kemper-club forum

[loveforever]

След замъка Поенари пътуването ни преминава в една особено приятна фаза. Поне за мен е така. Много обичам да се движим по някакви виещи се и живописни трасета при които гледките и емоциите ни изненадват буквално зад всяка извивка. Съвсем скоро след поредния завой виждаме чешмичка и веднага отбиваме. Добре, че имаше къде. Водата се оказа много пивка и вкусна. Заредихме набързо кемпи, напихме се и ... отново напред.



Минаваме през един два тунела, снимам някой и друг мост



и хоп ... ето ни на язовирната стена.



За къде смe без Ceresit



Още няколко крачки нататък и ... Прелестно е!
Язовира се разстила пред нас с цялата си красота.





Спираме, селфим се, зареждаме се с позитивизъм, а положителната енергия струи отвсякъде... абе кеф голям!



Нататък пътя продължава къде покрай язовира, къде по-встрани. Това е Трансфагараш - живописния румънски проход.



Мерак ни е да минем от там, особено на Жоро. Ей там някъде в снеговете трябва да е и на-високата му част. Минахме край ей това хотелче на което имаше знаци, че пътя нагоре бил затворен, но не им обърнахме особено внимание.



Не може някаква си табела да ни спре току така. Движейки нагоре виждаме тук-таме и остатъци от снежни преспи край пътя. Е все пак е пролет и снега не си е напълно отишъл.



Това си го кристихме "летен душ" и аха-аха да се възползвахме, но ... остана за следващия път.



Последни постройки край пътя, където нямаше жива душа



и .... пряспа.



Пряспа и то каква! Ей тази колица се беше пробвала да мине и там си беше останала. Очевадно беше, че колкото и да ни се иска напред нама да можем да продължим. Дори и да сложим веригите и да караме на заден пак няма да стане. Малко помръкване на настроението, но само малко и ... имаме план. Ще превземем прохода от другия му край.
Речено-сторено!
Обръщаме и тръгваме да дирим къде е другия край на този забележителен Трансфагараш.
_________________
Магия в лилаво

[disco дядо Петьо]

Еех,Дани където и да търсиш другия край на прохода през април забрави да го преминеш.Очаквам с нетърпение продължение на перипетиите ви,защото ние миналата година в началото на юни го преживяхме по тия места горе долу това.
Ние,дори и замъка не можахме да качим,защото бил размножителния период на мечките и бяха накичили едни забранителни табели и катинари.Приспахме в къмпинга,беше някаква смешна цена,на сутринта до язовира и обратно.Нагоре беше затворено и то с бариери.
В края на юли или началото на август връщайки се от “ горе” ,Русия,Финландия,Швеция успяхме все пак да го атакуваме и то при супер слънчево,ясно време. Беше голям кеф.
Слагам пуканките и чакаме продължението.

[loveforever]

Надолу някак пътя доста бързо се изниза и след има-няма половина час минаваме отново през язовирната стена, но този път наобратно. Странно, но на слизане забелязвам неща които само преди час хич и не съм им обърнала внимание, като например ей тези укрепителни подпорки



и едни параклисчета, за които така и не разбрах какво точно им е предназначението. Може би са нещо като нашенските крайпътни паметници.





Минаваме транзитно край Поенари и подкарваме накъдето Наташка ни казва, а сме и задали да ни изведе на обратния край на Трансфагараш. Минахме някакво неголямо разстояние и като се зачукахме в едно задръстване ... 3-4 часа откарахме. Оказа се, че пътя по който трябва да минем е във ремонт в резултат на което положението с придвижването е направо критично. Караме 2-3 километра чакаме 10-15 минути да се пропусне част от насрешната колона и така незнам си колко пъти. По едно време и Жоро се пищиса и децата се изнервиха, но таман мислеше да отбива през някакви почти черни пътчета, когато малко-по малко скоростта ни се забърза и се измъкнахме от бутаницата.
Нататък може би заради понатрупаното отегчение от чакането и като че ли околните гледки не ни радваха особено. Даже Жоро изказа открито възмущение задето къщите вместо обикновени огради имат плътни зидове и не им се виждали дворовете. Били като зандани и това показвало, че не било хубаво за живеене тук. От кога пък почна тоя човек да се заглежда по дворовете. Да му имам логиката. Не е като да виждаме за сефте такива огради, но явно тук заради натрупания негативизъм ги приема по-несимпатично.
От друга страна отпечатъка на местните електропреносна и комуникационна мережи пък може да се забележи висящ на почти всеки стълб.





