kemper-club forum Място за комуникация и споделяне на идеи, мероприятия и мнения на хора запленени от страстта наречена кемпер. Да погледнем живота от хубавата му страна!
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Яну 24, 2018 9:18 am Заглавие:
vladostanimirov написа:
ХОРАТА ДНЕС
Днешният ден е денят на хората ,които срещнахме по пътя.
...
Двамата бразилци с велосипеди ,които се оказаха наши конкуренти като се опитваха да ни изпреварят ,за да заемат евентуално последните места . Накрая се оказа ,че места няма и за нас и за тях.
...
ДНЕШНАТА ИСТОРИЯ
...
В края на лентата за движение има непрекъсната линия и след нея в дясно още 1,00-1,50 м асфалт, в който ние се движехме.
Ония полицаи се чудеха защо Косьо не кара в тия метър и петдесе , ами цепи почти в средата на платното , понякога и на зиг-заг.
Ми щото не му пука.
...
Да, за бразилците нищо не споменах, но след като са попаднали в полезрението ти, ще допълня и моята гледна точка за тях:
Това бяха двама велосипедисти на възраст около 45-50г с почти нови маркови велосипеди и пълна спортна екипировка. Бяха с шпайкове и автоматични педали, специални каски, специални фланелки и трико. Застигнаха ни случайно на една отбивка, на която бяхме спрели за почивка и веднага ни направиха впечатление. Тръгнахме след тях и не след дълго ги настигнахме, но не ги надминавахме. Единият беше видимо по-възрастен и именно той се напъваше да държи високо темпо. Другият изглеждаше, като пред разпад – едвам пазеше равновесие и не знаеше какво да прави с велосипеда. По-стария само му обясняваше как и кога да превключва скорости и кога да натиска по-силно на педалите, но човека беше на края на силите си и трудно разбираше указанията. Все пак някак си успяваше да върти, може би заради мотивацията, че всеки момент можем да ги задминем. Те определено караха с по-ниска скорост от нашата и темпото ни наложи скоро наистина да ги изпреварим и дори откъснем доста. На една от почивките обаче те спряха при нас и стана ясно, че по-младия за първи път се качва на спортен велосипед и му е трудно, но с приятелят му решили да изминат Пътя, като тръгнат някъде след Бургос и продължат, докъдето имат сили. Дори и да не завършат за тях беше важно участието.
По-възрастният освен, че беше по-опитен с велосипеда, знаеше и доста за Камино и именно той предположи, че няма да има места за спане в крайната точка, към която се бяхме устремили всички. Това естествено мотивира и нас и така подсъзнателно през целия път до с. Хорнилиос дел Камино реално се състезавахме помежду си. Разбира се победихме ги, като пристигнахме поне 30 минути по-рано и чак когато вече намерихме къде да спим, те се появиха, разочаровани, че няма места. В крайна сметка и те си намериха, но не ни стана ясно къде. Напред в етапите ги засякохме още веднъж, но ги отвяхме чувствително и повече не се видяхме. Предвид състоянието на по-младия е съмнително, но дано да са стигнали до Сантяго.
…
За карането след бялата линия и края на платното ще поясня, че наистина гледах да не се движа там, но не е защото не ми пукаше, а защото от липсата на често движение на автомобили в този участък се бяха натрупали всевъзможни стъкълца и ситен пясък, които заради тънките си гуми постоянно трябваше да избягвам. Иначе давах всичко от себе си да се съобразявам максимално с ограничителните норми в чуждата държава, но предвид свободата и приключенския дух на цялото пътуване, явно не съм постигнал значим резултат.
След като стана ясно ,че бразилците ще го духат, аз се направих на великодушен и им показах как след 10 км има малко село в което има 3 големи албергета, самото село не е в края на някакъв етап и места ще има винаги, а освен това му дадох телефона на един хостел ,ако хептен нямат места ,да проверят там и да кажат че Владо Станимиров от България ги праща. Това ги убеди ,че няма да спят на открито и запалиха гумите към Hontanas.
