kemper-club forum

[loveforever]

Първо да благодаря на нейно височество нашата принцеса Дафи, че малко я изплагиатствах в заглавието, ама много ми хареса.

И така всичко започна като на шега. Отиваме с Жоро на зъболекар и по радиото слушаме за предстоящата есенна ваканция на учениците. То не че не знаехме и от преди за нея, но хич не сме я обмисляли.
По едно време Жоро пита:
- А ние ще ходим ли някъдем?
- Ми що да не идем, но къде?
- А ти кво мислиш?
- То аз много неща мисля, ама ... само с мислене не става. Прехвърлям на две на три какви са ни възможностите и става ясно че не можем да направим кой знае какво. Аз принципно от доста време искам да направим една обиколка из Родопите, но все или няма време или някое друго вълнуващо място се подрежда на по-предна позиция. Те като цяло за много красиви, а есента ще ги направи още по-впечатляващи и колоритни Споделям с Жоро и той казва сякаш онова дето ми се иска да чуя - Що пък не. Може сега да му е дошло времето.
От една страна всяко свободно от ангажименти време е дар божи и трябва да не се изтърва, но малко по-трудно се нагласява работата така, че хем тя да не страда, хем врмето да не иде зян. Измисляме едно компромисно решение дето е ни риба ни рак - демек хем ще ползваме почти едноседмичната ваканция, ама няма да е съвсем седмица а три дни и половина, но колкото - толкова. На бързи обороти за три дни ще отработим неща като за пет, стягаме междувременно кемпера и четвъртък следобяд потегляме.
Вече съм се наточила за пъстри гледки и уникални есенни пейзажи. Маршрутът е нахвърлян само принципно Асеновград-Смолян-Триград-Въча, като в движение ще решаваме къде да спираме и да спим. Най-напред мисля да отщракам крепоста в Асеновград стига да успеем да се дотътрузим до там по светло. Да ама не ми било писано. Оказва се ,че Жоро е забравил да даде една фактура на клиент, а и в последния момент се обаждат двама спешни с поръчки ако може за вчера. Кво да се прави ще минем попътно с кемпера да ги оправим набързо. Това обикалянето с кемпер из Младостите привечер е голям кеф. Особено когато накрая затворят и Цариградското, че да мине кортежа на някаква особа - така и не разбрах коя беше. То коли, то светкат с буркани, отпред една тумба полицаи на мотори, охрани, пожарна, линейка .. абе все едно се върнахме по Бай Тошово време само дето ги нямаше отстрани радващите се хора със знаменцата. Изчакахме всичко да се източи и най-после се измъкнахме от града. Вече мръкна така, че варианта със следобедните снимки отпадна, но това не може да ми помрачи настроението. Дръжте се Родопи идваме!
Ако не се брои едно ходене на ски миналата година сигурно повече от десет години не съм ходила по тия места и тръпна да видя има ли промяна или всичко си е както го помня. Малко по малко децата едно по едно окапаха към леглата, а аз макар да усещам умора държа фронта щото някой трябва да пази шофера да не заспи. Не че някога е заспивал де. В повечето случейки аз докато го пазя заспивам и после той само ме подиграва, но въпреки това не се отказвам. И така както съм полузаспала виждам нещо което тутакси променя нещата на 180 градуса. Точно пред нас над пътя осветена в зелено се вижда осветена Асенова крепост. Няма да и се размине. На Жоро му е ясно какво се очаква от него и спира на близката отбивка, а аз нарамвам статива и отивам да се чекна на студа за удивление на преминаващите шофери.





