kemper-club forum Форуми kemper-club forum
Място за комуникация и споделяне на идеи, мероприятия и мнения на хора запленени от страстта наречена кемпер. Да погледнем живота от хубавата му страна!
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрация 
 ПрофилПрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход 

ПЪРВО ПРОЧЕТИ ТОВА!

В този форум се комуникира на БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, пише се на КИРИЛИЦА и моля НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ от това правило!
Уважавайте другите, за да уважават и вас! Бъдете преди всичко ХОРА, не примати!
С дъх на есен из Рила, Родопите и Витоша
Иди на страница 1, 2  Следваща
 
Създайте нова тема   Напишете отговор    kemper-club forum Форуми -> Пътеписи
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 682
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пон Окт 29, 2018 5:32 pm    Заглавие: С дъх на есен из Рила, Родопите и Витоша Отговорете с цитат

Есента е един интересен сезон, които докато не излезеш от уюта и задушаващата прегръдка на големият град, и може и съвсем да не разбереш, че е дошла. Даже и по-лошо, може да я пропуснеш, залисан по спомените за отминаващото лято или планове за следващото. Можеш да я пропуснеш и ако считаш, че тя носи само носталгия и тъга, ако я асоциираш с печал, раздяла, край и разни други негативи, които всеки волно и неволно си навлича. С есента обаче нищо не завършва, а напротив, започва. Започва както започва всеки нов ден и няма нищо по-хубаво от това да го изживеем, там където есента е най-красива и това разбира се не е у дома.

Някога, като деца в кварталното 128-мо столично училище в небезизвестния жк. Младост-2 имахме двама учители, които никога няма да забравя. Единият се казваше Анастасис Илияс (син на изгонено по политически причини от родината си гръцко семейство), учител не по някакъв си важен според обществените разбирания предмет, а по предмета „Физкултура и спорт“ или т.н. от нас „физическо“. Та този учител по физическо, през целия ми образователен път в тази област беше единственият преподавател по тази пренебрегвана от всички дисциплина, който истински се беше посветил на това, да научи учениците си на любов към танците и спорта. Тогава освен известните спорни дисциплини, като футбол, атлетика, волейбол, баскетбол и т.н. в училище се изучаваха и български народни хора. Този учител пишеше двойки в бележниците и безцеремонно оставяше на поправка всеки, който не знаеше българските хора или пък имаше незадоволителни спортни резултати. И никакви директори или учителски и родителски съвети не бяха в състояние да променят разбиранията му за това, че физическото възпитание е не по-малко важно от всеки друг предмет. И успяваше. Е, днес мога гордо да се поклоня на този учител, за всичко на което ме е научил. Разбира се, поклон дължа на всичките си учители, но и аз като всеки помня особено силно някои от тях.

