kemper-club forum

[kvp155]

Познаваме ли Турция? Не, аз не я познавам и колкото повече ходим там толкова повече се убеждавам в това. И не, ние не ходим толкова често, макар до сега сме навъртели над 25 хил. километра по пътищата ѝ, но пък и все повече се убеждавам, че и самите турци не си познават родината. Повечето от тях рядко пътуват из страната си с туристически цели, а щом отидат на едно място като Кападокия например се прехласват в уникалността ѝ и се чудят, как може да съществува всичко това, а те да не знаят за него. Други пък ги изсипват с автобуси на някой морски комплекс от затворен тип, стоят там седмица-две и после обратно по къщите си във вътрешността на страната. Нещо като при нас по времето на социализма, но с малко по-свободен оттенък. Не знам, може и да не съм прав, но на мен така ми изглежда.

Само до преди няколко години познатите места за нас чужденците се свеждаха до Истанбул и по-известните турски курорти покрай брега от Кошадасъ до Алания, и далеч по-малко от вътрешността, като Памуккале, Кападокия и тук-там някой друг. Днес не е точно така, като всяка община се стреми с нещо да привлече вниманието на туристите, без значение дали са чужденци или техни си. Масирани телевизионни реклами ни заливат почти през цялата година от ефира на нашата си телевизия, а вероятно е така и в други държави. Сигурно без особен успех към много от кандидат туристите, че нали Турция била много страшна, мръсна и опасна. Ние обаче отново се оказахме в плен не точно на рекламите, а на тази екзотична, непозната, неподправена, натурална, неподражаема и уникална Турция, в която контраста от лъскавото, скъпото и луксозното до вехтото и евтиното, от безупречно чистото и ухаещо на свежест до откровено мръсното и захабеното, да е толкова явен. Но може би точно за това е толкова неподправена, истинска и уникална тая Турция, която въобще не крия, че много ни харесва и то точно такава, каквато си е.

"Животът е един ден, а това е днес". Този слоган стои на страниците на една турска блогърка, Бахар Гундогду, която всякак се стреми да даде своя принос в опознаване и популяризиране на родината си. Харесаха ми тези думи, на които попаднах случайно, като послание точно за мястото, което сме си набелязал за крайна точка в тазгодишната ни екскурзия из Турция. И не защото мястото е с нещо кой знае колко интересно, а защото според много познати, приятели и роднини, било много опасно точно в този момент.
Мястото е турско-сирийската граница. Точно за него все ми повтаряха за някакви бежанци, трафиканти, ислямисти, висока престъпност и т.н. и т.н., та казват много страшно и опасно било. А и какво толкова има там? Нищо. Просто един хубав плаж, който границата между двете държави го разделя на две, като в сирийската част остава един още по-хубав ресторант, точно на плажа. Ама на, няма да разберем, колко вкусно готвят сирийските готвачи, че взехме, че се уплашихме и вместо на сирийския ресторант ще изтеглим крайната си точка на няколко километра от границата в небезизвестният град Антакия. До там и с връщане почти на зиг-заг, но покрай Средиземно море сме предвидили точно 19 дена, за около 5500км. Не са ни достатъчни дните, но само толкова се оказаха възможни и затова хич не го и мислим много-много, а набързо запретнахме ръкави, да сътворим нещо като маршрут измежду многото набелязани забележителности. Щото ние си нямаме папки, като някои други, и не, че не искаме да ги имаме, но пусто много е трудна тая работа с последователното събиране, селектиране и подреждане на нужната ни туристическа информация. Дал съм дума обаче, че все някога ще се промъкна в бургаския кв. Сарафово и ще си открадна поне няколко. Там има много за цяла Европа и даже за Иран и Казахстан.

Казват, че всички пътища минавали през единственият град разположен върху два континента - Истанбул. Не знам дали е вярно и дали изобщо някой го казал, но за нас е точно така, винаги, когато затръгваме за Турция. Просто този град ми се струва, че никога не можем да го разгледаме, колкото и пъти да го посещаваме. Трябва си достатъчно време, в което на спокойствие да се обикаля и то с някой много печен гид, който освен историята познава добре културата и разбира се самият град. Нямаме нито едно от тези неща и сигурно никога няма да ги имаме, затова всеки път ще му отделяме по малко от времето си пък дано някога го опознаем една идея по-добре.

