kemper-club forum

[kvp155]

Наклонът все още не се усеща толкова много и това ми дава възможност да се радвам на участниците. Някои дошли с децата си и с ясната представа, че ще им е много трудно да се изкачат с тях особено ако само натискат контрата.



Други пък точно защото знаят, че ще им е трудно са заложили на скрит помощник в рамката. От онези с батериите, които така бързо навлязоха напоследък.



Тези вторите са все повече на брой измежду вело-туристите и определено не са добре приети в общността на въртящите сами педалите хора, но пък ако това са единствените възможности на хората да са на две колела, защо пък не.
Други пък въобще не крият помощниците си, че дори разчитат основно на тях.
Въобще хора всякакви...



Така бавно - бавно продължаваме напред сред приятни поляни и хълмове, на които са накацали не огромни офис сгради, а малки къщички. Красиво и приятно е.



Постепенно с набиране на височината полянките с малките постройки са изместени от първите борови дървета. Миризмата на бор започна все по-ясно да се усеща и това много ме радва. Обичам този аромат, на който можем да се насладим само ако сме пеша или с велосипед. А ние сме тук именно за да се насладим на природата в този проход с всичките си сетива. Целият район наоколо е национален парк и единственото нещо което е разрешено тук е туризъм.
Екстравагантните участници продължават да ме удивляват със смелостта и въображението си за превземане на това нелеко предизвикателство със странни превозни средства.



До днес си мислех, че едноколесните велосипеди са атрибути на клоуните в цирковото изкуство или удобен начин да впечатлиш някой в някой събор например. Е, вече знам, че това са истински превозни средства с разностранно приложение и са особено подходящи за дълги и стръмни изкачвания. Освен това не заемат много място вкъщи и лесно се превозват с кемпер.



Наоколо все още е зелено и изкачването все още е поносимо. Уханието на гората и влажността от реката дават едни перфектни условия за изкачване на прохода с колело и поне в началото на деня това е най-хубавото, което може да ни се случи в този колоездачен тур.

От много захласване наляво-надясно загубих представа къде е Жорж и въобще не знам дали аз съм пред него, или той пред мен. Знам обаче, че е толкова надъхан да изкачи този проход, че със сигурност не би се отказал. Аз също.
Наоколо продължават да се мяркат хора, които с нещо ще привлекат вниманието ми. Я с играчка по велосипеда, я с някой мъжки атрибут затиснат между седалка и женско дупе например.





Участниците са от всякакви възрасти и пол (без различие в расата), като дори тези които още не могат да карат велосипеди също са тук. Майките им ги теглят в специални колички, докато те още спят или смучат биберон намазан с пчелен мед.



Има и инвалиди без крака, мъже и жени над 80 и всякакви други хора, на които колоезденето и връзката с природата им е страст и не могат без тях.





От време на врем пътят минава през нещо като малки крайпътни заведения и хотелчета на фона на заснежена планина. Лято е, но височината си казва думата и веднага се сетих, защо Жорж си взе полареното яке, а аз пак сглупих с тънка ветровка, която променя само цвета на дрехите ми.



Онази с патето колоездач на главата пак ме надмина. Яд ме е. Направи го без никакво усилие и за това още повече ме е яд. Нищо, след малко спирам да снимам и само ще карам, пък да видим дали няма да надмина някакво си пате – колоездач…



Така се бях засилил, че профучах покрай още един интересен участник, който търкаляше не гуми на велосипед, а някакви ролери поставени върху ски за сняг.



Виждал съм ги и у нас тези „писалки“ за лятно ски бягане, но никога не съм си представял, че са удачен начин да превземеш един високопланински проход. Все пак не се изненадах изобщо ако въобще може някой да ме изненада с всичко, което видях до тук. Все пак още не е прелетял над нас Карсон с перка на гърба или друг чудат участник яхнал реактивна ракета, но пък и има още много до края.
Наклонът на пътя рязко се промени и изкачването взе да става трудно, даже много трудно. Добре, че в далечината се появи силуета на някаква палатка, под която се очаква да раздават освежителни напитки и е удобно място за почивка.



