kemper-club forum

[Daniel]

Предисторията!
Всичко започна преди няколко години, когато попаднах (тук във форума) на интересен и заинтригуващ разказ за Света гора, който на всичко отгоре имаше внушителното заглавие „Там където времето е спряло”. Пътеписа е от Андрей от Асеновград (nickname: andreisto) – невероятен разказвач и невероятен човек, в чиято компания съм имал честта да съм само веднъж – Варвара есента на 2015. Естествено прочетох го – целия – наведнъж! И успях да кажа само …… УАУ! За мой срам няма да скрия, че тогава за пръв път научих, за съществуването на такъв „резерват” - полуостров Атон. „Резерват”, като архитектура, като традиции, като поминък, а и като място в което са запазени ценностите на нашата вяра – православната. Да наистина ми звучеше направо невероятно – всичко това на едно място! Възможно ли е?! Точно тук трябва да уточня, че аз съм човек, запленен от античното и древното и по специално от красотата на създаденото в онези периоди от нашето развитие и от изключителната архитектура и от традициите и ценностите на онези отминали времена. За мое съжаление твърде късно осъзнах колко ме влече всичко създадено преди нашето съвремие. Да твърде късно, защото вече бях тръгнал по друг път на реализация и нямаше как да започна всичко отначало, да променя квалификацията и образователното си ниво и да превърна увлеченията и хобитата си в моя професия и реализация. Е … какво пък, човек може да отиде и да го види това място с очите си и да го почувства със сетивата си … е, ако е мъж! Съвсем естествено и закономерно веднага – още докато четях написаното от Андро бях взел решението някой ден да го посетя.

Направих го!
Тази година (2019) след серия от лоши събития около мен и то кое от кое по неприятни, най-накрая се заех сериозно с организацията на отдавна отлаганото посещение на Света гора. То (посещението) като чели все повече изместваше фокуса си от пътуване с опознавателна цел на архитектура и бит, както го планирах – до поклонническо такова. Не че съм станал по ревностен християнин, но някак си почувствах нужда да съчетая емоцията от гледката на построеното (а и все още използвано) в отдавна отминали времена с физическото натоварване от дългите пешеходни преходи между отделните обиталища в Света гора и дългите многочасови църковни служби в манастирите, на които все още истински вярващи хора присъстват. Така както си седя пред РС-то и редовно чета пътеписи и разкази във форума за интересни, причудливи и екзотични места и дестинации ми се дощя да разкажа и аз за това, което видях на Атон и то както аз го видях. Да, пътуването не осъществих сам, но тук ще го опиша само и единствено от първо лице единствено число, т.е., както аз съм го видял и почувствал. Естествено не мога да се меря със словоохотливите майстори разказвачи, напротив - замисълът е да представя гледна си точка в скромен и сбит илюстриран разказ и то да го разкажа сега - преди да ми избледнеят спомените и да забравя подробностите от пътуването. За Атон е изписано много, но аз ще си позволя да копирам тук едно доста кратко резюме за мястото, което всъщност бях изградил в представите си:
Там все още се зачитат византийските време и порядки.
Там достъпа е ограничен (има дневна квота) и се влиза само с предварително получено разрешение.
Там е наложен строг етикет и модел на поведение, които стриктно се прилагат и задължително се спазват.
Там не се яде месо.
Там не се отнема живот по никакъв повод – нито на бозайник, нито на птица, на влечуго или насекомо!
Там се изповядва единствено и само източно православие.
Там има 20 манастира и за наше щастие един е наш - български.
Там няма туристи.
Там има поклонници.
Там не се допускат жени !?
Това място е не по малко свято от светите земи и от Ерусалим!
Това място е цели 389 кв.км., като всеки сантиметър земя от него се счита за свята.
Това място се обитава от истински вярващи мъже (около 2000).
Това място не е остров, но достъпа до него е само по вода.
На това място се влиза с чисто сърце и мисли.
На това свято място се отива за опрощение и за здраве.

Подготовката!
Посещението на Атон планирах в периода от 11-ти до 14-ти Август. Това са 4 дни и 3 нощи. Такъв е максимално разрешения поклоннически престой в монашеската република. Колкото и дълго да ви се струва 4 дни, то съвсем не е достатъчно за да се разгледа много, още повече от ограничението, което съм си създадох – да се осъществи изцяло пеша. След дълго обмисляне на най оптималния маршрут и то в ограниченията на трите нощувки във визата, а и желанието да се постят по-вече и по-разнородни места като, че изплува следния маршрут:
Първи ден: гр. Урануполи – Дафни – с.о. Симонопетра, нощувка в Симонопетра
Втори ден: с.о Симонопетра – Карея – с.о. Панталеймон, нощувка в Панталеймон
Трети ден: с.о. Панталеймон – с.о. Ксенофонт – с.о. Дохиар – с.о. Зограф, а при възможност и сили и с.о. Хилендар и обратно с.о. Зограф, нощувка в Зограф
Четвърти ден: с.о. Зограф – гр. Урануполи
Трябва да се отбележи факта, че този маршрут, макар и разчетен с големите ограничения на пешеходните преходи съдържа най пъстрата възможна палитра от места за посещение, а именно: централното пристанище на Атон – Дафни; най красивия от 17-те гръцки манастира – Симонопетра; столицата Карея; единствения руски манастир Панталеймон; единствения български манастир Зограф и единствения сръбски манастир Хилендар.

И така освен комуникацията с поклонническото бюро в Солун за визите се наложи и комуникация поотделно и с трите манастира, в които възнамеряваме да отседнем. Оказа се, че навсякъде вече се уговоря престоя предварително заради ограничените възможности за подсигуряване на легло и храна от страна на манастирите. С голяма почуда установих, че трябва да се разправям (забележете само по телефона) и с корабната компания, която – няма да ни продаде билети за ферибота без резервация!?!, дори при наличие на издадени визи.

По стар БГ обичай започнах паралелна комуникация с 5-те (петте ) места. Светкавично ми отговориха от поклонническото бюро, че са ни резервирали датите, НО 14 дни преди пътуването ще трябва да се обадя лично по телефона за окончателно потвърждение. Почти веднага след това, а и за моя изненада ми потвърдиха гърците от Симонопетра – без никакви допълнителни уточнения и обяснения! Почудата ми е породена от факта, че Симонопетра е един от най предпочитаните манастири за посещение, като в същото време разполага с доста ограничени възможности да посреща поклонници. Не така сят нещата с българския и руския манастири. Руснаците ми отговориха, че ще ме потърсят след 5 дни !?!. Българите на чист български ми заявиха, че първо трябва да им попълня „специалните” форми в „старинния” *.docх формат!?! А сега де изненада! За какво им е това чудо. Попълних ги. Номера на паспорти, визи и т.н. След два три дни получих мейл с потвърждение. Така и така кореспонденцията вече беше на чист български учтиво отговорих, че ще се възползваме от гостоприемството и че дори не възразяваме ако се наложи да помогнем (обичайна поклонническа практика:-)) в манастирската работа със „специфичните” си способности (кой дърводелец, кой шлосер, кой някакъв друг вид ръчкатор). Точно ден след това се появи отговор от Зограф. Там пишеше – цитирам „Добре”. Такаааааа - дойде и дългоочакваната кореспонденция с руснаците – точно, ама точно на 5-тия (петия) ден! Викам си тия сигурно така отказват горките поклонници през това време на загубят търпение и да се резервират в някой друг манастир! И като гледам в мейла има линк за *.docx файл за попълване от drive.google.com. Оообаче, вътре едни инструкции на чист инглиш. Тука с главни букви и на майчин език, тука с малки и големи на английски, пък кода на страната така, а датите в едикакъв си формат. Попълних и изпратих. Сигурно съм го направил както трябва, че няколко дена по късно ми писаха че потвърждават настаняване на 12.08.2019. Пак казвам – добре, че подготвях всичко по-вече месец по-рано, че с това темпо потвърждението щеше да дойде след датата на настаняване.
Подготовката естествено включваше и осигуряване на място за преспиване на 10-ти август, което щеше да елиминира нуждата от инфарктно нощно шофиране до Урануполи. Естествено наех една от най евтините стаи в Booking.com. Оказа се с възможно най централно местоположение. Забележете – в случая централно местоположение е добре само когато пътуване с автобус. Искам да кажа че там, а и в района просто няма къде да се паркира. Всъщност си мислихме, че хотелчето е до бюрото с визите и там има един френдли тротоар без знак, забраняващ спирането. Да ама не! Стаята се намираше на доста по централно място (всъщност на възможно най централното до кулата), но в рамките на същия хотел?!? Хотел не като сграда (за моя изненада), а като понятие. Не ми се беше случвало – хотел на две различни места. Нищо! Паркирахме там дето можахме – на платен паркинг! Нищо, ама 4 денонощия по 4 евро са 16 еврака за тоя дето духа. Почнах комуникация за разминаването с хазаина. Той нямаше нищо общо с оня дето си говорих на някакъв странен английски по телефона преди това. Тоя само мълчеше и/или казваше по една гръцка дума някой път – и те така. Сигурно ме е разбрал, защото като му плащах (стаята дето бях ангажирал за 32 евро) взе 30 и каза, че неще повече. Стаята беше вехта, но изключително чиста. Единственият и кусур беше, няма климатик.