Като не можех да я снимам денем поне нощно ще се отчета. Междувременно Жоро е успял да вечеря, да прегледа новините, да премести безпричнинно десетки вещи из кемпера и вече е готов за път. Продължаваме към Пампорово.
Защо за там ли - ами защото вече сме спали там, когато ходихме на ски. Това е Жоровата концепция. Тя е необяснима и от практична гледна точка е много по-добре човек просто да я приеме отколкото да търси логика в абсурда.
Пътуваме по неприятно тесния и криволичещ път и сме доволни че предвид късния час коли почти няма. Веднъж го минавахме това трасе по светло и беше голям ужас. Не искам и да си припомням. Токова се въодушевих от липсата на трафик, че даже снимах един тунел



Е, не е дълъг като скандинавските, нито е нещо специален, но пък беше добре осветен и изглеждаше добре поддържан за разлика от много други.
Караме си така и по едно време виждаме табела за Чудните мостове. Жоро веднага се сеща - ей нали и там искаше да идем. Да така е, но не знам защо съм решила че до тях се стига откъм Широка лъка. Както и да е това сега няма да го мисля, защото така или иначе в сред нощите няма да отбиваме. Не след дълго стигаме заветното Пампорово, а там все едно бомба е паднала.





Хотели, хотели и ... пустота. Кой недостроен, кой западнал, кой съвсем без забележки, но хора няма - тъмно и празно. Дето се вика няма един човек дето да го напсуваш. Нас това обаче не може да ни спре защото си отиваме на познатия ни паркинг. Аз веднага вадя фотото за няколко "бързи" снимки.





В случея думата бързи хич не е подходяща, имайки предвид, че всяка снимка се чака поне по 30 секунди, но бързината беше за това да действам експедитивно и да не се размотавам щото не съм в ски-екипировка. Иначе току виж и костите ми се смръзнали. Той тоя сняг наоколо не случайно си стои. Въпреки опустяването наоколо усещането е супер. Има някаква магичност в това място. Студено, но много свежо и спокойно, небето с един изумруден цвят и цялото сякаш посипано с безброй звезди, които аха-аха да се протегнеш и ще ги хванеш. Уникално е!
Малко преди окончателното да се вкочаня се прибирам и се отдавам на блажен сън в приятно топлия кемпер.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На сутринта се събуждаме хубаво наспали се и докато децата правят принцеси Жоро отива на разходка наоколо да види дали случайно някъде няма да може да изпие едно кафе. Късмета му работи. Освен с кафе се сдобива и с ценна информация, че пътя до кулата е хубав – асфалтов и проходим. Едно от местата до които мислех да се разходим са Орфеевите скали. По описание пътеката тръгва в подножието на кулата и това да идем до там с кемпера е направо дюшеш. Закусваме и потегляме. Пътя нагоре наситина е нормален, но на места има заледявания от наскоро падналия сняг.







Минаваме така няколко завоя, пред една-две писти



и малко след това стигаме до един много симпатичен заледен завой около който има паркирали няколко коли. Пробваме да го минем, но ядец. Аз веднага услужливо посягам към веригите, но Жоро отказва. Пробва още няколко пъти напред-назад, но не се получава. Междувременно идват 2-3 коли, които по аналогичен начин се пробват, но не им се получава и отбиват в страни от пътя след което пеша продължават нагоре. Предлагам и ние да последваме примера им, все пак не е толкова далеч, а и все е по-добре от това да го бяхме катерили от самото начало, но Жоро не се съгласява. Обикаля наоколо и много значително се почесва. И така всред тази от моя гледна точка излишна загуба на време от долу идва една М-класа и ... продължава нагоре.



Ами това беше. Явно чакахме капката която беше нужна и Жоро се мята в кемпера, спуска го много плавно почти до предния завой а аз само се моля да не се хлъзнем странично по поледицата, че не искам отново да преживявам ужаса дето веднъж имахме по пътя над Банско.
И така поемаме нагоре стиснали всички палци дето ги имаме и ... О чудо! Минахме!!!
Всчики сме супер доволни, адреналина яко се е вдигнал, минаваме през поредната писта



И малко след това се боцваме в сянката на едно оръдие за сняг.



