - поднесен с пилаф от жито с шафран (нещо като задушен ориз, ама от жито и подправка, която го оцветява в оранжево). Аз рискове не поемам и ястието ми трябва да е било свързано с кокал. Ще спестя вкусните подробности около менюто, но ще отбележа, че правят уникален прясно изцеден сок от Нар (помегранате, както е известен там). Успях да изпия три чаши. Много е хубав. По-нататък из обиколките ни навсякъде си купувахме по някой друг (цената му е различна, най-често 4TL, но го намерих и за 1). Така сити и изморени се запътихме към кемпера. Обратния път минахме по улицата с рибните ресторанти. Много са и предлагат всичко от морската кухня. Не ни впечатлиха, вече се бяхме нахранили. На паркинга си платихме престоя и се върнахме да нощуваме на паркинга под кафенето Пиер Лоти.
На сутринта отново се разходихме до Голямата джамия Еюп.



Нощувайки на този паркинг ни направи впечатление множеството автобуси които идваха, стоварваха от забрадените жени, а те се отправяха към тази джамия. После разбрахме, че тя е построена е на мястото, където се смята, че е загинал Еюп, знаменосецът на Пророка Мохамед. Еюп е от голямо историческо значение, особено за мюсюлманите (едно от най-светите места в исляма). Поклонници от целия свят ходят там.
Забравих да спомена, че транспорта в Истанбул е много добре уреден. Ние обикаляхме само с кемпера и не го ползвахме, защото с тоя наниз от деца със сигурност щяхме да изгубим някое, но се бяхме подготвили и за този вариант. Купихме си обаче електронна карта за градския транспорт (струва 20лири и можеш да си я зареждаш на определени апарати). С нея ни излизаше почти на половина, качването с лифта към кафенето Пиер Лоти, а ние го правихме много пъти.
Времето нещо взе да се разваля, като прелиташе дори и снежец. Не му обръщахме внимание и продължихме с двореца Топкапъ. На входа ни посрещнаха двама армейци въоръжени с автомати.



Дворецът се намира се между Златния рог и Мраморно море и има великолепен изглед към Босфора. Пълен е с примери от османската архитектура, голяма колекция от порцелани, одежди, оръжия, щитове, брони, османски миниатюри, ислямски ръкописи, портрети и стенни украшения. Във всяка зала седи по един чичко и съблюдава реда и спазването на забраната за снимане. Опашката пред всяка от залите е сериозна. Търпеливо чакахме на дъжда и се чудехме защо има толкова много луди, като нас в това време. Лично се успокоявах, че лятото е много по-зле.
Имаше и достъп до одаята с харема. Сигурен съм че всички тогавашни мъже са завиждали на Султана (сега също де).



И пак красив сводест купол с керамика



В крайна сметка заслужаваше си да се разгледа.
Следваше пазара на подправките (Египетски пазар/базар - 41.017223, 28.970988). Не знам дали има жена безразлична към подправките (особено, когато са струпани на едно място), но моята не е от тези, посещението беше повече от задължително. Гармина ни заведе точно на мястото, но спирането там е невъзможно. Не паркирането, а спирането! Колкото и кръгчета да правих около мястото (едно кръгче е около 8-10км) не можех да намеря място. Накрая спях на най-близката автобусна спирка, по български включих аварийните и се изстреляхме към пазара. Децата ги заключихме в кемпера. Мислех си, че е достатъчно голям и няма как да го вдигнат, а и е пълен с деца. Жена ми също не се двоуми, пресякохме улицата и се потопихме в блъсканицата от хора.





Наистина много подправки. Всякакви.



През османския период тук са се продавали подправки, внесени от Египет и от там идва и името му. Подправките били превозвани от изток на запад по Пътя на коприната, разтоварвали са венецианските, египетски и френските кораби с подправки.



И сирене на конци



И колбаси



Абе въобще, Кауфланд ряпа да яде.



