kemper-club forum Място за комуникация и споделяне на идеи, мероприятия и мнения на хора запленени от страстта наречена кемпер. Да погледнем живота от хубавата му страна!
Регистриран на: 13 Сеп 2016 Мнения: 182 Местожителство: UK
Пуснато на: Пет Ное 09, 2018 7:58 pm Заглавие:
O-o-oooранжево небееето, оранжево мореееето,оранжева треваааата... Много красиво.
До Черни връх пеша сме ходили от Младост, според Гугъл са близо 20км, трябва да сме били луди
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Вто Ное 13, 2018 5:54 pm Заглавие:
Аз както винаги си спах много спокойно, макар да бях забравил да включа печката и чак когато слънцето светна навън разбрах, че температурата през нощта е паднала до нулата. Учудващо е влиянието на джанковица отлежала в пластмасово шише.
Поглеждам през прозореца и веднага констатирам, че навън е чудесно. Очаква ни ясно и хубаво време, но обяснимо на височина от точно 1467м и точно в този сезон, всичката трева е замръзнала.
Няколко часа по-рано, въоръжена с фотоапарати, стативи, обективи и още поне двайсетина килограма снимачна техника, виолетовата фотографка вече обикаляше неспокойно района и само хълцаше, прехласната от невероятната красота на мястото. Беше тук за първи път и се опитваше да погълне цялата прелест на всичко което я заобикаля.
Тичаше въодушевено от единия до другия край на всяка поляна в търсене на най-подходящият ъгъл за запечатване на видяното, и разбира се направи много по-шарени картинки от моите, но пък аз нарочно си оставих апарата, да се оправдавам, защо не мога да ги правя като нейните.
Явно обаче принц Кирил е бил абсолютно прав за влиянието върху женските сетива на това място, за което ще си спестя описанието за да не се повтарям, а на който му е интересно може да го прочете тук:
След края на фотосесиите ни остана само да направим около 56 сандвича за нас и децата, и вече сме напълно готови да тръгваме. Накъде? Към Сухото езеро или към Рибните езера и Смрадливото езеро?
Денят е къс и макар и слънчев бързо се отказваме от Рибните и Смрадливото, че до там са около 5 часа без мрънкането. До Сухото обаче са само 2-3 и май изглеждат много малко за днес, но като стигнем там ще му мислим дали да продължим напред. Така окончателно е избрана посоката към Сухото езеро, а предполагам, че на повечето от нас им е все едно на къде ще ходим, но все пак в планината никога не трябва да се ходи без цел и посока. Правило.
Преди да тръгнем дори и към място на което вече сме били, задължително се подготвяме с информация за мястото до което искаме да отидем. Не за друго, но може да са настъпили важни промени – я да са се появили нови ограничения и забрани, я нов вид мравки, бръмбари или други много ценни растения. Затова ако няма табели, проверяваме в Нета или други популярни места, но за късмет тук нещата са много уредени.
Вече сме почти готови и се гласим да поемаме по баира, когато малкият се сети, че от пилешката маршрутка още никой не се е показал. Часът е почти 10.00 сутринта, а около таксито тревата не беше замръзнала, което показваше, че отоплението е много добро, за сметка на изолацията и заради притесненията, че вътре може всички да са замръзнали, изпратих малкия да провери. А и да попита, какво става с неговата невръстна компания, че му било омръзнало все да няма деца на неговата възраст. Върна се бързо и се разбра нещо от сорта, че още се чудели на къде да хващат и дали въобще ще тръгват. Никой от нас не може да чака такава нерешителност, а и прозира някаква скрита неприязън, затова чинно сме се подредили пред най-важната табела указваща началото и мъдруваме къде ли ще е краят.
Малко по-нататък е следващата важна табела, която недвусмислено показва защо сме именно тук, а не да речем на съвсем друго място.
