kemper-club forum

[kvp155]

Няма да започвам пак с това, какво е за много от поклонниците Сантяго де Комостела и защо ежегодно и целогодишно хиляди хора поемат по Пътя. Ще повторя обаче онзи цитат, който според мен звучи много истински и на място:

„Има две категории хора - тези, които вече са изминали Пътя, или пък онези, които мечтаят да го изминат“.



Тази максима я писах и в предния си пътепис за Камино, но тогава бяхме от страната на мечтателите. Сега, две години по-късно, не само, че сме от страната на изминалите Пътя, но ще го изминаваме пак.



Разбира се, дълго се разкъсвахме между дилемата дали маршрутът да е същия или нов, че и двата варианта си имат своите предимства и недостатъци, но в крайна сметка се взе решение да е нов. Не за друго, но официалните маршрути са толкова много, че предвид напредналата ни възраст на застаряващи старци е много вероятно да нямаме изобщо време за повтаряне. Та точно заради това единодушно решихме да изберем друг маршрут, нов. И не нов по принцип, а нов за нас. Защото ние като начинаещи в това занятие сме само с едно Камино зад гърба си и всяко следващо е ново за нас. Добре, че не се наложи да мислим дълго, затова на кой вариант да се спрем и отново единодушно избрахме Португалският маршрут, започващ от столицата Лисабон. Или иначе казано Camino Portugues - крайбрежният маршрут.
Това е вторият по популярност маршрут след френският и също е много стар. Води началото си още от средновековието, като официално е утвърден като маршрут някъде в началото на 14-ти век, след като кралица Изабела Португалска преминава по него, за да се поклони на гроба на апостол Яков.



Групата ни този път е малко по-сериозна, аз и дъщеря ми, и мой познат, който несправедливо е изгонен от форума (за краткост МПНИФ) с неговият син.
МПНИФ не желае да се споменава името му и да се показва лицето му, затова ако този пътепис се реализира снимките в него ще са малко по-различни от общоприетото, но се надявам това неудобство да остане само за мен.

Идеята за тазгодишното ни пътуване се породи още след приключване на първото ни посещение в Сантяго, но в продължение на две години чакаше освен пълното си съзряване и появата на достатъчна мотивация у по-младите в екипа ни, за които знаем, че това е много, много трудно. Не за друго, но днешната младеж се вълнува от съвсем други неща и наистина ѝ е много трудно да разбере, какво кара хората да пътуват и защо. Дори дъщеря ми ми заяви, че щяла да дойде и този път, но ми било за последно! После …?! После не знам, а и не искам да знам как може да завърши тази заплаха.

А каква е нашата мотивация, на застаряващите старци или на възрастовата група различна от тази на пубертетите? Нея всеки ревностно си я пази и разбира по свой си начин, но поне част от тази мотивация може би се крие в максимата:

„Пътуването е безценното пътешествие към самите нас“ …

Или в друга:

„Ако искаш да стигнеш бързо, тръгваш сам. Ако искаш да стигнеш далеч, тръгваме заедно“...

Или пък в трета: „Пътят е по-интересен от целта“ ...

Боже колко максими и сентенции могат да обяснят причината за този вечен стремеж на хората да пътуват и да пътуват. Е, не при всички е така, но може би във форум за пътешественици с къщи на колела това не е прецедент.



Все пак като човек преминал вече по Пътя мога да кажа, че истинската причина хората постоянно да вървят и да вървят по тези безбройни маршрути към Сантяго си остава строго лична. Може би е свързана с това, че хиляди хора, още от Средновековието насам за вървели по този път, оставяйки след себе си някаква особена енергията или друго. Може би е заради усещането, че вървейки по Пътя никъде няма да останеш сам, заради духовната близост и помощта която би получил в случай на нужда от съвсем непознати хора. Може би е заради самия контакт с тези непринудени, искрени и чисти хора. Може би е заради многото моменти на самота встрани от обичайните дразнители, през които моменти да потърсиш отговори на важни житейски въпроси. Може би е заради изпитанието на волята и възможностите ни или друго, трето, пето …петдесет и пето.
А може би причината е някъде дълбоко в подсъзнанието на всеки и той трудно би дефинирал, какво точно го е накарало да извърви Пътят, но силно вярва и иска да го направи. Това вероятно е един странен и необясним феномен.