Обиколихме насам – натам!
Кафе, вечеря, разходка и естествено пристанището, където вече беше акостирал и малкия ферибот, който заминава директно най южно до скитовете.


На снимката се вижда ферибота Света Анна, както и скоростната лодка микра Света Анна
(света Анна е огромен скит в подножието на връх Атон в южната западна част на полуострова).
В съседство за наредени и готови за отплаване корабчетата, с които осъществяват туристическите обиколки около Атон.

Дойде време за сън. Ууужаааснаааа жега. Нали знаете онези гръцки сгради с равни покриви. Е ние сме на последния (втори) етаж – там са по толкова. Вентилатора на мен явно не ми вършеше работа, та измислих друго. Взех си матрака и опитах да го изнеса на тераската. Оказа се, че е по тясна от него, та го разположих наполовина в стаята – наполовина на терасата. Тоест аз от пъпа нагоре на терасата и съответната останала част в стаята. И, ооо небеса! То можело да се наспиш качествено и без климатик! Аз да, ама за другите обитатели не гарантирам (щото много хъркам). Те обаче явно са били хрисими поклонници щото не чух нито псувни, нито негодувание, пък и никой не ме заля на терасата с вода. Както и да е - в 7.30 освободихме стаята и натоварени с всичкия багаж се отправихме към поклонническото бюро за визите.

Следва ...
Първи ден – визи, билети, пътуване с ферибот, преход от Дафни до с.о. Симонопетра, настаняване, вечерня и трапеза

[loveforever]

Изключително ще ми е интересно да следя разказа още повече, чр това е нещо което не бих могла да видя на живо.
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Съжалявам за забавянето, довечера мисля да продължа.

[Daniel]

Процедурата по издаване на визата за достъп до Атон (на гръцки диамонитирион) изисква всеки да си я получи лично от офиса в Урануполи и то точно в деня, от който започва да важи. Отделно от това пък корабната компания не ти продава билет за ферибота без да си имал предварителна резервация по телефона и без да покажеш визата си. Бюрото, от където трябва да си вземем визите е на 150 – 200 метра от пристанището. Предния ден го открихме и се уверихме, че отваря в 8.00 часа. Ние бяхме там към 7.45 часа. Много приятно впечатление ни направи факта, че хората вече работеха. Наредихме се на опашката. Преди нас вече чакаха поне 20 – 30 човека. Процедурата отнема под минута на човек. Първо се представяш на двама гръцки полицаи, които проверяват личните карти или паспортите и ги сверяват с някаква база данни онлайн. Много странно, ама за целта използваха … смартфоните си. Факт е обаче, че установиха хора дето скоро са си сменили документите. На следващото гише отново с личната карта те проверява вече служител на бюрото, който дописва там нещо и ти принтира визата. Принтера обаче се намира при касиера (три метра от него), който те извиква по име и си я получааваш срещу скромната сума от 25 евро. Ако някой мисли да ходи там трябва да знае, че това е цената за възрастен православен. За хора от други религии цената е 35 евро, а за деца и студенти мисля 15. Та по препоръка на вече препатили посетители аз си носих копие от кръщелното, но така и не ми го поискаха.

Ето го и Диамонитирито (визата) - лице и гръб



От бюрото отидохме директно на касата да си вземем билети за ферибота. Още нямаше 9.00 часа и касата не беше отворила. Лека полека същите хора дето идвахме от поклонническото бюро образувахме нова опашка. Вътре някакъв тип привидно си ровичкаше нещо в компютъра. Загледах се внимателно и се оказа, че човека обработва билети по разпечатка от резервациите за деня!? Когато отвори буквално за няколко минути стопи опашката!? Взехме си билетите (6.99 евро) до Дафни. Ще уточня, че Света гора е достъпна само по вода, т.е. сухоземната част на полуострова е преградена изцяло и официално не се използва за достъп. Освен от западния бряг, Атон е достъпен и от изток, но само с лодки за превоз на хора. Причината, е че там морето е по бурно и непредсказуемо за разлика от затворения залив на запад, който полуостров Атон образува с полуостров Ситония.Освен с ферибот от Урануполи може да се влезе също и с бързо малко корабче (speed boat) или с водно такси. За тях обаче цените са различни – минимум по 2 за корабчето и минимум по 4 за таксито.
Ферибота акостира на пристанището в 9.25 вече натоварен с тежки камиони. От тук се натоварваха само бусове и леки коли. Качването на пътниците на борда също следваше определена процедура. Екипажа не допусна никой да стъпи на палубата докато не се появи униформен полицай. Той застана на рампата и започна много педантично да сверява личните документи за самоличност на хората с издадената им виза. Оказа се, че човек по-лесно и с много по малко проверки може да влезе в Гърция отколкото в Атон, който всъщност е гръцка територия. След него екипажа ни провери билетите и ни допусна.


Отпътувахме от Урануполи по разписание в 9.45 часа.

Вижда се как ни задминава едно от "такситата"
В далечината величествения връх Атон.

Големия ферибот с който пътуваме спира последователно седем пъти, като първите три са така наречените арсани – това са пристанища на манастири, които са във вътрешността на полуострова, следват три манастира, които се намират на морския бряг и накрая основното пристанище на Атон – Дафни.

Това се виждахме от кораба докато очаквахме първия пристан - от старо и порутено до ново и поддържано:



Това е арсаната на Хилендарския манастир. Учудващо е, но тук слязоха най голям брой посетители. Хилендар всъщност се намира близо до морето от другата - източната страна, а както разбрах от нашите монаси са построили арсаната си на територия собственост на Зограф. Всъщност сградите изглеждат съвсем нови и няма да се изненадам това да се е случило след големия пожар в Хилендар, за да могат да приемат материали и техника. Може би хората, които слязоха там са работници и това обяснява големия им брой.


Следва арсаната на Зографския манастир.


Арсаната на манастир Констамонит


Наближаваме манастир Дохиар. За манастирите Дохиар, Ксенофонт и Панталеймон сега само ще покажа как изглеждат от морето. По късно ги посетихме и ще разкажа по подробно.


Манастир Ксенофонт


Манастир Панталеймон



И Дафни


Това пристанище Дафни и по късно столицата Карея ще наричам само по имена защото така и не разбрах какви са им статута и статуса. Това села ли са? Градове ли са? Какво са? Не разбрах! Както и да е. От Дафни е възможно да се направи връзка и да се продължи на юг с по малко корабче до още няколко манастири и скитове от западния и южен бряг. След престой за разтоварване и натоварване на нови транспортни средства и пътници, по разписание в 12.10 ферибота тръгва обратно от Дафни, като отново обхожда всички пристани по пътя си.

