kemper-club forum

[loveforever]

Четейки и гледайки снимките дъхът ми спря.
Жестоко е! Нямам думи ...
Не мога да си представя какво би било всичко това на живо ...

Понякога всички епитети и суперлативи са недостатъчни. Има неща, които са неподвластни на човешката реч и не могат да се опишат с думи. Те се усещат с душа и сърце, поглъщат се с жажда и настървение и карат духът ти да пее, а цялото ти същество да потъва в магичен екстаз. Именно тези изживявания са безценни и осмислят живота. Дай боже всеки му повече от тях!

А снимките, както отбеляза Дафи са страхотни. Те са снимки с душа. Уловили са мига, носят емоцията, пресъздават магията на красотата и очарованието на мястото. Това са основните и най-важни качества на една фотография. Всичко останало няма значение.
_________________
Магия в лилаво

[Роси и Стоян]

Страхотни снимки и спомени сте си направили на това невероятно място, а и времето е било с вас. Наистина е много красиво там и на нас също ни хареса. Гледайки снимките ти се връщам в моите спомени , все едно аз стоя на ръба на скалата . Уникални гледки А по голф игрището бягаха бели зайчета, ехх... много хубаво беше.
Ако някой ден пътя ни минава от там , бих се отбила пак да се любувам на тази красота. Започвам да се усещам как такива природни гледки ми харесват много повече от градския туризъм.

[kvp155]

Дафи, PirinVania, Дани, Роси и Стоян,

Благодаря ви за коментарите. И да, от 2-3000 снимки, някои незнайно как, но се получават. Никога обаче не съм пътувал заради самите снимки, а точно заради усещането което ти дава всяко ново и интересно място. За хората, на които хобито им е фотографията, сигурно няма да съм съвсем прав, но снимките за мен са само средство да си опресня спомените. В този смисъл и най-размазаната и гадна снимка за мен би значела много, защото си е моя и с нея ме свързват изживявания. Е, разбира се, по-добре е да са качествени, но това съвсем не е най-важното.
Например за тази снимка с трите момчета: Много исках всички да надзърнем в бездната, припълзявайки до самия ръб на скалата, но дамите решиха че е много страшно и се отказаха. Аз и братята легнахме на 1м преди края на пропастта и започнахме да пълзим напред, докато главите ни увиснаха. Това което почувствах и видях едва ли се е случвало на много хора, и както казва Даниела „Има неща, които са неподвластни на човешката реч и не могат да се опишат с думи“. Жена ми пък през цялото време крещеше истерично да внимаваме, сякаш не осъзнавам какво правя, но страхът за нея беше по-силен от желанието ѝ види красотата. После, без да знам ни снимала.
Сега като гледам тази снимката и всичко ми изплува, сякаш беше преди секунди. Това за мен са снимките, и дали са качествени или не, топли или не, със смисъл или не, тъпи или не, ама хич, хич не ме интересува. Защото аз не ги правя с комерсиална цел, нито пък ще ги давам на някое жури. Правя ги само заради спомените. Моите спомени. Нашите спомени.

Тук във форума качвам снимки, не за да се похваля с тях, а за да ми помогнат да опиша и онагледя дадено място и преживяване, което за човек, който никога не е писал пътеписи, не е писател или някакъв литератор, се оказва наистина трудна задача. Защото писането на пътеписи, освен лични спомени има за цел и да докосне сетивата на четящите, карайки ги да поемат по мечтани дестинации. Да пътуват и да се наслаждават на толкова много красоти, които ни заобикалят. Е, после би било добре да го споделят, за да има други и други след тях.

[kvp155]

Утрото още не се е показало ясно заради някакви купесто-дъждовни облаци, които сякаш се опитват да вгорчат настроението ни, но не знаят, че те са ми любими при пътуване. После като стигнем, ще трябва да си ходят, но сега даже са ми необходими.
Някъде между тях, високо в небесата се мярнаха дългите стоманени въжета, част от конструкцията на някакъв си мост, който беше по пътя ни. На френската третокласна пътна мрежа тези мостове май не са много и сигурно затова го снимах.





В следващите 1-2 часа пътят ни изненада със скучните си пейзажи, докато изведнъж, вдясно на хоризонта, ей така на сред полето и нейде в далечината, не изникна онзи невероятен замък.



Изникна сякаш от нищото, без каквото и да било предупреждение от страна дори на модерната ни навигация. Просто сякаш някой дръпна завесата в театъра и на сцената се показа Той. Замъкът.