Малко се отклоних от темата за есента и за малко да забравя вторият учител, който по някакъв начин е отворил сетивата ми към това, за което съм започнал да разказвам, есента. Та този учител преподаваше по един друг недостатъчно уважаван и също пренебрегнат от повечето хора предмет - „Изобразително изкуство“, или иначе казано - „рисуване“. Този учител или по-точно учителка се казваше Мария Налбантова. Не помня много, но тази жена май си беше истинска художничка и въпреки, че това да си художник според мен първо е някаква дарба и после може да се доразвие с обучение, тя беше решила, че във всеки от нас тлее огънчето на великия художник. Беше също толкова взискателна, строга и отговорна към предмета си, като учителят Илияс и също пишеше двойки, но въпреки това, някак по-лесно можеше да преминеш с ниска оценка по рисуване, от колкото по физическо. Но може и такива да си бяха времената и всички предмети да са били с еднаква тежест пред образователната ни система, а на мен напразно да ми втълпяваха вкъщи, че български, математика, история и пр. са най-важните предмети.
Та тази г-жа Налбантова (тогава се казваше другарката Налбантова), с нетърпение чакаше да дойде есента и да ни изведе от класните стаи. Нейните часове винаги бяха по два един след друг, слети и винаги бяха последни, за да може да не се притеснява, че ще закъснеем за следващият час. През есента тези часове задължително се прекарваха в местността „манастирчето“ в края на квартала. Който е живял в кв. Младост-2 няма как да не знае за нея. Беше може би най-голямата зелена част в целия кв. Младост, като през нея минаваше и някогашният „плавателен“ канал идейно свързан с ез. Панчарево. Тази местност е кръстена от памтивека „манастирчето“, заради параклиса който и до ден днешен си е там, но тогава беше все още незастроена и през нея свободно си течеше някаква рекичка, идваща нейде от склоновете на планината Витоша. Имаше разбира се много поляни и малка горичка с разни видове дървета, и въобще всичко необходимо за да може един художник да почерпи идеи от енергията и багрите на есента. Така всяка седмица през есента, въоръжени с темперни бои, пастели, моливи и всичко необходимо и предвождани от другарката Налбантова нашият „Г“ клас от 128-мо училище, се отправяше към „манастирчето“ за поредните си часове по рисуване. Пристигайки там, според темата за деня тя прецизно избираше мястото, на което да разгърнем полевата си ученическа стая и пред нас грейваше цялото великолепие на есента. И тогава, колкото и „диви“ и непослушни да бяхме всички, тя успяваше да ни заплени с всичко, което някак постоянно е покрай нас, а ние въобще не му обръщаме внимание. Насядали на поляната, с лист и бои в ръка, вторачили поглед пред обагрените със всички цветове дървета, нямаше кой да остане безразличен към тази природна картина – есента.





Есента. Това е великолепен и любим за мен сезон. Често се колебая между нея и пролетта, кой от двата да е фаворит за първото място. После се сещам и за останалите, несправедливо забравени сезона, когато е времето на другите и категорично си казвам, това сравнение е нелепо и глупаво. Всички сезони са толкова хубави и различни, че никога не трябва да бъдат оценявани. Все пак сега е есен и както всяка друга, ние решаваме да я погледнем отблизо. Да ѝ се порадваме докато не си е отишла внезапно, да я вдишаме, да я чуем, че дори и да я вкусим. Вече го няма „манастирчето“, оставило толкова силни спомени в мен и докато още не са застроили Витоша, не мога и нямам право да лиша децата си от това да знаят, че са част от природата. Така започваме нашата есенна обиколка на Родината първо с Витоша. И понеже знам, че ще видя невероятните пейзажи, на които е способна само есента и то българската есен, и които пейзажи е престъпление да не ги заснемеш и увековечиш в семейните албуми, то задължително с нас трябва да дойде поне един фотограф. Аз също имам скъп апарат с разни обективи, но никога няма да се науча да работя с него, а и не ми е приоритет. Познавам обаче едно семейство, което освен, че като нас обичат природата, с нетърпение чакат да дойде уикенда за да се потопят в нея. В това семейство има един почитател на фотографията, който не беше нужно да увещавам много дълго, да сподели със семейството си част от нашата екскурзия, като разбира се започнем с Витоша.

Сигурен съм, че много хора живеещи в подножието на тази обаятелна и дружелюбна планина, въобще не подозират колко красива може да е тя. И разбира се няма как да е иначе, след като само я гледат от спирката на метрото, от където тя много трудно се вижда. За всички тях и за всички онези на които им е далече Витоша, или пък са вечно ангажирани и нямат време, фотограф Рибарска е направила тези прекрасни снимки.
Толкова са хубави, че вече абсолютно се замислям, дали трябва да нося фотоапарат, който не само тежи, но и не може да се разбере със собственика си за това как да бъде използван.

Пътуването е ясно, че е много кратко и веднага щом напускаме очертанията на големият град есента започва да напомня за себе си. Първо с тънките и стройни стебла на брезите, които с белият си цвят силно контрастират над останалите дървета в гората.





А после и с някои иглолистни видове, които сякаш нарочно някой ги е засадил тук за да напомнят за живота с вечнозеленият си цвят.



Тръгнали сме рано сутринта, с идеята да избегнем тълпите туристи, които се очаква да са тук през уикенда. Прогнозата на лъжеца Чолаков обаче е за облачно и дъждовно време и това сигурно е една от причините да сме почти сами.

