kemper-club forum

[loveforever]

След отлагане на пътувания за повече от година заради ковид най-накрая това лято се организирахме да направим и нашето отдавна мечтано пътуване до Испания. Притеснения със самия ковид нямахме, но цялата обърканост и евентуалните гранични ограничения все ни задържаха в родината. От друга страна времето си лети, децата пораснаха и всеки си има вече свой собствен път, което доста утежнява организацията на едно подобно мероприятие. Та, в крайна сметка след един доста задълбочен анализ на действителността преценихме, че ако това лято де идем с децата до Испания това така и няма да се случи. Не искахме да лишаваме и тях и себе си от подобно преживяване и някак решението самичко се намери. Малко претегляне на кой какви ангажименти има, на прогнози и други фактори и ей го на на тръгваме на 27 август.

Страхотно! Дори самата мисъл за предстоящото мероприятие вече ни повдига духа, но преди това трябва да свършим и някои други неща без които не ни изглежда много разумно да потеглим, а именно да се ваксинираме, защото не бихме искали да ни съсдадат проблем или спънки на някоя граница или друго място. Лично аз съм доста скептична към действието на ваксините, но по-иначе стои въпроса с това да не се чувствам ограничена, а заветната черно-бяла картинка ми дава в някаква степен точно това. Много-много не се чудим, явно всички в семесйството сме с такава нагласа и още на следващия ден се "набоцваме", че да може до 27 август да завършим пълния курс и да сме напълно легитимни.
Следват едно-две прескачания набързо до нашето море, че Гърцията тая година също я окъсихме заради същите спънки в пътуването. Но пък след това ще можем да наваксаме и с нея.
И така най-сетне заветния 27-ми идва, петък късен следобед вече пътуваме към Калотина. Освен настроението, което е приповдигнато сякаш и всичко наоколо се радва, защото пътувайки към границата имахме възможността да се насладим на един прекрасен залез.



Тъкмо слънцето залезе и спираме да заредим за последно българска нафта. Там разбираме, че заради ремонт, а и заради немалкото турци прибиращи се в Германия на границата има доста голяма опашка, чака се няколко часа. Жоро веднага прави спрвка с гугъл-приложението за трафик и с малко насоки от услужливите местни полицаи вече имаме обходен маршрут през близките села. Пътуването е доста забавно предвид повечето завои и тесния път, но дупки няма. И така след обикаляне около част, няколко заблудени завоя и малко мрънкане вече се редим на опашката. Най-доволен е Жоро, защото адски много мрази да чака на опашки и това че е спести поне 2/3 от времето за чакане го кара да се чувства найстина много облекчен. Изчакваме си нашето, минава без проблеми проверката, никой не се интересува имаме ли сертификати или не, Един вял поглед на паспортите и толкоз.
Нататък следва нещо като лек автомобилен маратон, защото километрите са много, но пък вече сме 4-ма шофьори и ще опитаме доколкото е възможно да се възползваме от това, без разбира се да поемаме някакви неразумни рискове. Мъжете като кавалери ще карат през нощта, а дамите отиват да "спят" или по-скоро да пазят силите си за сутрешната смяна.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Пътуването през Сърбия и Хърватска по принцип е скучновато и затова сме натамънили да е през нощта, а и така реализираме малко пестене на време, защото както и да смятаме докато стигнем Испания ще си минат едни три дни. От всичкини Боби е най-малък шофьорски стаж, само половин година, но пък за сметка на това е с най-голям мерак да кара и на него се пада честта да е пръв в щафетата. В Сърбия вече пътя е почти изцяло магистрала с много малко изключение, а и вечер когато няма трафик и е спокойно е едно много удобно време за обучение на млад шофьор за това как се пътува с кемпер. Честта на обучаващи се пада на Жоро, който зорко следи и напътства действията на младия водач. Както разбираме сутринта всичко е вървяло много добре но малко след Белград Боби се е поуморил и Жоро преценява че е по-добре да го прати в леглото и той да заеме неговото място. Така по едно време ме буди, защото вече сме стигнали хърватска граница и е време за поредната паспортна проверка. Тя мина относително бързо, съвсем вяло и за мое голямо разочарование никой не пожела да ни види сертификатите, а толкова ги предлагах.
Вече на Хърватска територия е време за следваща смяна. Жоро е поуморен и го пращаме в алковена, а Мариана сяда зад волана. На нея май това и е като запазена мярка, защото откакто има книжка и пътуваме в чужбина все тя кара в Хърватска. Няма и сега да изневеряваме на традицията. Аз пък сядам в ролята на навигатора или по-точно на будния събеседник. Основната ми роля освен да съм и като още едни очи към пътя и обстановката е да се грижа да не му се приспи на водача, а това най-лесно се получава с интересен и увлекателен разговор. И така неусетно се гмуркаме в една много приятна дискусия на всевъзможни теми за които иначе все не ни остава време.
Докато се улисваме в приказки лека-полека съмва, трафика леко да засилва, а утринната мъгла започва да се разсейва от слънчевите лъчи.