По едно време започнах да се оглеждам и за чешма че да си допълним резервоара, но се оказа, че в района няма подобни екстри. По едно време гледаме малко пред нас паркинг за тирове и преди да разбера какво точно се случва Жоро заряза кемпера до нещо като сервизно помещение и се запиля на някъде. Викам си както е още под пара зарад задръстването сигурно иска да се поразтъпче малко. Идва след 5 минути следван от някакъв местен циганин от което ченето буквално ми увисна до пода. Като знам как си пада по тея етноси ...
При по внимателно заглеждане установявам и че нещо си говорят. Брей че изненада! Отварям вратата да разбера какъв е точно този прогрес в комуникацията и ... Жоро си говори на български, онзи вероятно на някакъв румънски или кой знае какъв друг език, но и двамата дружелюбно се усмихват и кимат с глави, досущ като в някой японски филм. Накратко - Жоро решил, че ще пълним вода и толкоз. Не е ясно разрешават ли ни или не, водата питейна ли е или само за миене, има ли такса, други условия ...
Нашия човек много чевръсто се самообслужи с един маркуч изтегляйки го някъде иззад будката, а румънеца мига на пашкули. Аз асистирам по-бързо да свършим с тази дейност, за която не съм убедена дали не сме в нарушение, но съм доволна защото после с кеф ще се изкъпя вечерта. Накрая Жоро дари пазача с едно евро, а той се ухили и грейна кат слънце. При усмивката и поклоните които направи няма как да не е би доволен човека. И ние сме доволни и вече с видимо по-добро настоение продъжаваме накъдето ни казва Наташка.
Като че и и наоколо обстановката стана по-симпатична.









Лошото е че времето доста понапредна и като гледам съвсем скоро ще мръкне. Спираме за малко само Жоро да разгеда някакво енергийно съоръжение, за което лично аз не разбрах какво точно му е интересното, но от солидарност щракнах една снимка, колкото да не е без хич.



Явно този ден няма да стигнем прохода, но не се предаваме. Друго ако не мисля да се приближим максимално да си харесаме някое удобно място за преспиване пък на следващия ден по светло да го гледаме. Така и става в общи линии.
Стъмва се относително бързо и след няколко селца, когато пътя става доста по-стръмен и на завои вече почти нищо не се вижда освен осветеното от фаровете. Дори за отбивки край пътя става трудно да се гледа. То не и че ги има много - имаше две - три но са така малки и край шосето че изобщо не ги броим. Само на едно място имаше по-сериозна отбивка, но Жоро изобщо не я отрази като възможност. Засилил се е нагоре и сериозно започнах да се замислям дали пък не мисли още тая нощ да стигнем до където може и там да спим. Доколкото го познавам това е съвсем логична и вероятна опция. Не се чудя още много защото само след няколко минути кемпера спря. По-точно Жоро го спря и излетя да оглежда трасето. Проблем няма ако не броим двата огромни бетонни блока насред пътя. Те май са там точно заради такива като нас, които не спазват знаците и въпреки забраните са решени да стигнат до където може. Само след малко Жоро отново е на линия с заключението "Няма как! Не може да се мине!"
Обръщаме към последната подмината отбивка с намерение да се боцнем някъде там за през нощта.
Оказва се че това е отбивка към долната станция на лифт, а има и немалък хотел. Жоро отива да проучи какво е положението, а останалите се залавяме с правене на вечеря и ползване на баня. От хотела нямат нищо против да преспим на паркинга, но категорично предупреждават да не излизаме от кемпера, че наоколо обикаляли мечки. Да-да! Решили с какво да плашат туристите. Макар и да ни звучи невероятно не мислим да нарушаваме заръката.
По едно време докато се суетя около печката, а Мариана се къпе някакви кучетата отвън така силно се разлаяха, сякаш някой ги коли . В тъмницата обаче нищо не видяхме и нарочихме щерката и страха и от кучета, като причина.
Нощта беше тиха и спокойна и спахме като къпани и в прекия и в преносния смисъл.
_________________
Магия в лилаво

[kiko_n]

Още по интересно ми е сега след като началото на Септември пообиколихме и ние по тези маршрути .
След като убеждавах детето че там има мечки - Господ ме е чул и видяхме една меца да папка лешници до пътя . Страхотно преживяване.

[loveforever]

Будим се на сутринта, надзъртаме навън - то чудно слънце грейнало. Вече наоколо щъкат и някакви хора.