Някъде в далечината се подават и красивите очертания на голям почивен дом, още ненаселен от тълпите, които всеки момент ще дойдат след нас. Не е ясно дали ще стане, но е логично, щото иначе за какво му е на някой толкова голяма къща насред планината.



Липсата на хора си личи най-вече по липсата на автомобили на последното достъпно за тях място, защото какъв ще да е столичният турист ако не се качи в планината с автомобил.



Няма как, градът е голям, а времето и денят малки. Затова всеки иска да се добере до последното възможно място с някакъв транспорт и това е напълно нормално. Ненормалното е, че някои искат да продължат навсякъде с превозните си средства и въобще не се замислят, защо не трябва да го правят.

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
Роси и Стоян



Регистриран на: 18 Юли 2012
Мнения: 775
Местожителство: Бургас

МнениеПуснато на: Пон Окт 29, 2018 9:26 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

:very-good: Ех... как ви завиждам, че живеете близо до планините и при всяка възможност можете да "избягате" дори и за малко от големия град. А планината през всеки сезон си има своя чар.

Благодарности, както на фотограф Рибарска така и на теб , че ни показвате тази красота. Чакаме продължението ....
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6870
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2018 12:37 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Въх! Embarassed

Есента е прекрасна!
С нейната магия и очарование спира дъха, поражда размисли и вълнения, събуждаща спомени и желания ...
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
Djina



Регистриран на: 29 Май 2013
Мнения: 191
Местожителство: Плевен

МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2018 10:19 am    Заглавие: Отговорете с цитат

kvp155, радвам се, че отново си на линия с нов пътепис Smile Липсваше Smile
Тази година за пръв път се разходихме из Витоша и наистина имате страхотно богатство на една ръка разстояние. Само автомобилите ни дойдоха малко в повече, нооо какво да се прави.
Очаквам продължението Smile
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
PirinVania
Клубен член с кемпер
Клубен член с кемпер


Регистриран на: 25 Юни 2013
Мнения: 528
Местожителство: Пловдив 0899843109

МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2018 10:21 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Много красиви снимки! Могат да те накарат да се влюбиш в този меланхоличен сезон.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
jororib
Администратор
Администратор


Регистриран на: 23 Окт 2007
Мнения: 3446
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2018 10:47 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Неповторим Косьо както винаги. Пълниш ми сърцето.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 682
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Вто Окт 30, 2018 6:04 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

След горният забранителен знак нагоре продължаваме пеша по маршрута към Черни връх или както каза малкият – Черният връх. Чак когато го чух за първи път от него се замислих, как едно членуване в случая на един толкова познат и популярен връх може да прозвучи толкова страшно. Мислех си още да спретна някоя наистина страшна история за него и така да обясня на детето защо са кръстили върхът „Черният“, но реших че може да му се породят някакви грешни асоциации и по-скоро бих го отблъснал от планината, отколкото обратното. Все пак върхът не носеше името „Розовият връх“, а черното винаги е отъждествявано с нещо лошо, загадъчно и страшно, нищо, че на неговата възраст не съществува такова. Именно това е причината всеки път когато изпитвам страх, да се допитвам до най-малкият си син и той винаги ми помага. Не си спомням в народните приказки допитването до децата ни дали е било особено поучително и полезно, но аз съм го възприел с особена важност и винаги го правя.

Така, стискайки здраво в ръка твърдата кучешка каишка, малкото и безстрашно момче поведе нашата група напред.





Кучето ни не е особено голямо, но на акъл са почти връстници и имат почти еднаква енергия за изразходване. Сигурно затова малкото зверче се дърпа и толкова бързо сменя посоката, че момченцето ми буквално едва успява да запази равновесие, след всяко осезаемо дърпане. Въпреки всичко след поредното си залитане, малкият човек трудно се задържа на краката си и най-накрая пада в плен на окапалите есенни листа. Толкова са много, че широката пътека е буквално затрупана с тях. Миришат особено и създават неистово желание да се гмурнеш под тях. Винаги съм го правил като малък и сега и на мен ми се прииска да го направя, и след като видях, че наблизо има само една майка, но за късмет тя не е нашата, нямах нищо против да се зарием в листата. Даже извикахме чичо Жоро да ни помага.



