kemper-club forum

[Eli-Niki]

Браво момчета! Пожелах го още по-силно!

[kvp155]

[kvp155]

Вече 1-ви септември! Начало на нов ден, нова седмица и нов месец. И на нас всичко ни е ново и направо се чувствам прероден след вчерашните незабравими емоции, които ми донесе това изкачване. Толкова ми хареса, че се чудя, кога точно трябва да го повторя пак?!

Според тукашното време часът е точно 07:00 и това е точно подходящият период за превземане на прохода с кемпери. Хем ще е достатъчно светло за разглеждане, хем се надяваме да няма много коли през прохода, че разминаването с тях по завоите със сигурност знаем, че няма да е възможно.



А навън се изненадах отново. Втора нощ прекарваме тук, а чак сега разбрах, че в близост до нас има странна ябълкова градина. На нея ябълките не растат на дървета, а пълзят като краставици по някакви конци. И са толкова едри и сочни, че не се сдържах и си откъснах няколко. Това заради хилядите упреци които получих от дъщеря ми, но все пак не бих се лишил от възможността да опитам тези странно растящи и изглеждащи много апетитно плодове, дори да ме глобят за това.

Паркингът пък е абсолютно пуст и само малка дървена табелка напомня за вчерашния фестивал.



Интересно, но на никой нищо не са му откраднали, не са разбили стъкло, не са ни замеряли с предмети … въобще тук не се краде и е много спокойно!
Това е голямото откритие, което не аз, а Жоро го направи и побърза да сподели, че очаквал това спокойствие да го има, но само в Швейцария.
Зачудих се, защо да е само там след като със спокойната държава ни дели само един баир, но на тази тема сме на съвсем различно мнение и в случая важното е, че Жорж се съгласи, да не спим по къмпинги, а където ни видят очите. Разбира се, това важи само за Швейцария и за никъде другаде, макар да ми направи вече първия компромис със Стелвио.

Така подкарваме тежките машини по пътя към прохода и се молим да не се засичаме с други превозни средства по завоите.



На указателната информационна табела за прохода тукашното АПИ ни информира за статуса на пътя и за ограниченията в него. Има такива за максимална скорост, за дължина, и за широчина на превозните средства пропускани през него. Каравани не се допускат, както велосипедисти и пешеходци. Ние отговаряме на всички изисквания, а и на мен съединителят ми е чисто нов, така че смело поемаме нагоре пък после ще му мислим.









Жоро е пръв да пробива напред и да свири по завоите, че ние сме доста по-дълги и тромави, а и някои завои ще трябва да ги правим с маневра назад.
В началото знам, че всичко е по-лесно и винаги изглежда така. Коли не липсват, като обаче шофьорите им са много толерантни и щом се видим с някой, спира и ме изчаква много преди завоя. Жените и децата пък само се местят ту от едната страна на кемпера, ту от другата и само да цъкат с уста пред тези наистина красиви гледки.









На някои места в края на завоите или другаде са направени аварийни уширения за разминаване, на които давахме почивки на возилата от тежкото натоварване.
Някъде от средата нататък карам само на 1-ва предавка и не че така ми се иска, но няма никакъв шанс за по-голяма. Да не говорим, че на няколко пъти се засичам с непредвидлив шофьор, който въпреки че ме вижда не спира да изчака да взема завоя и това налага аз да спира в самия него.
Нашият кемпер е невъзможно да се впише в почти всички завои от горната част на трасето, без да навляза в насрещната лента, и когато там има някой недосетлив водач се налага да спра и да тръгна отново, но вече с маневра назад. Нещо изключително трудно и натоварващо всички възли на този и без това претоварен кемпер. Не ми се мисли на какво са изложени, лагери, зъбни предавки, двигател и прочие, но машината се справи блестящо.
Кемперът ни е с два резервоара за чиста и мръсна вода и никога нямам притеснения за недостиг. На Риболовникови обаче е с по един и вече е почти празен, та на един поток стратега Жорж видял удобен начин да го допълни. Място за спиране има само за него, затова го разминах и продължих нагоре, някъде до първото възможно място за спиране на два кемпара.





Докато ги чакам и малко преди да дойдат аз вече обикалях района в търсене на интересни гледки наоколо, когато изведнъж шум от падащи камъни точно под мен заостри вниманието ми. Погледнах нататък и не видях нищо от което може да идва подобен шум, като първо си помислих, че е обикновено свлачище. Вгледах се обаче по-добре и разпознах един стар приятел на тукашните поляни, който без страх и уплах ме гледаше по-любопитно отколкото аз него.



