kemper-club forum

[vladostanimirov]

ОКОЛНОСТИТЕ
След като минахме Памплона, околността се смени коренно. Зелените хълмове с австрийските къщурки изчезнаха ,въпреки че все още се намирахме в провинция Навара, демек в земята на баските.Наоколо беше едно испанско. Испанско небе, испански ниви, испански изгорели хълмове, испански лозя, испански фиести.Да ме прощават баските националисти. Днес щяхме да напуснем Навара и да влезем в мъничката провинция Риоха с център Логроньо. Бяхме все още далеч от известното плато МЕСЕТА , обаче тоя насрещен вятър..... Буташ по баира и се каниш ех какъв шус ще направя ,кат мина билото.... И горе - насрещен вятър от запад на изток. Няма инерция , и по нанадолнището трябва да въртиш. От 350 м н.в. се качихме постеренно до 600 ,след това слязохме на 400 ,пак на 600 ,пак 400 и накрая финиширахме на 500 м надморска височина. Баиресто място.

ХОРАТА ДНЕС
Днешният ден е за корейката ,коята срещнах при чешмата с виното при манастира в Ираче. Там има автомат ,който продава рекламни гравирани чашчици по 3 евро бройката . Да си купиш за спомен, да си наточиш вино и да си пийнеш... Автомата нещо не приемаше стотинките на жената и тя ме помоли да и помогна.
- Ти луда ли си ?Да дадеш 3 евро за тая 50 грамова чашка ?Тя е стъклена и после ще я носиш чак до Сантиято.
-Еми , искам да си пийна винце...
- Я изсипи си водата от термосчето, напълни си го с вино ,да се родиш ... и давам аз тарикатски съвет.
-Ама вода ,после, откъде ? ме пита тя.
-Вода ,ще си купиш след 200 м от супера ,а това вино го няма после.
Тя погледна термоса, после виното на чешмата, после пак термоса и ....... го изля.
Явно жената осъзна приоритетите си в живота.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА КЕМПЕРИСТИ
42°38'49.13"N 2° 3'21.19"W Къмпинг Ираче.
42°26'55.22"N 2°30'16.23"W Зоната за отдих с езерото след Логроньо

ДНЕШНАТА ИСТОРИЯ
Тъй като нямахме възможност за по-обстоен преглед на градовете по днешния маршрут, а и като продължение на вчерашната история, ще ви запозная с ЖП гарата в Логроньо. Надявам се по този начин да не остане човек от форума ,дето да не разбира от гари. Като чуете гара ,си представяте огромни площи с коловози, жици,паркирани влакове, стълбове и железа. Да ,аме не. Съвременните гари са други- под земята, няколко коловоза само,много стройна организация и логистика. Влакът идва ,стои 3 минути и си отива. какво ни трябва повече ? А отгоре...... парк. А плацът с коловозите е някъде извън града ,в промишлената зона.

Поглед от високо към гарата



Поглед от околните блокове към гарата



И отдолу :







Ха ,представете си сега огромният парк ,който може да се създаде на мястото на шибаната ни централна гара + автогара и този парк да се свърже с гробищният парк. А отстрани - високи офисни сгради и скъпи хотели.....

Повече за гари и автогари няма да ви разказвам. Само ще ви кажа ,че и автогарата в Сантияго е в метално хале. Никой не виси на открито.


ДНЕШНОТО ВИДЕО ОТ ТРЕТИ ДЕН (цък)


ВСИЧКИ ДНИ ДОСЕГА (цък)




Ако някой се интересува от най-голямото културно събитие в област Ла Риоха, ето ви линк:

http://bg.allexciting.com/rioja-wine-harvest-festival/

[grema]

Признавам, че с моето уж "свободно" време и ангажиментите ми в последните месеци не бях влизал да чета какво се случва сред къмпингарите. Днес седнах да поразгледам, отварям първо пътеписите и вие направо ме взривихте. Изчетох всичко на един дъх. Изгледах клиповете и тук поздравявам специално тонрежисьора, също младта дама и нейните съотборници. Респект. Ще посядвам само заради вас сега да чета.

[kvp155]

[kvp155]

Ден Четвърти – 17.09.

