kemper-club forum

[Trifonov]

[toni0626]

Колегите май реанимират и нямат възможност да се похвалят... Въпреки че се движеха доста свежо по трасето.

[kvp155]

Днес нямах време, но утре ще нахвърлям как аз видях части от обиколката. Ще се радвам ако след това всеки участвал разкаже и той как е почувствал това вълшебно състезание.

[Trifonov]

Жоро се похвали във Фейса. БРАВО!!! За теб /KVP/ пълно затъмнение
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[kvp155]

[kvp155]

Така очакваният ден на старта дойде и сме тук почти 30 минути по-рано от обявеното начало 6.00ч. Вчера вечерта до късно подготвях друг велосипед, че след тренировъчното преминаване по трасето миналата събота напълно се убедих, че условията и терена не са подходящи за шосейно колело, макар и от хибриден вариант. Не само това, ами успях да скъсам верига след като един дебел клон избута обтегача и той се размаза в спиците. Добре, че стана над Симеоново и успях да се спусна до мястото за финиширане, иначе пак трябваше да викам домашната линейка. Вече окончателно се убедих, че това колело не става за подобни натоварвания и колкото и да не ми се иска ще трябва да съм с почти 6 килограма по-тежък велосипед. По-тежък е наистина, но пък е конструиран точно за такива терени, изключително здрав е и нямам никакво съмнение, че ще издържи натоварването. Разбира се през оставащата седмица се наложи да му обърна известно внимание, като по-специално такова беше насочено към сигурността. За целта смених и двете външни и вътрешни гуми с нови, прегледах обстойно спирачки, скорости, главини, механизми и т.н. Вечерта преди старта, точно приключвам с прегледа, когато на вратата се появи комшията, дошъл да ми пожелае успех в състезанието. Човекът е пенсиониран летец-изтребител и полковник от армията, с изключителен хъс за всякакви екстремни преживявания, с много опит и житейска мъдрост, която много ми допада. Сега дойде и ми каза: „Дошъл съм да ти пожелая само две неща за утрешното ти предизвикателство: "Пази се и се забавлявай"“.
Обещах му го, но на ум си го обещах и на себе си. С тези думи си легнах, с тях се и събудих, ако въобще съм спал.

Странно нещо е вълнението в подобни моменти и трудно се описват, но наистина много преди да звънне часовника вече бях буден и товарех велосипеда на колата. Навън е още тъмно, но усещането ми, че предстои нещо вълнуващо и интересно ме кара да се чувствам особено. Чуваме се с двамата Рибарски и се оказва, че те дори вече са се подредили на старта. Явно са по-нетърпеливи и от мен.
Пристигам и аз и се оказва, че цялата дълга почти километър площадка, широка поне 20 метра е претъпкана от коли. Хора дошли от цяла България, от София и доста коли с чуждестранна регистрация бяха направили мястото недостъпно, чак до кръстовището на Павлово.

Някой са нощували по колите, други са разпънали палатки между дърветата … въобще атмосферата е вълнуваща още от тук.





Хората са толкова много, че е абсурдно да се открием с Жоро, но по телефона става ясно, че организаторите са групирали участниците спрямо очакваното време за завършване: до 4 часа, до 6 часа и над 8 часа. Разбира се, групата от аматьорите като нас, очакващи да завършат над 8 часа, или пък дошли просто да стартират и да пробват докъде ще им стигнат силите е най-многобройна.
В тази група макар и трудно, намирам и онези двамата с рибарската фамилия, и се подреждам до тях.



По говорителите съобщават за условията и поетапното стартиране на различните групи и след минути целият рояк от поне 1000 колоездачи тръгва нагоре. Еуфорията е толкова голяма, че всеки върти като че все едно не му предстоят 100 тежки километра планински преход, макар изкачванията да започват няколкостотин метра след старта. Организацията е перфектна: Полиция е спряла цялото движение по булеварда и не пуска никой, докато всички не преминат по асфалтовия участък и не влезнат в планината.



Трудно карам и правя по някоя снимка за да си спомням след време за тези моменти, а докато снимам някакво момиченце с дълга руса плитка и колело с малки гуми ме изпревари. Толкова бързо стана, че не можах да си извадя отново телефона който, току-що бях прибрал. После очарователното хлапе изчезна в навалицата и го изгубих от поглед. Не знам защо, но много мило ми стана, че толкова малко дете и то момиче е решило да стартира в това състезание. И дори и да не го завърши, дори да преодолее една малка част от него, това си е личен успех и повод за гордост на всички около него. А мен такива неща много ме радват.