Всъщност огромната част от пасажерите се изсипаха тук. Камионите също. Аз естествено се влачих последен. Снимах няколко пъти от горната палуба на кораба, че нали да хвана цялата панорама. Тогава разбрах, че телефона ми в частта камера прави каквото си иска и нищо не е излязло на фокус. Стъпихме на твърда земя! Веднага ни се набиха в очите няколко автобуса и пътнически бусове строени на паркинга в очакване на пътници. Признавам първата голяма изненада за мен беше да забележа пътя, който се виеше от другата страна на Дафни, както и всички улици, които бяха перфектно застлани с твърдо покритие, много напомнящо асфалт. По късно се оказа че асфалт няма, но има много, ама много бетон. Тъкмо се чудих защо слизат толкова много хора (може би 120 – 130 човека), а няма такива, които да чакат да се качат … и ги забелязах. Тези които ще отпътуват бяха „прибрани” в специална климатизирана зала за заминаващи, от която след проверка се отправяха към кораба. На гърба на залата се кипреше тази табела с разписанието на плавателните средства.


а в ъгъла и гише за продажба на билети. Ами сега – като забравих да проверя трябва ли да правя резервация и за връщането? Пък и то няма да е от Дафни, а най вероятно от Зограф (ако успея да се довлека пеш до там – де). Е .. успяхме и с този билетопродавач да се разберем – не можело да ми даде билети сега – ще трябва да се обадя за резервация по телефона! И светкавично ми написа номера на едно листче. Докато се разправяхме и никой не остана по улиците. Къде се изпокри всичкия народ? Пошматкахме се малко и разгледахме. Тук има митница, полицейски участък, магазини! Реших да питам един с товарен бус накъде е пътя за Симонопетра. Оня още докато оформях изречението ми каза, че изобщо не е от тук и е само driver.
Така се заплеснахме, че забравихме да снимаме. Имам само този кадър на излизане от Дафни


Тръгнахме по интуиция – на юг. Всъщност манастира Симонопетра си има собствена арсана и до нея може да се стигне с връзката с по-малкото корабче. Не съм сигурен кой и колко често ползва тази арсана, защото докато подготвях пътуването ми попадна разказ от българи, които са се качили от там. Когато са се появили в манастира самите монаси са ги попитали дали не са луди, че са избрали този маршрут. Забравих да спомена, че става въпрос за преодоляване на около 300 метра надморска височина, като пътеката от арсаната върви почти вертикално. Естествено предпочетох по дългото разстояние от Дафни, но по-човешкото и по-полегато изкачване.
Излязохме от Дафни. Съвсем скоро пътя стана макадам, който нямаше дупки и фрапантни неравности. Започнахме да набираме височина по криволичещ прашен път с много завои. Да основните пътища в голямата си част са такива но видимо редовно и добре поддържани. Някои участъци са прорязали директно скалите и са оформени от тях, други са застлани с трошен камък.

Време е за малка почивка и снимка на ферибота, който отпътува от Дафни.

Това на снимката е моя милост - добре запасен с 2х 1,5 литра вода, която почти свърши в жегата и катеренето до Симонопетра. Добре се вижда и големия залив, в който са седемте пристана на които спира ферибота.
Точно над мен синеят (или зеленеят) кубетата манастира свети Панталеймон.

[Daniel]

Наклона на пътя ставаше все по-сериозен, а самия той изцяло огрян от слънцето и все по прашен. Завоите заприличваха на скоби, които буквално обръщаха посоката на ходене от юг на север и обратно. За лош късмет се падна да катерим, когато слънцето е най-високо и няма къде да се човек да се скрие. Нещеш ли, тъкмо когато започнах да се запуфтявам (защото съм 100++ килограма), на един от завоите се забеляза дърво с хубава зелена корона. А …, изненада – под него примитивно скована пейка. Да, ама пейка – на сянка! Там изпих една трета от водата.
Докато почивахме в морето премина един от корабите, които разхождат туристи около Атон. Не че не се изредиха още няколко, но този беше по-различен - дървен. Буквално приличаше на пиратски.


Събрахме си нещата и точно, когато тръгвахме по пътя от Дафни се чу здраво грухтене на превозно средство, което не след дълго ни настигна и спря. Оказа се чисто нов Форд „транзит”. На предната седалка имаше два попа (тогава си мислех, че всички с расо са попове), а отзад поне 8 – 9 човека от всякаква възраст. Разпознах някои дето се мотаха в Дафни. Те явно бяха по-запознати от нас с тамошните порядки и знаеха, че монасите изпращат превоз всеки ден на пристанището. Направиха ни знак да се качим. Ние със знак показахме да тръгват. Видимо изненадани от отказа ни, монасите повториха поканата си. Незнам как събрах сили да кажа „We will walking”, защото веднага ми се набиха в очите климатика на покрива и затворените прозорци на буса. Не, че съм спец по превозните средства, но в този пек, като че се оглеждах за такива издайнически белези – сигурен източник на прохладен, климатизиран пътнически салон. Те отпрашиха, а ние се запътихме към поредния завой.


Намерихме още една пейка със сянка. Естествено, ползвахме я и нея.
Катеренето продължи час – час и половина. Когато преваляхме до пътя се забелязаха някакви странни силози. Оказаха се бетонов център. Там чинно седяха (неделя е) строени няколко големи бетоновоза и още толкова самосвали. Тогава още се чудих кой потребява толкова много бетон. Че нали строителството там е друго!
След бетоновия център пътя стана полегат, като редките изкачвания вече не бяха толкова страшни.


От там имаше доста изградени чешми, но дали защото беше средата на август - всичките пресъхнали. Буквално на всеки завой със сянка имаше и пейка. На едно такова почивалище застигнахме и първите двама пешеходци, като нас. Отдалече ги гледаме тия двамата, като разпънали една голяма карта – седят и спорят. Опитах разговор на английски, но не успях нищо да схвана. Не, че не отговориха, но го направиха с много думи, много бързо и някак си много (незнам) книжовно. Единствено след, като споменах Симонопетра успях да отсея казаното от тях „два – три километра”. Както и да е тия явно не бързаха за никъде и си останаха там да гледат картата. А пътя ставаше все по прашен. На някои места даже се наложи да обикаляме по края, защото пепелта беше буквално до глезена и на всяка стъпка се вдигаше бял облак. След още няколко завоя го видяхме – Манастир Симонопетра:



И пътя който за приятна моя изненада вече само слиза, а не катери. Даже в този участък е застлан с бетон, а преди манастира с камък.


Ето го манастира и на фона на морето


Приближавахме се все по-вече. Сигурно сме изглеждали като престъпници - ходещи бавно и оглеждайки навсякъде. В последните 100 метра стана изключително стръмно. Даже се чудех как се изкачват по него колите. Точно преди първите обитаеми помещения (по късно там ни настаниха) съзряхме манастирския паркинг и целия им автопарк: 3-4 джипа, един два товарни буса и същия този белия - пътнически дето ни настигна преди два часа. Сега го огледах. Гуми от джип, а отзад релефен надпис 4х4. Не съм проверявал има ли такъв модел „Транзит”, но не вярвам монасите да са залепили надписа 4х4 от гъзарлък.

Пристигнахме в 14.20 часа. Малко статистика по данни от приложението Спорттракер. От Дафни до Симонопетра сме стигнали за 2 часа, изминали сме 7,5 километра с 400 метра денивелация.