Започвам или завършвам този анонс по начин по който целият разказ може да си остане само като анонс. Не за друго, но не искам разказите ми да са причина за това някой да не пише във форума, още повече като знам, че те не се харесват на Сампо, Pol, donpesho, Дон Цеци, Дон Домат и още много знайни и незнайни потребители, в което разбира се няма нищо лошо, но не искам в никакъв случай аз да съм причината за създаването на една некомфортна за другите среда.

Ние обаче днес летим за Лисабон и това никой не може да го промени.



Първо разбира се, това „днес“ трябва да свърши, че аз съм на работа, а дъщеря ми на училище, но все таки стартът е даден и няма по-хубаво усещане от това, да ти предстои едно вълнуващо загадъчно приключение.

[loveforever]

Бъдете здрави!
Нека пътуването ви бъде вълнуващо и незабравимо, изпълнено с много емоции и преживявания за които човек да си спомня с усмивка, нека преобладават хубавите случки и позитивните моменти!
Лек път и късмет!
_________________
Магия в лилаво

[jororib]

Бъдете здрави и енергични, за мен това пътуване е от нещата които човек трябва да направи поне веднъж в живота си. Пожелавам ви незабравимо изпълнено с положителни емоции, преживявания и попътен вятър пътуване.
Много се радвам и мислено ще бъда с вас.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[Eli-Niki]

BUEN CAMINO!

[Роси и Стоян]

Ехааа...

Buen Camino на цялата група, лек път, много късмет и вълнуващо приключение !!!

[Женени с Деца]

Buen Camino!
_________________
Твърде стари, за да работим; твърде млади, за да умираме - време ни е да пътуваме!

[kvp155]

Вече сме в Порто. Един наистина разкошен град.

[PirinVania]

Този път каски виждам... Браво! Ако имаш време разкажи за Порто, че аз четох, гледах снимки и не разбрах какво трябва да му харесам на този град и го подминахме, естествено, без да спрем в него.

[Баи Добри]

Buen Camino....успех в начинанието . Очакваме и бог да е с вас.

[kvp155]

[PirinVania]

Eеееее, и едно хубаво момиче има.

[s_s1]

Желая приятно пътешествие и по-често да се сещате за всички, които четат този форум и да споделяте с нас напредъка си.

Как се пренася велосипед със самолет и колко струва това удоволствие?

[zlato]

Здравейте, чудесно начало .Тъкмо ме заинтригува и......няма повече. Чакам с нетърпение продължение.

[loveforever]

То и други чакаме, ама ...
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Чудех се дали си заслужава да влагам отново достатъчно количество труд в това да разкажа нещо, което не е съвсем къмпингарско и още повече, че няма нищо общо с кемпери и каравани, за да продължа този пътепис. Това разбира се не е най-важното, макар да е от съществено значение, но в случая по-важни са други две причини, а именно, че средата в този форум тотално се изроди, заради купища действия и бездействия на отговорните за него хора. Според мен.
Другата причина пък е, че точно този разказ е вече разказан на едно друго много популярно за кемпер-общиството място, от човек който беше част от групата ни в това приключение, и като такъв е обърнал внимание на всички детайли на които и аз бих го направил и съм го направил. Та сега ако продължа ще се чете едно и също четиво, ще се видят едни и същи снимки, ще се усети едно и също приключение. Честно да си кажа хич не ми се иска да е така и когато поставих началото на този пътепис все още вярвах, че нещата могат да се променят, че изгоненият ще прости на изгонващите и изгонващите ще простят на него. Мислех си, че отново можем да опишем това вълнуващо приключение в тандем, така както го направихме първия път. Но уви, това се оказа невъзможно именно заради онази тежка дума „прошка“. Това всъщност е едно много силно действие, което обаче далеч не е за слаби хора! За съжаление се оказа, че и двете страни са слаби, защото до такова действие така и не се стигна.
Най-лесното нещо е да напусна този форум, най-лесното нещо е да не пиша нищо в него, най-лесното нещо е да сложа черта на всичко и да започна само да чета ако изобщо има какво. Това всичкото го може всеки и повечето от регистрираните отдавна тук вече са го направили. Каква е ползата от това? Не знам, но се надявам все някога да го разбера от силно застъпената напоследък тема във форума: „Философско с мен Даниела Рибарска“. Не крия, че чета темата с голям интерес и виждам много ползотворни сентенции, но защо не могат да намерят място в реалния живот си остава една пълна загадка за много хора измежду които съм и аз. Човешките взаимоотношения са сложно нещо, да! Даже бих казал, че са по-сложно нещо дори от жената, за която знаем, че не се е родил човекът който да я разбере.