На другия ден по-опитният бразилец ни настинагна при канала при Фромиста, но другия, по-смотания го нямяше. Вероятно Каминото за него е приключило след първият му ден от Бургос до Онтаняс.....
Ето го тука ,докато ние се любувахме на най-сниманото място на Камино, бразилецът с мръсна газ се опитваше да ни издуха. Селото се вижда в далечината и си представете ние колко сме добри, да си снимаме снимките ,да се качиме на колелетата и да ги изпревариме до селото, за да се класипаме ние при барманката .....
Ако ви стана интересно ,четете и за следващият ни етап от Орнильос дел Камино до Калзадийя де ла Куеза, няма да съжалявате.
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Яну 24, 2018 5:41 pm Заглавие:
Ден Шести – 19.09. Хорнилиос дел Камино – Казадилла де ла Коеза. Изминато разстояние – 81км.
Първо ще започна с едно извинение към всички, които знаят испански език и към другите, за които това е важно, но имената на селищата са си мой превод и въобще не претендирам, че ги изписвам правилно. Важно е защото вече получих една забележка. Все пак пиша без редакторска намеса и сигурно има и много правописни или стилистични грешки, но се старая да пиша с цялото си уважение към българския език, като разбира се надявам се, че това не е най-важното за четящите.
И така, щом излязохме от онова спокойно и малко село и пустошта веднага ни плени. Пътят започна да се вие из всевъзможни ниви, които или бяха ожънати отдавна или вече бяха подготвени за следващите посеви. Без значение, защото всичко изглеждаше някак пусто, все едно тук скоро не е стъпвал човешки крак. Само пилигримите напомняха за живот из тези места и то в толкова ранен час.
Не липсваха и от тези дето са тръгнали на разходка по Пътя с декатлонска раничка от 5лв или само с пликче с тоалетни принадлежности. Не че нямат повече багаж, а им го носят специални фирми, издържащи се именно от това.
Напред не може без изкачвания и съвсем скоро се наложи да преодоляваме поредното. Не е нещо особено, но успя да ми изпие виното.
Свита част от мнението:
Няколко километра по прашния и каменист път и сме ето тук
Някой от снимките на Владо са по-хубави от моите и логично използвам в пътеписа си и тях. Уж снимаше с обикновен телефон, но не мога да скрия изненадата си, че са по-добри. Фотографа също има значение де.
А ей там долу в ниското е с. Хонтанас, това дето Станимиров изпрати бразилците да спят.
Точно до църквата в малкото селце има малък хостел, който се държи от две влюбени сърца, едно от които е българско! Не знаех за това, но Владо отново беше подготвен и така нарочно отидохме да търсим българката Светлана.
Историята ѝ е като в приказките: Преди години дошла да измине Камино и случайно срещнала любовта на живота си, влюбила се в испанеца Мануел и така останала на Каминото. Наели алберге и започнали да го въртят с Мануел. Зимата се прибират в родната на Светлана Варна, а на пролет пак са в някое алберге по Пътя. Сега държат този хостел и настаняват изморените пилигрими.
С влизането си и Владимир отправя на български въпрос към Мануел: „Една шкембе чорба, ако обичате“. Онзи се светна веднага и засрича на български, като извика веднага Светлана.
Отсреща е конкуренцията им която само им правела „мръсно“, щото ги е яд, че нашите хора имат клиенти, а тези – не. Нормално е като в екипа си нямат българка и то влюбена.
Ето я чаровната варненка. Как да не се влюбиш в нея.
И усмихнатия Мануел, който този ден имаше и рожден ден
Поздравихме го и си направихме няколко снимки. Светлана пък отделно се снима с нас за личния си архив. Обясни че от както е по Каминото се снима с всички българи, които среща.
После ни нагости с вкусна българска леща, че шкембе чорба тук никой не ядял
Готвачът им – местен кореняк, повече приличащ на мексикански затворник готвел най-вкусната паела на света.