Спрях естествено, че от началото на старта в Стелвио това ми е първото спиране, а и изкачването нагоре въобще не изглежда да е дори в средата си.
На пункта се оказа, че не раздават чай, вода и ободряващи напитки, а … фланелки с маршрута на прохода и логото на националния парк Стелвио. И не ги раздават, а ги продават срещу само 40 евро за брой. Учудващо, но доста хора се събличаха и хвърляха своите в специални кошове, купуваха си от тези с лика на прохода и доволно продължаваха нагоре. Аз пък погледнах моята, погледнах тяхната и веднага реших, колко по-хубава си е моята, не само защото нямах 40 евро в мен. Освен всичко моята съм си я купил от Сантяго и ми носи много повече вело-спомени от над 15 дневно каране на колело в Испания.

От близо разпознах и тази размазана информационна табела. Видях общо четири подобни по-надолу и чак сега се светнах, че това двуцифреното число е номера на завоя заедно с надморската височина. Демек още само 44 и съм горе.



След този уж подкрепителен пункт се сетих за сутрешният допинг на колоездача Жорж и се замислих, че май сгреших за дето не си взех и аз.



Пътят след този 44-ти завой започна рязко да променя наклона си и карането стана почти невъзможно. Точно тук дозата кофеин би помогнала много и съм сигурен, че моят съотборник ще превземе с лекота това нелеко препятствие.

[kvp155]

Продължавам нагоре с чувствително по-бавно темпо, а на една ръка разстояние около пътя са покарали хиляди Рижики. Учудващо е колко са много и как никой не ги бере. Пробвах ги и сурови, но точно този вид не са особено вкусни и дори не беше нужно да търся място за тях по джобовете. Пържени с яйца са далеч по-вкусни.



Точно тръгвам пак нагоре и от завоя зад мен се чува приятна италианска музика от 90-тте, силно надута от някакво скрито говорителче. Обръщам се и пак изненада: някакъв интересен субект с къси гащи, джапанки и колело тип „Балканче“ във видимо най-доброто си настроение си тананикаше нещо в ритъма на музиката и без никакво напрежение въртеше нагоре.



Разбира се, колелото му поне е със скорости, но все пак ме изуми с идеята си за изкачване точно с такъв велосипед. Онези по-екстравагантните участници с всякакви щури превозни средства отдавна обърнаха надолу, но този учудващо е стигнал доста напред, че дори няма вид на изморен и като нищо ще се качи до горе.
Малко след него пък дойде краят на италианската песен и началото на тандемният начин за изкачване.



Мъж и жена на възраст около 45 въртяха доста напористо своето двойно колело и събираха любопитните погледи на другите, освен с необичайният си велосипед и с това, че доста трудно се вписваха в кривата на завоя. Не си личи от снимките, но някои от завоите буквално са като стъпало и съм сигурен, че с подобно дълго колело ще трябва да се мине само по външната част на пътя.
Побързах да се кача на колелото и да продължа нататък, че все пак пътят е затворен за автомобили само до някъде към 19:00ч и ако спирам на всяко интересно за снимане нещо, току-виж времето ми свършило и не е ясно как ще се прибирам.

Нагоре пак следва само баир и много завои. В далечината ми се стори, че видях „първа сигурна сума“ и това е някакво хотелче до което се вие дълга опашка за вода.





Почти не видях някой да подмине крайпътната чешма с животоспасяващата течност без да спре и да напълни бидоните. Моите също са празни, но и да не бяха студената ледникова вода със сигурност е за предпочитане от тази която си наляхме отдолу. Сигурно е същата де, но тази е по-прясна и по-студена.