Бяхме подготвени, че първата работа, която трябва да се свърши от всички, когато пристигнат в даден манастир е да потърсят архондарика независимо дали ще отсядат. Това е мястото, където се посрещат поклонниците – нещо като гостоприемница. Бързо го открихме. То просто други табели няма. Поклонническото посещение – настаняване и храна в манастирите на Атон са безплатни, но са ограничени до само едно денонощие в един манастир. Моментално забелязахме впечатляващата чистота. Не само на архондарика - просто навсякъде – по коридори, тераси, открити и закрити помещения и ако щете на двора също. Буквално всичко е като току що построено, няма паяжини, няма ожулени и напукани стени, няма изтъркан под. Някак си ми стана съвестно, че стъпвам с прашните си обувки. И тишина. И спокойствие. То просто се усеща. От време на време видиш някой през прозореца – не бърза са никъде.
Докато чакахме от някъде много близо до нас се чуваше доста монотонна бавна реч на гръцки – точно като диктовка. Поразходих се тихичко по вътрешната тераса и се оказа, че в съседство има класна стая. Вратата отворена. Вътре един с расо на катедрата бааавно чете, а десетина тийнейджъри чинно си записват. Върнах се в архондарика. Чак сега забелязах звънеца до вътрешната врата. Появи се цивилен 15 – 16 годишен младеж. Измърмори нещо и се върна. Само след минута, като се появи отново носеше поднос с вода, локум и миниатюрни чашки с узо. Тези откъде знаят, че в тази жега имаме нужда точно от това :-). Момчето, спомена че почерпката е за нас и че „фадъра” е зает и трябва да го почакаме. Тъкмо повтарях локума и се появи отчето, което отговаря за настаняването. Кои сте, що сте, дайте си визите!? Отиде някъде и като се върна каза, че имало резервация само за единия! А сега! Къде, че предчувствах такива неща та си принтирах всички мейли. Естествено не се ядосах – нали съм на свято място. Извадих папката и му викам - ето го вашия отговор. Оня чете, чете и се извини, като каза че грешката е във тях и нямало проблем. Докато се записвахме в книгата се появиха и двамата пешеходци дето ги задминахме по пътя. Доста шумни. Французи. Разговориха се яко на английски с отчето, щото той каза че френския му е по слаб. Това, което отсях, е че се първия е някакъв държавен служител, а другия охрана на министър председателя. Тия повече не ги видях.

След, като се записахме в книгата отчето ни обясни каква е програмата на манастира. Трябва да се уточни, че там се ходи не като турист от любопитство, а като поклонник и по подразбиране трябва да се интересуваш и да си запознат с програмата, а тя е:
17,00 часа – вечерна служба
18,00 часа – вечеря
21,00 часа – манастирската порта се затваря и не се отваря до 4 часа
04,00 часа – сутрешна служба
07,30 часа – закуска (за това не съм много сигурен – един американец ми го каза)

Настаниха ни.
Сградата, където се настаняват поклонниците е извън манастира и видимо е новопостроена. Представлява дълъг коридор с по 5-6 стаи от двете му страни. Обувките се оставят в коридора. Нашата стая беше с пет легла. Леглата са предварително оправени. Хората са осигурили хавлия и чехли за всеки.




Баните са в края на коридора. Изуми ме факта, че във всяка баня има течен сапун и кърпа за ръце до мивката. Същото е и в умивалнята. Страшна хигиена, чистота, никакви миризми! Единствената разлика „с цивилизацията”, е че няма табелки за мъжка и женска тоалетни.
Взех си душ. Естествено за да не мокря моята хавлия ползвах тази дето ми бяха оставили в стаята.
Точно се оправих и така както съм по къси панталони и чехли се сетихме със спътника, че сме забравили да оставим в архондарика, паното което носим (покойният баща на приятеля с който обиколихме Атон беше дърворезбар и в негова памет дарихме по едно дърворезбовано пано в трите манастира, в които отсядаме). Ей така набързо се стрелнах да търся отчето дето посреща поклонниците. Иии …. тогава за пръв път налетях на доста гневен поп. Аз се опитах да обясня за какво съм там, а оня като изсъска, че „immediately” (три пъти го изрече) трябва да си обуя дълги гащи и тогава да дойда при архондара и да кажа какво искам. После добави – и обувки да си обуя. Явно тоя беше голяма клечка, щото докато съскаше другите седяха безмълвни. Тааакааа, обух се. Върнах се отново. Дадохме паното. Тоя отец - първия дето ни посрещна се зарадва. Заразпитва за майстор Тодор, прекръсти се, спомена го в молитва и така.
Междувременно учебния час на децата явно е бил свършил, защото двора беше станал доста шумен. Тези хлапаци 12 – 14 годишни тичаха във всички посоки и вдигаха патардия. Точно като на пионерски лагер. Само дето бяха само момчета. Незнам дали има вече такива църковни училища и точно какво правят там тези деца. И на ферибота и после по другите манастири съм засичал момчета с бащите си, но тези не се придружаваха от по-възрастен мъж, а определено си бяха някаква група.

Имаше малко време та решихме да направим някоя снимка, а и да разгледаме.

Първо отвън:





Така изглеждат манастира и арсаната му от атракционните кораби в морето (снимката е от интернет и не е заснета от нас)


После по лабиринтите – коридори на манастира:







После от прословутите дървени тераси. Когато си избирах от къде да снимам се изкачих на възможно най високия етаж и от там - право на терасата. Ееее … няма такъв късмет!!! Точно на тая най горна тераса налетях отново на оня лютия поп! Седи и си пие кафенце на малка масичка на терасата с някакъв тип. Та като ме видя пак се изприщи и ми заобяснява, че не можело да се качвам там и че тоя етаж бил само за тях! Три пъти каза Down floor! После си викам - бе тоя да не беше игумена, защото пак едни други седяха и мълчаха!
Та ето малко снимки от по-долните етажи:






Дойде време за службата. По късно в българския манастир разбрах, че и казват вечерня. Хубаво е да се присъства поне на вечерната служба – по две причини: вярно, че никой не те задължава, но не се гледа с добро око, ако не отидеш и второ веднага след службата е вечерята, а там столовата е точно срещу входа на църквата. След службата отварят едновременно вратите на църквата и столовата и народа направо се прелива от едното място в другото и се настанява. Неможеш да влезеш нито преди това, нито след това. Дето се вика който не иде на църква – не яде.

Оказа се, че отидохме навреме в 17.00, защото се настанихме на възможно най централното място. Малко след това бяха останали свободни само странични места. Първо да си кажа, че не съм бил на такава служба до сега. Само на сватби, кръщенета и опела. Тази явно е по различна. Немога да го опиша. Просто не разбрах точно какво правят. Едни бяха в предверието други в църквата. Едни пееха други само присъстваха. Естествено – този дето водеше службата от време на време минаваше с кандило и ръсеше навсякъде. Направи ми впечатление, че техните песнопения някак си звучат по различно от тези дето слушахме в руския и българския манастир. Страшно ритмично! Тези, които пееха бяха разделени на две групи – в ляво и в дясно от олтара. И в българския беше така, но тези направо се надпяваха, те не просто се допълваха. Незнам дали ще плесна някоя глупост, но ще кажа, че на гръцки тези песнопения ми звучаха най-добре, най ритмично и най на място. Казвам тези, които пееха защото те не бяха само попове. От време на време ходеха да пеят и цивилни хора. Част от децата (учениците) също се включваха, като отгръщаха страниците на книгите, а даже и пееха по малко.

Службата свърши както е по програма - точно в 18,00 и се пренесохме в столовата. Казват и трапеза. До колкото разбрах трапеза наричат и самата вечеря. Първо изчакахме всички монаси да се изредят да отдават почит на иконите. След това първи те влизат в трапезата и се нареждат на масите от далечния край. Застават плътно един до друг. След това се нареждаме и ние поклонниците. Никой не разговаря и никой не сяда. Масите са дълги за по 20 човека. Предварително са заредени със всичко необходимо, като има храна за поне 10 човека по-вече от колкото места се заеха.
Когато влезе и последния вратите се затвориха. Един монах започна да чете на глас от някое евангелие. Чу се звън, всички седнаха иии … стана интересно. Аз докато се ориентирам някой си бяха изяли салатите. Направо са като комбайни. Светна ми, че след като има канбанче за старт ще има и са финал. Бях чел някъде, че монасите приемат храната само като средство да поддържат тялото живо, а не да изпитват удоволствие от нея. Т.е. тях за било важно не тялото, а душата. Гледайки менюто обаче ми се струва, че това съвсем не е така. Почнах и аз да се храня, като за световно. Постоянно виждах как изоставам от всички дето са около мен. Улових се, че в бързината не дъвча достатъчно храната, а направо преглъщам. Първо имаше невероятна гръцка салата с ароматен зехтин. Второто бяха постни пълнени чушки. 2 или 3 вида пресен и мек хляб. Отделно от това нарязано на плочки превъзходно гръцко саламурено сирене. За десерт две праскови – не бях виждал такива –по дребни, без мъх, а не са нектарини. Вода в кани. Приключих с второто и се повторих с плочка сирене, че беше много вкусно. Два три пъти си сипвах вода, че ми пресядаше в това бързане. Тогава видях как около мен всички са приключили с храната и просто си седят. Успях да разрежа едната прасковка. Още не я бях доял и се чу камбанчето, а нямаше и 15 минути. Всички станаха. Никой не посегна повече към масата. Прасковата ми остана.