Пожелахме си успехи и поехме към следващата цел – манастира Сан Антон. Намираше се напред по пътя ни, малко след края на селото, при това по перфектен асфалт.
Грабва ни още от далече с внезапната си и странна поява на хоризонта
Точно на входа има нещо като бетонено корито за водопой на животни и там една изморена кака лепеше някакви сини ленти по краката си. Модерни са напоследък и много помагали при многочасови преходи.
Руините на стария манастир Сан Антон изглеждат внушително и впечатляват с голямата си височина.
Асфалтираното шосе минава буквално между стените му, сякаш някой е построил манастира директно върху пътя. Въпреки липсата на покрив високите стени са съвършено запазени и душата на архитекта бързо заигра над изящните елементи. Стояхме доста дълго вперили поглед към върховете на храма и бяхме абсолютно сами. Най-накрая се появиха някакви пилигрими, които учтиво помолихме да ни снимат срещу правото да им отстъпим манастира да му се полюбуват и те на спокойствие.
Напред в далечината е поредното ни препятствие. Изглежда малко и невзрачно.
Асфалта бързо свърши и се зададе зверско изкачване по чакълиран път. Виеше се нагоре почти до небесата и изглеждаше непревземаемо. Жегата отделно си казваше своето и сякаш всичко беше против нас.
Път назад обаче няма, затова с почивки и припълзявания, най-накрая сме горе.
Там отново е осеяно с кръстове и паметни плочи, но шеметните гледки които се откриват радват окото и сетивата бързо забравят лошото.
Точно между с. Педроса, преди Интеро де ла Вега, на края на едно стръмно изкачване, някакъв мургав мексиканец продава подкрепителни напитки и плодове. Спираме за почивка и си говорим свободно и на висок глас, а онзи като чу и завика: „Я, българи! Ама верно българи ...” Почерпи ни с нещата от сергията и ни разказа за мястото. Казвало се „Фуенте пбехо” – чешмата на въшките. Тук някога са се къпали и перели дрехите си жителите на двете села и понеже били много въшливи, местните кръстили чешмата така. Нашият човек се казва Андрей, но каза че в неговото село Лиляче, Врачанско, всички го знаели като Бацето. Държеше да се знае, че именно той е Бацето, защото в цяло Лиляче на никой друг не казвали така. Дошъл със синът си Тони преди десетина години и се установили тук. Сега синът му държи албергето в Интеро дел Кастильо, а той се издържа от сергията и поклонниците. По принцип не извършва търговска дейност, която и тук е регламентирана, а само дарява продуктите които е донесъл. Благодарните пилигрими оставят по някое евро по своя преценка и така всички са доволни.
За да не забравя подробностите около горното описание за срещата ни с Бацето, извадих лист и химикал и започнах да записвам отговори на въпросите които задавах: От къде си? От кога си тук? Защо си дошъл? С какво се занимаваш? Сам ли си? и пр. Сигурно съм звучал припряно и Бацето по едно време се уплаши да не би да съм от полицията и стреснато спря да отговаря. Чак след като го успокоихме, че сме нормални пилигрими и не сме дошли с лошо, човекът продължи с разказите.
„Баце, ти който спасяваш от глад и жажда всички пилигрими, ти който не преставаш вярно да служиш но поклонниците в студ, зной и пек, бъди здрав и продължавай дълги години все така! А на Лиляче и твоите познати и роднини, ние ще изпратим много поздрави и хабер за здраве и благополучие, чрез нашия форум, който няма начин да не се чете от всички Лилячани“. Ето това му пожелахме преди да продължим напред към Боадиля дел Камино. Този път със спускане. Шеметно. И по един от най-красивите пътища на Камино.
Владо пак направи по-шарена картинка от мен и му я слагам и нея
А Биляна се спусна с 300км/ч надолу, без да падне.
[quote="kvp155"]Ден Шести – 19.09. Хорнилиос дел Камино – Казадилла де ла Коеза. Изминато разстояние – 81км.