Това е алпийски мармот, каквито тук се срещат много често и дори щом се похвалих на дошлите малко по-късно риболовци те в един глас споделиха, че ще ни водят на едно място дето при предното си идване имало цяло семейство.
Докато си почиват машините или по-скоро докато се наслаждаваме на гледките, че това е водещото в случая, покрай нас започнаха да преминават всякакви странни возила. Проходите често са място на което се доказват възможностите на всякакви превозни средства, а отделно са и едно много красиво и романтично място, и предполагам именно това води тук много собственици на мотоциклети, ретро автомобили и расови спортни машини. За по-малко от час и то в понеделник сутринта покрай нас прелетяха какви ли не от тези екземпляри.











Не се бавим много и продължаваме нагоре, че на върха ни очаква опознавателно-фотографска мисия, че все пак измежду нас има дама с такива наклонности и няма да е честно да не доставим удоволствие на всички участници. Оставяме я на спокойствие да нащрака няколко ленти с художествена фотография, докато ние си снимаме тривиални и скучни неща, като италиано-швейцарския каменен ресторант, кацнал точно на върха на планината.





Все пак не пропускаме и най-сниманата гледка на последните няколко завоя, които са нещо като емблемата на прохода. Ето я.

[s_s1]

Най-накрая пътеписа започни и всички ние пътуваме с Вас. През мар месец 2018 г се моткахме по тези места, но от проходите само Стелвио беше затворен.

Очаквам Вашето продължение с огромно нетърпение!

[nelim]

Последната снимка е ТОП, хем е снимка.. а представям си на живо какво е.. пък и като се сетя, че сте го минали с колела, направо шапка ви свалям.

[kvp155]

Е, толкоз за този красив и наистина романтичен проход Стелвио. Тръгвам си обогатен и с това, че вече знам на кой носи името очарователният автомобил „Алфа Ромео Стелвио“.

От другата страна на планината пак си е проход, но много по-лек за преодоляване, не само защото е спускане, но и защото завоите са далеч по-малко и някак не толкова остри. Отделно е пълно с лилави крави, които не знам защо, но не се казват Стелвио, и за които е известно, че не могат да се катерят по стръмни и каменисти пътеки, като мармотите например.



Хълмовете са едни такива плавно прихлупващи се един върху друг, обширни и много зелени. Напомнят за нашите си Централни Родопи, но малко по-грозни. Нищо, ще се спуснем на място да видим как са.









Долу се установи, че нашите селски къщи леко отстъпват на тукашните, че тези макар и стари са някак по-чисти и добре поддържани, но по природа май нашата си е по-красива. Поне в тази част на Швейцария ми се стори така.













Вече няколко часа пъплим нагоре и после се спускаме надолу, после пак нагоре и пак надолу и така, докато не стана обедно време. И логично в такива случаи се оглеждаме за подходящо място за почивка. Никак не е трудно да си избереш сред многото такива, но защо пък да не наблюдаваме красива долина през прозореца например, докато като се храним.





За някой обаче питателната храна е напълно достатъчна, докато за други любовта им дава достатъчно енергия и могат без натурална храна.



Завиждам им явно и много им се радвам на тези двамата, а и на всички които успяват да запазят дълго това особено чувство в себе си.

[kvp155]

Нататък продължаваме по красиви и добре поддържани планински пътчета да се мушим напред-назад, докато не се озоваваме в един известен град като Давос. Тук знаем се провежда Световния икономически форум и че дори ББ е участвал в него. Градът обаче ми се струва, че е много по-известен като планински курорт и ски-център, отколкото с този ББ и неговият форум.







В подобни планински градчета хората знаят, че за да се изхранват от туризъм е добре да измислят и нещо, което може да се практикува не само през зимата. Тук особено е популярно даването под наем на специални велосипеди за спускания. Всичките ски влекове в района са преоборудвани за велосипеди, които лифтовете качват туристите по върховете на пистите и от там всеки се спуска шеметно надолу, ако му стиска и въобще може де. Ако не, си носи колелото на гръб.