Но да се върна на този пътепис, който така не ми се изоставя в нищото недовършен, а същевременно не ми се и довършва. Продължавайки го след като той вече е написан и обикаля интернет пространството, ще изглежда по-скоро като плагиатство, отколкото като да споделя едно според мен интересно приключение.

Друг обаче утвърден и също неразбран и хулен потребител на име Вълко, където и да се видим все ме пита: „Айде бе, кога ще пускаш пътеписа за Камино?“ … и продължава да ме гледа недоверчиво, всеки път когато му кажа, че аз нямам готови пътеписи, които да ги публикувам, а трябва да седна и да ги напиша. Не съм сигурен, но мисля, че не ми повярва.

Така правото дали да продължа с този пътепис или не все още си е мое, и докато още го имам реших да се възползвам от него, отново с идеята, че правя нещо добро за този форум, а не както някои си мислят от търсене на фенове или някакви ползи от него или от писането.

Ще започна този пътепис с едно послание към изгонения МПНИФ, който съм сигурен, че ще прочете тези думи, дори да не дочете докрай пътеписа.

Та МПНИФ, аз днес прочетох твоя пътепис в другия форум, макар да се бях зарекъл да не го правя, защото знаеш, че съм проклет и защото и аз знам, че ти си проклет. Написаното вероятно би било безлично за всеки четящ, който търси туристическа или друга информация в четивото ти, но за мен това са силни емоции и спомени, които не само ме връщат на онова паметно място по пътя към Сантяго, но ме карат да искам да съм там отново и отново. Странно и неразбираемо е за всички други, но не и за теб, сигурен съм. И да, Пътят е виновен за всичко!
И така драги ми Вълко "пускам" ти първата част. Моля чети я бързо и внимателно, защото друга може и да няма, или пък тази може да се изгуби нанякъде ако не се хареса на Администратора.

Днес 18.02 времето навън е чудесно. Никой не може да предположи, че насред зимния февруарски ден навън ще е почти 20 градуса и ще е толкова слънчево, също както в онзи 25-ти Юни на 2019 година, когато в ранния следобед помолих мой приятел да ни закара с дъщеря ми до летището. Естествено не бих си позволил да си пропилея един ден от безценната отпуска, която моите работодатели са решили съвсем законно да е само 20 дни годишно и съвсем умишлено съм си пуснал дните от следващата дата, демек от 26-ти. Все пак е напълно разбираемо предвид хилядите кемпер-ангажименти, които за подобни хора като регистрираните тук съм сигурен, че никак не са малко. Ето Вълко не спира да пътува с кемпера всяка събота и неделя без изключение и съм сигурен, че няма сила която да го спре в това начинание. И както каза той: „Аз никога няма да мога да отида до Сантяго с велосипед, но поне моля те разкажи ни как го направи ти“.
Та така Вълко полетът в онзи 25-ти юни и без това бе в късния следобед, а и онези два часа по-ранно присъствие на летището които искат авиокомпаниите са пълна измишльотина, и спокойно могат да се намалят на 10-20 минути, та малко преди полета се озовавам с дъщеря ми на летището. Там леко притеснени и изнервени дошли незнайно колко по-рано, но със сигурност поне час преди препоръчаното от авиаторите време вече ни очакват двамата ни съотборници: МПНИФ и синът му Симеон, по прякор Монката. Грижливо са си опаковали велосипедите, натъпкали са и останалия багаж в кутиите при тях, качили са всичко това върху транспортните колички, които ако сте пътували по чуждите летища знаете, че обикновено са хиляди на брой, но пък на летище София те са точно три, от които две са със счупени колелца. Стандарт, нищо друго. Разбира се, нашите съотборници са успели да резервират една от тези три колички и като много толерантни и услужливи хора на нас ни предоставят тази със здравите колелца, а пък Монката нали ходи на фитнес, ще се справи и с проблемната.