Приятно ресторантче на точно 1875 метра надморска височина с уникална тераса, гледаща точно към ледника. Никой не видях да сяда за по шкембе чорба с много чесън или супа топчета, но вероятно утре ще го направят. Само баба Дитрих гледаше към „монумента“ с боклуци хвърлени от невъзпитани туристи и се чудеше кой да порицае. Аз няма да съм между тях, не само защото нямам нищо за изхвърляне, а и защото съм примерен гражданин на една високоерудирана държава.





Встрани от пътя пък мярнах онази седалка с висящите изцедени тестиси, която носеше някакво женско дупе, но къде беше то не стана ясно. Може и на баба Дитрих да е, че съдейки по външността ѝ сигурно е смляла доста месо през живота си. Но стига глупости си помислих и отново яхнах моето си колело.



Жорж не знам къде е и той не знае аз къде съм. Мисля си колко по-приятно би било да се забавляваме заедно изкачвайки прохода и коментирайки всичко което ни заобикаля в това наистина приятно преживяване, но темпото и интереса на двама ни явно е различно и това от само себе си доведе тази раздяла. До момента де изпитвам някакви особени болки където и да било и съм сигурен, че и с него трябва да е така. Демек, трябва да успеем в това начинание дори ако трябва да бутаме до горе.



След още няколко завоя и в далечината отново се появява нещо, като пункт за продажба на фланелки, но този път за моя радост фланелки нямаше, а всякакви подкрепителни напитки.




Много са и са достатъчни за всички, и съм толкова жаден, че ги подкарах наред. Откроих няколко вкуса, които определено са доста добри. Това ягода, това червена боровинка, ябълка, лимон и още някакви странни напитки, които не разбрах от какво са, но също ми се сториха вкусни. И не са като нашите натурални сокове, а някак по-воднисти, което дава възможност да се погълнат повече.



Правилният енергиен и воден баланс е важен в случая и организаторите са съобразили ободряващите напитки именно с това.
Интересното е, че за участие в това изкачване не се плаща никаква такса, а всичко по подкрепителните пунктове е безплатно за участниците. Богата държава. При нас не е така.

Тук някъде в тълпата видях и от онези грозните и скъпи фланелки, които добре, че нямах пари и не си купих по-долу. Ами нищо особено не са за цели 40 евро.

[svstoychev]

Тази година в Джирото бе предвиден етап с изкачване на Стелвио и докато коментаторите разказваха за този празничен ден без автомобили на прохода, се размечтах и аз някой път да го кача с колелото...
А Вие, Колега, вече сте се окичили с това великолепно постижение. Респект

[kvp155]

[kvp155]

Нататък продължават онези фиби затворени между дебелите каменни зидове, които на места достигат височина по над 3-4 метра. На няколко места видях издълбана годината на градеж на тези големи каменни блокове – 1903г. Странно е усещането, че отгоре върху зида минава път и някой се движи точно над главата ти. Но пък е красиво …









Растителността отдавна оредя и боровите дървета въобще не се срещат. Само малки клекове, камъни и типично поизсъхналата за такива места трева. Времето е спокойно и топло, но все по-често се усещат леки пориви на вятър, който постоянно мени посоката си. Не е силен, но е достатъчен на места да направи карането още по-трудно.

Вече не си спомням от кога не съм виждал табели с номерата на завоите, но след един от последните такива в по-ниската част на планината напред се откри панорамна гледка към върха и оставащите серпентини. Красиво и леко страшно изглежда, като знам, че по всички тях трябва да премина само със собствени сили.



Не изглеждат никак лесни и никак малко, но след като целта се вижда значи може да се пипне. Така съм чул от мечо Пух, а той казват бил голям мислител и аз много му вярвам.

Пунктове няма отдавна, но е добре, че в района вода има достатъчно от всякаквите потоци наоколо. Често за да я достигнеш трябва да се покатериш малко, но пред това да ти пресъхне гърлото и да колабираш на пътя усилието си струва. Не ми се наложи да се катеря, че имам големи бидони, но доста хора го правеха.