Мисля си, че няма да е лошо да го пробваме и това, но по всичко личи, че няма да е точно сега. И нищо, че само се оглеждам търсейки място за спиране, но не заради велосипедните спускания, а защото в този красив град има и едно още по-красиво езеро. За съжаление не намерих място за спиране на два кемпера, че дори не можах и да го снимам, но все пак трябва да е ясно, че тук има прекрасно и чисто езеро, което заслужава внимание.

Продължаваме нататък, докато Жорж-стратегът отново излезе с добро предложение: видял е на картата, че се движим много близо до границата с Австрия и само срещу отклонение от 40 километра, можем да заредим на много по-ниска цена. Горивото ни е на привършване и кой ли не би се съгласил на подобно предложение, още повече, че отново ще влезем в ЕС, а там се знае и Нет-а е почти безплатен. На нас не ни трябва, но хората подчинили живота си и обвързали се завинаги с е-устройствата това е много важно.

И подкарахме след навигиращите указания на нашата Богдана и на тяхната Наташа, като и двете дами са единодушни, че ще ни преведат през нещо като „иглено ухо“ на някогашната военна граница.





Никой дори не предположи, че ще имаме като бонус посещение на една непредвидена държава стига обаче да успеем да се промушим през портата ѝ. И понеже никой си нямаше и представа, къде точно се намираме след кратка справка се оказа, че за малко ще влезем в една миниатюрна държава с площ колкото половин София и население колкото Монтана. За разлика от това пък е държавата-банка, като на тази малка плащ оперират над 15 финансови институции, които с приходите си издържат цялата държава.



Промушването стана доста трудно, защото височината на портата е 3.10м и се наложи на всеки от кемперите да стои по някой навигатор и да направлява шофирането, да не би да оставим по някой солар на свода на портата. Все пак сме вътре и сега ясно може да се види, че тук някога е имало нещо като граничен пункт. Има и дълга каменна ограда, а пред нея дълбок ров, като тези около отбранителните замъци.

Малко по-надолу пък е истинската граница, която днес изглежда ето така





Просто няколко пилона със знамена и герба на всяка държава. Ами да, и на мен ми изглажда напълно достатъчно …

[s_s1]

С нетърпение попивам всяка част от Вашия пътепис.Много увлекателно разказвате, снимките също са невероятно добре.

Имам и един малко страничен въпрос не само към Вас, а и към всички, които четат: Опитах се да начертая пътя на Вашето пътуване, гугъл мапс казва, че не може да намери път през прохода Стелвио.
Въпросът е от кога до кога е затворен? Зависи ли от конкретното време или есента има точна дата за затваряне?

[kvp155]

Като всеки проход така и този е с ограничено придвижване през зимните условия, като не мога да потвърдя дали и до кога е затворен, но в началото му има светеща информационна табела, която информира за статуса на пътя. Факт е обаче, че някъде към върха имаше и друг път, който явно идваше от друг проход и този път беше затворен с бариера. Т.е. движението в тези планински проходи е строго регламентирано и това особено важи за зимните месеци.

[Роси и Стоян]

[Роси и Стоян]

[kvp155]

[kvp155]

Всъщност подарихме си тази лихтенщайнска изненада, заради факта, че на навигациите бяхме дали отметката, да се избягват платените пътища. Това се наложи, защото след влизането ни в Швейцария през прохода Стелвио се оказа, че няма от къде да си купим винетки. После спускайки се до първото село на една малка бензиностанция човекът учтиво ни обясни, че за „сините“ пътища в Швейцария не се изискват винетки. Така по-късно подкарахме към Австрия, заради празните резервоари и по-ниската цена на горивото и кой да се сети, че отметката за таксуваните пътища си е останала.

А в Лихтенщайн освен банки не липсват и забележителности, като една от тях е толкова забележителна, че я забелязахме още от високото.



Слизаме долу и по нюх напипваме пътя до замъка без въобще да знаем нито къде точно е, нито какъв е. На място всичко се изясни.





Чака ни безплатен паркинг в основите на парка и чисти тоалетна с топла вода. В страни от него малко езеро с диви патици.



Спокойствие и тишина е обзела цялата околност и не се забелязват никакви хора. Съмнително тихо е все едно сме в гробище, а замъкът е точно над нас. Доста стръмно е до портите му и умореният от изкачването на Стелвио колоездач, веднага предложи да остане и да охранява кемперите. В такива моменти казва, живата охрана е много важна затова никой не бе в състояние да го накара да гледа някакъв си замък пък бил той и средновековен.