Съвсем скоро стигаме и Словенската граница. Отново вяла проверка и никакъв интерес към ковид-сертификатите. Продължаваме като само спираме да заредим гориво и да си купим винетка. Жоро става за малко, но пак го пращаме да си доспива, защото още не сме уморени и продължаваме посока Италия.



Общо взето и Словения я минаваме без да се случи нищо забележително, ама то на магистрала кво ли интересно да има. Там е по-добре нещата да са така, защото ако нещо по-особено се случва, то обикновено е с неприятен привкус. Затова по-добре да си караме скучновато. По обяд стигаме Италия. Малко преди това пълним до горе резервоара със словенска нафта, че италянската е бая по-скъпа, а Жоро сяда зад волана. Макар и този път да минаваме праз Италия по платените пътища трафика е доста неприятен и той най-добре ще се справи с него.



Иначе Италия е чудесна и винаги ми е особено приятно да пътуваме из нея





Нататък километрите уж не бяха много, а все не минават. То не бяха задръствания, катастрофи, на няколко пъти имаше ремонт. Целия ден си отлетя неусетно, докато сме почти в средата на страната. Явно намерението ни да стигнем Франция няма да се случи в рамките на този ден. Леко сме разочаровани от това, но пък като компенсация отиващия си ден ни награждава с още един великолепен залез:



Ще трябва да се ориентираме към място за нощувка и за целта избирам един кемпер-стоп в Сирмионе. Това е прекрасно градче на брега на езерото Гарда в което сме идвали и преди. Жоро е доста добре настроен към места, които са му познати и за които пази хубави спомени. От друга страна може вечерта на си направим и хубава разходка край езерото, че от това пътуване съвсем се схванахме. Речено-сторено.
Пристигаме пред на стопа точно в 9 без 5 мин и се оказа се че сме извадили и голям късмет. Вътре има само едно свободно място, а рецепциониста таман се стягаше да си ходи. Само пет минути по-късно бариерта щеше да е заключена и нямаше да може да влезем. Хубавото е че това не се случва защото кой знае къде щяхме да търсим място за преспиване, което Жоро да одобри, а и всички вече сме достатъчно гладни и уморени. Питаме за цената, но нали италянския се учи още от първи клас в училище та всичко му разбирам на човека. Нещо ломоти, сочи на някъде, показва знаци с пръсти, ама като нищо не му разбирам ... По едно време разпознавам думата "електрисити" и веднага отговарям с "No". После имаше още много неразбираеми за мен думи, сочене на таблото, където се мъдрят разни цифри от по двайсет и няколко евро, ама иди че ги разбери за какво точно са. Мигам аз на пашкули учтиво с надежда все пак да успея да вдена нещо от словесния порой. Накрая италианеца се предава - вади едно листче и пише на него 13 евро. Мерси! Грация! А можеше още в началото така да постъпи. Явно му беше важно да си излее пледоарията.
Взимам си ценната бележка и право в кемпера. Доволна съм от офертата. Ще спим на половин цена, ама то така си е и справедливо - само за паркинг колко да ни таксуват. Тока и водата да си ги пазят за по-нуждаещи се.
Хапваме набързо от чудесните спагети, които щерката е сготвила набързо и отиваме да се поразтъпчем из градчето. Там живота си кипи на макс все едно не са и чували за корони, вируси и тем подобни. Звучи приятна музика, усмихнати хора навсякъде - хапват, пийват, веселят се. Само ако някой иска да влезе на зактито трябва да е с маска.
Така пообиколихме, попроветрихме си и мислите, освободихме се от натрупалото се напрежение от пътя, заредихме се с романтика и италианско настроение и се отдадохме на заслужена почивка с кемпера.
_________________
Магия в лилаво

[s_s1]

Супер!
Отново ще пътувам с Вас!