След всичко с което сме се запознали в този падащ като лавина информационен поток, най-накрая поемаме по пътеката към Сухото езеро. Този път не сме си взели кучето, защото знаехме, че все ще намерим някое бездомно, което да се присъедини в компанията ни и наистина се оказахме прави. Даже изглежда също толкова глупаво и ръждясало като нашето, само дето ушите са му по-малки.
Така групата е вече попълнена и започваме разходката с неголямо изкачване, което в табелата по-долу е наречено „трудно“. Всъщност това определение беше дадено за целият преход, но по-големият ми син го прочете и веднага му се присмя, защото пътеката в началото наистина не изглеждаше особено трудна.
За хората дошли да се насладят само на част от природните дадености в района и без да им е необходимо да ги пипнат са изградени специални за целта места.
На мен ми изглеждат леко луксозни насред гъстата гората, но всеки си има разбиране, а и вероятно са много удобни, което така и не успяхме да разберем, бързайки напред към езерото.
Тези са малко по-непретенциозни и също биха свършили работа, че даже и по-добра.
Пътеката в началото е по-скоро като алея в Южния парк, отколкото някоя истинска горска пътека, но това усещане много бързо свърши и взе да става все по-трудна. Сигурно заради голямото си многообразие от всякакви дървесни видове, на някоя от онези табели в ниското, пътеката е наречена „ботаническа“. И наистина, само за няколкостотин метра могат да се видят в добро съжителство дървета от различни видове - бреза, бор, бук и пр., но определено преобладават широколистните.
Продължаваме към местността „Къркулиците“, която съвсем не я знам, но добри хора навсякъде са поставили табели и на който му е интересно и не му прескача сърцето от умора, може да научи доста от тях. Пише даже, че от най-висока точка на местността можело да се види Рилският манастир. Разбира се ние не го видяхме, колкото и да се взирахме, но това е от възрастта, не от красивите гледки, които наистина се откриват на това място.
Не липсват и табели с информация за други много важни според описанието растения, които само ботаник би разпознал, но все пак е друго, като разбереш, че си в резерват и около теб всичко е не само защитено, но и някак уникално и единствено.
Скалите които до преди час гледахме отдолу вече са зад гърба ни и сякаш вече не изглеждат толкова страшни и величествени, нищо че тези скални улеи се наричат „Злите потоци“.
В тази разнородна гора е логично и листата да са разнородни, но по-интересното е, че на някой от тях още може да се забележи в какъв жизнен стадии са. Жена ми стриктно следи за промяната и никак не беше трудно да изнамери листа с различен жизнен цикъл, че даже и такива от миналата година, станали вече на пепелна прах.
Дървесните гъби и корите на дърветата също са с интересни форми и може би наистина са уникални, както пишеше пак на някоя от долните табели.
Замислих се само, дали пък жена ми не е ботаник по призвание или всички жени си се раждат с отношение към ботаниката, че моята де що има цвете, листо, тревичка или храстче, всичко знае за тях и само ги мъкне вкъщи.
Регистриран на: 29 Сеп 2007 Мнения: 10263 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Ное 14, 2018 2:41 pm Заглавие:
Зачудих се дали интереса към гъбите е по призвание или се явява някакъв специфичен вид отношение към ботаниката, още повече когато е подкрепен с неоспорими доказателства за познания по гъбарство, събиране на всевъзможни представители на мицелния род и последващото им мъкнене в торбичка из чукарите до вкъщи. _________________ Магия в лилаво
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Ное 14, 2018 4:05 pm Заглавие:
Ааа не, ако имаш предвид мен, не съм никакъв познавач на гъби. Просто събирам почти всички, които ми харесат на външен вид и после ги ям, докато някоя не ме отрови. Просто е.
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Сря Ное 14, 2018 4:59 pm Заглавие:
Продължаваме още малко напред и срещаме поредната табела на която пише, че пред нас е „Скалата с надписите“. Ако човек се вгледал внимателно в нея би могъл да прочете надписа: „Добре дошли манастирски гости“. Доста фантазия проявих и дълго се взирах, но така и не успях да разчета написаното на скалите, но пък разбрах, че от тук е минавал основният път, който някога е свързвал Северния дял на Рила с Рилски манастир, и всички богомолци и товари от Самоков са минавали именно по тази пътека-път. Началото ѝ е някъде от към Бели Искър, където често ходим край реката и туко виж може и да си спретнем някой летен преход с палатките на гръб.