Когато дадеш много пари за поредната си ненужна вещ, като гарминска навигация например, очакваш поне някой с нежен женски глас да ти съобщи: „Внимание, вдясно от вас ще се появи най-красивият замък, който някога сте виждали“. Ами, ей на, не ми каза нищо тази шарена играчка и сега сериозно се замислям, трябва ли ми въобще навигация, след като този замък сам си го открих и никой въобще не изрече и дума за него.
Нищо, ще ѝ простя невежеството този път, защото тук съм ѝ задал координатите на един безплатен и спокоен паркинг в непосредствена близост до замъка (48.602299, -1.513130), до който тя все още безпогрешно ни води.

Пристигаме на място и установяваме, че хубавите меса с директен изглед към замъка, които са само 4-5 са вече заети. Всъщност няма как да е иначе, защото това не е паркинг в общия смисъл на обществено място за паркиране, а е паркинг в имота на един затворен ресторант, който не функционира от няколко години. В основата на ресторанта работи само малко магазинче за френски вина и въпреки, че наемателят му няма нищо общо с паркинга, от учтивост го попитахме дали има нещо против, да се присламчим и ние към малката групичка от вече настанилите се кемпери. Разбира се, няма нищо против усмихнатият и добронамерен човечец, а ако си тръгнеш и с бутилка френски елексир, даже може да ти разкаже нещо интересно за замъка.

На паркинга с директен изглед към замъка бяха подредени няколко кемпера, чиито обитатели ги нямаше около тях, но точно до един френски имаше място поне за още един кемпер, като нашия. Собственикът му, мъж на около 80г беше изкарал малка масичка и стол, а в инвалидна количка до него беше съпругата му. Вероятно са тук да се любуват от далеч на гледката със замъка, след като някога са го посещавали поне 300 пъти. Малко тъжно ми стана, като ги видях, но все пак духът им е жив и те още са на колела.
Бяха една много приятна и почтена френска двойка и щом спряхме, мъжът ми направи жест, че е готов да премести масата и жена си, за да заемем последното свободно място на първа линия. Благодарих му и категорично отказах. Място ще си намерим, но такова удоволствие не съм в състояние да разваля на никой.

Така наместихме се на гърба на ресторанта и развързахме велосипедите за предстоящата разходка. Замъкът е точно пред нас, и по една асфалтирана алея е на около 2км до пешеходната зона, от която нататък не разрешават дори с велосипеди.





Това за забраната го разбрах чак като стигнахме до информационна табела, която нагледно описваше забраните за достъпване на територията със замъка. Там за такива като нас е обособена голяма зона с метални парко-места за велосипеди, където заключихме и нашите.





На нещо като площадче спира специален автобус, с два волана и две кабини от всяка страна, който напълно безплатно извозва туристите до самият замък. С два волана е за да не се налага шофьорът да прави маневри по тясната ивица асфалт която свързва сушата и островът на който е построен замъкът.
Разстоянието до него е около 2км които могат да се преминат с този интересен автобус-шатъл, с каретофайтон приличащ на конски автобус или пеша. Ние сме тук за цял ден и цяла нощ, и с намерение да посетим няколко пъти замъка, затова първо започваме пеша.





Преди години този мост не го е имало и огромната пясъчна основа е била използвана за кемпер-стоп и паркинг за множеството автомобили и автобуси с туристи. Днес общината е решила кардинално въпроса, построявайки този мост и изтласквайки всички ненужни превозни средства поне на 5км от замъка. Огромни паркинги, кемпер-стопове и къмпинги има почти навсякъде, но това го разбрахме чак към края на деня, и след прилична вело-разходка.





Още сме в начало на сезона и почти не се забелязват туристи. Автобусчетата се движат почти празни, а ние се любуваме пеша на почти празният мост и приближаващата се красива гледка. Наистина е много спокойно и дори азиатските туристи са твърде малко за толкова популярно място. Това е второто по посещаемост място от близо 4млн. туристи годишно и сега липсата на тълпи от народ е нещо, което не мога да подмина.





С всяка измината крачка величественият замък сякаш открива по нещо ново от себе си. Картината е повече от нереална. На някакво си малко парче земя, някъде в средата на океана, на някакъв си невзрачен остров, преди повече от 1300 години е поставено началото на всичката тая красота.