С нетърпение очаквам продължението.

[loveforever]

На следващата сутрин се будим хубаво наспали се отпочинали и най-вече заредени с много положителна енергия и мерак за пътуване. Ама така е то като идеш на хубаво място и какво друго да ти се случи. Пак ще дойдем в това градче. Има не едно и две места, които някак си му допадат на човек и сякаш го притеглят към себе си и го карат да се връща там отново и отново, независимо от повода. Та Сирмионе е едно такова градче и понеже и местоположението ми е едно такова централно, съм сигурна че пак ще го посетим въпроса е само "кога" ще стане.

Докато се радвам на хубавия слънчев ден всички са се оправили. Който е имал ангажимент да снима клипче за ютуб го е направил, който е трябвало да си отстои пред огледалото в банята си го е "изгледал" , който е трябвало да се отбележи в инстаграм си го е тагнал, снимам да капак една снимка на кемпи за спомен,





плащаме си 13-те евро и потегляме. Минали сме само едни кръгово и има няма половин километър и отбиваме за да захраним и кемпи с живителна течност. Тя не е на особено симпатична цена - гони почти евро и половина за литър, но имайки в предвид че по магистралите тая цена стига и до 20% отгоре не се двоумим а направо си пълним до горе. Нататък следват предимно автомагистрали, тунели, трафик, тук-таме някое и друго плащане





И така чак до Франция:



Ей на това място точно беше много забавно, баш заради една такава снимка, ама не точно тая. Синковеца, значи има една приятелка франзузойка и споделил как ще ходим до Испания и че би могло да "да и иде на гости", а тя не вярва. Та за преборване на това недоверие се е нагласил с включен телефон и само чака да наближим табелата за да направи заветната снимка и да я изпрати. Жоро с риск да ни подпре някой отзад намаля щото нали да не се размаже нещо снимката и после да не може да се разбере на табелата Франция ли пише или нещо друго. Всички сме затаили дъх, че да не сме по случайност виновни, ако нещо се оплеска. Само аз лекинко и набързо щраквам със сапунерата за спомен по-горното кадро.
Всичко минава така както трябва да бъде, Боби провъзгласява мисията за успешна и ... греда. Телефона му забива точно когато е натиснал бутона за изпращане. Ни приема, ни предава, налага се да се рестартира и както може да се досети някой след тази процедура се установява, че на практика нищо не се е изпратило, защото бил снимал през приложението, а не направо с телефона. Ами ще му е за урок за друг път, а сега си остава без снимка, защото няма как да се връщаме само заради едното тагване. Направо ще карам към точка 2 от неговия план, а именно отиване на място, ама това след някой и друг ден, че има интересности по пътя, които да се гледат.
Така вече движим на френска територия и първото място за спиране съгласно графика ни е Монако. За него по предварителен план има предвидена разходка и посещение на казиното Монте Карло. Не знаем какво точно да очакваме там освен всевъзможни представители на лукса и разкоша. Имаме накакви координати на паркинг, който според Жоро е единственото възможно за спиране място и сме дали на навигацията да ни води натам.
По едно време пътя се шмугна в някакъв тунел,





завъртяхме се в едни завои и докато се чудим къде точно сме се оказваме на някакво стръмно кръстовище и един полицай в пълно бойно снаряжение ни спира. Често казано вида му беше малко стряскащ, но пък за сметка на това се оказа много радушен и добронастроен. Разпита ни от къде идваме, какви са ни плановете, поинтересува се имаме ли сертификати за Ковид, което честно да си призная много ме изкефи, защото до момента така и за нищо не ни бяха послужили тея картинки. Та след като надлежно прегледа и провери всички документи заедно с паспортите и документите на кемпи направо на навигацията показа къде точно трябва да идем, защото това било единственото място където в момента би могло да паркираме. Кара Жоро натам одухотворен от полицейската помощ. След има няма километър стигаме и спираме в очакване да ни вдигнат бариерата,