Така натискам здраво педалите и бавно отнемам от височината пред мен, която не свършва и не свършва. Без да искам ставам слушател на всякакви разговори от участниците които са дошли на групи и вероятно много повече за да се похвалят, отколкото да усетят това уникално изживяване. Мисля го това, защото повечето разговори бяха за това, кой колко му е скъп велосипеда, кой с какви специални гуми го е оборудвал, кой какви енергийни стимуланти си е приготвил, и все безинтересни за мен теми, от които обаче не мога да избягам.
Вече сме в началото на планината и онова момиченце пак го мярнах из навалицата, но пак не успях да го снимам. Хората са толкова много, че ако спра и за момент вероятно ще направя някое меле от групово падане. Не спрях разбира се, но много драго ми стана, че това крехко създание е намерило сили да преодолее вече няколко километра изкачване и то с темпото на възрастните. Браво.



На критичните или тесни участъци се събират толкова много хора, че скоростта пада до нула и често се налага спиране и изчакване, докато се изниже колоната. Така стана и в участъка с тясната пътека на която паднах преди седмици, и сега не само успях да не падна, но и разгледах добре условията в търсене на причината за това нелепо падане. Ами условията са си перфектни, но както често се казва: скоростта не е била съобразена с тях. Тогава точно 26км/ч, а сега едвам се влачим за да се изчакваме един друг, че изпреварването е невъзможно. Все пак това са едни около 10 километра равна горска пътека, които са може би най-красивите и приятни за каране от цялото трасе, и ако човек не бърза много може да им се наслади достатъчно.

После пътеката рязко свършва с едни издълбани и стръмни стълби, и изскача директно на асфалтовия път пред с. Кладница, където предвидливо полицията е спряла цялото движение, докато не се изтеглят всички. Малко след разклона за к-с Делта Хил е първия подкрепителен пункт с храна, вода и напитки. Толкова рано се появи, че въобще не изпитах никаква необходимост от спиране и директно се полетях по онова шеметно асфалтово спускане по, по което днес успях да вдигна 52км/час. Не за друго, но думите на моя комшия от снощи: „пази се и се забавлявай“ не ми излизаха от главата.

Това със забавлението май го правя доста често, но онова с пазенето не ми се отдава много. Сега обаче само затова мислех и не преставаха отговорно да контролирам скоростта със спирачките, иначе щях да вдигна и още.
След хубавото спускане през което някои от мускулите могат да си починат, започва приятна коларската пътека, със само няколко изкачвания, която свършва отново в подкрепителен пункт.



На него пак не виждам смисъл от спиране, но докато си пренасям колелото от пътеката на асфалта, че са с разлика в нивата повече от метър, покрай мен мина онова русо момиченце с малкото колело и друго малко по-голямо от него. Толкова приятно ми стана, че побързах да им кажа едно голямо „БРАВО“, на което те въобще не реагираха, че дори и не ме погледнаха. Метнах се на колелото и ги настигнах, като в движение се опитах да им направя поне една снимка.



Те пък нещо си говореха по между си и от разговора разбрах, че са от Русия. По-голямото момиченце се казва Елеонора и на 14 години, а по-малкото ѝ е сестра и на 11 години. Казва се Емилия, а фамилията им е толкова странна, че въобще не можах да я прочета в бързината. Поздравих ги на руски за смелостта да участват в това толкова тежко за деца състезание и им пожелах да се видим на финала. Даже покарах известно време с тях, но темпото им ми се стори все още ниско спрямо моментните ми възможности и продължих напред сам.

Сам, защото с баща и син Рибарски останаха назад още към Бояна, че тяхното темпо и стратегия въобще не се вписваха с моите.

[kvp155]

От с. Боснек до чешмата в с. Чуйпетлово е само баир, на който дори и автомобилите връщат поне една предавка назад. И е толкова продължителен, че направо края не му се вижда. С малко бутане и повече пот в каската точно 10.00ч все пак се добирам до пункта.



Тук вече без почивка ми се струва че няма да станат нещата, че до следващото село много добре знам какво ми предстои, затова захвърлих колелото на купчината при другите и отидох да проверя, как стои въпроса със сандвичите.
Ами останали са само няколко и то само с кашкавал. Толкова е изгладнял народа, че три жени мажат с масло, режат салами и подреждат кашкавали, а други двама разливат чай, вода и безкофеинова кола по стотиците чаши подредени по масите, и въпреки това всичко се изяжда за секунди. Просто идват новите, хвърлят колелата, награбват няколко сандвича, изяждат ги и продължават напред.