Отива Жоро да се поразтъпче, а човека от хотела дето снощи ни позволи да останем го пита
- Видяхте ли мечката?
- Каква мечка?
- Как каква, тази с двете мечета дето обикаляше тука, мина край вашия кемпер и накрая обърна контейнерите с боклука.
Поглеждаме натам и наистина двата големи контейнера обърнати и всичкото им съдържанеие попиляно наоколо. Да му се невиди! Меца с челяд имало наоколо, а ние се къпем и си викаме то това е заради Мариана. "То .... каквато беше тъмница сигурно намаше много да видим" се опитваме да се поутешим, но вътрешно си ни е яд та знае ли се. Колко му беше да погледнем какво става навън ... А ние заплеси!
Нищо! Другия път повече.

Следва леко проучване какво и как и става ясно, че ако искаме да видим местото дето не можахме да го превземем с кемпера би могло да се възползваме от изградения за целта лифт и макар и да гледаме змейките само отгоре то все пак да можем да се качим горе и да поразгледаме. Не ни трябва много увещаване. Прежалваме някаква си там сума за билети, която не беше малка, но не беше и кой знае колко голяма и се подреждаме на опашката. То думата подреждане не е кой знае колко удачна, защото обашка нямаше, но заставаме първи, че ... знае ли се ей сега може да се изсипят няколко автобуса с дръпнати туристи и ... Дрън-дрън. Нищо подобно не се случи. Дойдоха само някакви бразилци с три деца, които от два месеца обикаляли с кола из Европа и благодарение на приказките тях оставащия половин час до пускането на лифт мина много по-леко и приятно. Разказваха къде обикаляли из България , какво видели. Определено е изтересно и забавно да слушаш за впечатленията на някой чуждоземец, за места които са ти родни и близки и на които си бил толкова пъти.
Така времето мина и кабинката леко ни полюшва към желания връх.



Отгоре - синева, отдолу - минзухари, а пред нас в белотата се нижат змейка след змейка.





Ей това е пътя по който мислехме да минаваме с кемпи. Ще минем ама ... другия път.





По склоновете може да се видят снегозадържащи съоръжение в действие.



След около двайсетина минути вече сме горе и може да видим целия Трансфагараш виещ се в краката ни.



Бразилците се кефят на снега, че при тях такова нещо нямало,



а ние щъкваме като пилци да огледаме наоколо. Определено не очаквахме такъв зимен пейзаж.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Има хотел който за момента не работи, езеро, което сигурно е много красиво, но е замръзнало и ако не беше така заснежено, сигурно можеше и да се попързаляме, но за сега само ще се поразтъпчем отгоре му и някои специално направени за туристите атракции - музей на мечката и полярни иглута:







Отидохме да видим и тунела. Оказа се че освен затрупан е и със затворени врати.



Децата здраво си омокрика краката и дрехите, правейки се на снежни мечки, но поне се забавляваха на воля.





После се топлихме и пихме чай в заведението на лифта. Още малко снимки за спомен с Трансфагараш и наоколо,







последен поглед към комплекса и лифта ни понесе надолу.


_________________
Магия в лилаво

[kiko_n]

бре как изглежда прохода зимата ! Не бях се сещал даже да търся зимни пейзажи и сега наготово .
А това дето сте изтървали мечката си е за яд ама как щяхте да спите ако знаете кой ви обикаля отвън - незнам ... мааалко страховито ми се струва .

[Djina]

Ооо, ми то си имало начин да видиш прохода отгоре без да го катериш Не знаех Аз както не съм фен на завоите, за децата пък съвсем, си една добра опция

[loveforever]

Ох ... ... аз се оплаквам, че сме отървали лашкането по завоите и адреналина - на вас ви се видя по-приемливия избор
Нищо! То, щураците сме малко. Нормалните хора по нормални неща си падат. Повредата е в нашия телевизор.
Независимо от всичко ще си ги извъртим тия завои, ама да видим кога точно ще стане.

Нататък нещата продължиха малко прозаично - събрахме набързо багажа и хваняхме пътя. Накъде? - ами гледам по предварително набелязаните някакви интересни места следващото маркиране е Сибиу.
Задавам на Наташка да ни води натам, а Жоро пита:
- Кво има там?
- Ми кво - център, площад, църква, сгради ... Кво да има! А ... сигурно има и кафета и завдения. То обикновено и такива неща има в градовете въпреки че на мен почти не ми правят впечатление. Странно. Обикновено не ми задава подобни въпроси, макар и да са съвсем логични. Явно в случея има и нещо друго дето още не ми е ясно, но така или иначе ще го разбера. То като го гледам ми изглежда и леко напрегнат тъй че работата е ясна, но да видим от кой точно храст ще изскочи заека.