но ... нищо такова не се случва. Седим ние почти насред пътя, защото в Монако мястото е кът и като спреш макар и за малко си става задръстване и ни напред ни назад. Слизаме и почваме да се обяснаваме нещо с служителя от паркинга той на френски, ние на английски. По едно време минахме почти само на ръкомахане и в крайна сметка се разбра, че тази няма да я бъде. Макар да виждаме как вътре има свободни места онзи разправя, че било фул и не можел да ни пусне и с ръка ни посочва да се махаме. Това добре ама на къде?
Така или иначе тръгваме и ще го мислим в движение. Започва едно обикаляне нагоре-надолу в търсене на място за кемпи, но се оказа, че такова не може да бъде намерено. Докато обикаляхме открихме още три паркинга , но бяха или само за хора със специални карти или ниски или пълни. Брей, много паркират в тоя град и хич и не ги е грижа за туристи като нас. След още малко обикаляне и поотдалечаване от централната час все пак Жоро решава да обърне внимание на предложението да пробваме марината и ... бинго!
Има паркинг, има места и бариерата на паркинга се вдига след като натиснахме бутон и ни даде билетче. Супер! Вътре сме!



Сега остава да разберем и колко ще ни струва удоволствието. Имаше някакъв ценоразпис с тарифа от който запомних нещо като 90 цента за 15 минути. Хич не е евтино, но пък и като няма друга опция ще плащаме колкото и да е.
Следва привеждане във вид съобразен с дрескода на това изискано място, което ще рече че дамите слагат официалните рокли, а мъжете правят голямата жертва да сменят шортите с къси панталони, джапанките с маратонки. Носим и обувки и дълги панталони, но няма земна сила, която да ги въведе в употреба. При околни температури от над 30 градуса и двамата заявяват, че ако не ги пуснат да влязат така, ще гледат само от вън, но това е максимума като жертва в обличането, която могат да направят. Готови сме и поемаме към централната част на града.


_________________
Магия в лилаво

[superMAX]

Супер сте! Следя с интерес пътеписа! Може ли после координати на Марината
_________________
www.ototrans.net

[loveforever]

[s_s1]

Вече 2 пъти препрочитам пътеписа до тук в очакване на продължението.

[loveforever]

Нещо напоследък все не сколасвам с времето, но малко по-малко ще гледам да го бутам и пътеписа.

И така перкаме си ние доволни по крайбрежната улица, разхлаждани от лекия следобеден бриз и изобщо и не се замисляме за маски. Честно казано направи ми впечатление докато се въртяхме из уличките на града че са накичили някакви доста големи телевизори на които се мъдри стилизирано лице с маска и някакъв надпис отдолу, но го възприех като поредната реклама. А и нали френския много го разбораме та си тънем в неведение относно дълбокия смисъл закодиран в думите. Минали сме стотина двеста метра и тъкмо влизаме в прохладата на малка градинка в която няколко човека си разхождат домашните любимци, когато един от тях сира и ни заговаря. Чудесно, ама освен "Бонжур" нищо друго не му разбираме. Поздравяваме и ние с едно" Бонжур" последвано от любезното и въпросително "Инглиш?".
Слава богу човека се оказа доста начетен и веднага превключи на езика на който има шанс да го разберем. То сигурно и с български можеше да се пробваме, но хич не ми се вярва чак такъв късмет да уцелим. Та накратко човечеца много учтиво ни обясни, че може да не сме наясно като туристи, но в Монако въпреки високия процент на ваксинирани носенето на маски навсякъде е задължително и глобите не били никак малки - няколко стотин евро и всеки ден по няколко десетки граждани бивали глобени. Стреснати от това веднага се окичваме с "намордниците" и продължаване с разходката и събирането на впечатление от този скъпарски и доста сбитонаселен град-държава. Не мога да не им призная, че много добре са усвоили и оползотворили всяка педя зема, но колкото и да харесвам компактни неща честно казано тази сбитост ми дойде в повече. Давам само един пример за това - градски басейн насред крайбрежния паркинг:



То хубаво, че на хората им е мерак да се поразхладат, ама ей го де е морето на още пет крачки, но тяхна си работа. Щерката е подготвена теоритично с това какво забележително има да се види тук и показва един по един важните обекти:
Океанографски музей



Двореца на принца



Марината с яхт-клуба



и пистата на която се провеждат известните състезания на Формула едно, която даже и не я снимах, защото си беше обикновена улица, в която нищо интересно не видях, но пък повървяхме по нея. За всяко едно от тези неща изслушахме разказ с по-интересното - все едно бяхме с екскурзовод. Браво на детето, добре се беше подготвило. За жалост времето с което разполагаме няма да стигне да разгледаме всичко в детайли, но по добре да ги видим макар и бегло пък може някой друг път да дойдем отново за повече време. Този път времето ни дава възможност да си позволим посещение само на една забележителност и честта се пада на най-атрактивното от всичко в Монако, а именно световноизвестното казино Монте Карло.