".... но се старая да пиша с цялото си уважение към българския език, като разбира се надявам се, че това не е най-важното за четящите....."
Гледам, последните дни здраво наблягате на лещата. Това да не е за подобряване на реактивната тяга на велосипедите?
Не разбрах и трите бири на Владо, каква работа свършиха, но предполагам, че не е удобно..някак ..тук ..във форума....все пак чете се и от външни лица...
Хм, зеления цвят не им бил национален......а зелените ризки....????
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Яну 25, 2018 5:29 pm Заглавие:
Големия наклон и добрата настилка ни помогнаха много бързо да се придвижим до малкото и неособено интересно градче, или селце, не знам, но беше с много чисто и спретнато алберге.
Още от входа във въздуха се носеха ароматите на всевъзможни мехлеми, а по пейките беше пълно с полуприпаднали пилигрими. Въпреки малкото места, бяха спрели в очакване на настаняване и достойна почивка, затова наснимахме насам-натам и продължихме по пътя си.
Свита част от мнението:
Имаше даже и автентична двуколка със стар регистрационен номер от областния град
Следващата ни спирка трябва да е Канал де Кастиля.
За тия канали пак Владо знае всичко: Колко са пълни и защо са пълни, колко са дълги, кой и кога ги е строил, с каква скорост и дебит тече водата, защо тече надолу, а не на горе, за какво се използва и пр. Въобще, друго си е да си се подготвял дълго и подробно, още от 2013-а
На специално място са написали и историята. Не можахме да я прочетем цялата, че книгата беше каменна, нищо че е само от една страница
Тук за пореден път виждаме изоставена екипировка. Толкова често се случва, че вече не ѝ обръщаме внимание. Само се чудим, защо трябва да се издокараш със скъпоструващо оборудване, на което дори не знаеш предназначението и после да се чудиш как да се отървеш от него.
Мисля че беше в началото на Фромиста, но някакво алберге в индиански дух ми отклони вниманието и спрях да го разгледам. Предлага почти спартански условия, но затова пък близки до оригиналните.
Не са никак редки и гледки като долната, на която изморени пилигрими директно да се натръшкат на земята. В случая са в градинката пред църквата във Фромиста, но не бяха малко и случаите директно по асфалта, като някои от нас де. А и тя умората не пита като идва, особено когато натоварването е постоянно.
От тези табелки си взех, да си закача на вратата в къщи, да се знае, че тук има пилигрим.
Така минаваме още 20-тина километра и вече трябва да сме близо до крайната цел - Казадилла де ла Коеза. По пътя ни застигнаха и ни отвяха двама колоездачи, които после кръстих „Машините“. Амбицирах се и подкарах след тях, като изоставих съотборниците си и поддържах темпото на новите. В един момент ги изпреварих и увеличих скоростта, като им избягах толкова, че като се обръщах въобще не ги виждах. Карах така сигурно повече о 30 минути и накрая реших, че няма с кого да се състезавам и спрях за почивка в този заслон.
След около само десет минути тези се появиха и ме отминаха. Наистина бяха „Машини“.
Биляна и Владо се появиха доста по-късно, но още недошъл и започна да подканя да сме бързали, че селото пред нас е последното в близост и всички пилигрими ще искат да спят в него, заради което пък е вероятно да няма места. Разсъжденията са на Станимиров, който винаги търси логика и не оставя нещата на случайността. Аз също от време на време давам зор на останалите да бързаме, макар да знам, че не сме на състезание, най-малкото защото все още не мога да извлека никаква сентенция от пътуването си до момента. Постоянно препускаме и бързаме, бързаме. Все преследваме нещо, следващия град, следващата височина, следващото алберге. Това препускане тотално потисна и без това малкото духовна мисъл в мен и единственото за което не преставах да мисля е, ще издържи ли дъщеря ми до края?
Да, човек трябва да дойде тук сам! Това е скромното ми прозрение до момента!