Докато се подготвяме за мини изкачването, мини човекът ми пак изчезна някъде и този път вече ще изяде пердаха. Намерих го да съзерцава езерото с патките, гордо държейки в ръце фас от пура, който никой не разбра от къде е намерил.



Чудесно му казвам, вече имаш два повода за дърпане на уши – един за изчезването и един за събиране на фасове. Той пък веднага ми опонира, че за първи път виждал такова нещо и въобще не е знаел какво е, но от едно детско бил видял, че се пуши. Запуших му един зад врата и започнахме с изкачването до замъка, което се оказа не много лесно. Доста е стръмно, макар и хората да са изградили каменни алеи във вид на спирала, които обикалят около цялата постройка и така преодоляването на височината става по-неусетно. Най-накрая сме пред портите и се оказа, че за посещение е отворена само градината му.



Това всъщност е един истински средновековен замък и седалище на княза, което е строено някъде през XII век. Кулата му е висока 15 метра, а защитните му стени са с дебелина от поне 4-5 метра. Интересно, но този замък се отваря за посетители само веднъж в годината и това става на националния празник на Лихтенщайн, който е на 15 Август.



Само една двойка влюбени младежи и ние са оказахме посетителите на двора, от където се откриват чудесни гледки към градчето.







В ниското пък е друга една кула с камбанария и часовник, която се оказа, че е на храма в близост до … гробището.









Интересно и много чисто се оказа това гробище, като до всяка алея с паметни плочи имаше голямо каменно корито с чешма. А цветята са толкова много и толкова разнообразни, че сякаш не сме в гробище, а в ботаническа градина. А бе направо с кеф да си умреш тук.



А и на хлапетата много им хареса, и едвам ги усмирих в гонениците по алеите.
На връщане към охранителя на кемпери пък децата намериха някакво малко създание, което едвам ги убедих, че в никакъв случай не трябва да взимаме с нас. Не за друго, но на границата проверяват за контрабанден износ на редки животни и ареста ни е почти сигурен.



За компенсация им позволих да си поиграят в парка с чучулигите, че то не може само за нас да има кеф.



И да, това горе е специален пилон на поне 15 м височина, който е направен специално за гнезденето на дивите птички. Успях да го разбера чак когато приближих с обектива този странно изглеждащ и щръкнал в нищото покрив.

[kvp155]

Охранителят на кемпери както винаги се е справил блестящо и никой не е посегнал на имуществото ни, докато той е опънал и двата си крака в алковена, и така се е унесъл, че дори не иска да тръгваме. Все пак целта за днес не ни е този случайно посетен замък, а началната точка за хижата Ашер. Същата, която от поне година сънувам и това щото онези двамата от Бургас само на това са способни – вечно да тормозят съзнанието ми с хубавите места, на които постоянно обикалят.

Ето вече караме из няколкокилометровата държава, през която дори кемперът ни не успя да загрее докато я преминем и хоп ето ни на австрийската бензиностанция. Жорж се оказа абсолютно прав и цената на горивото е значително по-ниска от тази в Швейцария – само 1.168 евро. Пълним догоре и стъпваме отново напред към страната на лилавите крави.
Пак сме без винетка и пак сме по „сините“ пътища, и пак са чудесни, и пак както всички в тази страна.

Денят преваля, а кравите знаем си лягат рано, което обяснява, защо не срещаме нито една в този наистина селски район, дори и да не е лилава.





Зеленото обаче си е тук и е толкова много, че дори милиони лилави добичета не могат да го изядат. Къщите пък са разхвърляни на големи разстояния една от друга и около никоя няма ограда. Как разбират собствениците, до къде на кой е земята не ни става ясно, но това не вълнува никой тук.





Времето обаче в Швейцария не винаги е слънчево и това изглежда, че скоро ще го разберем. От час поне е облачно и се кани да завали, но нещо все го спира.



Това не ни притеснява особено и шпорим напред с пълна газ, докато най-накрая спираме насред огромен паркинг в края на някакво село. Точно тук е: 47.284000 9.426460. И не сме го издирвали изобщо, защото предвидливо сме си го преписали от публичната папката на Роси и Стоян, които публикуваха не един пътепис във форума пълнен с подобни координати.