Ей, наместихме кемпи на на Снежанка. Боби деликатно пита дали няма да идем да видим какво ново има из кулата, но ... това бива оставено за по-късно. Времето е доста променливо и по-напред ще са Орфеевите скали. Почвам аз да се въртя като обран евреин в търсене на заветната маркировка, но нейсе. Има всякакви указателни табели за писти и ски-маршрути, но нищо за Орфей. Брей, бива ли така. В тоя момент идва на помощ Жоро с телефона. Въпреки рехавия нет успява да отвори карта и според нея скалите са в посока на по пътя от който дойдохме. Като няма друго инфо тръгвам натам въпреки че не съм много убедена. Спускаме се до пистата , която последно пресякохме.



а от там има и чудесна гледка към кулата



Така докато се озъртам за най-добрата гледна точка за снимане в един момент в далечината съзирам дърво с табелки.



Проверката показва, че това е търсеното и вече няма да движим на сляпо, а ще следваме зелената маркировка. Последна снимка с кулата



и се шмугваме в гората. Пътеката е приятна и почти без наклон. Така след двайсетина минути стигаме до място за пикник, където даже скарата е надиплена



Да ама сме пропуснали да си диинесем мръвките. Нищо другия път ще си донесем. Още наколко метра напред и се оказва ,че сме стигнали до Орфеевите скали



И под нас се открива чудесна панорама към цялата долина.



Орфеевите скали са мястото, на което самият Орфей се е вдъхновявал за своите песни. Легендата гласи, че той е черпел вдъхновение за песните си от гледките, разкриващи се от скалата. Седял и свирел на арфата си, а песните се носели из целите Родопи. От високите Орфееви скали като на длан се виждат Смолянските езера, пръснати навсякъде по долината на река Черна.
Правим доволно количество снимки и селфите, а младежта бърза да се тагне във фейсбук



Не си нося статив, но успявам някак на скалите да наместя фотоапарата и да увековеча цялата фамилия на фона на хубава гледка.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Хубаво беше, но кулата ни чака. Връща ме се и не след дълго вече сме в нея и в очакване на поръчката.





Нямаше много неща за избор, но крем карамела беше уникален, а гледката от горе е супер.





Ей го долу и наш кемпи



и Пампорово



Не се заседяваме много, че и дуги места мислим да посетим тоя ден.
Кулата Снежанка e част от Стоте национални туристически обекта на БТС. Освен туристическа атракция с заведение и панорамна тераса тя е и действаща телевизионна кула и съобразно това достъпа до отделните и части е ограничен. Казано иначе посетители се допускат само с асансьора до панорамната тераса, като за целта дкачването и слизането с ансьора трябва да е само с придружител. Има две момчета – едното посреща на входа и събира таксата, а другото натиска копчетата в асансьора. Като се качвахме беше точно така, но на слизане асансьора дойде празен. Учудихме се на липсата на момчето, но това нямаше как да ни спре да не слезем. Влязохме в асансьора, след нас тръгна да влиза и едно друго семейство и в момента в който мъжа видя, че го няма служителя веднага слезе и с груба сила измъкна навън жена си и детето им. Не знам какво страшно видя, може би нещо в нашата компания не му хареса,но независимо от това ние се самообслужихме натискайки бутон „0” и благополучно слязохме. Долу предизвикахме смут и във втория служител виждайки ни да слизаме от асансьора непридружени от никого. Така и не разбрахме защо се беше получило това, но пък разсъждавайки сега явно сме узтървали уникалния ни шанс да разгледаме кулата и по останалите етажи.
Слизането по обратния път беше леко и спокойно. Ето някои от по-заледените места снимани вече в обратен ред





И един от многото хотели в подобен вид.



Негласно битува мнението, че софиянци били нещо виновни за това състояние, ама така и не разбрах кои и с какво са виновни. Така напускаме Пампорово и го оставяме в очакване на снега и зимата и дано тогава нещата бъдат много по-добри .