Тръгването обичайно е веднага след края на работния ден на 25.08.2021г, като посоката и крайната точка ще е Одрин, но според трафика на граничния пункт това може да бъде променено. Въобще в нашите планове всичко може да бъде променено, стига да има поне малко основание за това. Всъщност може и да няма.

Денят е сряда и в късния следобед се оказа, че се движим с много прилично темпо, толкова, че за около 3 часа пристигаме на Капитана, а на него има точно три коли пред нас. Подготвени сме с PCR-и, документи за ваксиниране и прочие медицински простотии, за които на границата има отделен пост и съвсем не през пръсти, както твърдят някой ни правят щателна проверка, точно като тази с паспортите. Тескеретата ни ги отметнаха както обичайно – за кратко и без много-много оглеждане, като само полицаят услужливо ни подсказа, да не се връщаме преди 15-и септември, че опашката минавала точно за 13 часа. Не му вярвам особено, че турските гастарбайтери още до около 5-и трябва да са се прибрали, но все пак сигурно има основание човека, нали по цял ден брои хората. После дойде частта с медицинската проверка, където поименно ни провериха всички документи, после валидността и истинността им, и като се убедиха, че всичко е наред ни пуснаха да продължим. Имах известни опасения затова, че 14-те дни след ваксинацията ни изтичаха на сутринта и чак тогава е валидна ваксината, но медицинските власти не решиха да се заяждат за тези само няколко часа разлика. Иначе бях решил да спим някъде в ничията земя щом ще се издребнява толкова. Разгеле не се стигна до това и общо да сме останали на двете граници не повече от 15 минути, което ми се стори невероятно малко в тези пандемични времена.

Навън обаче все още е светло и ще е пълна загуба на време да оставаме в Одрин само за едната нощувка, та без никакво двоумене и с пълно единодушие продължаваме напред към Истанбул. Не спирам даже да си направя регистрация на новата кола в системата на HGS, че по думите на един приятел това вече не било нужно за чужденците. Вместо чрез онзи стикер дето се лепеше на челното стъкло сега системата била с видеоконтрол през регистрационния номер и така кой, каквото си изразходва по платените пътища, мостове и тунели, накрая при напускането си го плаща и … готово. Стори ми се много практично и без да съм проверил това нововъведение пришпорих кемпера напред, че те в Истанбул нали само нас чакат.
Според това, какво ще се гледа в този огромен град и в коя част се намира то градът предлага много възможности за нощувка в кемпер, разбира се предимно на платени паркинги. Не че не сме го правили и на други свободни от такси места, но най-сигурно и безопасно са именно платените паркинги. В цяла Турция те са безброй и с много малки изключения не могат да поберат кемпер около и дори доста над 7м, като това обикновено са паркинги в историческия център на някой туристически град или друго подобно място. С две думи, като и преди съм писал в Турция може да се спи навсякъде, като избор има достатъчно и се свежда до строго лични предпочитания.

Световно известният паркинг на Фара е едно точно такова място, което заради близостта си до голяма част от най-популярните места в Истанбул е може би най-подходящ. Ето тук е: 41.001953, 28.976884, ако има все още някакви съмнения. Достигаме го малко преди здрач, но нали не ние е най-подходящия като разположение, продължаваме още малко напред по крайбрежния булевард Кенеди, до един друг. Той също е на брега на морето, но е доста по-близо до Галата, където имаме малко туристическа работа и понеже не сме го проверили на място сега ми се стори удобен момент за това. Паркингът е ето тук: 41.017130, 28.984979. Огромен е и е на няколко нива, а щом пристигнахме веднага съзрях в дъното няколко кемпера и дори една каравана. Разходих се из него и нещо не ми допадна особено. Местата са доста наклонени, което не е голям проблем, но ми се стори прекалено шумен. На брега в единият му край се помещава ресторант от който някаква силна музика ехти наоколо, та чак мога да я запея. До него пък постоянно идваха и си отиваха коли, а тумби с народ бяха окупирали масите, като все едно няма пандемия. На всичкото отгоре таксуването на този паркинг не е с автоматична система и бариера, както повечето, а на око. Така пазача смело ни обяви цена от 60TL за нощ, които дори за Истанбул ми сториха много. Иначе има хубави гледки към осветената част на града, макар от ниската част до морето те да не са чак толкова много.