Мястото е чудесно за спиране на всякакви превозни средства. Равно и твърдо на нещо като чакъл е и може да побере поне 200 автобуса. Лошото е, че няма кофи за смет, или по-точно има, но са заключени с катинар. В дъното на паркинга има малък хотел, а извън него безплатна тоалетна с бойлер и топла вода. Оттук утре ще атакуваме пътеката за кацналата в скалите хижа Ашер и онова красиво планинско езеро кръстено Seealpsee. И тъй като не е още толкова късно Жорж – колоездачът предложи да отидем на разузнаване до ресторанта на хотела с някой друг въпрос за утрешните ни намерения. Не за друго, но се прокрадна идеята да се разделим на две групи, като едната да тръгне с велосипеди по един маршрут, а другата пеша по друг. После, среща точно на пъпа на езерото и връщане до долу отново, като си разменим маршрутите.
Още след първото изречение на механджията обаче стана ясно, че планът е неосъществим по две причини: първо - теренът до хижата е изключително тежък и второ - в гората било абсолютно забранено карането на велосипеди! Имало си места и специални алеи в планината, където това е разрешено, но точно на това място това не било така.

Странно ми прозвуча подобна забрана, но това са правовите държави и след като сме на тяхна територия сме длъжни и ще се съобразяваме с установения ред. Така посърнали се прибрахме по кемперите на заслужена почивка пък с ясното утро се надяваме да ни дойде и по-ясна идея, като как точно ще премине следващият ден.

[kvp155]

Цяла нощ не спря да вали от онзи ситният дъждец, който едвам доловимо трака по покрива на кемпера, но каквито и планове да сме имали те вървят към провал.



Облаци, облаци и само облаци. Това е ясното ни утро навън и за капак на всичко дъждът въобще нито е спрял, нито пък има намерение да спира. Да седим по наровете обаче е още по-неприемливо, защото познавам един човек, който се схвана от дивана на седящата група и после дузина лекари го възстановяваха половин година. Точно затова и след кратка беседа с майката на хлапаците и разбира се каката, която е нещо като втора майка, взимаме решение, че без значение дали вали и дали ще спре ние тръгваме. Това е – днес ще се ходи пеша!
Рибарски са на същото мнение с изключение на Боби, който не му се ходело и щял да остане в кемпера.

И тръгнахме. Точно след края на паркинга продължава малка асфалтираната алея, която след около 50-100м се разклонява на две. От това място може да се каже, че тръгват не само тези два, а всички пешеходни маршрути в тази част на планината. И логично точно на това място е поставена една прекрасната информационна табела, от която се запознаваме с всичко, което ни предстои.



Избираме си по-дългият маршрут до хижата, като преди това ще обиколим езерото, като целта ни е да не изминем дори и крачка повече по вече извървян път. Това в случая не се оказа никак трудно, защото хората са създали достатъчно маршрути и за нас остана само да си изберем няколко и да ги обединим в един.

Ето как изглежда всичко



Пътеката започва почти веднага след табелата и тръгва толкова рязко нагоре. Толкова, че само след 100-на метра и сме в най-високата част на зелените пасища.





Колкото и да се успокояваме за лошия си късмет времето си е направо гадно, но ентусиазмът ни е толкова голям, че никакви облаци и дъжд не могат да го спрат.
Някои са вече със слушалки в ушите и с приятната музика са се пренесли в техния си свят, други се гонят по баира сякаш няма никакъв наклон, а ние двамата с Жорж пъплим последни все едно сме качвали Стелвио с колела. Гледката към паркинга е страхотна и ако нямаше облаци дори четящите сега можеше да го разберат. Уви, не е така



Пътеката нагоре е не само маркирана, но и оградена с някаква текстилна лента сякаш хората от управата на този национален парк много ги е грижа да не излезе някой от коловоза.



След по-внимателно взиране в тази тънка текстилна лента се оказа, че в нея има втъкана метална нишка и съвсем скоро се разбра за какво е.
Всъщност докато ние стъпваме бодро нагоре, почти в галоп срещу нас се спуска стадо добре охранени крави, предвождани от млад кравар. От известно време все се долавяха странни звуци във все още мрачното утро и леко специфичната миризма на тези така красиви животни, но никой не предполагаше, че ще се срещнем толкова изненадващо с тях.