Нататък никой и не помисляше да държи подивяло куче в ръка, а и при вида ми показващ, че в гората всичко е позволено, просто нямаше необходимост от това.





Разхождайки се бавно и спокойно, някак случайно иззад ъгъла се появиха една от емблемите на Витоша – витошките морени. Сигурно всички знаят как са се образували те, но пък вероятно малко хора знаят, че това не са истински морени по смисъла на тяхната природа, а именно, че произходът им е в резултат на някаква ледникова дейност, каквато на Витоша се твърди, че никога не е имало. Именно затова единствените истински морени са в Рила и Пирин, а тези тук са по-скоро каменни реки, от колкото морени. На мен ми е все едно какви са, но още от 4-годишен знам от баща знам, че са морени и значи са такива. Освен това са толкова обли и валчести, че са много по-красиви от тези в Рила и Пирин, и хората съвсем не без основание са преценили, че това трябва да е една от емблемите на Витоша.





За художествената страна на снимките на фотограф Рибарска и дума не може да става, защото както виждате снимката е перфектна. Ако я бях правил аз, трудно щяхте да разпознаете това емблемата на Витоша ли е или е обикновен инертен материал от кариерата в с. Студена.

Както стана ясно запътили сме се към изкачване на „Черният“ връх, за което от тази страна на Витоша ще са ни необходими точно четири часа. Като добавим релаксиране там от поне още два, плюс пътя на връщане още четири и става ясно, че трудно бихме се справили за един къс есенен ден. Отделно някои хора от групата ни са с голямо наднормено тегло (имам предвид двете жени) и трудно биха приели подобно натоварване, та за да не ни бият довечера, твърдо решаваме, че ще ходим напред без да е ясно колко. Щом завали или усетим от онези острите пирони в колената, ще обърнем назад, а някой друг ден ще дойдем специално за прехода.
Никога не съм харесвал подобно мислене, но в случая то изглежда най-логично, а и е предложено от моята съпруга, което от своя страна е достатъчен знак за безпрекословно изпълнение. Тук се сещам за великият Мулетаров, който цял живот е бил роб на своята съпруга - господарката и това видно е една от причините да се е съхранил в този зловещ и пълен с несправедливост свят.







Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6870
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Окт 31, 2018 12:14 am    Заглавие: Отговорете с цитат

От толкова суперлативи за фотографа ще вземе съвсем да му избяга фокуса.
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
atanasvv



Регистриран на: 11 Юни 2014
Мнения: 93
Местожителство: Плевен

МнениеПуснато на: Сря Окт 31, 2018 6:40 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Bravos Bravos
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Кемпер / Каравана
vladostanimirov



Регистриран на: 19 Окт 2008
Мнения: 3949

МнениеПуснато на: Сря Окт 31, 2018 11:00 am    Заглавие: Отговорете с цитат

loveforever написа:
От толкова суперлативи за фотографа ще вземе съвсем да му избяга фокуса.

Оранжевото ми идва малко в повече... Shocked
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6870
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Окт 31, 2018 11:29 am    Заглавие: Отговорете с цитат

Да ... жалко че лилавото е в недостатъчност. fly witch
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 682
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Окт 31, 2018 4:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

След ще около час ходене и вече сме на специално обособената за почивки поляна. Толкова е добра за целта, че никой не си и помисли за друга, направо се избихме да търсим свободни места за релакс, като най-изморените първи ги намериха.







Леко в ляво от тези специални места за почивка, добри и мъдри хора са направили малко дървено мостче, сякаш им е било пределно ясно, че няма от къде да минем, но пък въобще не са допуснали, че двамата ми сина винаги минават под подобни мостчета. В конкретния случай беше много трудно да се премине под този нисък мост, но с определена доза старание и упоритост на нас нещата винаги ни се получават.



По-важното е, че точно тази снимка заедно с онези с морените са от онези, които ако бях художник щях да искам да ги нарисувам. Другарката Налбантова не ме научи да рисувам, но ме научи да виждам тези места, за което няма как да не съм ѝ благодарен.

От специалното място за почивки започна да ни преследва някаква мъгла, която все пак се смили и ни даде възможност да видим в далечината и друга част от вкаменената река, или иначе казано – морените.