Почти няма време за чекиране на багажа, но докато се оформят формалностите с претегляне лепене на някакви стикери с бар-код номера взе че се заформи и някаква опашката. Не от пилигрими разбира се, а от всякакви люде решили точно в този ден да отидат до Лисабон, на разходка например. Наредихме се и ние, и чинно зачакахме реда си, когато изневиделица се появи един друг регистриран във форума ни потребител – ЛюбоТ. След множество Копринки и прочие срещи вече се познаваме достатъчно, а и той бързо ни разпозна, и като любезен домакин ни направи компания в скучното чакане. Накратко обсъдихме международното положение в Португалия, къде и защо сме тръгнали, какво смятаме да правим там, къде ще ходим с кемперите през годината и все такива от важни по-важни теми. А домакин го казах, защото се оказа се, че Любо бил служител на летището и просто е на работа, а не че се връща от Камино, щото нямал дори велосипед.
Все пак е приятно да срещнеш познат в такъв сублимен момент, когато на едната количка ѝ липсват колелцата, кашоните са претоварени доста над позволените 15 килограма, а и най-важното – няма кой да ни снима за спомен. Е, ЛюбоТ свърши цялата тази работа и аз сега на свой ред му благодаря, като още на следващата ни среща ще го черпя с едно кафе без захар или една захар без кафе.

Ето ни. ЛюбоТ ни снима. Благодаря ти Любо!



Видно е, че общо сме четирима, а тези двамата до мен и дъщеря ми са ни съотборниците и съвсем неслучайно са обърнали гръб на фотографа. Изглежда сякаш не се разбират нещо с ЛюбоТ, но причината всъщност е друга и тя е, че можело снимките да попаднат в този форум и лицата им не трябвало да се разпознават. Това сподели МПНИФ малко преди да обърне гръб на фотографа, а после и синът му последва неговият пример.

Аз естествено се възпротивих на тази грандиозна глупост която беше измислил МПНИФ, но пък след като категорично ми заяви, че не иска неговото име и лице да се показва във форум аз не мога да не уважа мнението му. Защо обаче и синът му е обърнат с гръб, след като няма нищо общо с форумните му взаимоотношения? Ами и аз му зададох този въпрос, на който МПНИФ се замисли за кратко и отсече: „Ааа той скоро навърши 18 години и може да си взема сам решенията“. Ами взе си ги момчето и тутакси се разграничи от баща си, като заяви, че той няма нищо против неговото лице и име да фигурира в този пътепис и в този форум.
Така юридическата страна относно правата и свободите на гражданите, както и въпроса с употребата и разпространението на личните им данни беше решен и вече спокойно можем да поемаме към самолета. И поехме.

Някога като деца в квартално софийско училище имахме някакъв предмет, в който ни запознаваха с достиженията на Родината и ни водеха точно на Терминал 1 (то и нямаше друг тогава де) да ни показват самолетите. Качвахме се на една тераса и с часове гледахме излитащите и кацащи самолети, а след това ни развеждаха по едни маркирани по пистата линии до някой Туполев или Ан и с нескрито любопитство разглеждахме самолетите отвътре. Момичетата си представяха как ще станат стюардеси като порастнат, а ние момчетата до един искахме да сме пилоти и разбира се, най-интересна ни беше пилотската кабина. Хилядите копчета и мигащи светлинки подканяха детските ни погледи да поседнем малко в пилотското кресло и после дълго да мечтаем как някога ще полетим. Е, не станахме всички пилони, както повеляваше партията-майка, но пък днес ще летим като обикновени пътници с един точно такъв самолет.



А и макар да не ни пускат вече да гледаме самолетите от терасата, камо ли да влизаме в пилотската кабина, аз пак ще се чувствам, че летя. И то много, много повече от обикновен пътник в обикновен полет, защото това си е моя полет към моята си мечта – Камино – Португалия.
И полетяхме …



… над градове, села и паланки, над езера, реки и морета…



Летяхме дълго и скучно, скучно и дълго. Колко? Много! Ама наистина много. Не, не полета е дълъг, ако 4 часа е дълго. Просто е много, ама много, много скучно.
Скуката е нещо отвратително в моя живот и много трудно се описва, затова хич и няма да се пробвам, а който иска може сам да си представи какъв е новият бич на хилядолетието. Аз се справих много трудно с нея в този полет и това някак си се получи веднага щом се показа океана … огромен и необятен …



... и малкото градче зад него – Лисабон.





Да, да голяяям океан и мааалък Лисабон. Точно това можеше да се види от погледа на птиците, на които тази гледка им е втръснала от скука, но моята скука в миг се изпари щом всичко това се появи. Пу, даже и на рима го докарах…