_________________
Магия в лилаво

[ilkomuhata]

Страхотно браво на вас

[Дафи]

„Цъ, цъ, цъ…..“-дочувам от хола, докато разопаковам багажа от кемпера, щото току що сме се завърнали от кемпер-уикенд.
-Какво те впечетлява толкова, бе мой?-поглеждам аз съкровището.
Гледай жената какъв пътепис започнала !Сядай и чети!Стегнато, без излишни „Уау, Йии, Въх, Малии….“Ей това е разказ.Качествен!Инженерна мисъл тече тук, Дафееее, Дафе!
Сядам.Чета, чета…..прочитам го.Ми прав е.
Който може, си го може.
С нетърпение очакваме по нататък.

П.П.Откривам обаче една малка грешка.Аз не съм принцеса.Аз съм кралица.Кралица Дафи.Иначе за заглавието няма проблем, радвам се че ти е харесало!

[loveforever]

Моля да ме извините за недоразумението ваше височество!
Аз толкова съм се отнесла из трансилванските вълнения че съвсем съм отървала каква точно е титлата.
Сега усърдно поправям тази груба несправедливост и най-тържествено обещавам повече такива недоразумения да няма.
_________________
Магия в лилаво

[Дафи]

[North wind]

Обожаваме Родопите!
Радваме се на споделените снимки. Застигнали сте снега /или той вас/
Не видяхте ли из Пампорово роднините на Макс?


_________________
Търсиш път! За какво ти е?

[loveforever]

Пампорово сега беше някак пусто и заспало. Зимата като че ли покрай ските всичко е различно и кипи от живот. Снега си беше там като пристигнахме. Мисля че беше поне от седмица. Видяхме няколко кучета да се мотаят наоколо, но определено нямаха нищо общо с роднините на Макс.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Такаааа ... Преди да съм оплескала още нещо или да отърва нейде чудодейната инжинерна мисъл продължавам нататък.
Следващата ни цел са Чудните мостове. Задаваме на Наташка (Гарминката) координати на забележителността взети от нета и що да видим. Дъртата ******** ни кара да се върнем до след Чепеларе. Тия звездички са едно мило обръщение към любимата ни навигация, което хич не е за пред хора, но ние понеже сме си много близки така си я наричаме. От време на време Жоро деликатно пита дали не е време да я сменим с нещо по-ново при което аз категорично отазвам. На старата ********* поне и знам всичките магарии, а и до сега никога не ни е предавала в нужда. Е опитва се от време на време да ни врътне по някой номер, сиреч да ни прекара от дето не трябва, но като и се следят изкъсо спатиите и чинно и се проверяват маршрутите дето ги предлага проблеми няма. А по този начин, като ни държи на щрек ние (т.е. аз) не губим форма.
Така в типично-проверочен стил аз приемам , че предложения маршрут е поредния опит да бъдем прекарани от дето не трябва и започвам да показвам на Наташка, че първо трябва да минем през Широка лъка. Да ама не! Всичките ми идеи удрят на камък и в крайна сметка трябва да капитулирам и да призная, че тя е била права и трябва да се върнем. Като последен отчаян опит отварям да видя какво пише в интернет за тази забележителност и там черно на бяло си пише че до Чудните мостове се стига по пътя за с.Забърдо. Това хубаво ама можеше да съм го прочела и по-преди. В нашия случей това значи да се върнем едни 2-30км, но това е положението. Понякога набелязаните цели искат жертви и явно това ще е нашата. Поемаме натам и след около половин час стигаме разклон с интересен паметник, чийто дълбок смисъл така и не прозрях и табелата от предната вечер.





Отбиваме и ни очакват още 16 км път. То това е било път отдавна, но хубавото е че все пак тук-таме се намира и поостанал асфалт, не за друго ами да не си помислим че сме объркали посоката. На 2-3 пъти в някое уширение Жоро отбива давайки десен мигач с покана на двете коли зад нас да ни изпреварят, че да не ги бавим докато пролазваме през дупките, но те категорично ни изчакват да продължим и да карат след нас. Кой знае може пък задницата на кемпи да е по-симпатична от ненадейно изскочилата муцуна на някоя насрешна кола. И такива имаше няколко. Слава богу срещайки се с тях все се случваше на места до които имаше близка възможност за отбиване в страни и разминаване на по два пръста, щото иначе ако трябваше да даваме и назаден в тия шубраци щеше да е голям купон. Най-сетне стигнахме, успяхме да забучим кемпера най-накрая на паркинга и се впуснахме да попиваме красотата на природата.