Пътуването минава леко и почти скучновато. Не се случва нищо кой знае какво и ето ни в Сибиу. Според навигацията сме почти в центъра - на има няма две преки от централната точка.



Виждам паркинг със свободни места, показвам го на Жоро, той паркира.



Таман съм запердила кабината и изскачам от кемпера с нагласата за разходка, когато чувам:
- Тоя паркинг не ми харесва!
Това беше! Дойдохме си на думата. Да видим сега къде се крият муджахидините.
Пробвам с нормални приказки и доводи - все пак сме посред бял ден в центъра а китно румънско градче, наоколо не се виждат никакви съмнителни субекти и всичко изглежда предразполагайки една приятна разходка, но ... ядец!
Въпреки позитивната ми нагаса и доброжелатолното настроение насреща си имам един начумерен и притеснен Жоро и няма земна сила дето да го извади от орбитата в която е зацилкил.
Имам достатъчно опит в това да се приема, че мястото наистина е проблемно, след което следват часове в безпаметно обикаляне в търсене на по-удачно място. В крайна сметка или се намира едно не по-добро място или се връщаме на същото, но с тази разлика, че хубавото време за разхождане е отлетяло и че сме вече уморени от лутането. Затова се осланям на разума, казвайки, че паркинга си е супер и че е крайно време да тръгваме, защото слънцето ще залезе и снимките ще започнат да стават кофти.
Това беше преломния момент. На всички им се изясни, че все пак разходка ще има. Жоро гледа с онзи зъл поглед с който ако можеше би прогорил дупка в гърба ми. Борис много бързо се пренастройва на правилната честота, сиреч почва да се оглежда къде може да види нещо интересно за хапване, разбирай сладолед, а Марианка е по-тиха от водата.
Демек всичко си е по нормално му. Привет Сибиу!





Сибиу в действителност е един много приятен град, с много положително излъчване и много приветлива атмосфера. Известен е с това, че е бил пръв в много неща, за Румъния най-вече с първи театър в Румъния, първа болница, първа аптека, първа фабрика за хартия, първата книга на румънски език е отпечатана тук, първи музей, първи зоопарк, първо използване на електричество в Румъния. Това не е зле като визитна картичка. Иначе има много красив и просторен център, наричан както в повечето градове - Големия площад -



с интересна църква с традиционна външна архитектура и красив и пищен интериор.







Красотата и дизайна наоколо неусетно ни пренасят в средновековието. Точно след църквата, в края на площада има нещо като тунел - арка изпод часовниковата кула през която минаваме и се оказваме на Малкия площад. Както подсказва името му той е с по-малък размер и основно се ползва за паркинг.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Нататък обиколката ни продължава из много приятни калдъръмени улички.









като не може да не ни направят впечатление онези традиционни румънски покривни прозорчета известни като „очите на града” , които сякаш непрекъснато ни наблюдават и намигат от околните покриви. Заради тях много хора наричат Сибиу - градът с очите.





Ненадейно стигаме до площад Хюе и Евангелската катедрала от 16-ти век - една църква с достолепно излъчване и атмосфера, имаща най-големия олтар в Румъния.







Калдъръмената обиколка ни е поизморила и лека-полека се насочваме към кемпера. Попътно разглеждаме много красивия Катедрален храм „Света Троица“











Правим си за последно по няколко снимки за спомен и се мятаме на кемпи с намерение да разгледаме и близкия етнопарк Астра.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Етно парк Астра е вторият най-голям музей на открито в света, разположен на 250 акра в средата на гъста гора. В рамките на комплекса има красиво езеро и може да се видят над 300 етно сгради като воденици, вятърни мелници, гигантски преси за вино, плодове, масло и още много други самобитни постройки.

Макар да имам идея какво представлява парка и че е интересен за гледане така се завъртат нещата, че времето хич не спомага това да се случи. Вече е късен следобяд и или трябва да разгледаме парка набързи, разбирай по диагоналната система, или трябва да останем да спим някъде наблизо и разглеждането да е следващия ден. Този втори вариант не ми изглежда добър защото би означавало да съкратим нещо от предвидените за следващите дни места за разглеждане, а и след случката на паркинга в Сибиу не искам и да си представям Жоро как ще подскочи и какви ли сценки ще разиграва, ако му предложа да спим някъде в района. Затова ше си останем на варианта с диагоналното разглеждане пък някой друг път може да минем за повече.