[loveforever]

_________________
Магия в лилаво

[ogromnii]

Децата, особенно малките, очевидно се кефят много на разходката

[kvp155]

[kvp155]

[Asteri]

След тази тема проговорих с френски акцент
Разтопих се от хубавини

[kvp155]

Някога гранитната скала на която е построен този величествен замък е използвана, като крепост, но по-късно там е построен манастир и доста след това е станал на нещо като замък. Да, защото това не е типичният френски замък, построен за удоволствия на разглезени знатни особи със синя кръв, нито пък е отбранително съоръжение за велики пълководци. Това е бил просто един манастир, но изграден от удивителните инженерни умения на някогашните монаси, и то най-необичайното място в района – малък остров в средата на океана. До днешният си вид манастирът се изгражда в продължение на няколко столетия - от 11-ти до 16в, като строителството е спирано по различни причини, а целият комплекс от сгради са надстроявани многократно. За кратко манастирът е бил дори и затвор за заточение на всякакви държавни престъпници, и дори са го кръстили "Провинциалната Бастилия", че много е приличал на нея.



Скалистият остров е с диаметър само около 900м и височина около 90м, и е толкова плътно застроен, че буквално няма и педя свободна площ. До островът някога се е стигало по естествен провлак, който в края на 18-ти век е обособен като път, по който са се придвижвали някогашните поклонници и монаси. Разбира се, по време на приливите, които тук са най-силните в света този път остава под вода и така манастирът отново става остров, откъснат от континента.
Днес на мястото на този път е изграден един много приличен асфалтиран мост, с две широки дъсчени алеи и неръждаем парапет отстрани. Този мост е предвидено при най-голям прилив, макар и за кратко, но да се окаже под вода и всички материали от които е построен са съобразени с това. Учудващо е, но приливът тук наистина е сериозен, и въпреки че се случва само няколко пъти в годината, може да впечатли всеки с мащабите си. Разликата в морското ниво между най-ниската и най-високата точка на водата достига височина от около 14 метра, а скоростта с която водата залива сушата е 1м/сек. Заради тази си непредсказуемост и скоростта на водата, приливът някога е сравняван с галопиращ кон и според легендите, много рицари са намерили смъртта си, дръзнейки да се състезават с природното явление.
Това явление и днес представлява опасност за посетителите, които като нас са решили да се разхождат по пясъка около замъка и заради това на много места има предупредителни табели указващи опасността от удавяне.
Ето тази шамандура я снимах с надежда, като дойдем привечер да я видя поне малко над водата. Довечера ще разберем точно с колко.



При отлив, когато водата се отдръпва от сушата водата, се оголват почти с 16км безкрайни пясъци и тиня, които само преди минути са били част океанското дъно. Площта на тази призрачно красива картина е над 400 000 декара и насред нея гордо се издига 155 метровият замък.

Днес този красив призрак се е „предал“ в ръцете на туристите и още след „парадния“ си вход започват отвсякъде да те приканват разнообразните витрини на множество хотели, ресторанти, магазини за сувенири, антикварни вещи картини, сладоледаджийници и пр., но все още има и … обитаеми къщи.





Основната павирана улица, на места криволичеща, на места с огромна денивелация и множество стръмни стълби, си е все същата, като от преди няколко века, само дето днес няма и помен от монасите, и само църквата и готическият манастир на върха, напомнят за тях. Въпреки това на острова официално се живее и според различните източници, хората, които го населяват целогодишно са между 60 и 100 човека. Е, няма пощенски кутии и табелка „сем. Иванови“, но след обиколка от почти 2км нагоре-надолу из тесните и стръмни улички, веднага се замислих - какво ли е усещането да живееш на едно от местата обявени за чудесата на света? Да си тук в студените и мрачни зими, да се събуждаш от шума на прииждащата с галопираща скорост вода, да си част от звукът, светлината и ароматите на това обаятелно място? Ще останем да нощуваме тук, въпреки че знаем много добре, че никога няма да разберем, но с надежда да усетим поне малка част от вълшебството на този приказно красив замък, изникнал сякаш от дълбините на океана.
От приказен замък, гледките какви да са освен също приказни









Ето в далечината и съседният остров, подобен на този преди няколко века. Дали пък някоя цивилизация няма да го застрои и него?!



Тук всичко е много високо. И звездите също, макар още да не е много сигурно, но трябва да се провери.



Имат си и спокойно място, пълно с неспокойни туристи.



Слънчево и не много топло е, а почти каталясахме само за 2-3км ходене из лабиринтите на красивият замък. Ще се прибирам в къщи, а надвечер ще дойдем да видим, до къде е дошъл приливът и има ли опасност на ни подмине без да се обади.

Първом обаче сме се трупясали на мегдана, щото вярно много зор видяхме.