Аз направих същото и след 10 минути вече поотпочинал се качих на велосипеда и подкарах през гората към с. Ярлово.





До там условията като наклони са смесени, но пък като терен са отвратителни. Първо някакви дълбоки коловози, после стар път от огромни валчести камъни, сгурия, пресъхнала река и какво ли не, но е толкова е неравно, кално, прашно и неприятно, че може би това е най-гадния участък до момента. Е, има и някакво спускане, по което ако не внимаваш падането ти е почти сигурно, но като цяло условията ми изглеждат тежки.

На изхода на селото, малко след банкетната маса на хоремага до църквата е следващия пунк, до който може да се каже, че се добрах доста трудно. Толкова, че на първата сянка под някаква рекламна шатра на известна верига магазини за продажба на велосипеди просто се приземих и май бях умрял.



Дотук ми се стори много тежко, а предстоеше и още по-тежко. Мисли за отказване въобще не допускам, защото се движа почти 4 часа преди затварящото време в което биха ме декласирали, тека че спокойно мога да подремна час-два и пак да продължа.

Разбира се, макар и от скоро да съм на 49 организма ми се възстанови значително по-бързо от очакваното и отново грабвам велосипеда.



Тук поне имаше и безалкохолна бира в малки кенчета, та може и затова да се възстанових бързо, но след поне 20 минутна почивка отново съм на педалите. Не карах обаче дълго, защото след няма и километър условията стават такива, че нормалните хора слизат от колелетата и започват да ги бутат.



Свирепо и продължително изкачване мисля че биха били правилните думи за това отвратително трасе след с. Ярлово, но по-неприятното е слънцето. То в този момент реши, че няма да се скрие дори за миг и нажежи въздуха поне до 35 градуса. Разбира се в такива моменти вятър никога не се появява, а баира не свършва и не свършва. Аз обаче съм пред свършване и само се оглеждам за някаква сянка, която поне малко може да ми облекчи положението. Намирам я под някаква храстовидна джанка и с последни сили хвърлям колелото и се излягам под нея.
Не помня точно, но там изпих поне литър вода и не исках да помръдна за нищо на света. Точно обаче си отварям очите и пред мен се появяват онези слънчеви видения, заради които съм готов на всичко. Това са Eлеонора и Емилия Либкнехт.



Как са стигнали дотук така и не разбрах, но щом ги видях сърцето ми се подмлади с поне 10 години. Спряха да си починат под моята сянка и споделиха колко уморени се чувстват, и че няма да могат да завършат. Това казах не искам да го чувам, вие сте моите фаворити и със сигурност ще завършите. Напред има не повече от няколко километра изкачване и после става равно или спускане. Няма начин да не успеете. Просто няма начин.

После станах и продължихме заедно да бутаме, а на мен не ми излизаше мисълта от главата за толкова силната психика на тези крехки създания, които са победили десетки, че дори стотици мухльовци с хубави велосипеди и то далеч по-яки здрави физически от тях. Но физиката тук не е основното, а те дори не го знаеха. Направо съм възхитен.

Така бавно стигнахме и до „оазис – а“, който сега наистина си беше оазис, че освен сянка добри хора от организаторите предлагаха и вода на това ключово и труднодостъпно място.





Тук също не спирах, че желаещите ми се сториха повече от възможностите на мястото да ги побере, та продължих въпреки че бях доста уморен. Малките хубавици останаха зад мен, но надявам се с кураж, че са непобедими. Аз пък май не спрях, защото след онзиденшната тренировка вече съм и наясно, че само след километър ще започне спускането през вилната зона на Ярема, та чак до студената чешма на пътя София – Самоков.

Нататък е малко асфалт и ново спускане в борова гора почти до пункта „Брезите“.



На него се стига лесно и от там до финала може да се каже дори че е приятно. Преди това колегата Dimbo е осигурил артелната от която всички се нагълтват със сандвичи и безалкохолна бира, а по-неуверените и с магнезий на прах. Не разбрах за какво го раздаваха, но аз си нося сок от 5 лимона и 3 лъжици мед, което съм сигурен, че е много по-добро.

На този пункт също има контролно време и отново съм часове преди него, а и по-важното е че се чувствам чудесно. Мога да измина поне още 50 км при същите условия, а до финала ни делят по-малко от 26.