Днес е Неделя и това няма никакво значение. Денят с нищо не се различава от другите досега, освен че аз почти не можах да спя и още в 5.00ч мислено бях готов за тръгване. Разбира се, изчаках да светнат лампите, събудих и дъщерята и погледнах към Станимиров. Учудващо, но него го нямаше. Той отново беше готов и дори вече привързваше дисагите върху велосипеда си.

Този ден се приготвихме за тръгване доста по-бързо от възможното и почти първи напуснахме албергето. Навън беше пълен мрак.



Поехме по тъмните улици и не след дълго напуснахме града, продължавайки към следващото селце – Сотес. Разбира се пътят почти веднага започна с изкачване. Преодоляхме го без особени затруднения и на върха спряхме да се полюбуваме на изгрева.





Утрото е много спокойно и студено, като дори 3-те градуса които показва термометърът ми се усещат значително по-малко. Разбираемо е защото и без да духа вятър, ние си го създаваме при движението.

Биляна не престана да се оплаква, че ѝ е студено на ръцете и вече не може да държи кормилото от болки. Тя е мъжко момиче и не мрънка без повод и за да решим поне малко проблема се налага често да спираме. Какво правим ли? - разтриваме ръцете и продължаваме, после пак спираме, пак разтриваме и така в очакване на слънцето, което би трябвало да повиши температурите.

След около час най-накрая Райчо е на мястото си и бавно започна да си върши работата. Вече е 4 градуса!



Навсякъде около нас е пълно с лозови масиви и маршрутът ни продължава по нещо като малък път между тях. Настилката му е от ситен чакъл, по който много трудно карам. Гумите на велосипеда ми са тънки и от тежестта, направо се заравят в чакъла, а управлението става изключително трудно. Налага се да си избирам места около тревата или дори да карам по нея за да поддържам прилично темпо. Замислих се как винаги търсим лесното в живота и все мрънкаме колко ни е тежко.
Другите нямаха моя проблем, защото са с по-дебели гуми, като дори тези на дъщеря ми са направо за пясък. Тя обаче има друг проблем, за които разбрах след като изостана прилично и се наложи да се връщам за да разбера причината. А тя се оказа наистина сериозна, в смисъл че така наистина не можеше да продължи



Разбира се бяхме подготвени за тази ситуация и за нейно голямо учудване почивката ѝ беше не повече от 15 минути. Време напълно достатъчно да се презанити скъсана верига, стига да си носиш подходящия инструмент.

Свита част от мнението:

Някъде по пътя управата на близкото населено място е изградила чудесно място за почивка.
На доста голяма площ са разположени дървени маси и пейки, навсякъде е естествено затревено, има и чешма. На такива места обикновено спираме за закуска, защото на никой не му се яде още със ставането и това е повече от нормално. Тук окончателно изпих единия от четирите си бидона с вино и веднага го напълних с вода. Изпивайки виното толкова рано сутринта веднага се сетих за един приятел от Видин, които има малко наследствено лозе и произвежда по над 1000л вино годишно. Някога имах неблагоразумието да му задам въпроса: - И какво го правите толкова вино? Той тогава ме погледна с най-учудения поглед на света и отговори: - Пием го разбира се, какво да го правим!? – Е, само за вечеря добре, но другото? - А защо само за вечеря, на закуска с мЕкици знаеш ли как върви? Не знаех, наистина, защото никога не бях пил вино за закуска. Е, от днешния ден нататък разбрах, че никак не е лошо да се консумира вино сутрин, дори и без мЕкици (мЕкиците са обикновени пържени мекици с пудра захар, но във Видин слагат ударението на Е и така стават още по-вкусни).

Виното премина през мен, като огън и даже взех малко да усещам онази приятна слабост в коленете, която те притегля към леглото. Не го споделям с никой и дори ги подканям да приключват по-чевръсто, че ако останем още малко, ще трябва да си търся място за спане.

Лозята около нас са засадени в някаква керемидено червена почва, която не се вижда от камъни. Толкова са много, че дори на метри под повърхността изглежда да няма нищо друго освен тях. И сигурно е така защото на много места в страни от масивите имаше огромни купчини с камъни, които някой грижливо е изкарал от редовете.





Въпреки рехавото слънце температурата е почти същата и студът не престава да тормози детето ми. На път ни е едно по-голямо населено място – Санто Доминго, където спираме в издирване на топли ръкавици. Въпреки че е неделя всички магазинчета работят и въобще не беше трудно да намерим подходящи.