Тези морени съм ги виждал и през пролетта и лятото, когато преобладава зеленият цвят, но да ви кажа, сега са по-хубави. Разбира се за хората, за които оранжевите багри на есента им идват в повече и са свикнали със своето сиво ежедневие, или пък основно разпознават само черният и белият цвят в живота, няма как да ги трогне подобна картина, но затова повярвайте аз нямам никаква вина.

Продължаваме да се изкачваме бавно по нещо като било, на което оранжевите дърветата просто изчезнаха и бяха заместени от онези, вечнозелените с бодливите листа приличащи на иглички. Не са много, а и не са много високи, което пък ни дава ясна представа за бързото влошаване на времето.





Движим се по високата и изсъхналата от слънцето трева със цвят на житни класове и постоянно си мисля, дали има някой който силно мрази този цвят. Сигурно е така, защото в тази неприятна в цветово отношение есен се оказахме съвсем сами. Още дълго вървяхме, докато най-накрая в далечината зад нас се появиха първите посетители, които също като нас търсеха именно великолепието на есенните багри.



Взирам се в снимката, а хората не си виждат. Да, ама са там.

А това цвете ми е любимо. Хем е красиво, хем не трябва да се полива, хем от него става много хубав мед или сладко, каквото само бабите от Родопите правят. Истина е, не е шега. Сега е изсъхнало и не става за тази цел, но пък точно така е най-красиво.



Напред в далечината се вижда някакъв хълм неясно защо кръстен Могилата. Едва ли е истинска могила, че няма никакви следи от иманярски набези или археологически разкопки, но сигурно си има причина да се казва така. По-лошото в случая е, че над тази могила почти нищо не се вижда, или по-точно, вижда се, но са само купести облаци и мъглявина. Нещо не много приятно за някои от нас.





Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 682
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Ное 07, 2018 3:06 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Имам си обаче една лична теория, че когато те преследва лошото време не е необходимо да бягаш, защото със сигурност ще те хване. Тогава най-добре е да спреш и да премериш сили с него. Не съм си водил статистика, но в много случаи завършваме наравно, затова и днес надделях над останалите, с предложението да останем почивайки си поне докато се проясни, а после да продължим, кой с каквито сили са му останали от битката.



Не се прие разбира се нищо друго освен почивката, като по време на нея бяха обсъдени всички рискове от това да се загубиш в Парка на свободата (сега Борисовата градина) или в градинката пред НДК. Все пак това е планина, сезона е неустойчив, всеки момент може да завали порой, който да ни отнесе направо в кв. Бъкстон, че даже и по-надолу. Затова по-умните и мъдри от мен хора взеха единодушното решение, че Черният връх днес е непревземаем и е време да се връщаме. Мъглата също се присъедини към тях, като застрашително и бързо слезе толкова ниско, че успях да си напълня с нея джобовете за спомен.





Връщането в такива моменти никак не е лесно. В наръчниците за оцеляване в дивата природа по време на гъста мъгла е описан най-познатият и ефективен метод, като всички се подредим в колона, завързани на къс повод, като мулета, а за водач изберем някой с остър поглед и поне елементарни познания по ориентиране. Аз недовиждам добре, нищо че още не нося очила, стар съм вече, не познавам посоките, а и ползата от мен не е особено голяма, затова си избрах да съм накрая. Жоро и децата ще са пред мен, да ги подритвам, че само се мотаят или вечно са забили поглед в някакви устройства с плъзгащи екрани, пропускат най-важното в живота си, а после и те ще се оплакват, че оранжевото им е дошло в повече. За водачи сме избрали двете жени, че това са единствените същества на планетата, които могат да изведат и опазят човечеството от гибел. Те и двете са майки, което е още един признак, че инстинкта им да съхранят първо децата си, после хората около себе си и най-накрая самите тях в крайна сметка ще е онова на което тайно с Жоро се надяваме. За подкрепа сме им предоставили и кучето. Женско е и макар да не е раждало се предполага, че има същите инстинкти, като техните.
Вече сме подредени, а мъглата сякаш стана още по-гъст. За да не разпокъсваме групата вървим бавно, един зад друг, като за късият повод споменат по-горе използваме връзките си за обувки. Прилично дълги, здрави и достатъчно на брой именно те се оказаха пътят към успеха, нищо че когато някой спре другият се удря в него.
Така в индиански керван, премръзнали от студ и почти припаднали от болки и страх, някак успяваме да стигнем до гората – спасителка. Там, точно като в детските приказки, мъглата беше изгонена или отрязана като с нож и изхвърлена навън.
Кратък анализ на ситуацията показва, че сме били съвсем близко до пълно изгубване, а липсата на обхват и връзка с националният номер при бедствия и аварии би граничел с най-лошото. Все пак хвала на всичко и всички, които помогнаха в тази тежка ситуация и най-вече на жените ни, които отново бяха поставени на изпитание, с което разбира се се справиха блестящо.