Първи се изнесоха монасите. След това ние. На вратата обаче гледам се строили отново на шпалир и ни вкарват обратно в църквата. Няма как отидохме отново. В предверието се бяха събрали монаси и пееха. Пред олтара може би най-възрастния от всички монаси беше извадил всички светини и мощи на манастира и търпеливо ни чакаше да се съберем. Старчето започна да обяснява на гръцки. От време на време чувах Мария Магдалена. Само това успях да разбера. Интересно обаче беше да се наблюдава и как този човек обяснява за всичките светини поотделно. Та той наистина вярва в това което обяснява, съдейки по начина по който говори, жестикулира с тембър и общо излъчване. Та той изглеждаше толкова уверен и правдоподобен, колкото би изглеждал и истински свидетел на ония събития. Това продължи 1 час. Не го чух нито веднъж да се запъне, нито да се замисли какво да говори. След това всички се поклониха на светините и си тръгнахме.

Решихме да се прибираме в стаята. Пътьом се отбихме в магазинчето. Казват му Лафка. Имах поръчение да купя компостими – това е вид гривна от канап на много възелчета. Само, че компостими, което да е сътворено в Света гора и да е с истинско дървено кръстче. Лафката беше много добре заредена. Вътре поне 10 човека. Поогледах се. Забелязах физолномии, които не видях в трапезата. Точно тези купуваха най много. Заприказвах се с попчето (най много 25-26 годишен) дето играе магазинер. Той директно ми каза, че дрънкулките са китайски, а ако искам да купя нещо истинско от тук - това са вино и зехтин, които те самите произвеждат и ръчно изрисувани икони. Цените се оказаха меко казано непосилни – да не кажа зверски. Попчето допълни, че е чувал, че в скита Света Ана (поне 300 метра денивелация – половин ден до там и обратно) правят такива неща ръчна изработка. Ако не там да съм проверял в Карея. Естествено остана втория вариант – нали ни е на път. За протокола тук китайско компостими с метално или пластмасово кръстче беше 1,5 евро.

Прибрахме се в стаята. За пръв път се събрахме всички съквартиранти заедно. Много интересен и разнороден състав. Както се оказа по късно и тримата други пътуват сами. Първият беше италианец на 30 – 35 години с едни кръгли очилца. Точно този запомних да се пули от прозореца на буса, когато спря до нас. За него нищо друго не разбрах. Повече общувахме с другите двама. Вторият е от Австралия на около 50 - 55. Родителите му са гърци емигранти. Посещава Атон винаги, когато се завръща в Гърция. Третият е американец на около 35 от Детройт. Изненадах се, че има православна църква там. Та този американец беше най вярващия поклонник, който срещнах на Атон. Дълго беше във възторг от светините, които е видял и по специално (както се оказа в последствие) от парчето от лявата ръка на Мария Магдалена. Аз първо не го разбирах, че за нея говори, щото я наричаше Мери. Те американците прекръстиха де що видят. На Иисус казват Джизас, на Цезар Сизър, на Мойсей Моузес, на Язон Джейсън на Бриян Браян и т.н. Та много беше потресен човека, като научи, че няма да ходим на сутрешната служба в 4. Направо ми стана неудобно. Четеше се укор и/или недоумение в очите му – че какво правите тук, ако не посещавате църковните мероприятия!?
Австралиеца, който видимо също беше много набожен изобщо не се впечатли, че няма да отидем на службата и ни обясни, че сутрешната е всъщност комбинация от две служби, които се препокриват. Първата не разбрах как се казва, но втората е литургия.
Италианеца си мълчеше.

Ток имаше през цялото време. Изреждахме се всички да си зареждаме телефоните на единствения контакт в стаята.

През нощта времето „пощуря”. Казвам пощуря, защото се изви такъв вятър, че направо пукаха и пращяха черчеветата на новата дървена дограма с двоен стъклопакет в стаята. Направо ни отнесе. Бях сигурен, че като се събудим голяма част от дървените веранди на манастира ще са отвеяни в морето. Оказа се,че такива ветрове изобщо не били изключение, защото профила на планината в района е с изключителен наклон.
Стана 4 без нещо. Два джиесема зазвъняха един след друг. Американеца и Австралиеца станаха, като под тревога в казармата и отидоха в църквата. Както се оказа останалите трима също сме били будни - след, като онези се изнизаха ние се обърнахме почти едновременно в леглата и отново заспахме. 6 часа е. По план имаме доста дълъг маршрут за деня. Даже най дългия. Знаех, че преди обяд ще есериозно изкачване и след това спускане до Карея, а след това същото ще се повтори до Панталеймон. Слушайки, и гледайки през прозореца, каква е силата на вятъра направо си ме хвана шубето да тръгнем. Даже обмислях да променим маршрута. Да отидем за финалната фаза на службата за да можем да хванем закуската. Съдейки по превъзходната вечеря вече се чувствах ощетен, че се лишавам от закуската.
В крайна сметка решихме, че планът си е план. Сутрешен тоалет. Оправихме багажа. Вече бяхме на вратата, когато италианеца се ококори и попита с поглед – „На къде?”. To Karea, we will walking 30 kilometers today – казах аз. Оказа се италианеца е разбирал английски по добре от мен, но се е правил на бит котак. Най невъзмутимо отвърна, че намира това за лудост, обърна се и продължи да спи.

Следва ...
Втори ден – преход с.о. Симонопетра – столицата Карея - с.о. Панталеймон, настаняване, вечерня и трапеза

[Daniel]

Поривите на вятъра почти се сливаха в едно непрестанно свистене.
Още докато си приготвях багажа съжалих, че не си бях взел никаква дреха с дълъг ръкав. Единственото, което измислих е да си облека две тениски една върху друга. Август, Гърция! Очаквах горещо време, а то какво излезе? Пак премислих „дали пък италианеца не е прав” 30 километра пеш, че и в такова отвратително време? Е, планът си е план и тръгнахме!
Трябва да е било някъде 6,30 часа. Целта е да преодолеем най-високите части на планината докато слънцето е още ниско. Още с първите крачки навън и стана ясно че посоката на вятъра е от върха на планината към морето. Просто релефа в района е изключително стръмен и няма нищо, което да попречи на вятъра по пътя му надолу. Стигнахме до беседката над манастира и с риск да ме издуха реших да снимам Симонопетра за последно. Който познава гръцкото море може да прецени силата на вятъра по вълните от снимката.


Поехме по пътя. Аз обикновено се задъхвам при изкачване и затова измъкнах от раницата още една тениска, която навих на врата като шал. Предстоеше познатата от вчерашния ден прашна отсечка до бетоновия център. Вървяхме и коментирахме впечатленията си от видяното в манастира. Оказа се, че не сме видели никой, ама никой да работи каквото и да е било. А всичко е перфектно поддържано. Няма една тревичка избила дето не трябва. Няма една прашинка никъде. Няма едно местенце дето да съм видял нещо разхвърляно или неподредено. Откровено не бях очаквал такова нещо. Не бях очаквал, че е възможно мъже (само мъже) да поддържат такъв ред и такава чистота!
Та, както си вървим и се чудим какво нещо не е наред! Нещо е различно от вчера. Променило се е! Ами пепелта по пътя ... я няма! О чудо! Там където вчера шляпахме в отвратителна фина прах (точно като разсипан цимент на дебел пласт), сега беше чисто. Този (ураганен ли да го кажа, какъв ли) вятър е издухал всичко по-дребно от мозайка от пътя. Сега даже и започнах до го усещам. Дали защото пътя се награпи или защото „специалните” ми поклоннически маратонки започнаха да се предават, но усещах всички по едри камъчета с ходилата си. Казвам специални, защото предвид големите преходи предпочетох да взема най удобните и улегнали по краката ми маратонки – т.е. ланшните.
Безпрашието трая само до бетоновия център. От там нататък подхванахме ново изкачване. Смени се и профила на склона. Вятъра ту го имаше, ту го нямаше! Е, където го нямаше, пък имаше пепел – обикновено в по-острите завои. Заредуваха се едни серпентини. Двеста метра на юг и после толкова на север. Има няма още 2-3 километра и почти превалихме. Казвам почти, защото това преваляне продължи и то повече от километър. Определено изпреварихме „Баче Райко”. Нямаше и 9,00 часа, а ние вече изкачихме баира и влезнахме в гората.