Там разбира се помпозността и лукса сякаш извираха изпод паважа.




_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Има хубав площад отпред, подходящ за селфита. Естествено, пробвам я тази опция като разбира се че селфи с маска не е никакво селфи. Още не съм натиснала бутона на телефона да снима когато една любезна полицайка много строго ми направи забележка за маската. Така и не знам от къде изникна, но под угрозата от солена глоба не опитах повече. Останах си без селфи.



Поразгледахме наоколо и решихме да видим как е хавата и вътре - ще ни пуснат ли, ще можем ли да си пробваме късмета ... На входа имаше доста стриктна проверка - Лични документи - проверка за съответствие на снимки, възраст, сертификати, багаж, облекло ... Издържахме я и сме вътре. Снимки може само във вестибюла. Не е много но все е нещо:







Ориентираме се къде дават билетите за вход и след нова проверка на документите за самоличност срещу 17 евро на човек се сдобиваме с нужните ни пропуски. В тази цена влизат и 10 евро за консумация или залагане. Още щом влязохме и се усети по-особената атмосфера, която имат подобни места - лъха на спокойствие и безвремие, специфичен комфорт и изкушение, които те примамват да харчиш с красиво завоалираната илюзия за печалба. Всеки си взе чипове по избор за каквото си хареса и след залагане съответно бяха проиграни. След това Марианка си хареса една ротативка с минимален залог от 40 цента на която може направо да играеш направо с банкноти. Жертва 5 евро и докато разбере кое как се прави се оказа с печалба от 1,67евро. За повече игра обаче мерака и нестигна и доволна си прибра скромната печалба. Боби изкушен се подреди на същата машинка и неговия късмет се оказа доста по-добър като си изкара цели 11 евро. Ние с Жоро решихме, че загубата до момента ни стига и не се пробвахме. Обиколихме и разгледхме всички възможни зали и решихме че няма какво повече да се мотаем тук още повече че и паркингавтомата цъка неумолимо при това не в наша полза.

Честно казано очаквах повече. Да, имаше много лукс, личеше си, че много пари се въртят наоколо, но освен това някак ми липсваше усещането за грандиозност и стил. Като че ли снобарията ми се видя малко в повече.

Правим си снимка за спомен и хващаме по обратния път към кемпи. Минаваме покрай ей тази сграда, а Боби и се възхити - много било яко да живееш на подобно място:



И докато се чудим с щеркта споделяме или не гледната му точка ще мугна в нея, а подире му и Жоро. Първо си помислих че ей сега ще излязат, защото хич нямат работа вътре, а и във фоайето имаше портиер в униформа и .... най-малкото може да реши че са някакви вредители и да направи проблем. Да ама не! Нашите хора никакви ги няма, а малко след нас като гледам и портиера се попритесни, защото излезе иззад резепцията и почна да обикаля нервно напред-назад. По едно време усещам чеи ние с Мариана отвън сме като совалки. Минаха сигурно двайсетина минути и най-сетне нашите хора се появиха. Портиера имах чувството че ще колабира от стреса - пи вода, бърс си челото с кърпа, а нашите хубосници недоволни - качили се най-горе с асансьора и искалии да излязат на покривната тереса, да правят снимки и да се кефят на гледката. Да, ама било заключено и колкото и да пробвли не намерили начин да излязат. Накрая се усетили, че да обикалят така покрай хорските апартаменти не е хич редно и се върнали. Последва лека възпитателна беседа и докато се усетим отново минаваме край яхтения кей. Там за радост на туристи и фенове таман акостира някаква огромна яхта. Изгледахме цялото представление, бяха направени няколко много важни клипа за ютуб, а само на няколко крачки от тази сцена необезпокоявани от никой кротичко си се плицикаха ей тея рибоци.