Децата са някъде напред и въобще не ги е еня, че може да се изгубят или да ги изяде вълк, но нали са с батко им Боби, който се чувства почти възрастен, почти връстник и разбираемо слушат повече него и съвсем от нищо не ги е страх.
Ние като по-уморени от живота и с почти износени ставни хрущяли спираме често за всякакви почивки, като винаги намираме повод за това.
Я да се снимаме до голямо паднало и изсъхнало дърво …
Я да видим хубава гледка към поляната от която тръгнахме …
Я да се порадваме на първият сняг за тази година …
Я да поседнем на някой най-обикновен, но интересен боров пън …
Я да видим голям женски питон в естествената му среда …
Не питайте защо е женски. Такъв е. Някак по-одухотворен и по-малко враждебен ми изглежда, а отделно е и по-красив.
Така почти забравихме за присъствието на децата, че отдавна не се чуваха никакви звънливи гласчета и неусетно се озовахме пред полянка с дървена пейка, скована направо между два големи бора. Нямаше начин най-възрастните да не я използват по предназначение, че и без това изкачването си е голямо, а силите малко.
Напред ни чака друга полянка наречена „Северната полянка“. Не случайно е кръстена е така, защото там винаги е студено и дори първият сняг за сезона не иска да си ходи от нея, въпреки, че другаде се беше стопил.
Всъщност няма полянка с такова име, измислих си го, че като минахме по тази поляна и все едно си беше зима, а е едва 27-и Октомври.
Още малко, ама наистина съвсем малко и пред нас грейна невероятната панорама към езерото. Само че … езеро нямаше
… само децата се бяха наредили на една друга пейка и учудено гледаха напред.
За малко си помислих, че наистина се наслаждават на гледката, а приближавайки се оказа, че играят на някаква игра в телефона ... Нищо, поне го правят на 2000м н.в.
Всъщност пак излъгах, долината в която е Сухото езеро е на точно 1928м н.в., а то е с площ от 19.5 дка. В него се влива потокът идващ от седловината Кобилино бранище и още един поток идващ от Поповокапските езера. В сухите и летни, а в случая и есенни месеци Сухото езеро пресъхва напълно и точно заради това са го кръстили „Сухо“. Видимо не се оттича на никъде и не пресъхва само от големите жеги, а заради факта, че малко по малко се оттича подземно, докато напълно изчезне, като сега.
В летния сезон района на езерото гъмжи от редки и защитени видове растения. Това ючиболец, теменуга, шапиче, лапада, омайниче, лапада, пропадниче, равнец, лютиче и т.н. са все растения, които спокойно могат да се видят тук, а ако някой си мисли, че мога да ги запомня или още по-вече да ги знам се лъже, просто ги прочетох на поредната табела, поставена точно до пейката с изглед към езерото, на която си почивахме. Табелата е точно 6255-та по ред, идвайки от Кирилова поляна и го казвам с абсолютното задоволство от този факт, защото освен с ценна информация тези табели те карат да спираш и да им обръщаш нужното внимание, а така неусетно оставаш по-дълго време в планината.
Май не казах, а и на тези снимки по-горе хич не се усеща, но на това място е доста открито и се събират всевъзможни течения, заради които започна да духа доста силен и пронизващ вятър. Докато аз стриктно изчитам текста на табелата, децата пак изчезнаха някъде и това беше много странно, защото уж цялата долина е пред очите ни, а пък те пак успяха да се покрият.
Отрихме ги в дъното на първата пряка в ляво, излегнали се върху една огромна канара на завет. Без никой да посмее да им се скара за изчезването, просто се присламчихме до тях и се излегнахме и ние на големият скален къс.