Повечето селца по маршрута се издържат именно от поклонниците които минават през тях, и затова въобще не ни учудваше че всичко работи и отделно има голямо разнообразие от стоки в помощ на пилигримите. Не беше никак странно в обикновена бакалия или хлебарница да се намерят, нокторезачки, челници, батерии, чорапи, различни медикаменти, козметика и т.н.











Навсякъде из малките селца и различни места по маршрута се срещаха от онези характерни жълти стрелки напътстващи поклонниците.





Има разбира се и от по-модерните указателни знаци, но жълтата стрелка с боя си е класическа от векове







Не знам къде ги намира, но гумата на Биляна пак е с голям трън, точно в средата. Спада, но бавно и нямам намерение да я правим сега. Ще я припомпваме на почивките, а ако съвсем спадне, ще му мислим тогава. Вече спрях да броя спуканите гуми и въобще не вярвах, че това ще се случва толкова често, но това бяха фактите – широките гуми обират всички тръни и стъкла по пътя.

[kvp155]

Другаде може да се види контраста на старото строителство и новото такова. Видно и тук ножицата между бедни и богати е доста широко отворена.



Санто Доминго е изключително приятно градче. Пътя на пилигримите го прекосява цялото и това ни дава възможност да го разгледаме от велосипедите.

Видно някогашните вело-пилигрими са минавали точно оттук, защото един от тях си беше забравил и велосипеда. Пробвах го разбира се и с изненада установих, че е много удобен.





Повече от естествено е да подпечатим паспортите си в хубавата катедрала, която не беше трудно да намерим из малки и тесни улички в центъра. За нея бях чел, че вътре има жив петел, който онагледява стара легенда свързана с мястото.





Пътьом минаваме през много хранителни магазини, от където зареждаме с провизии, предимно чиризо, хамон, моцарела и др. специфични храни, които тук са в изобилие и са на доста прилични цени спрямо нашите.

Свита част от мнението:

Почти навсякъде зареждаме и с „гумени“ бонбони във вид на малина и къпина. Това са едни желирани недоразумения с отвратителен вкус, но големия ръст на дъщеря ми не ѝ пречи да злоупотребява с тях. Все пак е дете и купувайки ѝ това малко удоволствие, успявах да върна усмивката на лицето ѝ за дълго време напред.
Не пропускахме разбира се и кулинарните сладкарници в които продаваха всевъзможни сладки с образи на анимационни герои, нещо също много любимо. Те обаче не бяха никак евтини, за няколко бройки от шарените човечета и се разделях с 15-20€.



От една страна е скъпо, но от друга, детето заслужаваше много повече за всичко което му причинявах и някак ми се щеше да компенсирам това. Тя бързо го разбра и на свой ред започна да ме използва, но на мен някак ми беше приятно. Станимиров дори и той започна да ѝ купува от желираните бонбони, да ѝ се радва на усмихнатата физиономия, че неговото детенце не успя да дойде с нас.



До една чешма срещаме първите изхвърлени обувки, на някой с грешна преценка за нещата. После това съвсем не беше рядкост.



Днешния ни маршрут минава изключително дълго по прочутия испански път N 120.
Почти прави отсечки, съчетани с редуващи се наклони и спускания и силен насрещен вятър. Оказа се едно доста мъчително каране. Все пак отбелязваме с усмивка една кола с пазарджишка регистрация, която ни задмина. След онзи ТИР в началото на Испания, това беше първата българска кола с която се засичаме и това ни кара да се чувстваме сред свои.

Някъде там карах последен за да затварям групата и зад мен се залепи някаква кола. Започна да кара с моята скорост, като се беше приближила на около метър зад мен. Няколко пъти ѝ давах знак с ръка да ме изпревари, но онзи продължаваше да кара на разстояние. След като това продължи доста дълго според мен, отбих в дясно и спрях. Колата бавно ме задмина и също спря. Отвориха се двете предни врати и от там излязоха двама униформени полицаи. Бяхме всичките с каски и светнати стопове, затова се зачудих какъв проблем може да има. Любезните полицаи първо ни поздравиха и след това ни помолиха да караме между бялата непресечена линия и края на платното. Били карали достатъчно дълго след нас и оценили карането ни като опасно, затова спрели да ни предупредят. Обещахме да поправим тази грешка и се разделихме по живо, по здраво.