Чудните мостове са невероятен скален феномен. Те са разположени са в карстовата долина на река Еркюприя, в подножието на връх Голям Персенк и са се образували от срутването на пещера преди хиляди години. В резултат на това са останали двата известни мраморни моста. Големият е широк около 15 m в по-широките части, дълъг почти 100 m. Състои се от три арки, като най-голямата е с височина 45 m и ширина 40 m. Малкият мост е на 200 m от големия по течението на реката – непроходим, дълъг 60 m, с обща височина 50 m, а само на арката – 30 m. След него има и съвсем малък трети мост, който представлява понорна пещера, в която водите на Еркюприя изчезват, за да се появят пак на повърхността след 3 km.







Легендата за създаването на Чудните мостове разказва, че преди много години в село Забърдо незнайно откъде се появил змей, който започнал да опустошава стадата на местните пастири. Дълги години те страдали от набезите на злодея и един ден, най-накрая, измислили как да го надхитрят. Натоварили едно магаре с прахан (горящо вещество), запалили го и го изпратили срещу змея. Той го глътнал и в него бавно започнало да се разгаря огън. Обезумелият змей отчаяно се опитвал да избяга, но накрая се сгромолясал на земята, а от удара се отворила голяма пролука. Когато костите му изгнили, на тяхно място се появили огромните сводести мостове.
След като обиколихме мостовете от всякъде, качихме се отгоре им, снимахме се в какви ли не пози и варианти дойде време да си тръгваме. За този ден е ясно че повече забележителностяма да можем да посетим, но поне в някое по-нормално време да си харесаме място за нощуване. Аз така лекичко предлагам да видим няма ли да харесаме нещо в Смолян, а Жоро е категоричен – първо му почувства енергията. Днес сме на нова вълна. Понеже категорично възразих срещу това да спим втори път на Пампорово, щото нали си го знаем и сега сме на вълна енергия и излъчване. Ами да видим как ще са чувствата тоя път.
Хващаме пътя към Смолян.
_________________
Магия в лилаво

[North wind]

Те първо мен пратиха при змея с дисагите, ама аз го сплаших

и после баба си ме прибра /тя тогава още не беше баба/


_________________
Търсиш път! За какво ти е?

[loveforever]

Минаваме отново през Чепеларе





и Пампорово



и някъде почти по мръкнало стигаме в Смолян.



Идвала съм и преди, но почти нищо не си спомням. Все едно за пръв път виждам града. Решаваме да направим една обиколка по главната с кемпера че да усетим как са енергиите, има ли някаква позитивност ... Ами кво да ви кажа – град като град
Отбиваме за малко до езерото в началото на града







Много е красиво, но няма много време за размотаване ако искам да видя и нещо повече от града. То там се оказа, че няма много за гледане пътувайки по главната. Жоро отби на някаква стоянка за таксита колкото да снимам спокойно църквата и близкия паметник





и таман се връщам и гледам как три такситата идват че да си ползват стоянката. Мятам се в кемпера бързо преди да са ни направили забележка, а Жоро сумти нещо. Убеден е тия трите таксита ги е викнал колегата им дето беше в края на стоянката само за да ни изгони. Обяснявам му да не се кахъри защото ние така или иначе бяхме за малко, но той вече се е вкиснал. Нямало хубава енергия в тоя град. Ей, най-после изплю камъчето. Аз от кога го чакам тоя момент. Ми викам хубаво – щом няма ти харесай място дето е с добра енергия.
Продължаваме още малко по главната и скоро стигаме Лукойла, където трябва да обръщаме на обратно.