Това на снимката е спътника. Аз пътувам с три а той с половин литър вода.
Когато бяхме по билото пътя стана типично горски и лек и приятен за ходене, а и вече нямаше никакъв вятър. Където е възможно по уширенията имаше наредени подготвени за извозване дърва.

Много се изненадах да видя небрежно хвърлени на земята гилзи от ловна пушка и то не една и две. Явно вече и това за вегетарианството не е баш така. Явно си се стреля и убива и в Света гора. Гилзи видяхме поне на още 5 места.
Горе долу по това време По едно време се появи тази табела.


Наближавахме 10 километра, от като тръгнахме. Това ще да е края на територията на манастир Симонопетра. Малко по нататък се натъкнахме на заключена бариера, която преграждаше пътя по цялата му ширина?!? От самото начало до тази бариера навсякъде можеше да се мине с кола или камион. Изобщо не разбрах смисъла от бариерата. От какво, от кой и защо се заграждат. Изненада имаше и когато ей така от нищото на 150 метра от там се появи широк бетониран път. Тръгнахме по него на север. Две ленти по близо 3 метра. Отделно канавки и здрав висок бордюр приличащ повече на стена.




По този път се движихме около час. Имаше участъци, където е готова само лявата или само дясната лента, но общо взето напредваха със строителството. А имаше и участъци с много голям наклон при спускане. Вече не се движехме по билото, а упорито губехме височина. Докато се отклонихме по по-пряк вариант ни задминаха само двама монаси с джип. Натам пътя се движеше по източната страна на склона и постепенно се спускаше към Карея. Минахме покрай няколко скита. Прекия вариант ни отведе през двора на манастира Кутлумуш.



Той не беше включен в програмата ни. Там направихме почивка.
Направи ни впечатление, че има много повече хора в и около него. Просто си личи, че се намира в близост до населено място. Някак си беше по студен, по градски. Влезнахме в двора да разгледаме. Натъкнах се на табела (на руски и английски) със следното съобщение – манастира спира да приема поклонници след 15.07 защото се подготвя за празник. Мисля голяма Богородица беше празника – на 15.08. Какво толкова се подготвят, че да не приемат поклонници един месец преди това.
Продължихме си пътя и след 300 – 400 метра вече вървяхме между първите конаци.



Всеки от 20-те манастира има конак, който му е като представителство в Карея. Освен това там има голяма средновековна църква, полицейски участък, поща, магазини.



Естествено там се намира и резиденцията на гръцкия губернатор на Атон. (не я знаехме коя е, иначе да сме я снимали)
По рано споменах, че несмея да нареча столицата нито село – нито град. Просто няма как да е такова. Тук няма училища, детски градини, спортни площадки.
Карея е толкова малка, че докато разгледаме това онова и тя взе че свърши.
От северната страна, след площада се намира търговската улица. Няколко хранителни и сувенирни магазини. Надникнах. Хранителните са перфектно заредени с всичко. Дори и с месо – всякакво месо! Прясно, замразено, консерви. Нали не беше така. Нали не се яде месо там! Незнам какво да кажа.
В другите – сувенирните магазини пак имаше от пиле мляко. Кой каквото иска. Аз и тук потърсих компостими. Същите – китайски, като в Симонопетра. Тук обаче по 2 евро. Взех.
Накрая на търговската улица (там забравих да снимам – тази снимка и следващата са от интернет)

се намира автогарата. Поне на мен ми приличаше на такава. Имаше беседки за изчакване – пълни с поклонници. А може да са били и работници, знам ли. Та доста от тях седяха на сянка и по бордюрите пред дюкяните.


Поне половината от хората там пиеха кафе или фрапе! Я гледай ти! Така ми се беше допило ароматно кафенце. Отправихме се право в магазинчето, от което излизат всички с пълни чаши. То хем си беше кафене, хем закусвалня. Зад стъклена витрина се виждаха две – три тави с вече сготвени манджи. Почти забравих, че е станало обедно време. Както и да е кафето е с приоритет в момента, то си беше евтиния. Кафето е 1 евро, а фрапето 1,5. Откровено от това имах нужда. Седнахме и ние на бордюра.
Тук докато почивахме изключих приложението дето ми отчита маршрута, че бая се натовари батерията. То се оказа, че може да работят едновременно и 2-те приложения използващи GPS-а.
По данни на приложението Caynax Sports Tracker до обяд сме изминали следното:


Приложението предлага и други възможности с много данни за профил на терена и съответната скорост в тези участъци, но не успях да направя експорт с подробните данни.
Преписвам ги тук:

Обща продължителност 4 часа и 38 минути
Разстояние 18 километра
Средна скорост 3,87 км/ч
Максимално надморска височина 780 метра – 2 часа и 4 минути от старта
Минимална надморска височина 262 метра в 15-та минута от старта
Карея се намира на 350 – 360 метра

По интересни са данните в движение – без престоя
Време в движение 3 часа и 31 минути, което е 75,7% от общата продължителност
Средна скорост 5,12 км/ч
Средно темпо 11,43 мин/км

От този линк може да се види трака в maps.google

[loveforever]

Чак сега успях на спокойствие да прочета всичко.
Изключително интересно ми беше, още повече предвид факта че лично аз това няма как да го видя и да се докосна до този свят. Не случайно Атон е изолиран, Там сякаш времето тече по-иначе, живота е по различен, порядките и нравите имат толкова по-друго измерение ...
Продължавам да следя с интерес и за следващите преживявания.
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Когато реших да драсна някой ред си мислих, че е много лесно.
Оказа се, че тази работа не е като онази. В смисъл едно е да разказвам на маса - друго е да го опиша и илюстрирам във форума. До тук ми отне 4 (четири) вечери. Сега разбирам и още по-вече ценя труда на тези от нас, които редовно и живописно ни информират за преживяванията си.
Ще гледам да намеря време и да завърша този разказ и съм почти сигурен, че ще ми е последният.

[Daniel]

Почивахме на високия бордюр поне половин час. Използвахме времето и да прелапаме каквото си носим и поехме отново на път.
GPS-сът ни поведе по малка калдъръмена уличка. Снимахме буквално на посоки. Оказа се, че без да знаем сме заснели цели 3 пъти конака на нашия манастир – Зограф.






На другият ден в Зограф ни обясниха, че в момента за конака се обитава само от двама човека - един монах и един послушник, които се грижат за него. Той обаче има капацитет едновременно да подслони 50 души.

По нататък по улицата минахме и покрай този конак с много интересно разположение и архитектура


и бърз поглед назад


Излязохме на основния път. Той излиза върти на нагоре към билото на планината, а там се разделя на юг (онзи по който вървяхме по рано днес) на север и на изток към Дафни. До Дафни е все такъв:


Малко по нагоре се намира болницата. Ще спомена в аванс, че болницата на Атон (мисля в края на 19-ти и началото на 20-ти век) се е намирала в Зограф. По точно в сградата, която е извън манастира. Там сега е архондарика.


Продължихме нагоре по пътя. Не можахме да определим това на снимката

дали е по съвременен конак, дали е нов скит или монашеска килия. Да, оказа се, че килиите съвсем не са някакви пещери. Те са си добре подредени къщи, а някои даже минават за доста добре подредени ранча.
Набрахме малко височина, от където се отвори добра панорама към Карея.