Изслушахме разбира се поредната риболовна теория за това как се лови риба на такова място и таман свърши и хоп ей ни стигнали сме при кемпи.
Доста уморени се чувстваме и физически, а и от преживяното и единодушно решаваме че е време за почивка. Да обаче на настоящия паркинг колкото и да е приятна обстановката автомата цъка неумолимо така че ще се местим. Жоро много го бива понякога да намира удачни местенца за спане и сега надеждите на всики са насочени към него. След кратка справка с няколко приложения, карти и незнам какво още в телефона подкарва кемпера и само след петнайсетина минути ни позиционира на чудесн неголяма отбивка с прекрасна гледка нас целия залив.



Наистина много му се удават тия неща. Правим набързо вечеря с яйца, филийки, шунка и кашкавал по идея на Боби, който я видял в някакво клипче. Добре се получи, а и беше вкусно.
Остава само да се наспим.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На следващия ден нехарактерно за мен се будя рано, почти по изгрев. Вече обаче е съмнало и хич и не бързам да ставам да снимам изгрев, просто защото знам, че вече е минал. Останалите обаче все още спят хубаво и използвам това за да се поизлежавам с кеф. По едно време и това ми омръзва, но не искам да будя останалите и тихичко се измъквам от кемпи, а там с ширнала една ми ти гледка над морето ... намерих си едно удобно местенце за сядане и се потопих в магията на природата и невероятната и красота. Обожавам мигове в които усещаш и поемаш очарованието със всяка пора и фибра на тялото си.

Ей тая снимка е от малко по-после, защото си има иживявания, при които на човек хич и не му е до снимки:



Не знам колко време е отлетяло, но по едно време усещам движение откъм вътршността на кемпи. Изчаквам да си понаместят чакрите и таман преди да се случи нещо експлозивно се появявам с въпроса "Кога тръгваме?". Това направо насочва цялата насъбрала се негативна енергия към мен. Не ми е проблем, така добре съм се заредила с позитивизъм току що, че мога да понеса и много повече. Пет минути и вече се носим по лакътушешия път край морето. Следващата ни точка в маршрута е Ница. Макар и да е известен френски град, който често намесват я в някой филм, я в книга според проучването на щерката няма кой знае какво да се види. То и време за размотаване нямаме така, че приемам на доверие казаното. Все пак ще се отбием "попътно" да видим някаква руска църква. Това е единствената забележитлност, която соред Мариана си заслужава да посетим.
Докато се усетя и сме в града. Лошото е че Жоро нещо са го "налазили братята" Казано на друг език макар и да се опитва да го играе спокоен нещо му е нервно и хич не изглежда да е на кеф.
Замислям се леко и ... не си спомням да е пил кафе. Това ще да е. След третата обиколка на нещо което според него било "центална част, близо до центъра" все пак успяваме да се вмъкнем в един обществен паркинг, че и място да си намери за паркиране. На паркинга има спрели още няколко кемпра, така, че положението не е никак зле. Има ситуации в които липсата на друг спрял кемпер е решаваща като довод за това дали може или не може да паркираме кемпера някъде. Слава богу тук ситуацията е благоприятна. Въпреки това се започват едни приказки за това как той нямало да сии зареже кемпера така ... Нататък хич и не го слушах. Само се разбрахме, че докато той пие кафе и закусва ние с Мариана ще "скокнем да видим една църквичка" и "до час най-много ще си дойдем". Ей това второто направо не мога да си представя как ще стане, защото според гугъл от там където сме до руската църква има 40 минути ходене пеш. Връщането ще го мислим после.
Следвме с бърза и стегната крачка маршрута като само на няколко места щраквам по някоя снимка ей така да имам спомен и от града.





Поне от това което видях - град , като град. Нищо кой знае какво. Е разбира се успяхме по случайност да нацелим и катедралата, но и тя не беще нещо особено.





Две минути и сме готови. Още малко вървене и ето стигнахме и това което търсим.



Заслужаваше си. До тук съм била май само в две други руски църкви - тази в София и онази в с.Шипка. И двете много ми харесват, а както много скоро разбрахме и тази съвсем заслужено ще я причисля към същата категория.



Освен да е красива и изящна отвън е също така забележителна и от вътре и макар снимането да не бе позволено си откраднах няколко кадъра,







като последното е много изящна корона в умален вариант в памет на император Николай II.