След достатъчно припичане под скромните слънчеви лъчи настана време за тръгване. Но накъде?
В дъното на езерото е потокът идващ от Кобилино бранище и беше задължително да стигнем поне до него, за да се убеди Жоро, че именно този поток пълни езерото, но пък въпреки, че е достатъчно пълноводен, езерото пак е празно. Още по-голямо стана любопитството му, като му казах, че в Сухото езеро е пълно с пъстърва през лятото и сега тя не е умряла, а се е преселила в друго по-горно езеро, плувайки обратно на течението и подскачайки по бързеите нагоре към Кобилино бранище.
Стана вече около 13.30ч и след много тежката почивка някак тръгнахме да обикаляме езерото в посока този поток, но по средата на разстоянието се натъкнахме на малък кръстопът, на който спряхме за поредната почивка след голямата почивка. Именно тук започна разкола в групата ни и то защото Жоро се усъмни в истинността на твърденията ми за пъстървите и ме разобличи, че всъщност искам да продължим до заслона в седловината Кобилино бранище, което си е минимум нови 2 часа път и в миг предложи да се връщаме обратно. Странно, но получи и изненадваща подкрепа от съпругата-майка до мен, която на свой ред предположи, че времето ни е малко, денят къс, сезонът неустойчив и пр. несъстоятелни аргументи, с които клони към предложението за връщане. Аз и виолетовата симфония се чудехме, как е възможно това - да дойдеш на толкова хубаво място и само да си мислиш, кога ще се връщаш. Нямаше как, трябваше да предложа нов план и той дойде от само себе си точно заради надписа и посоката, сочеща тази табела.
Пак не се усеща от снимката, но това над табелата е изключително стръмно, почти отвесно и дълго изкачване към едно много, много страшно езеро, за което пак ще си спестя описанието, помествайки долния линк, най-малкото заради тези, които още се чудят накъде да хванат през уикенда
Езерото наистина е уникално красиво и със сигурност дори в този момент е пълно с вода, а край него е най-очарователният високопланински заслон, където ще можем да резервираме места за идващите новогодишни празници, та именно затова предложих да тръгнем към него.
Миналата година Борис не беше с нас на Страшното езеро, затова сега пръв прие предложението, още повече, че този стръмен участък беше най-голямото му предизвикателство. Малките зверчета веднага застанаха зад него и така останаха само двама възрастни. Но те пък за беля са от онези вечно несъгласните, на които не им трябва повече от минута да отхвърлят всяко предложение, освен това за връщане назад и в случая отново стана така. Несъстоятелните аргументи вече звучаха шаблонно и скучно, а и на тези на които им се ходи още, въобще не ги чуваха. Лошото е, че от цялата група останахме само аз и Виолетка, а всички други сякаш се бяха наговорили срещу нас. Не помогна и обявения награден фонд за невръстни деца, покорили седловината и лично влезли в заслона Кобилино бранище, а разколът малко по малко стана факт.
И така, решено е - напред продължаваме само двама, аз и ядосаната до лилаво дама, а всички останали се връщат в първи базов лагер – поляната с кемперите. Там ще мързелуват и ще хапнат топла супа при бай Киро, а като се върнем ще ни се присмиват, че накуцваме. Колко познато.