Има още няколко подобни паркинга с подходящи места за кемпери, но един истанбулски приятел от Бургас вече ги беше проверил и след кратък телефонен разговор с него, изборът отново се сведе до класиката – Фара. Връщаме се там, теглим си карта на бариерата и още с влизането сме приятно изненадани от промените. Не сме стъпвали тук от две години и през това време общината е направила доста за облагородяването на района. Навсякъде е озеленено, изградени са пешеходни алеи, пейки, осветление, кътове за спорт и отдих … Въобще станало е много по-приветливо и разбира се навсякъде е пълно с хора. Едни са насядали директно на тревата и на групички си бъбрят нещо, други свирят на китара и пеят, трети са си донесли столове, маси и техните си триетажни чайници, иии … животът си тече сякаш денят не е към края си, а напротив.

Настанихме се и ние, но не изкарахме масите, като колегите от Австрия дошли с огромен експедиционен кемпер, и не защото нещо ни пречи да го направим, а защото бързаме за една вечерна разходка на площада. Достатъчно сме седели от България до тук и сега е време за нещо по-раздвижващо. На един хвърлей разстояние е и ще е престъпно да не го направим.



Няма още 23:00 часа, а цари едно такова странно спокойствие на иначе много оживеното място около Св. София. Присъствието на полицията обаче е осезаемо, но не и натрапчиво. Разхождат се по двойки сред хората и ако човек не се вгледа в тях дори може да останат незабелязани.





Изключено е обаче да останат незабелязани продавачите на тяхната дундурма (специфичен турски сладолед) и разбира се и дума не може да става, че няма да я опитаме. Още повече в съчетание със сладоледеното шоу, което тук всеки сладоледаджия прави. Блъска момчето с дълга метална бъркалка по редица чанове, слага по малко сладолед на една фунийка, подава го уж на клиента, взима си го изведнъж, после пак му го подава, но точно да го вземе, онзи пак го дръпва, блъска пак по чановете, пак го подава и т.н., докато почти си изгубил търпение, че някога ще опиташ точно от този сладолед. И не, не заради шоуто е всичко, а защото наистина няма никъде другаде такъв сладолед, който да се разтяга като дъвка, да не е много сладък и да се топи бавно в устата.



На връщане се разходихме и по алеите на парка до Фара, а и около брега на морето. За първи път виждам толкова много влюбени двойки да се отдадат на … романтичен риболов. Почти всяка пейка е заета от мъж и жена, които си хортуват нещо в присъствието на тиха музика и поне двуетажен чайник. Заслушах се и по всичко пролича, че си говореха за червеи, кукички и плувки.



Е, толкова за днес. Прибираме се, че леко сме поизморени, а утре туристическият ден започва с пълна сила.

[kiko_n]

Най накрая нещо различно от омръзналия ми Фейсбук ,че и от доказан автор .
И между другото си мислех че много карам ама ти си 2000 км. повече за същите дни ....

[kvp155]

[Trifonov]

Ще развличаме зимните дни... Ако тършуваш в Сарафските потайности, трябва ми папка Узбекистан.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[Тачи]

Чудесно начало на поредния пътепис, разказан от най-добрия разказвач, когото съм срещал някога!!! Коце, когато чета пътеписите ти имам чувството, че съм посетил всички места, които ти си описал. Аз никога не съм ходил в Турция до сега (явно страдам от подсъзнателни предрасъдъци), може би твоят пътепис ще ме накара да ги превъзмогна и да я посетим със съпругата ми. Предвкусвам продължението и го очаквам.

[kvp155]

[PirinVania]

Чакам с нетърпение. Моите резерви към Турция като дестинация са до този момент непреодолими, но..... Винаги има едно НО.

[loveforever]

Ех, ... да си помечтая малко и аз за
" ... тази екзотична, непозната, неподправена, натурална, неподражаема и уникална Турция, в която контраста от лъскавото, скъпото и луксозното до вехтото и евтиното, от безупречно чистото и ухаещо на свежест до откровено мръсното и захабеното, да е толкова явен."

Вече има толкова много места из тая Турция, които искам да посетя, толкова много неща, които да видя, толкова много забележителности до които да се докосна и емоции с тях които да изживея ... Направо им загубих бройката и реда, но ... мерака си остава и някак уляга...

Предусещам, че това ще е един много интересен, вълнуващ и ... полезно-обогатяващ разказ.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Уж времето беше ясно, а през нощта шум от ромолене по ламарините на кемпера ми припомни, какво е да спиш под дъжда. Да ама не, никакъв дъжд не било това, а пръскачките на поливната система, които се включват автоматично, а на сутринта изчезват незабелязано в тревата.