Като се посъвзехме, грабнахме велосипедите и обратно по алеята, право вкъщи.
Там е настъпило известно пренареждане, като част от кемперите са нови, а от възрастната двойка с инвалиднта количка няма и помен. Преместихме се на тяхното място, като след няколко часа пак ще се върнем, да проследим движението на водата. После като падне нощта, ще наминем за трети път, за да се полюбуваме на светлината огряваща отвсякъде замъка.

[kvp155]

Иде ред на надвечерното посещение и се оказва, че след почивката желаещите никак не са много. Само две деца и аз. Даже едното едвам го навих, като му обещах, че ще ходим да търсим къде започва и къде свършва голямото море.
Пристигаме и какво да видим … ами нищо неочаквано. Прилив няма дори и два сантиметра! Да, но обещанието си е обещание, та сега сме слезли с колелата и обикаляме в околовръст замъка, с надежда на ни връхлети водата, а ние да се състезаваме с нея, като някогашните рицари.





Обиколихме целия замък и на най-близкото място до водата, захвърлихме колелата в опит да стигнем до нея. Само ръбести и хлъзгави камъни, тиня и пясък, а водата все я няма и няма. След още няколко затъвания в плаващите пясъци и джвакащата тинята, не стига че за малко не си загубихме обувките, ами взе да става и много опасно, та дори малките взеха да мрънкат и се отказахме. Поне видяхме замъка от страната от която, като дойде приливът, Дани и Жоро няма да го видят.





После вкъщи за първи път не трябваше да обяснявам, откъде сме я намерили тая кал, щото тя винаги се намира от някъде, но тук я имаше в изобилие и майката много добре знаеше това.

Да не пропусна, но на връщане за по-интересно минахме по друг път. Няма много примамливи атракции, но ако търсиш внимателно все ще се намери нещо.
Е, още са малки да разберат какво е това, но пък началото за всеки идва по различно време.



Вече е доста късно и нищо не работи, но пред един магазин вниманието ни е привлечено от два огромни сгъваеми стола и една шарена крава. Разбира се и двете бяха обяздени на мига, и чак като си затръгвахме видях една невзрачна табела с надпис: „Моля не се качвайте“. И ние вече не се качвахме. А ни се искаше още.





Така завърши нашият ден на това прекрасно място. Вкъщи сме си вече и следват обичайните неща за всяко домакинство с деца, докато не стане нощ и феята на сънищата пренесе всички малки човечета на едно по-приятно място. Спокойствието и тишината тук са изумителни. Няма абсолютно никой по дъсчената алея на моста и само ние с майката на децата ми крачим в нощта. Крачим към онези светлинки в далечината, с надежда да зърнем на място нещо много по-различно от онова през деня.



Пристигаме пред входа и установяваме, че в целият замък сме само ние и още няколко китайски почитатели на тъмнината. По главната уличка всички магазини са затворени и няма и помен от кипящата търговия през деня. Не работят дори ресторанчетата, от които преди няколко часа се носеше толкова много шум, че сякаш имаше официален банкет. Стръмната калдъръмена уличката сега е пуста, както може би е била някога. С малко повече въображение и можем да се пренесем в отминалите епохи, когато тук са се събирали поклонници и аристократи от цяла Франция. Или пък когато зад каменните зидове на сградите е било пълно със затворници.

Студено е и духа доста силно. Усещането да си насред скромен гробищен парк в присъствието само на тъмнината и вятъра е много приятно. Не ме напуска мисълта за хората, които някога са обитавали това място. Тук покрай мен са някъде, останали завинаги в прегръдките на мрака и вечната тишина.
Наистина е много тихо. А се бяхме настроили за музика и светлина, с която домакините посрещали среднощните си гости. Явно това е важало за други гости или за отбрани дни в годината, по време на прилива например.

[Т4]

[kvp155]

[loveforever]

Заради тая моруна и аз заредих едни специални рибарски такъми в кемпера, пък ... да видим
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Спим без никой да ни разбие ключалката и много рано сутринта подхващаме към един друг емблематичен замък – Фонтенбло.

Мон Сен Мишел е последната ни точка от това пътуване и след нея трябва доста бързо да се прибираме, че времето ни е разчетено до минута. Разбира се, предвидили сме посещение и на красивият дворец-замък Фонтенбло, заради който сме направили маршрута си така, че да ни се падне на връщане и ако не стигне времето, да съкращаваме по малко и от разглеждането му. Сега до него ни разделят само 450км и предвид времетраенето на самото пътуване и разглеждането, трябва да сме там достатъчно рано, че да ни остане време и за разглеждане на Версай, който на два пъти не успяхме да посетим.