Денят както казах в началото е Неделя и по нашите канони е почивен, та затова сме си избрали за крайна точка малкото градче Белорадо. До него ни остават още 1-2ч, които изминаха толкова неусетно, че когато видяхме първите къщи на селището, някак не ми се спираше. Набелязаното алберге беше на самия вход и ни предлагаше нощувка само срещу 5€. Въпреки че сме изминали само 61км и имаме сили за още, решихме че след вчерашното натоварване, трябва да си починем повече.

Настаниха ни в стая без прозорци и само за 20 човека, но с почти нови велинградски легла и матрак с пружини! На всичкото от горе има и възглавници и чисто нови чаршафи! Това направо граничи с лукса.



Първото нещо след настаняването беше да залепим спуканата гума за да сме сигурни за следващите етапи. Залепвам я успешно, но при помпането се откъсна вентила и гумата отиде на боклука. Имам още две резервни и веднага монтирах едната, но с известно притеснение, че ни остава само още една. Гумите са специфични заради големия си балон и в магазините за велосипеди през които минавахме нямаше такъв размер (все пак от следващото населено място - Санто Доминго си купих още едно лепило с нови 20 лепенки и така се надявам да се справим с гумения проблем).

Този ден сме пристигнали достатъчно рано за да имаме време освен за личен тоалет, пране на дрехи и кратка разходка из селото.













След разходката дори остава време и да нахвърлям някои бележки по пътеписа, който сега четете, като умело чукам по клавишите на компютърчето. За да съм прецизен в написаното се налага често да задавам въпроси на Станимиров, от сорта: „През кое село минахме сутринта и сега в кое сме“? „Къде спукахме гума, къде обядвахме, къде полицая ни направи забележка“ и т.н. С незнанието си на Владо му става ясно, че въобще не съм разучил изпратения ми месеци преди да тръгнем маршрут с имената на селищата, адресите на албергета, релефа на пътя и т.н. и това сега хич не му се нравеше. С действията си не съм искал да го обидя, просто съм устроен различно от него, а той още не го беше разбрал.

А иначе Владо е много находчив. Даже е много хитър, като стадо лисици – направил е маршрута, така, че където пешеходния се припокрива с велосипедния или е в близост до асфалт, да караме по асфалт. Това е много важно, защото скоростта по асфалта е значително по-висока от тази по чакъла и на практика, това ни дава възможност да икономисаме време, и по-важното - сили. Отделно вибрациите от кормилото при движение по чакъл никак не са приятни и на края на етапите често освен мускулни болки в краката, имаме такива в раменете, врата и ръцете.

[North wind]

Алоооу, мъжете ....
Моите почитания.Обсебили сте пътеписа!
Редно е от време на време да давате думата и на главния герой БИЛЯНА !
Нека прочетем нещо видяно през нейните очи

_________________
Търсиш път! За какво ти е?

[vladostanimirov]

ОКОЛНОСТИТЕ
Днес започваме да катерим Месетата, високото централно разположено плато в Испания,което се намира на 800-900 м н.в. Почва ? Какво е това нещо ? Почва нямат- само каменяк. Червената пръст около Нахера е като пейзаж от Марс. Важното е ,че времето се оправи, слънцето пече, вятърът утихва постепенно. Кеф. Само тоя студ сутрин....
ХОРАТА ДНЕС
Днешният ден е за моите спътници- Косьо и Биляна. Биляна ме беше отчаяла в началото ,беше толкова тъжна ,отчаяна и жална. Вчерашния ден и беше най-тежкия. Даже предложих на баща и да я качиме на автобуса в Бургос до София ...... Сега съжалявам за тия думи. Днес на няколко пъти ме изпреварва, не мога да разбера как по нанагорното има сили да ме изпревари като бърз влак ,а иначе и е тежко...Със всеки ден усмивката на лицето и се завръща. Сигурно е от бонбоните, едва ли усеща някаква божия сила.
Косьо. Без тоя човек едва ли бих се справил. 20-те километра в началото на тренировките бяха оптималното разстояние ,което можех да си представя. Той е обаче такова перде.... Кви 50 км на ден? Забрави ! Поне 100-120 ! Благодарение на него си направих тренировките, свикнах с колелото и когато пристигнах в Испания, бях спокоен че ще се справя. Благодарение на него пих вино, ядох грозде,ябълки, кестени,орехи,круши и всякакви неща за които се искаше доза непукизъм ,докато ги береш от градините на хората. Имах чувството ,че докрая на Каминото Косьо изобщо не разбра какво е направил и къде е бил. Мислех си че това за него е велоразходка . Сега, като му чета пътеписа , виждам че човека може да води курс за смисъла и целта на Камино. Много-много навътре в Камино нещата е....
Сега ,като си помисля, добре че се обади той, да дойдат с мене на Камино. Добре ,че не дойдоха други ..... Вече не мога да си го представя Каминото без тях.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА КЕМПЕРИСТИ
42°24'53.10"N 2°44'2.79"W Удобен паркинг за посещение на Нахера
42°26'31.28"N 2°57'37.33"W Място за отдих в Санто Доминго де ла Калзада