Иначе, като във всяко организирано мероприятие, което крие рискове за здравето на хората поне на няколко места видях спрели линейки в готовност да окажат помощ на човек в нужда. Май нямаше такива, че хората караха много възпитано и внимателно, но те травмите не стават само от това как караш.
Достигам и поредният освежителен пункт, на който освен за новия сок от горски плодове, разбрах и за новите 14 завоя, които ми остават.





Не изглеждат много на фона на общите 48, но тези са едни от последните и са в най-стръмната част на трасето, затова все повече се замислям , дали ще ми останат сили. Все пак сме дошли от доста далеч за това изкачване и нямам никакво намерение да се отказвам, макар и тялото ми да е на друго мнение. Все още обаче аз съм му господар и затова място за отстъпление няма – пълня нови два литра плодова напитка в стомаха си и продължавам нагоре.



Нататък взе да се появява и сняг, което е сигурен белег, че наближавам ледника. Разбира се, пак следват завой след завой и след него пак завой… Вече нито ги броя, нито ме интересуват колко са точно. Всъщност дори не знам за какво са сложени тези табели, освен за нещо свързано с поддръжката на пътя. Някак обаче доста стряскащо и обезкуражаващо изглеждат числата на табелите и с тях изглежда, че нямат край тези дълги и тесни фиби. Сигурно точно така влияят на психиката на много от участниците, които без никакво притеснение обръщаха велосипедите си на средата на пътя без да са стигнали до върха приключваха с това вело-приключение. И аз си го мисля от време на време, но още имам сили и единственото което ме държи е, че щом се обърна назад и мога да погледна всичко постигнато. А то за съжаление освен на една ръка разстояние, изглежда и някак съвсем малко …



А дали е точно така може да разбере само някой, който е бил тук със собствени сили, а не с чужда помощ, като тези с е-байковете например.



След още няколко завоя пък се появиха някакви разхвърляни на пътя табели, които указваха, че скоро някой ще ни снима за спомен.



Предприемчиви фотографи са инсталирали на няколко много подходящи места в края на трасето автоматични фотоапарати. Така всеки който премине през сензорите край пътя бива сниман без дори да разбере, а на върха в специално студио може да си вземе снимките, разбира се, срещу заплащане.

Аз пък си направих най-размазаната снимка на фона на последният завой след който дори с пълзене, но бях сигурен, че ще стигна до края.



От тази табела се открива страхотна панорама към част от последните завои, които са толкова респектиращи, че с голям кеф постоях и се насладих над тях. Превзел съм ги и това! Нещо, като да си постигна нещо, нищо, че то е едно голямо нищо …



Все пак надписите на асфалта бяха достатъчно красноречиви, че всъщност нищото е нещо: само 100 метра до финала …



И стигнах …



И други са стигнали, макар с помощ от литиево йонни батерии …



Аз обаче стигнах само с няколко литра тукашен сок и планинска вода, и определено съм горд със себе си. Не само защото се качих до тук, а защото се включих в това вълнуващо преживяване, което ми донесе едно голямо удовлетворение и наслада, която трудно може да се опише.



Проходът не е нещо непосилно за човешките възможности, дори напротив, но участието вкупом с много други ентусиасти дава на мероприятието един различен облик и усещане. Цялото това жужене на стотиците, че дори хилядите участници, усмихнатите физиономии на хора от различни възрасти и пол, дошли тук водени от една и съща страст е нещо много приятно. Да съм тук сред всичко това е едно незабравимо усещане, което ще помня дълго време и благодаря на Жоро, че ми пусна мухата за това участие. И той трябва да ми благодари, че му се вързах и заедно решихме да го направим. Благодаря ти Жоро!