Отдавна съм сигурен, че Наско ще се прости с една бутилка мастика от неговата, но все ме гложди мисълта, дали няма пък да са две. Много искам Рибарски да е по петите ми и да не се откаже каквото и да му коства това, и не заради мастиката разбира се, а защото той е доста колеблив и този малък връх би му се отразил градивно. Не смея обаче да му звънна, за да не го намеря в неподходящ момент, като допълнително да го натовари, затова съм се зарекъл, че няма да се интересувам от него поне докато не затворят последния прозорец, демек до 20.00 часа.

А аз продължавам надолу да се забавлявам с такава увереност, че ще успея, че дори колелото ми да се разцепи на две, ще го нося на гръб до финала и пак ще грабна мастиката.



Този пък много искаше да се снимаме и спрях да му пробвам сока от бъз и цитронадата. Седи си най-спокойно и маха на всеки, а не знае колко мечки убиха напоследък над с. Радуил, което е съвсем на близо. Все пак му благодарих за сока и го предупредих да се пази от бракониерите, че напоследък не прощават дори и на застрашените видове.

От този мечи пункт е почти равно, а след няколко километра гората свършва и трасето навлиза между къщите и Боянската църква, откъдето до финала е само спускане. Заради това спускане скоростта е толкова висока, че на финала ако не държиш спирачките, можеш да пропуснеш награждаването със специален витошки медал от чисто злато.



Ето го отблизо. Красив е и е изпълнен със стойност.



Времето ми е прилично като за дядка на почти 50 години – 9:41 часа. Или 772-ро място от общо около 1400 завършили участника и незнайно колко отказали се, и 222-ро място в моята възрастова група 40-54 годишни, в която завършилите сме 346. Това си е моят връх, на кой както и да му изглежда. И бях тук за да го покоря. Това е.

После дойдоха и моите хора да се снимат с татко си за спомен, пък догодина ще ги докарам всичките да се пробваме заедно.



Докато траят фотосесиите и инстинктивно се обръщам назад, да не би да пречим на някой финиширащ и да ни връхлети в гръб. И наистина ме връхлита най-голямото щастие за днес. Моите истински победителки.



Гледам ги и не мога да повярвам. Възхищавам им се, завиждам им, гордея се с тях, а въобще не ги познавам, ако това изобщо има някакво значение. Велики са тези деца. Велики. Благодарих им за това което ми причиниха и за тази усмивка, която не слезе от лицата им през всичките 100 прекрасни, но и 100 тежки километра.

После се товарим всички на домашния превоз и се отправяме на заслужена почивка вкъщи.



От вратата обаче влизам в сайта на обиколката, да проверя как са се класирали двете дечица и дали са били сами, или не. Шокът и радостта ми бяха още по-големи: били са не две сестри, а три, като третата е в същата възрастова група и е завършила около час след тях. В моята възрастова група пък срещам мъж със същата характерна фамилия, който вероятно им е баща. Браво г-н Браво Артем Либкнехт. БРАВО и на вас деца, Eлеонора, Емилия и Евелина Либкнехт.

[Sherifa i Buba]

Супер. Браво на всички эавършили. Как се нахъсах ,ама с тоя крак нямам никакъв шанс. Ще насъскам децата за догодина. Браво Косьо , Жоро и Боби.
_________________
KIP KG 50 TDB

[jororib]

Ние с Боби станахме рано, закусихме и се метнахме на колелата. Старт финала е 10 мин от къщи. Подредихме се в последната група над 8 часа. Скоро се обади Косьо и се присъедини към нас. Катето ни снима и скоро беше даден старта. Косьо ни дръпна от начало и повече не го видях, въпреки добрата форма в която се намирах. Тук е добре да спомена че организаторите бяха дали всичко от себе си и всичко беше перфектно. Бул. България беше затворен само за нас. Та както по рано споменах бях в супер форма, времето беше перфектно, всичко е супер. Неусетно стигнахме Тихия кът от там Владая, бутнахме колелата до водохващането. От там започва около 10 км. леко наклонена пътека до Кладница. Караме в колона след мен е Боби. Периодично му подвиквам и тои отговаря. Абе всичко е хубаво, чрекалено хубаво. На поредното викане не чувам отговор, следва второ повикване.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[jororib]