После пак нагоре и поредния завой


Най после сме на билото. На хоризонта е добре познатия ни остров Тасос.


Хванахме по равното – доколкото има равно в планината. Пътя вече беше макадам. Точно тук констатирах, че скромният ми поклоннически врат е прегорял от слънцето. Наложи се да измислям поредното странично приложение на резервните тениски. След толкова ходене най-после успявам да глътна шкембето. Или поне така си мисля.


Минахме покрай поредния монашески скит.


GPS-са явно избра да ни прекара по по-пряк, но по-неизползван път, който ставаше все по грапав.


И така след още час два (вече спускане) се доближихме до руския манастир Панталеймон. Този скит е в непосредствена близост с манастира


Самият манастир св. Панталеймон е доста специфичен и не наподобява никой друг от манастирите на Атон. Няма да е преувеличено да се каже, че той е по-скоро малък град. Руснаците са го направили (а и още не са се спрели) изключително помпозно, претрупано, а и кичозно според някои. Аз никога не съм си представял, че ще се изгради чак толкова колосално нещо на такова свято място. Да, наистина не мисля, че са нужни няколко жилищни блока, които могат да настанят едновременно буквално хиляди хора. Освен това там има и действащи фабрики (на такива ми приличат), както и множество допълнителни постройки, чието предназначение така и не разбрах. Както ни информира един от работещите там, на територията на манастира (вътре след голямата порта) има общо 30 (тридесет) църкви и големи параклиси.

Следващите няколко снимки са от крайбрежната алея, по която се движихме преди манастира. Всеки може да прецени мащабите, големината и предназначението на прилежащите сгради и за строителството като цяло.
















Влизайки на територията на манастира погледнахме тракинга. Преходът от Карея е 10,5 километра т.е. прехвърли 28 километра за деня.

Намерихме архондарика, но се оказа, че работи до 12,00 на обяд и после чак от 16,00. Иначе хората бяха оставили на разположение на поклонниците 3 – 4 вида нескафе, разнообразие от чай и курабийки. Алкохол не предлагат. Трябваше да изчакаме за да ни настанят. Е, какво пък – поне ходенето свърши … за днес.

[Daniel]

Точно в 16,00 часа се появи монахът, който отговаря за настаняването на поклонниците. Поиска ни визите, погледна ги и ги свери с имената във вече изваден (принтиран) регистър. Каза ОК, ето ви ключа за стая 219. Тя се намира на долния втори (от общо 5) етаж. После добави, че програмата на манастира е обявена на таблото и се прибра в стаята.
Направо невероятно! Всичко приключи точно за 10 секунди! Чак сега разбрах защо беше тази сложна кореспонденция, която имахме още при резервацията. Всички данни, които предоставих за нас са попълнени по графите автоматично и настаняването се случи бързо и лесно. За сравнение ще отбележа, че чакахме да отворят архондарика заедно с един аржентинец. Да, етнически грък живеещ в Аржентина. Той нямаше резервация и се опасяваше, че ще го върнат да ходи на друго място. Приеха го, но му дадоха голямата книга да се вписва. Ние го оставихме там и отидохме да се настаняваме.
Като отворихме багажа се оказа, че отново сме забравили да оставим дърворезбованото пано, което носим. Сетихме се да го снимаме преди да го дадем на архондаря.


Връчихме го на отеца. Той естествено се зарадва. Попита за името на майстора, прекръсти се няколко пъти и го спомена в молитва.
Междувременно аржентинеца приключи с регистрацията. Връчиха му едно одеяло с два чаршафа и го отпратиха към друга сграда встрани от тази, където настаняват тези без резервация – най вероятно в общи помещения.

Нашата стая беше за двама човека. Освен легла имаше само писалище два стола и закачалка. И тук хората бяха оставили чисти хавлии за баня редом със спалното бельо.
Баните са в края на коридора. Във всяка кабина има и тоалетна. Взех душ набързо и изпрах всичките четири тениски, които намачках през деня. Казвам набързо, защото наближаваше 17,00, а не е добре да се закъснява за службата. Вече с чисти дрехи тръгнахме към манастира.
Същинският манастир е поместен в най източната част от комплекса, т.е. откъм планината. Архондарика (това на снимката)

е откъм морето. Помежду им има голям и невероятно добре поддържан парк. По рано през деня Аржентинеца спомена, че е отсядал тук преди 30-тина години и всичко е цитирам „completely changed”. Повтори го три пъти. Понаправихме някоя снимка по пътя към църквата


















На последната снимка е манастирската порта, която се затваря по залез и се отваря отново за първата сутрешна служба. След портата не сме снимали, защото навсякъде имаше табели забраняващи снимането, говоренето и дори пушенето.

Във вътрешния двор има огромна църква. Натиснах де що врата имаше. Всичко заключено! Странна работа. Още по странно беше, че нямаше жива душа наоколо. И пълна тишина.
Повъртяхме се напред - назад с надежда да се появи някой от някъде. И така около 5 минути обикаляне по двора. По едно време се появи един цивилен, който доста уверено заизкачва външните стълби на източната сграда. Догонихме го. Човека каза че днес вечернята ще е в църквата горе и да го последваме. Горе се оказа петия етаж. Именно този човек ни обясни, че църквите и параклисите тук са общо 30.

Стигнахме до преддверието. Тишина. Там един монах на вратата следеше за етикета. Веднага ме върна заради късите ми ръкави. Човека посочи една стойка на която имаше десетина ризи висящи на закачалки и поне двадесет празни. Пробвах поне пет ризи. Всичките малки. Накрая нахлузих една без шанс да я закопчая в влязох в храма. Супер много се изненадах от големината на църквата. Тя беше поне 10-12 метра висока при олтара. Също така и доста дълга и широка. Определено не очаквах да видя такава църква дето е на „тавана”. Досега бях виждал църкви да нямат изобщо балкон, такива дето балкона е само в задната част и такива с „П” образен такъв. Е, тази имаше „Ш” образен и то огромен балкон. Средния рог на Ш-то буквално разцепваше църквата по дължина – чак до олтара. А самия олтар не беше точно по средата, а леко изместен в дясната – западна част. И всичко позлатено или имитиращо позлата. Помпозно като всичко останало в манастира.
Настанихме се. Не съм броил присъстващите, но ако не прехвърляха, то поне наближаваха 200 души. Всеки пази тишина.

Службата започна, като естествено се водеше на руски. Нашите места не бяха никак централни и от там не се виждаше нищо. По едно време един монах стана и се изнесе от едно доста централно място пред колона. Веднага се преместих там – точно срещу олтара.
Няма да описвам службата, защото наистина съм невеж по въпроса. Само ще спомена общото си впечатление. Определено има големи разлики в начина по който се води вечернята. Гръцката и българската си приличаха. В руската хората се кръстиха в пъти повече и по често отколкото в другите. Също така само в руската всички коленичихме на пода, дори в един момент бяхме с чело опряно в земята. По едно време един монах направи забележка на поклонник, който е седнал да си оправи крачола на панталона, защото му се вижда част от глезена над чорапа!?! Вярно, че на мен в Симонопетра ми направиха забележка за къси панталони и чехли, но за ръкави и чак за подгънат крачол – никой не се вталясва.
Като споменах пода е редно да уточня, че аз през живота си не съм виждал по чисто място на което всички 200 човека газят с обувки. СТРАШНА ЧИСТОТА. Как го постигат това? Няма една прашинка никъде, нито в църквата, нито в коридорите, нито навън дори. Ако гръцкия манастир казах, че е чисто, то тук е по две.
Вечернята свърши някъде към 19,00. Като връщах ризата на стойката вече нямаше къде да я закача. Много народ се е възползвал значи. Всички постепенно заслизаха петте етажа.Ние просто следвахме останалите. Вече на двора забелязах, че монасите насочват множеството към огромна и висока сграда точно срещу онази църква дето се опитвахме да влезнем в нея преди това. Трапезата също отвън прилича на църква, даже има и камбанария отгоре.
Влезнахме. Тъкмо си бях помислил, че това с обличането е минало, когато един ми посочи друга стойка пълна с ризи. Тези като че бяха по голяма номерация.
Занареждахме се постепенно на дългите маси пак така - първо монасите и плътно един до друг. Стояхме прави в пълна тишина. Масите предварително заредени. Затвориха вратата. Игуменът удари звънчето. Всички седнахме. Един монах зачете от светите книги и започнахме да се храним.
Менюто и тук беше вегетарианско. За първо имаше невероятна ароматна зеленчукова супа. Второ – печен патладжан с ориз, но ориза ми заприлича на жито. Всички много го хвалеха тоя патладжан, а аз нали съм „мааната гад” та не го и опитах. Повторих и потретих супичката. Допълнително на двама се падаше и чинийка с хубави маслини. За десерт – пъпеш. Смогнах да се нахраня без особено бързане.
Прозвуча звънеца. Всички моментално станахме и тихичко се изнизахме от трапезата.
Гледахме да излезем от същинската манастирска част преди да е станало 21 часа и да затворят голямата порта. Прибрахме се да почиваме. За моя изненада в 22,00 изгасиха тока в архондарика централно, като се активира едва мъждукащо дежурно LED осветление в стаите и коридора.
Решихме да следваме плана, да не присъстваме на сутрешната служба, а да тръгнем рано.