[nelim]

Браво Косьо, много готино.
Имам обаче един въпрос, как се връщате после?
Предполагам ако пуснат всички да се спускат надолу с 200 по тия наклони ще стане мазало, особено с останалите дето се качват, пък и не си споменал да си срещнал някой летящ холандец на изкачване, та не се сещам как се прибрахте при кемперите?

[Trifonov]

Браво!!!
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[kvp155]

[Роси и Стоян]

[PirinVania]

[disco дядо Петьо]

Браво,Косьо!
Младото,си е младо.
Чакам с голямо любопитство да разбера какво става с Жорката!
Ще се изкефя ако той вече се спуска от другата страна.

[kiko_n]

Евала ! и за спортния дух и за дар словото да опишете по този вълнуващ начин
цялото това приключение .
... а за баба ти Дитрих месомелачката как съм се смял ...

[kvp155]

Разбира се, миг след като стигнах до горе се обадих по телефона на колоездача, не за да се похваля, а за да го окуража, че всичко е постижимо и всичко е възможно. Намерих Жорж само на около час след мен в чудесен тонус и никакво желание за отказване, което много ми хареса. Някак се почувствах двойно по-удовлетворен, като знам, че той е от хората, които много лесно се отказват, а сега със сигурност ще успее.

Докато го чаках на върха се разходих наоколо за опознаване на района няколко снимки от високо. Мястото на върха е нещо като малко площадче пълно със сергии и заведения за бързо хранене. Претъпкано е от хора, което вероятно не е обичайно, но днес поводът е различен и всичко изглежда напълно нормално.



Видях в тълпата и онзи италианец с джапанките и „Балканчето“, което определено ме изненада. Щеше ми се да му стисна ръката, но докато сляза при него и онзи отпраши на някъде.
Забелязват се още няколко неголеми сгради приличащи на хотели и естествено два-три по-големи и препълнени ресторанта. Навсякъде е пълно с коли вероятно на участниците, които предвидливо са ги оставили тук, а не долу. Кемпери обаче няма, сигурно заради многото знаци показващи, че къмпираето е забранено.



Ледникът е някъде в далечината зад мен, като до там е изградена въжена кабинкова линия и при интерес всеки може да се придвижи до него. Не видях да има много желаещи, но все пак ентусиасти не липсваха.



Усещането да погледнеш този проход отгоре и да се насладиш над тази величествена гледка е нещо много приятно, още повече като знам, че съм го направил с колело. Хиляди пъти предпочитам това състояние и усещане, отколкото да гледам филмче правено с дрон, който вижда онова, което аз не мога да видя, а после с разни машинации се представя по-красиво отколкото е. Не знам защо, но някак лъжовно ми изглежда пред това да видя всичко със собствените си очи.



Само крачка назад и полетът над тази красота ще е неизбежен. Сигурно е красив начин да приключиш с живота си, на аз внимавам да не ми се случи, че има още много места на които ми се ходи и някак ще е жалко да си отида преди да съм ги посетил…

От другата страна на върха гледката е доста по-невзрачна, макар това да е зелената Швейцария към която сме тръгнали.



И до днес не съм убеден дали Италия или Швейцария е по-красивата страна, но тъй като много ми харесват и двете ще ги класирам наравно.

А докато се мотая наоколо трупайки впечатления от невероятните гледки, които са във всички посоки на света велосипедистът Жорж ме изненада с бързото си пристигане. Заедно пообиколихме същите места на които вече бях стъпвал, нащракахме по около 100-на снимки и притискани от времето, в което ще отворят прохода за автомобили и съответно затворят за нас, просто решихме да се спускаме надолу. Преди това се увековечихме заедно пред табелата на прохода и естествено си пожелахме да не сме тук за последно.



Наметнахме ветровките, стегнахме каските и ръкавиците, и поехме шеметно по завоите надолу. Е, за по някоя снимка поспирахме тук-там, но в общи линии доволно се насладихме на скоростта и усещането от постигнатото.