Докато се помайваме заплеснати в красотите времето ни почти отлетяло. В подобни ситуации се случва да ми идват много добри идеи и ... бинго! На 100-150м от църквата мернах бензиностанция, а след лека справка с цените се оказва, че са и добри за зареждане - десетина цента на литър под цените на другите бензиностанции, които са добре позиционирани край пътя. Предвид и без това високите цени на горивата в района това си е находка. Веднага се обаждам на Жоро с инфото и му пращам локация да дойде с кемпи. Мястото макар и забутано под един голям мост не е труднодостъпно, защото е смо на два завоя от главен булевард и няма да е проблем на кемпера да дойде. Знаейки това Жоро няма нищо против да дойде, пък и таа ще спестим и време и километри вървене в обратната посока
След двайсетина минути вече сме готови - заредени, натоварени и на път към следващата ни цел - Кан.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Кан е само на няколко километра от Ница.
Караме натам крайбрежно и по едно време различавам в близката далечина някаква странна и огромна структура. Приближавам с зума на фотоапарата и за оказва огромен хотел.



Това е Антиб.



Честно казано намирам го твърде огромно, нагъчкано и ... някак отблъскващо. Хич не ми е по вкуса и изобщо не ми хареса. Докато се чудим кой изобщо би имал мерак да се забие в този огромен бетонен кошер и сме в Кан.



Града е симпатичен, има нелош и доста дълъг плаж в единия край на който даже имаше паркирали кемпери, но за съжаление всичко това беше доста далеч от центъра на където сме се насочили.





Предполагам, че няма човек който да не е чувал за световно известния филмов фестивал и за звездите които минават по червения килим на славата. Е точно тов е и нашата цел. Да обаче се оказва, че кризата с паркоместата е доста сериозна, Три-четири пъти тегелирахме района в радиус от 4-5 километра и греда. И по-лошото няма никакви изгледи да се освободи каквото и да било място на което да може да спрем кемпи, колкото да видим килима. Затова след 4-тата обиколка преминаваме към план "Б" - Жоро спира непосредствен до сградата в която се провежда фестивала, а ние с Мариана като заинтересовани от тази забележителност бързо изхвърчаме навън. Те с Боби понеже не се вълнуват от подобни неща ще кръжат наоколо и след като приключим ще минат да ни вземат. По-добро не можахме да измислим. Само след няколко крачки и стъпваме на алеята на която някои от звездите са оставили своите отпечатъци.





Поразгледах ги и честно да си призная повечето имена нищо не ми говореха. Продължаваме и малко след това разпознаваме и търсеното място - не че е кой знае какво, просто виждайки опашката от хора чакащи за селфи няма как да го сбъркаш. Поздреждаме се и ние.



Като изключим една пищна негърка със семейството си включващо съпруг, отегчено момче с нос забит в телефона и малко момиченце в детска количка опитващо се всячеки да претрепе или поне да се побие на глава. Останалите хора бяха съвсем непретенциозни. Застават, някой ги щраква на две на три, евентуално още веднъж да не би нещо да не се е получила снимката и ... следващия. При негърката нещата изобщо не стояха така. Жената беше вдигнала много високо летвата с претенциите, а съпругът и чиято роля беше да реализира тези претенции направо се видя в чудо. Както и да я снима тя все неодобрява. Човека всячески се опитваше да жонглира помежду момиченцето и фотоапарата, но резултат - нулев. По едно време ми хрумна една нашенска фраза " ***** застанала ***** излезнала " , но това само за мен си. След двайсетина минути напразни опити и пухкавелката се отегчи. Изсумта нещо и тури благоверния си моделското място. Е в този момент имах чувството че излиза пара от ушите на горкия човечец, но ... успя да удържи фронта и без да пророни нито дума изтърпя цялата процедура по заснемане на 935476 уникални пози. Виждайки ги малко след това да напускат стълбите направо не можех да повярвам че дочакахме и това да се случи. Междувременно опашката бе оредяла наполовина и само след няколко минутки успяхме и ние да се чекнем на заветното място. Снимките са само за спомен щото нали " ***** застанала ***** излезнала ".
Обаждам се на Жоро, че сме готови, а той таман прави обратен завой в края на града. Преценям, че имаме 2-3 минутки да огледаме района наоколо.