Регистриран на: 21 Юли 2015 Мнения: 1614 Местожителство: София
Пуснато на: Чет Ное 15, 2018 6:22 pm Заглавие:
Така вече се разделяме и точно се гласим да поемаме, кой на където си е наумил, когато изведнъж най-малкото от децата променя мнението си. Ще идва с нас! Зашеметяващата награда от пакетче дъвки ''Wrigley spearmint'' е нещо, което не е за изпускане и малкото момче много добре знаеше това. Макар и временно заблуден от по-големите батковци, с предложението за връщане и някакви игри, в които той пак ще бъде ощетен, като най-малък, обещанията не се оказаха достатъчни и сега ние се сдобихме с ценен играч в отбора. Все пак от баща си винаги може да се изкрънка нещо допълнително от наградния фонд, а и предизвикателствата са част от крехката му природа, затова аз въобще не се учудих на промененото решение, че даже го и поощрих. Единствено поиска оранжевите щеки на дядо си Жоро, които предния път спасиха живота на възрастният мъж след една травма породена от неправилно сядане на сепарето в кемпера и завършила с преглед при хирург и задължителни животоспасяващи процедури. Тогава малкото момче беше изключително впечатлено от целебният ефект на специализираните устройства за подпиране и беше повече от логично, че след като Жоро ще се връща, няма да са му необходими и затова на свой ред си ги поиска. Въобще не предполагаше, че тези така важни за всеки алпинист подпирачки са необходими именно при слизане от големи височини в планината, но понеже дядо Жоро е истински добър не можа да му откаже и с риск за живота си се раздели с телескопичните устройства.
Ето как с най-голямото си задоволство екипът ни поема по все по-стръмното дъно на ледниковата долината, устремен към някакъв заслон, който никой до момента не беше виждал.
Първо обаче се доближихме до пълноводният поток, от който трябваше да си налеем живителна течност, че по обясними причини всички съдове за вода вече бяха празни.
Кристално чиста, приятно студена и с отлични вкусови качества се оказа водата в този поток, макар никой от ХЕИ да не беше правил химически анализ за годността ѝ.
Някак трудно, но все пак се разделихме с потока, като преди това си напълнихме по литър в стомасите и още толкова в раниците.
Още с първите няколко крачки и се оказа, че когато си препълниш стомаха с вода и тръгнеш да изкачваш наклони тя винаги иска да ти излезе … през носа. Това ние много добре го знаем, но малките хора не вярват на големите и трябва всеки да направи своите грешки, за да се поучи от тях.
Пътеката още дълго се движи почти успоредно на потока и вече почнах да съжалявам, че си напълнихме раниците с вода, защото тя буквално беше на една крачка от нас, но улисани в приятните гледки и борови аромати почти не се сещах за това. А и вода винаги може да потрябва, нищо че потока е наблизо. Сигурно точно защото е наблизо изведнъж нещо скочи във високата трева и прикова вниманието ни. После още веднъж скочи, но вече вперили поглед към нещото, успяхме не само да го забележим, но и да го хванем.
Оказа се най-обикновена принцеса предрешена като красива, нежна и мъничка жабка. Беше съвсем сама и странно защо, но се беше отделила на прилично разстояние от царството си, че даже се обезпокоихме да не се е загубила. Колко кандърми и целувки отнесе горката, само и само да се превърне в истинска принцеса, но така и не успяхме да развалим магията на злата вещица. Пуснахме я да си живее на воля, а някой друг принц като дойде, нека се пробва той. Че то тази работа хич не се оказа лесна, като онази в приказките.
Тактувайки си в такт 3/4, със сигнално оранжевите щеки на Жорката продължаваме бавно да изкачваме стръмните наклони до седловината, като тайно си поглеждаме часовниците, да не прахосаме времето и после да се връщаме по тъмно.
Не сме си взели челници, резервните детски обувки и дрехи ги върнах надолу по шерпите, да не ми тежат и на практика сме само с трийсетина сандвича и литър вода. Разбира се никъде не тръгваме без задължителния комплект за оцеляване – кибрит и тоалетна хартия.
Заради постоянното изкачване спираме все по-често, но появилият се вятър не ни дава възможност да го правим за дълго. Наистина е пронизващ. Завет почти няма никъде и за да се скрием от вятъра по време на почивките, най-успешния начин е да се принизим със златистите треви покрай пътеката. После обаче на никой не му се тръгва, а без да видим заслона връщането е невъзможно.
Гледките назад стават все по-красиви, а езерото отдавна се е изгубило от погледа ни. Усещането къде си бил и къде си сега е нещо много мотивиращо, но ние не сме тук да поставяме някакви рекорди, а просто за удоволствие.