Обърнах се няма никой. В този момент всичко ми настръхна, участъка беше същия където пострада Косьо. Подкарах колелото на обратно. След минута видях Боби слава богу жив. Стоеше прав
някакси неадекватен. Колелото беше в дерето. Питам го каква ти е, той нищо, само ме боли крака. Опипвам, гледане виждам особен проблем, но куца и състезанието свърши.
Вдигнах колелото, качих го и леко леко към Кладница, вече карам след него, а след мен много изнервени състезатели.
Обадили сме се на Дани.
Стигаме до центъра на селото, където ще дойде Дани.
Видях джип на Планинска спасителна служба и отидох да видя дали все пак има доктор да го погледне. До джипа лежеше момиче, на което му слагаха яка на врата. Прецених, че не е редно да ги занимавам с Боби, при положение че другото дете беше много по зле.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[jororib]

Часове по късно разбрах, че въпреки организацията на трасето е влязла кола, която я е уплашила. Натиснала е силно предна спирачка паднала е през кормилото и си глътнала езика. Добре че се е намерил състезател с познания който и го е извадил.
Аз оставих спасителите да се грижат за нея и се върнах при Боби. Имам приятел, детски доктор в реанимацията на Пирогов. Обадих му се. Зададе ми няколко въпроса и накрая заключи, че най вероятно е разтегнал връзки и че ще се оправи.
В този момент Боби каза. Тате върви, след малко мама ще дойде и ще ме закара и без това няма място за двете колела.
Чух се с Дани и тя каза давай ще се погрижа за него. Така със свито сърце продължих по трасето. Прогнозата на беше много добра за завършване. Все пак бях загубил час време а и с този час бях на кантар.
Все пак реших да се пробвам.
Минах покрай язовир Студена, после по асфалта до Боснек и след това монотонно изкачване до Чуйпетлово.
Там си погледнах твелефона, който стои в специална чантичка под седалката.
Имаше съобщение от Боби, все пак Дани е предпочела да мине през Пирогов, прегледали го, снимали го и потвърдили диагнозата на моя приятел.
Някак си ми светна.
Хапнах бързо и поех по трудния изровен път към Ярлово. Отне ми два часа, на места се бута, на други се кара, тежко но преодолимо.
В 13.00 бях на Ярлово. 10 мин почивка леко хапване и поех към най-трудната точка Брезите. Там има контролно време 16.30 и ако закъснееш те декласират.
Пътя до Ярема мина основно в бутане в най-голямата жега.Беше много трудно. Преломната точка е един заслон, като го стигнах знаех че имам шанс. От там става по равно, почва да се кара на места, след 15 мин се стига Ярема. От там има едно голямо спускане, малко асфалт.едно изкачване и се озовах
в 15.45 на заветния пункт Брезите. Бях много изнемощял и си дадох 15 мин. почивка. Между временно се подкрепих. От там до финала са два часа, спускане и като изключим няколко трудни участъка един от които 50 метрова локва с блатна кал, се стига супер лесно.
И така бях към 18.00 на финала.
За съжаление нямам снимки от трасето.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[jororib]

_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[jororib]

_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[loveforever]

Накрая освен изказаните наживо похвали искам и тук да поздравя не само мойте хора, а всички участници, приели това предизвикателство!
Браво за мерака, браво и за постигнатото!

Не защото е важно да се изминат 100 километра или да се обиколи Витоша, а защото е важно да успяваме да борим и преодоляваме бариерите и спънките, които носим в самите себе си. За всеки отделен човек тези неща са различни, но независимо от изражението им идва момент в живота, когато човек най-после събира сили и енергия да се изправи срещу предизвикателство, което съвсем до скоро му е изглеждало непреборимо. Дори само тази крачка е достойна за похвала, но когато след това се добави и успешното преодоляване на поставената цел то победата е вече пълна.

Заради всичко това искам да поздравя всички участници - и малки, и големи, и сериозно занимаващи се в каране на колело, и тези които като на шега са се включили в обиколката. Бъдете здрави и все така и за напред съхранете своя борбен дух и самоотвержено борете и преодолявайте всички предизвикателства, които се изпречват на пътя ви! Вярвайте повече в себе си, с своите сили и в своя дух и все така с устрем и енергия просължавайте да се радвате на живота и да се забавлявате във всичките му странности и превъплъщения! Грабете с пълни шепи от неговия благодат и заразявайте и околните със своя позитивизъм и чар!

_________________
Магия в лилаво

[Trifonov]

Поздравления и от мен. Все още се опитвам да спортувам и знам какви усилия коства едно такова предизвикателство. Някъде напред бях написал, че Витоша 100 ми е мечта, както с велосипед, така и пеша, но ще ми остане само мечта. Поради проблеми с шарнирите не се наемам. Затова пък искрено се радвам, когато някой надвие собствените си ограничения.
С удоволствие ще дам обещаната поощрителна награда.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com