После спряхме чак на първия по ред завой в посока изкачване, точно до буйните води на онази река от ледника. Жоро много държеше да има снимка тук и му направих. Даже му я качвам във форума, да си я гледа.

[loveforever]

Стелвио - и градчето и прохода са чудни и неповторими, красиви и вълнуващи. Който не ги е видял и усетил само той не е бил завладян от очарованието им.
Аз като човек лишен от спортен дух минах и гледах прохода по мързеливия начин - с кемпера. Въпреки това изживяването беше страхотно. Макар и само като наблюдател успях да се почувствам част от това мероприятие, да се докосна до атмосферата му, да почувствам еуфорията и ентусиазма на участниците, да се радвам заедно с тях.
Уникално и незабравимо!
Респект и поклон пред всички дръзнали и успели в това предизвикателство!
Браво!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Денят преваля и въпреки, че сме съвсем близо до селото все пак има реална опасност да пуснат движението преди да сме стигнали. Не за друго, а защото се бях зарекъл, че на връщане ще спра да разгледам онези чудати статуи и беше важно да стигнем при тях по светло. После дори и да пуснат движението ние вече ще сме извън опасните завои и няма да има никакъв риск да се приберем до кемперите дори и по тъмно.











На мястото сме и се оказа, че собственикът на всичко това го е превърнал в музей на открито и срещу скромната сума от 1 евро можем да се разходим из странните и страшни вещи, които той с такова старание е подредил.





Ето го и чудатият собственик, който щом разбра, че някой се разхожда из покоите ми и тутакси се появи усмихнат от някъде. Веднага започна да говори бързо на неговият си език и след като го посрещнах с неразбиращата си усмивка, човекът просто ме поведе измежду находките и творенията си.









Толкова много експонати не съм виждал в нито един музеи по света. Всичките са различни и за всичките има някаква история на сътворяването им. Това поне го пишеше до някой от експонатите, както и годината в която са направени.







Чудат и много интересен изглежда да е този творец, като може би повечето творци, но за съжаление не можах да разбера нищо за него освен, че се казва Кунтер Лоренц. Странно име, което не изглежда да е с италианки корени, но те тук сигурно всички са така.



От другата страна на пътя е още по-странната къща на този творец, която не е отворена за посетители, но дворът ѝ ми се стори достатъчен за да си представя какво може да има вътре.







Жорката пък категорично отказа да се разхожда из тези странности и търпеливо ме изчака отвън, като дори не искаше и да ме снима на фона на всичко това, но след хилядите кандърми най-накрая склони.



От тук надолу сме само на няколко километра до кемперите, които разбира се не се оказаха никак трудни за преодоляване и само след 10-на минути се озовахме в центъра на една голяма софра. Нещо като закриваща среща от страна на домакините решили да устроят кулинарно тържество на всички участници и гости на селото.



И разбира се, за къде сме без оркестър…



Приятно измислено и приятно реализирано се оказа всичко и няма как да сме недоволни с Жорж, след като изпитахме това невероятно усещане, да сме част от едно наистина запомнящо се вело-приключение и то насред този несравним по красота проход.

Прибираме се по къщите с гордо вдигнати глави за нещо постигнато, но и леко гузни, че сме накарали останалите да бездействат, докато ние си правим кефа. Е, оказа се, че не е било точно така щом децата са намерили какво да правят цял ден, а майките им никак не са скучали.







Вечерта на по чаша тукашно вино обсъждаме плана за следващия ден и категорично заявяваме с Жоро, че това което видяхме ние не трябва да остане само за нас, а е редно да бъде споделено с всички. И макар да не е същото, като гледки през прозореца сме единодушни, че ще останем да спим на този паркинг не само защото сме уморени, а и защото няма да е честно само ние да сме видели тези красоти, а за другите да е една обикновена нощ в кемперите, докато ние се придвижваме към следващата точка от пътуването ни.