Хареса ми. Таман си мисля колко хубаво би било да имаше и как да се паркира наблизо и ей го и нашия транспорт идва.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Следващата ни отбелязана точка по трасето е Сен Тропе. Какво има там - теснотия, някакви напаркирани снобарски яхти и естествено липса на паркоместа. Лично за мен това бе едно от мастата, където не видях нищо което да ме провокира да го снимам. Колкото да не е без хич имам една снимка от преди влизането и една от някаква пролука с поглед към пристанището.





Всички останали ненаправени снимки биха били гледки от тряфик, задръстване и наджъчкани "една връз друга" напаркирани коли.
Ако някой се пита защо трябва да ходим там - Та това е френската Ривиера. Вие гледали ли сте филма " Полицаят от Сен Тропе"? Аз съм го гледала, но нищо не помня. Пък дори и да помнех нещо това не би ме провокирало да искам да видя подобно място. Да обаче Жоро ... трябва да го види. Това е едно от малкото места през които е изявил желание да минем и без значение защо го иска сме го включили в плана.

В общи линии Сен Тропе е неголямо градче край голямо основно яхтено пристанище, като освен това аз нищо друго не видях, На пристанището има огромен паркинг в който не можем да се влезе, защото е затворен с голяма светеща в червено табела за липса на места. Така както вече ни стана навик - кръжим в търсене на място за кемпи. По едно време усещаме че само кръжим, защото то места няма и сигурно за десети път правим обратен завой на единственото възможно за целта място. По едно време забелязвам, че някаква кола отбива в ляво към вход с бариера и някак доста лесно и безпроблемно влезе. Веднага се насочваме натам, разбира се това при следващата обиколка. Оказва се че това е неголям магазин за хранителни стоки разположен на острова помежду двете платна, който има и малък паркинг за десетина коли с възможност за паркиране до 30 минути. И ние като колата успяхме да влезем лесно и веднага след това се видя че и там места няма и трябва да излизаме. Да ама каквито сме големи и това не можем да направим защото не можем да вземем завоя към изхода. Ни напред, ни назад. Докато се чудем как да се измъкнем от ситуацията от магазина излезе клиент, който успя въпреки нас да изкара колата си, а ние някак се намърдахме на неговото място. То за 30 минути няма как да се разхождаме из Сен Тропе, но поне ще си напазаруваме. За една бройка и това да не успеем да направим. Цените бяха х2, х3, х5 на нормалните и няма здравомислещ човек който това да не го откаже. Все пак намерихме яйца и един сладолед, които не бяха така солени. Токоз за пазара. Чйцата ставаха, но сладоледа беше гаден, ама то сигурно е заради цената. Мятаме се на кемпи и се омитаме от това "прекрасно" място. Жоро е разочарован, но се разбираме ако остане време да се отбием на връщане.
Макар да не сме изминали почти никакви километри денат е съвсем към своя край и се насочваме към един кемпер-стоп наблизо на който да си починем, да се изкъпем и да се релаксираме от целия натрупан стрес през деня.





Не знам защо много хора се прехласват по френската ривиера. Поне до момента ние някак не успяхме да се докоснем до чарът и. Нищо. Още не сме я зачекнали съвсем. Ще и дадем шанс да ни впечатли, но това някой друг път.
_________________
Магия в лилаво

[ls1]

Дани, недей така, изгледай пак филмите за полицаите, ще ти харесат и ще искаш и ти да видиш полицейския участък. Ако аз мина оттам ще ми е задължителна спирка. А ако някъде видя джипка като техните полицейските направо...
_________________
Вяра, Мартин и малката Вероника
Мерцедес Бенц 207D '80

[nkalendzhiev]

За мен Полицаят от Сен Тропе е много приятен спомен от детството ми.
И преди няколко години минах от там само с цел да се снимам пред полицейското управление. Естествено всичко останало от града няма нищо общо като визия и атмосфера от това, което помня от филмите...
И все пак не можеше да пропусна.

[loveforever]

Значи, поглждайки ситуацията от позицията на времето мога да кажа, че основния ни проблем бяха двама недоволни и мрънкащи младежи, които напрягайки ситуацията направиха минаването ни през това място доста трудно поносимо. Единия отегчен че "се хабяло и без това малкото време с глупости" другия припирящ да се види с приятелката. Абе ...
Леко в аванс ще спомена че опитахме да минем от там и навръщане и ... пак не беше много по-добре.
Пак ще идем, но ... тогава категорично ще е без децата.
_________________
Магия в лилаво