…
На прашния духовен път пред мен срещам мъж и жена, като жената куцаше и приклякаше леко на една страна. Видимо беше освен изморена и с някаква травма по ходилата, която ѝ пречеше да ходи нормално. Грижовният ѝ кавалер пък беше нарамил освен своята и нейната раница от пред. Ходеше без видимо затруднение и весело си подсвиркваше. Като видя че го снимам, с любопитство ме изгледа, а после попита: - Още колко остава? Аз разбира се не знаех, но ми се струваше близо, затова му казах: - Още 5км. Онзи като чу, ме погледна озадачено и спря да си подсвирква.
После продължихме и само след няколко стотин метра, в ниското под нас се показа селото. Беше на не повече от километър, а албергето е още в първата къща. Кво да правя, излъгах го човечеца, но някой път ще му се извиня.
Пристигайки се оказва, че едното от двете албергета е общинско и е пълно, а в другото има само няколко места. Владо пак излезе прав, всички са спрели тук, а след нас идват още доста хора. Не се двоумим въобще и се настаняваме в свободното - алберге „Camino Real“, което даже беше и с басейн. "Машините" също бяха тук. Владо пък се обиди и каза: - Кви машини бе, ние не сме ли машини.
Настанихме се и продължихме с обичайните тоалети. В двора дори имаше маркуч със струйник и успяхме да измием велосипедите. От прашния път си бяха сменили цвета, а щом се докоснеш до тях, всичко полепваше по дрехите ни.
Разбира се басейна ни привлича най-много.
Водата му обаче се оказа минус 10 градуса, но това въобще не попречи на зажаднелите ни тела да я изпробваме. Не издържахме дълго, че кожата ми се сви и пулсът ми се забави на половина, но бяхме длъжни да инспектираме това човешко произведение. И не беше лошо, но лятото сигурно щеше да е по-добре.
Може би виждате онзи мъж с оранжевата фланелка, дето си разхлажда краката в басейна. Да, да, същия е, с двете раници. Настаниха се с жена му при нас и се видяхме, разбира се. Още преди да се извиня, онзи вече се смееше и поклащаше доволно глава. Кво пък, лъжата е била благородна.
Днес имахме време освен за басейна и за разходка в селото. Всъщност разходка в село с пет къщи, от които две са албергета, а една е хранителен магазин, не е нещо кой знае колко интересно, но предвид целодневната езда върху велосипед, някак е полезна за седалищните мускули.
Вече се замислям, колко бързо минава времето на привидно толкова безинтересни места, като това. Прибираме се и не след дълго сме по леглата. Докато свърша всичко планувано и вече е време да гасят лампите, защото нощта неусетно е дошла.
Да, нощта в това алберге е нещо което ще помня за цял живот. Почти веднага след загасването на лампите в неголямото помещение, което беше разделено на две, настана нещо страшно. Като че ли всички диви зверове се бяха събрали тук и ревяха обезумяло. С ревът си сякаш се опитваха да респектират противника, преди да се хвърлят в ожесточена до гибел битка. Звуците от тези хъркащи зверове така раздираха въздуха с високите си децибели, че беше невъзможно дори да седиш в стаята, камо ли да спиш. Със спане можеха да се похвалят само заспалите по-рано и самите хъркащи. В стремежа си да приглуша малко този невероятен звуков фон, за първи път в живота си използвах тапи за уши и категорично установих, че от тях няма почти никакъв ефект. Имах три различни модела по големина, форма и материал, но със всеки резултата беше крайно не задоволителен. Не само че не бяха удобни, но и постоянно си представях как ще ми влезнат навътре в ушните канали и после и лекар няма да може да ги изкара. Не помогнаха дори циповете на спалния чувал в който се бях пакетирал като мумия. За мен спането беше невъзможно. В крайна сметка станах и започнах да се разхождам между леглата, като уж случайно се блъсках в някое на някой хъркащ. Резултат почти нямаше. Свирках, бутах, дърпах, а бе какво ли не … но резултат никакъв. Накрая отидох да се къпя в банята, вече за трети пореден път. И така цяла нощ, подгизнах и гъбясах направо. Как дочаках утрото и аз не знам, но броих овце – до няколко милиона ги докарах.