И добре, че беше младият кравар който щом ни вида веднага застана с тялото си пред добрите животни и ни осигури безопасно преминаване. Накрая на стадото пък имаше друг също толкова красив и млад кравар, който се грижеше за целостта на дружината и също ни помогна да се разминем без инциденти.



Та по тези метални нишки втъкани в текстилната лента се оказа, че тече ток, който възпира и направлява животните да не ходят където си искат, а само на където ги водят стопаните им.
Краварите пък освен млади бяха много учтиви и тутакси си заприказвах дъщерята, затова как пишейки си с някой чужбински младеж по ФБ например той всъщност може да се окаже заможен кравар, а тя току-виж станала достойно млада краварка. Не ѝ хареса особено идеята и дори разговора, макар аз да не виждам нищо лошо в него и така продължихме ведро нагоре.

Пътеката продължава да е камениста и стръмна, като на места минава доста близо до разни поточета и малки водопади. Никой не им се радва, заради влагата във въздуха и неподходящото време за разходки, но дори и в подобно време природата има своето очарование и е достатъчно красива.



Дъждът продължава да вали и добре, че в кемперите имаме по някой дежурен чадър, та да заприличаме на истински планинари.
Постепенно и някъде в далечината гората започна да оредява и пред нас се показа мъглата. Всеки добър планинар знае, че в гората няма мъгла и затова сега се зачудихме това сирене ли е или мляко, и да режем ли като го ядем или се пие.



Въобще много гъста се оказа тази мъгла и това съвсем сериозно наложи ходене на малка дистанция, като децата задължително са между двама възрастни. Нямам спомен колко дълго ходихме така в тази наистина досадна ситуация, но учудващо никой не съжали, че е тръгнал, нито пък чух някой да мрънка. И с право, защото не след дълго мъглата започна да се разсейва и видимостта стана една идея по-добра. Разбрахме го по ей тази къща, която приличаше на нещо като заслон, че беше отворена и в нея нямаше никой.





Пред нея някой много грижливо беше подредил дърва за огрев, всяко с диаметър поне метър. Как се цепи това чудо не знам, но поне имаше брадва за тези които искат да пробват, дали успешно могат да си накълцат ръцете на две. И от нас също имаше желаещи, но строгият поглед на майките веднага изпари подобни желания и тихо продължихме напред към езерото. И добре, че то се появи съвсем скоро иначе трудно можех да спра опитите за отрязване на ръце.





Всички деца като видят вода и се втурват тичешком към нея, сякаш всеки момент ще се пльоснат по корем. Нашите винаги правят така и този път въобще не тичам след тях да ги спасявам от намокряне, че и без това всички сме мокри. Е, от удавяне трябва да ги пазим и затова с тих краварски вик им пожелах да спрат на място, ако не искат ще се разправяме по друг начин. А те са послушни, но никога не ме чуват и това създава проблем най-вече на майка им.



Езерото макар и частично обсадено от онази прекрасна и гъста мъгла се оказа доста красиво, и само мога да си представям как ли би изглеждало ако времето е слънчево, а на небето има няколко бели облачета. Водите му са кристално чисти и бистри, и доста вкусни. Не изглежда да е много голямо, затова единодушно решаваме, че по-мокри от това в което сме няма как да станем и ще го обиколим по път за хижата.

Тишина, спокойствие и ухание на току-що растяща трева е нещото което се усеща толкова силно, че на човек ме се ще да остане тук завинаги.

Около водите на езерото обикаля малка и чиста пътечка, а встрани от нея и през няколкостотин метра, директно в скалите са поставени странни знаци.









Всъщност за хората които знаят езика сигурно въобще не са странни, а останалите ще трябва логически да навържат нещата.

Разходката на подобни места е много приятна дори когато вали и съвсем неусетно стигаме до края на езерото.
В далечината пред нас на една голяма поляна се забелязват няколко малки къщи, а около тях се мяркат доста от онези нелилави крави.
С приближаването на поляната все по-ясно се вижда, че в тези къщи се живее и въобще не са временни стопански постройки за сезонно обслужване на животните. Подредени гюмове за мляко, лични вещи и свежи цветя по прозорците издават кипящия живот в иначе малките и малко на брой къщички. Какво ли е да се живее тук цяла година ника не е ясно, но явно дивотията суровите условия не пречат на хората по тези места.
А едната от къщите дори е построена буквално в част от някаква огромна канара, като за стена ѝ служи самата скала. Ето как изглежда и отблизо.