Бавихме се повече от час, накупихме си сирена на конци, локуми, някакви подправки естествено и каквото видяхме традиционно за региона и бързо към кемпера. От далече се вижда спряла полицейска кола с включени сини светлини и някакъв полицай жестикулира на дъщеря ни. Втурнах се да обяснявам, че сме за малко и сме от далече и полицаят се смили да ни пусне. Мислех си - отървахме се на косъм и за какво, за някакви си подправки. Но принципа си е принцип – всичко набелязано ще се посети и разгледа. Може и нещо по пътя в повече да разгледаме, но по-малко – не. Вече се беше стъмнило, а искахме да видим и моста Галата, който ни беше съвсем близко. Сега заради тези полицай пак започнах с „късите“ обиколки в търсене на място за паркиране. След малко време някакъв туристически автобус с рязка маневра излиза измежду други наспирали в специална лента за тях. Включвам се без да мисля и се настанявам удобно. Тръгваме пеша към моста.
Мостът Галата е дълъг около 500м. Той е една от най-възловите връзки в Истанбул и свързва двата квартала: Каракьой и Еминюню. Тези квартали, всъщност са новата северноевропейска и старата южноевропейска част на Истанбул. На долния си етаж има магазинчета, заведения за хранене, и кафенета, от които постоянно ни подканяха да ги посетим. От него се открива невероятна гледка към Босфора, както и към въжения мост на Ататюрк.





През целия ден и до късно вечерта по целия мост има рибари, които палеха огньове в едни метални кофи за да се сгреят и стоически чакаха улова. Навсякъде мирише на сурова риба, а ако се опреш на перилата със сигурност ще се омажеш с вътрешности. Въобще, мостът от близо не трябва да се гледа, от далеч е много по-красив.



Прибрахме се „по къщите“, преспахме спокойно и на сутринта изненада...

[kvp155]

[kvp155]

Изненадата – сняг почти 20см и температура минус 5°. Излязох навън, движението по близката улица почти беше блокирано, техника почиства, хора с лопати също. Снега явно изненада само нас. Повечето от недовършените ни обекти за посещение бяха на открито, т.е. под снега. Погледнах прогнозата - лоша. По новините – затворени летища, затворени пътни артерии, чудесия. Тия синоптици пак ни изиграха, уж трябваше да е 14-16°, а сега минус 5°. Явно това беше краят на екскурзията. Нямаше смисъл да стоим повече.

Поразходихме се само двамата с жена ми за последно. Но не можеше да опознаем едно място, ако не опитаме това, с което се хранят хората и затова тръгнахме да търсим прочутия турски деликатес – кокореч и балък екмек (риба с хляб). Не е трудно да ги намериш предлагат се почти на всеки ъгъл. Кокореча представлява вътрешности увити в черва и печени на шиш – било страхотно. Аз не рискувах и заложих на сигурно, опитах дюнери и екмек.

Върнахме се при кемпера, запалихме и обратно към България. Беше 31 Декември и решихме да го отпразнуваме – в Одрин. Тръгнахме. Излизането от Истанбул ни отне няколко часа. Вече сме на магистралата. Движението е спокойно, с намалена от мъгла видимост и силен вятър придружен със снеговалеж.

Колите отпред взеха да забавят, докато движението окончателно спря. Всички ленти се запълниха. Бяхме заклещени между коли и мантинели от двете страни. В срещуположната лента нямаше коли. Явно и за пътуващите в обратна посока също имаше проблем. Чистачките се обледеняваха, а стъклата се запотяваха, въпреки, че мотора работеше на празен ход. Така си престояхме около 2 часа. В съседната лента срещу движението започнаха да преминават линейки, четириосни тежки автомобили с хидравлични кранове на тях - за ТИР пътна помощ и специални магистрални полицаи.

След още час колоната бавно тръгна. Стигнахме до мястото на инцидента – било е десетина коли пред нас. Голям късмет извадихме. Гледката беше потресаваща – жестоко смачкани до неузнаваемост коли, автобуси, тирове, цистерни се виждаха в продължение на няколко километра.