Както във всеки случей в който човек бърза и припиря така и тук се оказва, че понеже искам да успеем максимално да оползотворим оставащото време то повечето неща клонят в противоположна посока. Първо Жоро се разсейва и вместо да завие според това което му казва Наташка изтърва един завой. Докато се върнем ей на и отлетяха 10 минути. После се оказва, че за наш късмет част от пътя е в ремонт и докато обиколим през някакви си другу улички отлетя още толкова време. Накрая стигайки пред мястото където е входа на парка няма къде да паркираме. Има някаква неголяма отбивка встрани до пътя, но е заета. Доколкото се вижда в Парка има опция за паркинг но е затворено. Ами сега???
Докато се суетим, сиреч след третия обратен завой в рамките на 300 метра някаква кола от отбивката се изнася и ние успяваме да се намърдаме на нейното място. Добре, че кемпера ни е от по-късичките. По най-бързия начин се изстрлеваме да видим дали все пак няма да можем да видим нещо.
Макар будката за билети да не работо и очевидно всички вече да си тръгват се опитваме да влезем в обратна на това посока. Аха да се получат нещата и попадаме на някакъв пазач или охранител, който учтиво ни приканва да се върнем пак tomorrow. Да де ама това хич не ни се иска. Жоро успява да го прилъже с някакви леи за почепка все пак да позволи да хвърлим някой и друг поглед и пазача кандисва, ама само за малко. Малко,много - иди го мери. То така или иначе скоро ще мръкне, тъй че няма как да е много. Стъмни ли се и без да ни подканят ние ще си излезем.

Важното е че сме вътре. Децата не са особено заинтересовани. Не им се зяпали точно сега стари неща. Ми това да не е концерт по желание. Оставям ги с Жоро лежерно да се подмотват и се юрвам да разглеждам и снимам докато светлината все още го позволява.













За голямо мое съжаление къщичките вече са затворени и може да ги разгледаме само външно, но и това е нещо. Другия път и отвътре. Таман запам на някаква схема какво от комплекса съм обиколила и какво остава когато ей ги и мойте хубосници. Минали съвсем диагонално щото те тия колиби били еднакви. Нататък обиколката е покрай езерото и ще може да обикаляме заедно. Една вода а колко променя нещата.






_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Езерото наистина е много красиво и прави разходката много по-приятна.







Там основно са съсредоточени вятърните мелници, които според мен са едни от най-забележителните неща в парка. За наша радост някои от тях работят, а и се оказват доста интересни за Жоро и децата.







Мръква и парка съвсем се обезлюди. И ние се ориентираме да си ходим. Колкото и да е приятно край езерото ще трябва да го оставяме. За последно разглеждаме нещо като експозиция на талигите, пардон - каретите. Интересни образци имаше.







Последна снимка на вече затвореното заведение и сме вече вън от парка.



Хубаво беше, макар и набързо минато. Мятаме се на кемпи и отпрашваме. Не че има за къде да бързаме, просто Жоро нещо хич не го свърта в района. Пита кое е следващото по списък, казах солната мина Турда и подкара на там.
Мислех си, че може да спрем някъде за вечеря, а защо не и за да преспим, но не би. Накрая се примирих.
Минахме пак през Сибиу. И нощем града е симпатичен.





Нататък пътуването беше отегчително и утрепващо, поне за мен. Може да е имало и интересни неща за зяпане, но в тъмнината кво да видиш. Все пак не мога да не отрека доброто намерение на Жоро да спрем някъде по-рано. Хареса някакъв лъскав хотелски комплекс. Мисля че беше поне с ****. Спря и вика тик мисля че може да спим. Викам си хубаво, но нещо вътрешно ми подсказва че тая май няма да я бъде. Прекалено хубаво и лесно постигнато беше за да е истина. Има няма 20 секунди и мистиката се разсея. Дойде охраната и учтиво ни изгони. Паркинга бил само за комплекса и не могло да останем дори и при опциата да си платим. Жоро се вкисна, че не ни харесват, но това е положението.
Някъде в малките часове най-накрая успяхме да стигнем Турда и в момента в който кемпер угасна на паркинга буквално заспах.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На следващата сутрин се будим криво-ляво понаспали се. Навън едно чудно време, слънчице, топло направо ти иде да се разхвърляш по бански, а аз напътствам децата а си сложат пуловери и да си вземат якетата. В отговор те ме гледат свирепо.
Таман да оставяме кемпи и се каза, че там дето сме се настанили не могло да го оставим , че паркинга бил само за автобуси.