Будим се чак към 9:00ч, което е сигурен знак, че на това място се спи спокойно. Никакви песнопения на ходжата не стигат до тук от нито една от многото истанбулски джамии, или пък толкова дълбоко съм спал, че поне аз нищо не чух. Но едва ли, защото ромоленето на капките по ламарината беше толкова ясно, че даже щях да ги броя по едно време. После се отказах и отново заспах.
Утрото е прекрасно и дори слънцето започва да напомня за себе си още от сутринта. Навън няма и следа от снощната пикник-идилия. Столове, маси, барбекюта … всичко е изчезнало заедно със собствениците им, а по тревата няма никаква следа от присъствието им. Очаквах типичните боклуци след подобни сбирки, но тукашните турски младежи се оказаха доста по-културни.
Някаква закуска приготвена на бързо и излапана още по на бързо на зеленият килим зад кемпера ми дойде много добре. В пълна бойна готовност сме иии … тръгваме.



Точно до паркинга, на около 200м има спирка на автобуси, които са в нашата посока и убедени, че всичко ни е наред от последното идване в града, изчакваме нашият автобус, като още с качването уверено поднасям пластиката на „Истанбулкарт“ към четеца. Заредена с над 100TL от последния път така че няма начин да не стигнат. Четецът обаче изтананика някаква лоша мелодия, светнаха и някакви индикатори за проблем с картата, шофьорът ни изгледа недоверчиво и с недвусмислен жест ни посочи обратно изхода. Така сме отново на улицата и докато се чудим какъв е проблема, махам на първото такси, намушкваме се вътре и поемаме в трафика.

Трудно се разбрахме с шофьора, къде да ни закара, че дори не беше чувал за желязната църква Свети Стефан, разположена на самия бряг на Златния рог. С помощта на Гугъл човекът намери името „Bulgar Kilisesi“ и след като потвърдихме, че точно това е мястото запрашихме на там. С удивителни шофьорски умения в задръстването, което тук е целодневно и целогодишно много бързо ни закара точно пред входа, като поне 20 пъти натисна клаксона. И не знам дали за всеки път беше нужно, но все повече си мисля, че тези хора ако им махнеш клаксона от колите няма да могат да ги карат. Почти всеки шофьор свири за щяло и нещяло, а автобусите пък имат цяла мелодия при това доста дълга. Могат даже да си изкарат една хорова капела и да си свирят по цял ден. Направо може да полудее човек от тези неспиращи автомобилни звуци, които обаче рядко впечатляват някой тукашен.



Църквата дълго време беше в ремонт и така и не сме влизали в нея, но в днешни дни е отворена и определено си заслужава вниманието. Стопанисват я хора с български произход или поне говорещи перфектен български, които могат да разкажат доста за историята на тази църква, но дори и да не го направят мястото създава една нашенска си църковна атмосфера, която съвсем не е типична за страна като Турция. Вътре си се чувствам сякаш съм в България.





„Свети Стефан“ е единствената православна желязна църква и една от малкото оцелели в света, че според някой данни май е и единствена.
Някога този тип сглобяеми църкви са измислени от британците за да могат по-лесно да ги пренасят и после сглобяват по техните колонии извън страната им. После и Айфел е построил няколко, но тази специално е изработена във Виена. Цялата конструкция тежи около 500 тона и е била пренесена първо с влак до Триест, а оттам с параходи до Цариград. После е сглобена с помощта на над 4 млн. болтове, гайки и нитове. Удивително по мащаб начинание, което явно показва силната вяра на българите по онова време.



Интериорът също е изработен във Виена и дори иконостасът, който обаче в последствие е заменен с такъв изработен в Русия, че първообразът бил с католически мотиви, а не с православни.



Камбанарията пък е висока 40 метра и първоначално е имала 6 камбани изработени от руски майстори, като две от тях още са действащи.
В пространството под основите на църквата се помещава малък музей с много снимки и документи описващи историята на това място още от даряването на земята, първоначалната църква която е била дървена и последващото изграждане на тази.

Интересен е фактът, че още през 1849 година е издаден официален султански ферман, с който се позволява на българите да имат собствен молитвен дом, а по-късно през 1870 година българите се признати за отделен етнос с право на самостоятелна църква под името Българска Екзархия. Нещо което македонските ни братя все още да отричат, че има на тяхна територия. Щото официално в Република Северна Македония българи няма.