ДНЕШНАТА ИСТОРИЯ
Днешната история е за организацията с местата за подслон по Камино.
По маршрута през годините се е очертавала нуждата от спане във всяко населено място и капитализма се е погрижил за това. Там ,където има по-голяма нужда и се събират повече пилигрими , съответно има повече места за спане. В малките селца понякога има спални за 7-8 -15 човека. А понякога въобще няма. Местата за спане са РЕФЮДЖИО,АЛБЕРГЕ,ХОСТЕЛ или ХОТЕЛ. Къщи със стаи за гости също има .
Рефюджиото се превежда като подслон- много често към църкви, читалища, спортни зали. Основно на пода ,върху тънък матрак.По принцип лятото се организират временни заради големият брой нуждаещи се. Албергетата са специализирани туристически спални , в 90 % са общи ,много често само санитарните възли и баните са разделени. Албергетата са общински, частни и църковни. По правило общинските са най-ефтини, частните са най-скъпи. Знам само за 2 места-църковни албергета , където жените и мъжете спят отделно ,но Биляна категорично пожела да отбягваме да е разделена с тати, и ние ги отбягвахме. Пешеходците по Камино ходят до към 13,00-14,00 и се настаняват . Обикновено преди 12,00-14,00 повечето албергета са затворени. Ако се окаже ,че няма място имат достатъчно време да идат до следващото населено място. Тъй като ние карахме почти всеки ден до 16,00-17,00, даже до 18,00 ч то като правило места в общинските албергето по 5 -6 евро нямаше и беше голям кеф ако намерим място в няко частно по 8-10 евро. Затова ,може би сте останали с впечатлението ,че е трудно да намериш място за спане. Не, не е трудно. Но ,трябва да станеш рано ,да тръгнеш рано, и да стигнеш рано. Естествено с велосипед това не е удачно и ние тръгвахме около 8,00 ч - време за което пешеходците вече бяха ходили 1,30-2,00 часа. Късното настаняване ,обаче е добре, защото няма опашки пред баните, всички отдавна са се изкъпали и такъв проблем никога не сме имали. Късното ставане също . В албергето има санитани възли, бани с топла вода, интернет, нерядко имат и двор да поседнеш ,че и басейн, да му се не надяваш ! Аз се чувствах добре в общите албергета, не ми се мисли обаче как са се чувствали останалите , поради факта със хъркането ми.
Албергето в Белорадо е пример за удачна частна инициатива. Това е хотел,хостел,алберге, ресторант и басейн в едно. Каквото ти трябва, за това и плащаш. Легло в обща стая е 5 евро ,но нерядко стая за двама стига до 50-60 евро без замисляне. Ние имахме късмет, защото дойдохме по-късно ,настаниха ни в нова, незаета стая и след нас дойдоха още 2-3-ма човека. Така бяхме 5 човека в стая с 18 легла. Тъй като се намира най- в началото на селото ,то съотвено обира всички клиенти и за останалите остава ,каквото остане.
Това беше едно от местата ,в което съм се чувствал най-добре.