Продължаваме още малко и вече сме пред познатата ни табела, която ясно показва посоката на движение. Сигурно е тук от много години, щом дървото е започнало да я поглъща, но все пак успяваме някак да разчетем надписа и безгрешно поемаме по правия път. Тук не бих се спирал на въпросът: Кой е Правият път? че вероятно ще се окаже, че не сме на него и пак сме се загубили, затова продължаваме в указаната посока, където и да води тя.



Най-накрая посоката се оказа правилната и успешно стъпваме на познатият ни оранжев килим, който някой хора намират за прекалено превземащ, но по който с още по-сигурна стъпка продължаваме към изходния пункт.







Пристигаме благополучно и повече от ясно е, че всички са доволни от постигнатото, колкото и малко да е то. Ние с Риболовников сме дваж по-доволни, най-малкото по следните две причини: първо – никой не се загуби, и второ – жените ни отново се оказаха безпогрешни водачи.

За финал изпратих братята до една табела в страни от пътеката, да ми прочетат какво пише на нея, че нали вече и недовиждам. Единият не може да чете още, но се надявам да му е полезно онова което ще чуе от брат си. Той пък въобще не можа да се справи със смисъла и разчитането, че липсвали важни букви и препинателни знаци, на каквито учителката му по БЕЛ много държала.

„Поклон, поклон, поклон на великата майка природа, дълбок поклон!“



Няма как, преведох им написаното, а после още дълго разсъждавахме върху въпроса: Какво е искал да каже авторът? …

Е, стига толкова за този уикенд, следващият ще е някъде из есенна Рила и околността. А да не забравяме, че там оранжевото не е толкова наситено и много, като на добрата стара Витоша.

Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
loveforever
Администратор
Администратор


Регистриран на: 29 Сеп 2007
Мнения: 6870
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Сря Ное 07, 2018 5:39 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Есен дъхава и китна,
жив килим от красота,
изтъкана в чудни ритми,
в съвършенна простота.

Есен топла, ненаситна
в обаяние и чар,
есен дива, колоритна,
с пъстрота и цветна жар.

Есен огнена и страстна,
с плам от радостен стремеж,
остани все тъй прекрасна,
пълна с трепет и копнеж.
_________________
Магия в лилаво
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя Кемпер / Каравана
kvp155



Регистриран на: 21 Юли 2015
Мнения: 682
Местожителство: София

МнениеПуснато на: Пет Ное 09, 2018 4:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат

Изглежда, че не само ние трудно изчакахме да преминат работните дни от седмицата и да дойде края на 26-ят ден от м. Октомври, защото щом се появиха коментари за това кой, къде ще прекара уикенда и веднага се откроиха разни предложения. Нашето продължава да е твърдо за есенна обиколка сред природата и затова „забодохме стреличката“ в Рила и по-точно местността над Рилския манастир, известна в миналото като Партизанска поляна.
За да не се учуди някой ще поясня за забождането на стреличката, че като по-млади, преди да дойде събота и неделя си хвърляхме една стреличка от онази игра „Дартс“ по една карта на България и където се забие, тръгвахме натам. Нямаме вече такава карта и в случая не стана точно така, но решението е взето – тръгваме към поляната и този път вероятно ще сме сами, че никой не ни се връзва на безцелното обикаляне по планинските пътеки и то през есента. Все пак го споделих в сайта и не щеш ли виолетовата госпожа веднага откликна, че с мъжа си са готови да пробват новите си щеки и някакъв наскоро купен обектив за най-новият им фотоапарат „Смяна 8М“. Не ги очаквах в групата, защото предната седмица натовариха доста глезените си и беше най-логично сега да почиват. Отделно Риболовников се похвали, че е започнал целебни процедури в известен столичен басейн на внезапно придобито посттравматично стресово разстройство, така че въобще и не мислех че ще иска да дойде. Знаете обаче, че главата се върти на там на където я завърти шията, така че той тутакси и съвсем без изненада е взел същото решение, като това на жена си.
Така още от ранния петъчен следобед започна да звъни с въпроса: Кога тръгваме? сиреч не знае, че не съм на свободна професия, рисувайки картини в градинката пред „Кристал“ и все едно никога не е чувал, че ходим навсякъде с деца си, а пък едното от тях свършва училище в 19.00ч. И аз се ядосвам на тоя чиновник в училищния съвет дето е направил учебната програмата, без да се съобрази, че на това дете родителите му имат кемпер и в петък следобед трябва да тръгват, ама на, никой не ни пита нас родителите. Сигурно е и по-добре, че ако ме питат, ще им освободя и понеделниците на тия ученици, та накрая на горките деца няма да им остане нищо за лятна ваканция, щото все пак трябва и да се учи.
Незнайно как, но Риболовников все пак ме разбра, че не мога да тръгна по-рано и за да ме ядоса порядъчно ми изпрати ето тази красива есенна снимка, направена някъде по най-новата ни магистрала Струма.



Оказа се, че те са без голямото си дете и могат да тръгнат когато си искат, за което в миг им завидях. Все пак запазих хладнокръвие и не дадох да се разбере, че чакането из задръстените в пиковият ден и час столични улици ми е най-любимия момент. Отделно служителите на АПИ са решили да ни сюрпризират и с още една приятна новина – ремонт на прохода Владая. Само перничани знаят какво значи това в петък вечер, но в името на по-добрата настилка в района всички ще трябва да изтърпим несгодите на тази така модерна напоследък дума – рехабилитация.

Друг по-лош момент обаче ми се стовари на главата и той беше, че след като дочаках пред училището много трудно края на последният учебен час, дъщеря ми се появи в тъмното и ми съобщи, че нямало да идва с нас, щото в събота била на театър с някакво гадже и това не можело да се отложи!
Тия съобщителни изречения хич не ми харесват, щото с нея сме се разбрали, че изреченията трябва да бъдат само въпросителни. Сиреч първо ще ме пита, пък после ще се уговаря за каквото и с който и да е.
Заформи се лек скандал и напрежението леко взе да се покачва, и за малко да се стигне до най-лекото наказание – остригване нула номер и изпращане в ТВУ ( за по-младите - трудово възпитателно училище). Разумът обаче отново надделя и за пореден път отстъпих пред младостта, дързостта и красотата. Майка ѝ не би го направила, но аз какво да направя като съм се родил добър, а и много я обичам.

Кемперът както се подразбира е в пълна готовност и само чака да му се появим в гръб за да даде знак, че ни очаква. Винаги съм му се чудил и на него, как ни издържа, но той си знае най-добре, щото на него май му се пътува повече от на нас.
Така без излишно размотаване се стоварваме пред вкъщи, където давам набързо ценни указания за честта и достойнството на оставащата съвсем сама млада дама, в които естествено никой не се вслушва и бързо се мятаме в голямото возило.
Уморен съм до припадък, но лекарството наречено „алковен“ винаги много успешно ми действа. Няма го във всички аптеки, затова щом го усетя над себе си и ставам друг човек. Ако пък го усетя и под себе си, нещата тутакси си идват на мястото. Толкова, че даже мога и за момент да забравя, че съм оставил дъщеря си сама с някакъв влюбен до ушите хаймана.