Турските екипи обаче бяха добре обучени и подготвени. Режеха с машини мантинелата между двете платна и пропускаха движението на порции. Други екипи режеха таваните и вратите на колите и освобождаваха затиснатите пътници. Лекари оказваха първа помощ на място и качваха пострадалите по линейките (имаше поне 20). Почти всички бяха с каски и микрофони и поддържаха връзка помежду си. Касапницата беше страшна, но видимо организацията на властите беше много добра. Помислих си какво би станало ако това се случи в България – сигурно щяхме да откараме там поне седмица, а за ранените…късмет и надежда за оцеляване. После прочетохме в новините, че е имало 3 загинали и множество тежко и по-леко ранени.





Продължихме по пътя си и надвечер пристигнахме в Одрин. Там беше по-студено, но сняг не валеше. Паркирахме точно до джамията (41.678772, 26.558533).

Поразходихме се из вечерния град в търсене на някое заведение, в което да прекараме Новата година, но няма. Всичко е затворено, работеха само няколко хранителни магазина. Прибрахме се в кемпера, сложихме празничната трапеза, наляхме виното и отпразнувахме в много „тесен“ кръг. Навън силна музика, кючеци, всенародно веселие и пищни тържества нямаше - турците не празнуват този празник. Регистрираха идването на Новата година с няколко бомбички и това беше (през нощта температурата падна до минус 10 и добре, че източих сивата вода, че крана й замръзна).
На сутринта посетихме джамията „Селимие”

Според надписа над входа строежът ѝ е започнал през 1568г. От четирите страни на джамията има по едно минаре с диаметър около 4м и високо 60-70м. Много запазена и величествена сграда. Хареса ми повече от Синята джамия в Истанбул. Интересно за нея е че е имала 1000 прозорци, от които един е трябвало да бъде зазидан защото Султана решил, цифрата 1000 се произнася само с една дума. И така, когато говорели за джамията с деветстотин деветдесет и девет прозорци, всички се прехласвали.

Куполите са страхотни.

Тук част от прозорците се виждат по-ясно

В Одрин имахме още доста обекти за разглеждане - одринската крепост (41.687271, 26.519254), старата часовникова кула (41.677523, 26.552334 и хамамите до нея), църква свети Георги (41.680407, 26.570073) паметник и комплекс Шукру паша (41.674762, 26.575394, наблизо е и Тракийски университет), стара дворцова кухня (41.690446, 26.555385 и мост на пехливаните), църквата св.св. Константин и Елена (41.663146, 26.564227), музея на здравето. Бяхме доста разочаровани, че ни се прекъсна екскурзията в Истанбул, че посетихме само музея на здравето.

Интересното за тази болница е че е строена през 1484г и е първата в света, която започва да лекува психично болни. В Европа по това време смятали, че психичноболните са обсебени от Дявола и били отритвани от обществото, връзвани, затваряни в пещери и дори изгаряни на клада. В тази болница лекували пациентите с психични заболявания по нетрадиционни за времето методи – чрез ромоленето на водата, специално композирана лечебна музика и омайни аромати. Целия музей е възстановка на процесите в една болница.



Това пък е нечии ремонтиран зъб от онова време.

Приключихме с огледа, натоварихме се и отпрашихме за България с ясното намерение, че при първа възможност ще се върнем.
Това беше и втория ни „успешен“ опит да разгледаме Истанбул. Една мисъл написана в интернет много ми хареса – „В Истанбул колкото и пъти да идеш, все ще са малко“. Вярно е.
Прибрахме се и след няколко дни по новините съобщиха за кървав терористичен акт точно пред Синята джамия. Жертвите – няколко германски туристи. В репортажа точно разпознах мястото – онова с кестените. Като бяхме там навсякъде беше пълно с полиция, пеша с мотори с коли, как са се промъкнали тия камикадзета - незнам. След още няколко дни пак атентат, този път в Анкара. След месец, пак – на площада Тексим. Взехме да се разколебаваме...
В крайна сметка решихме се. Пишем молби до директорите на учениците, малко отпуска на работещите и ето ти десетина дни. Тръгваме на Велик ден, веднага след сбирката на Копринка.[/img]

[PirinVania]

Този Истамбул... Толкова много история има на това място.
Хубав пътепис. Припомни ми за нашето ходене там. На вашите снимки не се виждат смрадливите струйки от уличните камари боклук. Да не се е променило нещо там?