Входа на алберге A Santiago в Белорадо


Тука ви посрещат, бият печатите и взимат парите. Тука са и раниците ,докарани от куриери през деня. В дясно е нещо като магазин за зор-заман на по-високи цени.Транспортирането на раници е сравнително нова услуга ,която набира популярност ,съдя по това заради постоянно увеличаващата и се цена. Есента на 2017 под 5 евро на раница нямаше оферти. Оставяш си раницата, пишеш си името на специялна бланка ,пишеш името на албергето където искаш да ти я закарат и плащаш на рецепцията. Докато вървиш ,куриер ди е доставил раницата и ти вече имаш запазено място в съотвентото алберге. Гот.



Поглед в другата посока към бара и ресторанта.По-големите албергета предлагат освен вечеря и закуска, където нямат ресторант имат кухня всеки да си сготви. Но не е задължително.



Общ вид на стая за пилигрими. Тъй като албергето е в склон ,то стаята е почти под земята със съвсм малко прозорче. От другата страна на коридора са стаи с по 2-3 легла за други пари, там и гледката е друга.
По принцип когато имат различни оферти ,още на рецепцията ти предлагат различни цени и ти си преценяваш.



Тука седяхме да вечеряме ,когато ни се обади Жоро Рибарски.


Албергето има и басейн, но за пилигрими в други месеци,ние хванахме някаква студена вълна и въобще не ни беше до това.



ДНЕШНОТО ВИДЕО ОТ ЧЕТВЪРТИ ДЕН (цък)


ВСИЧКИ ДНИ ДОСЕГА (цък)

[loveforever]

Чета, разглеждам, цъкам с език ...
Уникални преживявания и много полезна информация!

Продължавам да следя с голям интерес. Голяма работа сте! Евала!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

[Баи Добри]

прекрасни моменти ,прекрасни преживявания...поздрави за ентусиазмът ви и очакваме продължение

[kvp155]

Ден Пети – 18.09. Белорадо – Бургос - с. Хорнилиос дел Камино. Изминати 74 км.

Вече стана традиция да тръгваме при пълен мрак, а за мен и след 100мл. вино на гладно, въпреки че е на привършване. Всъщност истината за успеха през деня се крие именно в ранното тръгване и ние успяхме да разберем това само след първите два дни в които блажено се излежавахме, докато другите се тълпяха пред тоалетните и баните.





Традиционно щом зората се показа и вече бяхме гладни, нищо че сме минали едва десетина километра. Местата подходящи за закуска се препъват едно в друго, сякаш всяко иска да го посетим. Избираме едно, точно пред входа на действаща църква и разпъваме сергията. Няма и пет минути след нас се появиха мъж и жена, също с велосипеди. Бяха решили че и на тях мястото им харесва за почивка и спряха до нас. Видимо бяха доста възрастни, но изсушените им лица подсказваха сериозна физическа подготовка и много енергия. Учудих се че не спряха като нас да закусват, а изкараха само едно бензиново котлонче, свариха си чай и бавно го изпиха. После яхнаха велосипедите и си тръгнаха преди нас. Ние пък се напукахме по стар български обичай и останахме поне още половин час.



Нагоре следваше няколко километра баир, което не го знаехме, но въртейки педалите всеки можеше да се сети какво е закусвал само преди час.
Доста трудно изкачихме височината, като бутането и честите почивки присъстваха неизменно в етапа.

Горе сме и правим задължителните снимки с табелата на прохода. Цялата е в лепенки, напомнящи за това че е била фон и на други като нас.



От тук надолу е спускане, но за да не пропуснем едно култово място Станимиров ни повежда по горски път, който аз така и не разбрах от къде се появи. Без значение е защото както казах той е главния навигатор и Пътя го е сънувал години наред. Сега на място само сравняваше наученото с реалността. За мен пък всичко беше ново, вълнуващо и интересно.

Не карахме и километър-два и се озовахме на широка поляна в гората, където красива испанка току що подреждаше сергия с плодове и напитки. Мястото беше много ефектно и е някъде между местността Вилфранка Монтес де Ока и Сен Жан де Ортега. Сигурно си има и име, но понеже не го знам го кръстих „Якото място“, щото от всякъде си беше такова.
Красивата испанка се беше погрижила да придаде особен чар и уют на преминаващите от тук пилигрими и определено беше успяла.