В планината се гледа само напред и нагоре, затова се обръщаме все по-рядко, взирайки се напред към така очакваната седловина. По пътя си не срещаме никакви хора или животни и това е леко притеснително, особено когато си на съвсем ново и непознато място. Даже и мравките в мравуняка ги няма, сякаш това е някакво странно предзнаменование.
Оранжевите щеки обаче се оказаха наистина безценни и това го разбрахме при успешния опит да прескочим най-пълноводният поток в живота си. По указания на производителя, написани с много дребен шрифт отстрани на всяка, първо ги поставихме в средата на потока и после с лъвски скок, отблъсквайки се с все сила се озовахме без ничия помощ на отсрещния бряг. Едно наистина голямо постижение. Ако не бяха щеките, и още повече ако не бяха оранжеви, то със сигурност щеше да има мокри обувки и много, много женско мрънкане, на каквото е способна не само нашата майка. Не че ние не ѝ даваме постоянно поводи затова, но все пак всички трябва да си знаем ангажиментите. А за момента неговите са да прави бели, а моите да ги броя, с което и двамата много успешно се справяме.
Пътеката в този участък продължава от другата страна на потока, като самият той остава доста в страни, че дори и се отдалечава все повече и повече, когато крачейки уверено напред в далечината се появиха първо някакви остатъци от нещо като съборен покрив, а малко по-нататък и самия заслон. Мястото е доста открито и въобще не е пощадено от силните есенно-зимни ветровете, затова беше повече от задължително да стигнем бързо до малката къщичка и да се приютим в нея.
Въпреки че е открито и слънчево, снегът става все повече и въобще не изглежда, като да се топи, напротив стои си и чака следващия.
Вече сме на прага на заслони и на вратата му се мъдри някакъв катинар. Сложен е съвсем фиктивно в знак, че всеки който иска да влезне и да го използва, после трябва да го остави по същия начин. Сигурно тези заслони не са български патент и като отида на преход някъде из Алпите първо ще проверя това, но също така съм и сигурен, че очарованието и леката мизерийка си ги има само при нас. Не го казвам с лоши думи, а напротив – тези места не се стопанисват от никоя организация и са съградени на доброволни начала, с материали и вещи, на кой каквито не са му нужни. Уюта на подобни места никога не липсва, поне за тези които могат да го усетят. За останалите, мястото им вероятно въобще не е в планината.
Излишно е да казвам на кой му хареса най-много сред хилядите вещи оставени за хората изпаднали в нужда, като нас и на кой въобще не му се тръгваше, но да си призная и аз бях очарован от мястото. Най-впечатлен бях от една табела от времето на яташките години на другаря Тодор Живков и на другарката Мара Малеева.
Бях сигурен, че са били в някоя от многобройните землянки в района и усърдно са се подготвяли за делото на революцията, но след като намерих и писмени доказателства за това, знаех че мястото е повече от свещено. Бях се притеснил, че изкачването и посещението на Кобилино бранище ще си остане едно безсмислено мероприятие, за което дълго ще бъда упрекван от колегата Риболовников, но след като ме застигна подобна знакова информация, вече се чувствам почти революционер.
В заслона има печка, дърва, маса, огледало, две легла с одеяла, връхни дрехи, свещ, запалка, кафе и кафеварка тип „Кубинка“, някакви продукти от първа необходимост, сред които и буркан с мед, и въобще всичко необходимо за оцеляване на човек попаднал в беда на това място. Има дори стар хладилник с посуда, а на тавана с пирони е заковано парче диодна лента за осветление, само да си носиш батерия.
" />
Заслона си е малко по-хард, но иначе направо си е модерна работа. Даже може да се каже, че си е Голяма работа.
Часовете са според зоната GMT + 2 Часа Иди на страница Предишна1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9Следваща
Страница 2 от 9
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Въпроси/Отговори
Търсене
Потребители
Потребителски групи
Профил
Влезте, за да видите съобщенията си
Вход