Ами добре - местим се на другия при колите. Добре че сме по-късички, че иначе не знам как щяхме да се сберем в маркировката.





Първите впечатления от мината са много положителни. Изглежда някак футуристично и макар да знаем ,че това не е самата мина, а само някаква нейна "шапка" пак ни радва. Снимка за спомен и се подреждаме на касата за билети.



Информираха ни надлежно как температурата вътре била 12 градуса. Аз поглеждам победоносни към децата по въпроса за якетата, те пък ми отвръщат с поглед "Пей си Пенке ле кой ли ми те слуша". Предупредиха ни, че не може да се внася храна, която честно казано малко ме притесни, но не защото мисля, че няма да оцелеем няколко часа без храна, а защото обикновено това е повод някой да прецака разглеждането. Знам, че мината не е никак малка, и ако случайно на някой му хрумне да мръкка, че бил гладен или нещо подобно ще си хваща пътя за навън поединично. Аз докато не обиколя всичко не излизам.
И така влизайки тръгваме през коридор, където е и първия ни досег със солта - опредлено е солено, влажно, интересно и много красиво.







Следват най-различни зали за разглеждане или просто пригодени за посещения, защото там ходят много деца, а и възрастни с дихателни проблеми, които просто трябва да дишат в този микроклимат и нещата са уредени така, че времето прекарано там да протича по-приятно.



Следва минаване през една доста дълга галерия, като тук-таме може да се видят интересни експонати или описания за мината.










_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Следва влизане в огромна зала-галерия, която в горната си част е опасана околовръст терасовидно с възможност да се обиколи и огледа нацяло.



Огромно, внушително и впечатляващо-завладяващо е. Поглеждайки надолу под краката ни може да се види как се е ширнала цялата зала. Хората са като мравки а всички околни и предметни форми и шарки на солта, заедно с поставеното осветление създават някакво сякаш приказно усещане за космичност.







А ей това е нещо като езерце с островна част и лодки за разходка.



До долу може да се слезне с асансьор или по стълби. Ккато може да се сетите асансьора за наш късмет не работи. Тъкмо ще ми се удаде случей да боря мускулната треска дето си я влача още от Поенари. Лека-полека и сме долу. От там обаче залата като че ли не ми се видя чак толко внушителна.









Обиколихме я няколко пъти и за моя голяма изненада никой не примрънка да играе на някоя от околните игри. Е то може и да е имало леко подмрънкване, но не е било към мен.





От там насетне логично ни привлече соленото езерце и възможността за разходка с лодка. То няма начин Жоро да види лодка и да не му се привози, но тук и условията бяха съвсем приемливи.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Подреждаме се за лодка и много скоро ни сдобиват с една.



Докато дечурличите се кефят да правят кръгчета из соленото езерце, аз се дивя на солните прелести.







Скроро времето за возенето изтича и ще трябва да поемаме нагоре по онези стълби дето уж премахваха мускулната треска. Май основното е "уж". Все пак след сума пъшкане, клатушкане и набиране на парапета успяваме да изпъплим до най-горе. Нататък лседва една доста дълга разходка по един коридор-галерия който води до другия вход на мината. Организираните групи с туристи ги свалят на единия вход и ги прибират на другия след като разгледали всички. Ние понеже не сме от тях, че обходим всичко и напред и назад. Колко ми е има-няма почти колометър в посока.





Ей го накрая и другия вход/изход.



По протежението на целия този дълъг коридор може да се разгледат няколко зали в които може да се видят артефакти и образци от минодобива и оръдията, които са били използвани. Лошото е че осветлението беше много, много символично и снимките хич не се получиха. В обратната посока придвижването ни мина учудващо бързо за мен. Ще рече човек ,че сме препускали по нанадолнище, но това е вероятно, защото вече всичко бяхме видели.







Най-накрая видях и едно схематично табло с плана на цялата мина.



Излизаме доволно уморени, но и заредени с много енергия и впечатления въпреки появилия се вече глад. Ако ми се отвори възможност пак бих дошла. Този път не за да разглеждам, а просто за да поседя, да се отпусна и да попивам от уникалната енергия и излъчване които сякаш струят от земята.
Хапваме набързо и подкарваме кемпи някъде в западна посока. Ако не ни мине котка път следващото, което мислим да разгледаме е Алба Юлия.


_________________
Магия в лилаво