Свита част от мнението:

Когато пристигнахме група пилигрими вече бяха окупирали импровизирана маса и шумно се кикотеха. Бяха италианци и като ни видяха че идваме към тях веднага ни затрупаха с въпроси. Особено активна беше една шантава италианка с малки цици, която задаваше по пет въпроса в минута и въобще не чакаше отговорите: От къде сме, на колко години е Биляна, луд ли съм да я докарам толкова малка тук и то с толкова тежко колело, до края ли ще стигнем и пр. Накрая започна да вдига колелата ни едно по едно и не преставаше да приказва колко са тежки.
Весела и много темпераментна нация са това италианците. Много ги харесвам.





Италианката била тук с гаджето си и толкова много ѝ харесвало, че до година пак щяла да дойде. Пеша разбира се, с колело каза че е лудост. Аз пък все още си мисля обратното.





Останахме доста дълго и имахме възможност да разгледаме обстойно как се беше погрижила испанката да предаде чар на местността. Навсякъде имаше високи дървени пилони, които бяха отрупани със стелки сочещи нанякъде. Други пък бяха нарисувани с всевъзможни индиански шарки и хипарски мотиви. Носеше се и тиха музика, която все едно извираше от земята.





Предвидливи български пилигрими преди нас, бяха поставили оригинална табела с формата на цигулка, боядисана с цветовете на българския трикольор. Чувството да видиш подобни знаци на такова място и на хиляди километри от родината е особено вълнуващо.



Отчетохме се и ние, като поставихме малко флагче на което написахме имената си.





Май отделихме достатъчно време на място и вече трябваше да тръгваме към следващата ни цел – старата църква в Сен Жан де Ортега. До там е само спускане из горски пътеки, което ни се отрази много добре след изкачването на прохода. Лошото е че спусканията свършват много неусетно, въобще не са като мъчителните изкачвания.



Все пак спускане от около 20 минути по сенчеста горска пътека си е нещо, което не ни се отдава всеки ден, затова се наслаждаваме на удоволствието от него. И по-внимателно разбира се, че паданията не са изключение и може да са болезнени.











От тук до Бургос са около 30км асфалт, като трябва да минем през 3-4 малки населени места и после пак по натоварената N 120 да влезнем в големия град.
Пътят е хубав, гладък и почти без наклони. Лошото е че излезе някакъв вятър, който по правило е насрещен и така взе да ни измъчва повече. Не му се дадохме и ето ни вече пред табелата на следващият голям град по Каминото - Бургос.



В началните няколко километра градът ни посреща със скучната си индустриална част. Многото ниски постройки от метална конструкция постоянно подсказваха за това. Преминахме я без особено затруднение, но с навлизането в града движението постепенно започна да става сериозно. Отвсякъде ни заобикаляха коли и автобуси и взе да става опасно. Решихме че дори и неправилно, е по-безопасно да караме по тротоара и затова влезнахме между хората. Хубавото е че управата на града е помислила и за велосипедистите, защото бързо забелязахме наличието на специални вело-алеи и подкарахме по тях.









Бургос е интересен град и трябваше да му отделим подобаващо време, въпреки липсата му.

[NESTI]

Еееее, тъкмо захапах поредния ден от вашето приключение и ......пак пауза.
Това е безобразие
Шегувам се, разбира се.
Сигурен съм, че и другите читатели, като мен с нетърпение, по няколко пъти на ден проверяват форума главно за поредното продължение на вашия пътепис.
и за приключението и за пътеписа
И не се офлянквайте ами пишете. Знам, че не ви е лесно, .....ама нас питате ли ни?

[kvp155]

[NESTI]

Да бе, да..... 'ква е тя......ще чета чааак след две седмици ....
А филма съм го гледал. Бях се нагласил даже да тръгвам с Владо, но той вече беше фиксирал дата и купил билет, а мен датата не ме устройваше.
Всъщност, жена ми извървя Камино-то двадесет дена преди вас, но късия маршрут (120 км.) Та исках да и "натрия носа", като мина целия път ама....
Сега аз съм с "натрит нос" , чета вашия пътепис и се подготвям психически.
Така че .....не ми пречете на подготовката а пишете по-чАвръсто, че ня'ам време

[vladostanimirov]

Моля ви ,не тръгвайте по Камино ! Не правете това у вас ! Оставето го на професионалистите. То е като наркотик, толкова е пристрастяващо. Бил ли си веднъж, искаш да идеш отново и отново. Подтискащо е. Аз, в момента въртя едни схеми , как пак да ида .ме се издържа !