Вече съвсем мръкна и изключвам фотото в очакване на Жоровия избор. Няма и много време за размотаване защото и стомасите ни присвирват, но не давам зор, защото после не просто ще съм крива, а ще съм враг с умисъл. Минаваме така покрай едно езеро, дето май се води да е от Смолянските, но е така тъмно, че само го отбелязвам. Може и друго да е имало, но просто да не сме го видели. Малко след това има някаква отбивка в дясно с табела Смолянски езера. Жоро отбива с въпроса „нещо против?” А не – нищо против нямам ама чий ще го дирим там по нощите. Това последното разбира се само си го мисля. След няколко завоя стигаме до симпатичен комплекс с табелка Mountain lake. Жоро пак пита:
- Харесва ли ти?
- Ми хубаво е.
- Супер! Мисля тук да спим.
- Ми чудесно.
Шмугваме се в комплекса, който изглежда почти празен, но все пак е работеш и се паркираме до едно блокче което изглежда съвсем пусто. Я да видим дали сега някой ще дойде да ни изгони. Да ма никой не дойде. Запердваме кабината и се захващам да направя една бърза вечеря, а децата се радват че са хванали телевизия.





Хапваме, малко телевизия и по леглата, че за следващия ден съм замислила да видим две ждрела и две пещери.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На сутринта се будим от лекото потропване на дъждец по покрива на кемпера. Навън е мрачно и облачно и хич не ни се става, но време за размотаване няма. Децата набързо правят едни банички от бутер-тесто и докато се опекат правя снимки на комплекса.





Хапваме на бързо и потегляме.



Оказа се че това е чудно красиво място с доста построени хотел и ваканционни комплекси, но аналогично на Пампорово е доста пусто и на места западнало.











Имаше няколко езера в района, но предвид дъжда се задоволих да снимам само едно, което беше близо до пътя и не се налагаше да слизам от кемпера. За останалите ще се върнем друг път когато е по-сухо. Затова кръгом и поемаме към Широка лъка.
_________________
Магия в лилаво

[s_s1]

Родопите са любимата ми планина, ав Пампорово ходя всяка зима по няколко пъти за уйкенда. В началото на октомври от Гърция се прибрахме с кемпера през Смолян и преспахме пак в Пампорово.
Очаквам продължението.

[loveforever]

Времето е мръчкаво и мъгливо, но пък за сметка на това наоколо е много красиво. Есента се е разгърнала в цялата си прелест и ние само попиваме от нейния колорит.









Неусетно стигаме Широка лъка.







Китното родопско селце е известно със самобитния си стил, с едно неповторимо етно излъчване и разбира се с националното училище за фолклорни изкуства. Спираме на центъра за кратка почивка - кой за кафе, кой само за малко разтъпкване. Аз разбира се попълвам картата на фотоапарата с още един куп безполезни снимки.









В момента всичко това изглежда някак излишно, но кой знае дали някой ден точно тея снимки няма да помагат да си възстановяваме спомени за минали преживявания. Докато Жоро обследва наличието и ползата от кафемашините и имат ли те почва в този регион, аз набързо отщраквам близкото етно-магазинче. Много цвят, много пъстрота, много нещо.











В крайна сметка не разбрах Жоро дали пи кафе, но по едно време идва ухилен до уши с една торба грозде. Брано е казва сутринта. На учудения ми поглед (щото не ми изглежда да сме в лозарски район) пояснява - човека дето ми го продаде е от Пловдив и тука просто идва да го продава. Да, интересва стратегия! Всеки ден рано сабахлем береш гроздето в пловдивско и после минаваш едни 50-60км до родопското селце и се надяваш някой случаен турист да мине и да те оцени. Явно формулата работи щото иначе нямаше да ядем такова чудно грозде. А то наистина беше супер.
Така кламбала-кламбала, както се казва в една детска приказва, ритмично кандилкайки се по лъкатушещия път, хрупайки грозде и слушайки хубава музика полека-лека наближавамеТриград.




_________________
Магия в лилаво