Канал де Кастилия ,който пресякохме днес , е част от много важната за страната напоителна мрежа.Той е един от първите канали в Испания. Прокопан в средата на 18 век и до края на 19 в се е ползвал за пренос на пшеница на север и доставка на вода на юг. Замисълът е бил да се направи мрежа от 4 канала ,но са прокопани само 3. Водата ,която видяхте днес е пропътувала над 90 км ,хваната под язовира Агилар де Кампо на река рио писуерга и ще пропътува още над 100 км за да стигне до центъра на град Валядолид ,в централна Испания.След мястото ,което ви показахме каналът пресича река Карион ,където понякога част от водите на канала влизат в река Карион , която не е толкова пълноводна и по-нататък се дели на две- Канал Кампос и Южен канал. Дължината му е 207 км от които 67 км са плавателни
Свита част от мнението:
ХОРАТА ДНЕС
Днешният ден е за Светлето от Варна. Знаех за тази жена година по-рано. Като пилигримка преди 4 години се запознава с Мануел и решават да останат на Каминото. Миналата година държаха едно павилионче с поляна за къмпинг и уелнесс след Риего де Амброс, което беше хипарско ,ама пък не беше доходно. Тая година са съдържатели на хостел. Не е алберге , малко по-скъпо е ,но има хора и за това.
Оказва се ,че със всяка следваща година пилигримите започват да се разглезват и да предпочитат удобствата на самостоятелните стаи. По правило бицигриносите( така наричат тия с калелетата) ,а и много перегриноси( тия пешаците) спят по хостели и хотели, щото по-скъпата цена се компенсира от по-малкото нощувки и възможността да станеш доста по-късно. Та Светлана и Мануел тая година поработиха. Той прави вечерно време паеля ,и тогава май правеше 4947 -мата си паеля или нещо подобно... Най -интересното бе, че ги видяхме точно на рождения ден на Ману.
- Оля, поздравява ме Мануел зад бара, не ме познава и не знае какъв съм.
-Една шкембе-чорба, шопска салата и голяма ракия, изстрелвам аз на български в 9,30 сутринта.
- А-ааа , шкембе нЕма, ми отговаря той и продължава- Светле ,за тебе. Това му бяха знанията на нашия език в момента. Зимата във Варна го научавал, лятото в Испания го забравял, ми се оплака Мануел.
Хапнахме, пихме кафе, аз ядох тортиля, готина е и продължихме по пътя.
Малко снимки от фейсбук страницата им на паеля вечерите в хостела им.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА КЕМПЕРИСТИ
През днешния ден се движехме основно извън маршрута на големите туристически атракции,далече от суетата на големине градове, населените места бяха малки със свой особен чар. Места за пренощуване с кемпер се намират лесно и не е необходима някаква предварителна подготовка . Въпреки всичко ,ви давам жокер: Ако нещо закъсане в района на Карион де лас Кондес, търсете Иван Таксето. Голям българин !
Регистриран на: 29 Сеп 2007 Мнения: 10262 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Яну 25, 2018 10:39 pm Заглавие:
Косьо, искрено се забавлявах и се смях с глас като четох за купона в албергето след загасването на лампите.
От една страна се наслаждавах на поетичничния дух и майсторството на разказване, а от друга само като си представех ситуацията и направо падах от стола. Според мен и един хъркащ да има заспиването би било мисия невъзможна, камо ли с цяла филхармония. Аз съм опитвала да се изолирам от неприятни шумове не само с тапи, а и с по-сериозни средства като шлемофон, но ефекта е нулев. Според мен причината е че тялото с цялата си площ възприема вибрациите и ги предава към мозъка. _________________ Магия в лилаво
Тапите и техни производни изолират високите дразнещи звуци, като например пробиване на високи обороти с незаточено свредло в хромникел. Но за ниски приятни мъркащи тонове спасението е смяна на стаята
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