Следва ...
Трети ден – преход с.о. Панталеймон – с.о. Ксенофонт – с.о. Дохиар – с.о. Зограф (от там до с.о. Хилендар и обратно), настаняване, вечерня и трапеза

[loveforever]

Гледайки размера и мащаба на руската обител съм на мнение, че руснаците са някакви грандомани и мегаломани. Тази мащабност и помпозност струва ми се не е заради силата на вярата, а по-скоро за себеизтъкване и избиване на някакви комплекси. Большая страна - большая обитель!
Иначе - евала за реда и организацията.
_________________
Магия в лилаво

[Daniel]

Тръгнахме доста преди 8 часа защото програмата за предстоящия трети ден беше доста богата откъм места за посещение. Това обаче означаваше и дълги изморителни преходи.
Първо десетина километра по брега през Ксенофонт и Дохиар до арсаната на Зограф.
После три – четири до нашия манастир, а от там да „прескочим” до Хилендар. Това прескачане и то 2 х 7 километра и като прибавим размотаването насам – натам и пак докарваме към 30 километра за деня.

Щом напуснахме територията на Панталеймон пътят стана добре познатия ни макадам. На всяко кръстовище имаше указателни табели. (обърнете внимание на черната лепенка!)


От двете страни на пътя се редуваха маслинови градини и всичките на баир. Колко ли труд са хвърлили хората да подзиждат пред всяко дърво?





Малко преди Ксенофонт (точно тук)

ни застигна кола. Оказа се полиция. За къде ли са се запътили в този ранен час?
Тези пък взеха, че ни спряха. Първо поискаха визите, а после и личните ни карти. Голямо ровене падна докато извадя папката с документите от раницата (успях да пренеса и съхраня диамонтирито несмачкано и несгънато за да си го закача в рамка). Записаха си данните ни в един тефтер, върнаха ни документите, БЛАГОДАРИХА НИ и ни пожелаха приятен път. Трябва да отбележа, че не ни попитаха нито откъде идваме, нито накъде отиваме. Освен това полицаят доста старателно прибра визите в джобчето и после в папката. И пак да повторя, че ни благодариха! Така и не разбрах дали от лош английски или от добро възпитание?

Продължихме.


И пак табели.


Ето го Ксенофонт от по-близо


Решихме да не губим време и да не търсим архондарика в манастирите, през които само преминаваме. Така, че в Ксенофонт, Дохиар и Хилендар пообиколихме, поснимахме, починахме и продължихме.

За манастир Ксенофонт незнам много. Четох някъде, че е изграден върху останки на стара крепост. То и портата му е с едни лабиринти като на крепост. Все още се виждат бойниците по южната стена.


Може да се каже обаче, че Ксенофонт е най-комерсиалния манастир там. Именно от него тръгват монасите, които се качват на туристическите кораби и предлагат (продават) сувенири и благословия.

На тръгване се отбих в лафката. Продължавах да издирвам компостими с дървено кръстче. И тук не намерих такова, но за всеки случай взех едно с метално кръстче, че ми се стори по-лъскаво. 2,5 евро! После се оказа едно към едно с онова дето взех от Карея за 2 евро и с онова (дето не взех) в Симонопетра за 1,5 евро. Егаси търгашите! Самата лафка е като бижутериен магазин. С едни витрини и лъскаво навсякъде. Докато чаках на опашка да си платя гледам едни руснаци пред мен. Награбили бая неща и щастливи, ама щастливи ви казвам. Плащат с кредитни карти и все сметки по 100 – 200 евро. Не им пука. Пазаруват си хората.

Иначе прилично чист и спретнат манастир. Ето малко снимки.






















Не се задържахме дълго и отпрашихме към Дохиар.

[Daniel]

Казвам „запрашихме” защото слънцето вече беше високо и пътя „отбелязваше” с малко прашно облаче всяка наша стъпка.
Тук планината няма този стръмен профил като на Симонопетра и нямаше никакви отвратителни низходящи течения. Откъм време прехода беше разкошен. Откъм обувки обаче … не съвсем. Моите скромни и вехти (макар улегнали и удобни) маратонки упорито протриваха малкото си останала подметка с всяка измината крачка. Вече усещането в ходилата не беше като от масаж, а все едно стъпвам съвсем бос по ето тези камъчета.


Не, че се оплаквам де, ама ми се наместиха (или разместиха) всички кокалчета на ходилата.

Забелязахме и такава !?! табела – на чист български език


Постоянно и на най-невероятни места се виждаха ново изградени (и новоизграждащи се) параклиси като този



и този


Пристигнахме в Дохиар доста бързо. Първите ми впечатления от този манастир са страхотни! Той е наистина много компактен. Всичко там се е събрало на едно място – в един двор. Големият естествен наклон на терена е причина за доста интересното разположение на битовите и обслушващите манастирски сгради. Може да се каже, че вътрешността на манастира представлява една майсторски изградена градска подредба наподобяваща стария Пловдив или дори Копривщица, ама с Търновска (каскадна) подредба. Някой може да не се съгласи с мен, но аз така почувствах Дохиар. Просто е невероятен. Ето някои снимки, които са направени ей така – напосоки.















И от другият апарат


















На едно - място долу до църквата гледам екскурзовод вади вода от кладенеца и обяснява на групата колко е чиста, пивка и пр. Тази част - защо е свята водата не я чух - или по точно (за мой срам) не я разбрах. Много интересно - накрая им обясни, че останалата не използвана вода никога не се връща в кладенеца, а се излива в специален канал отстрани. Изчаках ги да се разкарат и веднага се захванах да попълня водните си запаси с прясна вода. Точно когато вадих кофата един в расо ей така - както си бързаше - рязко извърна от пътя и се насочи към мен. Викам си, е сега тоя ще ми пили, че им пипам инвентара. Обаче отчето ме изчака да извадя кофата взе една чаша (или по точно канче някакво) дето си седеше там отстрани, даде ми знак да му налея, благодари ми човека (не разбрах на какъв език), изпи си водата, изми чашата, постави я дето си седеше преди това и си замина.


Наистина – чак в последствие забелязах, че отстрани и отгоре беше всичко изографисано като в църква, а кладенеца се намираше навън на двора – до църквата!?!

Тръгнахме си!
Тук не намерихме, а и не търсихме манастирската лафка.
Ето с каква красота се разделихме с Дохиар



По пътя към към Зографската арсана се замислих за предназначението на кулата в манастира (може би я забелязахте на снимките).

По късно в Зограф един младеж (бог да го поживи), който работи в манастирската библиотека ни проведе много поучителна беседа и ни разказа доста за историята на манастира. Ще кажа в аванс, че тази история включва и предназначението на тези кули.

[СандрЕли]

Толкова добре поднесено, че благодарение на Даниел ми отпадна дерта да се готвя и да посетя Атон! Благодаря!

[Георги Геков]