Пътуването по второстепенните френски пътища беше много спокойно и сравнително кратко, докато не се появи магистралата. Платена е разбира се и то от скъпо прескъпо, но времето ни е кът, та въобще не съм и мислил да я заобикаляме. А и как мога да го направя, след като в сумрака пред нас се появи най-големият пропусквателен пункт, който бях виждал някога. С нито повече, нито по-малко от 32 пункта за плащане в двете посоки.



За какъв ли трафик е замислено това чудо, не стана ясно, но както се вижда пред нас има само 4-5 коли.

Към 11.30ч тукашно време вече сме оставили кемера на безплатен паркинг в близката гора и въоръжени с фотоапарати и желание за яростни обиколки, се впускаме в атака.
Не знам колко входа има този замък, но ние се озовахме някак съвсем случайно и напълно безплатно в градините му, от където по разни лабиринти трябва да се придвижим до касите. Още само километър и имаме шанс да стигнем до тях само с едно изгубване.





Открихме ги! Сравнително рано е и на касите за билети се мотаят само няколко руски туристи и нито един китаец! Това е най-добрата новина за деня, затова плащаме хартийките и се пренасяме в кралският разкош.

Историята на този замък е разписана навсякъде, но мисля, че е редно да се споменат поне няколко основни щрихи взети разбира се от различни източници. Почнало се е някъде в началото на 12 век, когато на сред тези високи и гъсти гористи хълмове някой си човечец не решил да си построи малка къща, точно до един голям извор със студена и вкусна вода. Нещо като да си закараш караваната до Голям Беглик, в зората на караванинга, когато такова нещо не бил виждал никой българин. Това обаче не остава незабелязано, и както става често в такива случаи постепенно около студеният извор се появяват и още и още къщи, докато не изникнало цяло село (също както и на язовира в момента). И как да го кръстят тогавашните хора освен: „Изворът с хубавата вода“, на френски трябва да е нещо като: Fontaine Belle Eau, или на кратко Фонтенбло. После, хубавите неща не остават за дълго при простолюдието и пръв от кралските особи тук се появил Луи VII, който "откупил" малко земици от сиромасите и си построил нещо като ловна хижа, приличаща по-скоро на миниатюрен замък, и служеща най-вече за ловните му излети и за други по-деликатни цели. След него се появил и Луи IX, който дал своят принос, построявайки допълнителна сграда с още няколко обслужващи помещения и тъй крак подвели още няколко дузини крале. Така с малък дворец и ловна хижа до него, мястото си останало не толкова популярно, докато четири века след това не се появил истинският виновник за днешният разкош и разцвет на замъкът-дворец - крал Франсоа I. Онзи същият величествен крал, дето искал да се обръщат към него само с думите: „Ваше Величество“. Освен че бил далновиден ръководител с доста лукав нрав, бил известен и с разточителството и разкошът в който живеел, и понеже данъците трудно покривали всичко това, той е новатор и в още нещо – за първи път въвел възможността да се купуват титли, звания и постове, като така закърпил бюджетния дефицит на кралството. Та именно този екстравагантен крал Франсоа I е създател на целият този разкош, на който днес може да се наслади и обикновен български данъкоплатец със семейството си.
Лека-полека, та чак и до сега Фонтенбло станал и останал най-големият кралски дворец във Франция, като постепенно през него минават цели 34 крале, а трима от тях дори са се родили в него и сигурно като бебета са къпани в ето тази баня с бакърена вана и златен смесител на "Видима".



Спали в някое такова кошче и са им разказвали приказките на Шарл Перо, докато са задавали глупавите си въпроси на бавачките.



Разбира се, такова място няма как да не попадне в полезрението и на друга небезизвестна персона, която заедно с любимата си жена също се заселва тук - самият Наполеон I. И не само се заселва, ами по-късно дори подписва и абдикацията си в една от любимите си стаи. Като казах стаи, редно е да спомена и броят им – 1600, според брошурата „Неизвестният Фонтенбло“, която един руснак след като ме заговори ми посочи от къде да си взема.



Някъде четох, че броят на стаите бил 1900, но по-официален документ от този раздаван на място на туристите, едва ли е достоверен. А и сигурно не е от значение някакви си 300 стаи. По-важното е, че близо 1000 са запазени и възстановени в абсолютно автентичен вид, а други продължават да се възстановяват и в момента.

Почти във всички помещения таваните и стените са богато декорирани с множество скулптурни елементи, копринени тапицерии или огромни картини.









Човек и да не знае значението на думата "разкош", тук може да я пипне и помирише.