Часът някак неусетно стана около 20.30 и можем да се похвалим, че се оправихме бързо и най-накрая вече сме на път.
От поне 30 минути спокойно порим вятъра в тъмната нощ, взирайки се напред и търсейки, къде точно семейство Риболовникови са направили тази красива есенна снимка. Биксеноновите ни фарове с прецизна тройно чупеща се леща, осветяват пътя стотици километри напред, но в случая и те не могат да ни помогнат, затова се задоволяваме със стриктното преброяване на белите разделителни ивици, разрешаващи изпреварването. Докато преброим до няколко милиона и проследим, къде е началото и края на всяка, и не щеш ли за малко да пропуснем отбивката за гр. Рила. Все пак я хванах някак си, че навигаторът до мен нещо се беше поодремал, но пък в тъмното пропуснах отбивката за стария път към Благоевград, и когато се усетих вече се виехме по завоите към с. Смочево. Не ми се връщаше, а и от тук разстоянието е по-късо с цели 2км, макар пътя дълго да изкачва някакво безсмислено възвишение и после още по-безсмислено да се спуска от него. В крайна сметка се добираме до поляната, където още на преден план са забити една дузина табели с всички забранителни знаци за свободно нощуване сред природата. Риболовников идва за първи път тук и толкова се е стреснал, че седи на асфалта със запален двигател и е готов да се връща или в най-лошия случай да спи на паркинга. Не мога да се съглася със страховете му и измисляме компромисно решение, да спим на малката полянка зад чешмата, с надеждата горските стражари охраняващи парка да не дойдат през нощта и да ни глобят или да ни конфискуват кемперите.
Докато се мотаем в търсене на най-равното място, някъде в далечината започнаха да проблясват фарове. В тъмнината не се вижда особено, но с приближаването става ясно, че пристига някакво бяло маршрутно такси, на което му липсва само табелата за маршрута. Зачудихме се, каква ли ще е тая нелегална линия в 23ч насред гората и какви ли пътници ще разтовари, но след още няколко метра и стана ясно, че това е новото пилешко возило на известен столичен барман от Сливен, но раждан в Русе.
Автомобилът трудно може да се оприличи на кемпер, защото собственикът му се е постарал по нищо да не му личи, но поне разбрахме, че не е никакво маршрутно такси и малко се поуспокоихме.
Високият барман с голяма и гъста брада, и леко овално лице, приличащ по-скоро на боец от Ислямска държава, отколкото на обикновен български турист, първо спря за кратко при нас и след като стана ясно, че утре и той се гласял да превзема Сухото езеро, заедно с цялата си фамилия, поогледа неодобрително наоколо, не си хареса място и се премести в дъното на по-голямата поляна. Явно не само място, но не ни хареса нас, но по-важното е, че за този преход вече е успял да набави на децата си така необходимите, специални планинарски обувки, че преди година нямаха и това беше основна причина да ги лиши от подобно приключение на Страшното езеро.
На нас с Риболовников не ни остана нищо друго освен да се приберем в неговия кемпер, че е по-празен и да обсъдим стратегията за следващия ден. Това разбира се са негови думи, щото за каква стратегия може да става въпрос, след като Сухото езеро е само на 2-3 часа път и няма какво толкова да се обсъжда, но после стана ясно, че е искал да се похвали с новата си придобивка – специално отлежала в старо пластмасово шише ракия от джанки.
Виолетовата господарка предвидливо беше подредила масата в кемпера с прецизност на която би завидял и бижутер, което така респектираше, че се чудех дали всички ястия са за консумация или са за изложба. Мъжете знаете сме си малко прасета и не държим много на тези неща, но пък като ги има определено е по-приятно. Все пак за да не изневеряваме много на стила си с лек и незабележим финт Жорката по невнимание така се удари в масата, че успя да събори пълната с ракия чаша върху добре подредените мезета. Настана леко конфузна тишина, но след секунди вече всички се смеехме и обсъждахме вкуса на накиснатите в ракия продукти.
Така опитахме по няколко пъти от джанковия елексир и съвсем забравихме за утрешната стратегия, но поне стана ясно, че ще тръгваме щом слънцето се покаже, макар да бяхме готови да тръгваме още сега.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Кемпер / Каравана
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    kemper-club forum Форуми -> Пътеписи Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Иди на страница 1, 2  Следваща
Страница 1 от 2

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Translation by: Boby Dimitrov