На ред с една закачлива чешма дворът е прекрасно озеленен и определено е едно много спокойно място, ако някой има нужда от почивка в този зашеметяващ и динамичен град. Точно в този двор са погребани и няколко от българските църковни дейци, един от които е Иларион Макариополски.



Казваме довиждане на това наистина българско място и продължаваме само на метри от другата страна на улицата, където започва най-стария еврейски квартал в Истанбул – квартал Балат.

[kvp155]

Квартал Балат не е от най-известните квартали, макар напоследък да добива все повече популярност. Мястото е съвсем различно от повечето познати в Истанбул. Така бях чувал, така и се оказа. Тук няма луксозни ресторанти и лъскави витрини на търговски центрове, няма тълпи от руски туристи и улични продавачи на храна. Тук цари някакво небивало спокойствие наред с определено бедната и невзрачна заобикаляща среда. Това все пак наистина си е най-бедният квартал в града, който някога е бил заселен предимно с бягащи евреи. Доста по-късно през годините е станал убежище и за мнoгo други имигрaнти oт Aрмeния и Гърция. Сигурно това е една от причините в Бaлaт една до друга да ca пocтрoeни прaвocлaвни гръцки църкви и лицеи, синегоги и арменски храмове.

Гръцкият лицей не случайно е считан за един от най-престижните в града.



Много от сградите на пръв поглед изглеждат занемарени и изоставени, но в почти всичките се живее. Някои от тях незнайно как стоят още, но това въобще не им пречи да са превърнати в уютни малки заведения без почти никакви вложения в тях. Точно на едно такова спряхме за животоспасяваща лимонада, както я кръстихме с малките, че температурите в този квартал наистина много бързо достигат 35 градуса.







А тукашната лимонада, която се произнася лимонаТа е нещо много вкусно и поднесено с много лед в жегите наистина си е животоспасяваща напитка. Има и една ягодова лимонаТа, но за нея ще стане дума по-нататък.



Сега продължаваме с безцелната разходка по тесните и стръмни улички на стария квартал, където прането виси над улицата, децата се разхождат полу голи, малко е мръсничко и порутено тук-там, но пък наистина атмосферата е много по-различна от обичайната блъсканица в Истанбул.





Казват, че престъпността в този квартал била много висока и дори месните избягвали да го посещават. Не знам дали е вярно или са някакви легенди, макар решетките по първите етажи да напомнят за нещо подобно, но пък аз нищо застрашително и опасно не почувствах из тези приятни и тесни улички. Даже напротив, от почти всяко кафене и магазинче струи домашен уют, и всички са някак спокойни и усмихнати. Нещо което трудно се забелязва в иначе забързаният град.









Квартал като всеки друг, в който животът си тече с пълна сила. Едни пият кафе и броят броеници по цял ден, други се грижат за децата и ремонтират, пак по цял ден. Така е били от векове, така и ще бъде.







Продължаваме да се мотаем из уличките на квартала, а във въздуха започва да се усеща един невероятен аромат на прясно изпечен хляб. Пробвал съм и никога не мога да остана равнодушен, еле па да устоя на това хлебно изкушение. Просто знаех, че е някъде наблизо и веднага тръгнахме натам. Хич не беше трудно да открием източника, който се оказа една малка приземна пекарна. В помещение на нещо като полуетаж или мазе, двама майстори разточваха някакви кръгли, като палачинки неща и после ги печаха на огромен газов оджак, от онези за прословутите турски гьозлемета. Спрях само да ги погледам, че наистина много сръчно го правеха и се чудех, дали ще ни дадат да опитаме тези вкусотии, когато единият като ни видя, че спирам и снимам, веднага подаде едно на малкия. После издърпа още няколко и ги подаде през отворения прозорец и на мен с видимо най-голямата усмивка на лицето си. Бръкнах в джоба си за пари, а той щом видя, направи една сърдита физиономия и даде категорично знак, че са безплатни, сочейки, че са и за останалите от фамилията ни. Добри хора са турците, особено като видят деца.



И какво беше това така и не разбрах, но вкусът му беше хем сладък, хем солен. А тестото, съвсем тънко, изпечено в нещо средно между палачинка и лаваш. Уникална вкусотия. В този момент се сетих за твърденията, колко опасен бил квартала и затова, кой ли ги разпространява тези глупости. Ако ги слуша човек никога няма да опита от прекрасните тестени неща с форма и вид на палачинка.

Нататък е ред на една от двете джамии построени по искане на Сюлейман Великолепни за любимата си дъщеря Михримах. Някъде съвсем наблизо е на върха на хълма Едирнекапъ, и докато се промушваме из крайните улички на квартала, взехме, че я открихме.

Ето я



И двете джамии са проектирани от най-главния измежду всички главни архитекти в империята по онова време - Мимар Синан. Построени са през 16 век, като тази е доста по-голяма и внушителна от другата в квартала Юскодар. Интересното за нея освен уникалната си архитектура са и стотиците прозорци по купола и фасадата, с което е известна, като една от най-ярко осветените джамии и то с естествена светлина. Част от тези прозорците са с витражи, а джамията е само с едно минаре. Трябвало е да бъдат две, но самата Михримах била погребала съпруга си и заповядала на Синан да изгради само едно. То пък не издържало на едно земетресение през 18-и век и се срутило. Изграждат го наново, но при друго земетресение отново се срутва, като разбира се пак е изградено наново. Въобще върху тази джамия са се стоварили доста от капризите на времето, но грижите за нея до днес въобще не подсказват за това.



В джамията освен светло е и много прохладно, защото щом излязохме навън ни връхлетя онази ужасна жега, която може да разтопи и камък. В такива моменти просто се чудя, защо съм тук, но пък като няма друга възможност да сме всичките заедно и да е по-хладно сега ще търпим на пека и това е.

На автобусната спирка пред джамията сме и по едно смарт-приложение следим за маршрута на нашия автобус. Щял да дойде след само 10 минути, което си е доста дълъг срок точно в този нагорещен до припадък момент. Все пак е добре, че градските власти са изградили едно тротоарно фонтанче, което щом го приближиш и пръска по малко вода. С негова помощ дочакахме в пълно здраве автобуса. Щом дойде предната врата се отвори, качих се първо аз и отново поднесох картата до четящото устройство. За жалост пак светнаха онези лампи и пак изтананика страшната мелодия. Не чаках изобщо думите на шофьора, които и без това нямаше да разбера, но пък е ясно, че проблема с тази идиотска карта продължава и той е точно в нея, а не в устройството, както допуснахме. Нищо, такситата и те трябва да работят и добре, че в този град са изключително много. Не е нужно въобще да ги чакаш. Само поглеждаш въпросително към улицата и хоп, отнякъде се появява.

[kvp155]

Следващата забележителна цел я включих заради малките, но да си призная и заради мен. Казва се музеят на Рехми Коч, по-известен като „Музеят на мъжките играчки“. Сигурен съм, че е достатъчно популярен и няма нужда от никакво представяне. Не сме го посещавали, че до сега все беше незаслужено изместван я от градината с лалетата, я от пазарът с подправките, я от нам коя си джамия и всичките други лъскави забележителности на Истанбул. Крайно време е да поправим тази несправедливост и нали в нашата група мъжете преобладават не беше нужно да търся мнозинство. Точка. Ясно е, че на дамата до нас ще ѝ е скучно и леко тъпо, но това е положението – в едно подобно пътуване трябва да има по нещо за всеки, а за някои по повече.

Таксиджията, младо момче със слушалки на ушите си, слуша някаква музичка и шеметно препуска по улиците, както само тук могат. Никакво внимание не ни обръща и хич не е от онези дето все питат нещо, ей така за да се води някакъв разговор. Точно се спускаме от хълма по моста Халич над Златния рог и шофьорът махна едната слушалка от ухото си, сочейки в ниското характерните покриви на шатрите на музея и закотвената на пристана му истинска подводница. Сигурно имаше известно колебание дали точно това търсим, но щом му дадох утвърдителен знак се усмихна без да каже и дума, сложи обратно слушалката и продължи със слалома. След минути ни стовари отново точно пред входа на музея и ни пожела Гюле, Гюле.

Зад бариерата, но почти на улицата ни посреща истински боен самолет от турските ВВС.



Охраната ни насочва за посоката и без да губим време се намъкваме на касата за билети. Хора има достатъчно, но се справяме сравнително бързо.
Мястото е ето тук: 41.042545, 28.949265 и в двора му си има паркинг за посетители, на който паркинг спокойно може да влезе и кемпер. Не съм сигурен дали се плаща или не за гостите на музея, но дори и да е така едва ли ще е някаква непосилна сума.

Влизаме. Преди касата с билетите организаторите на ни изненадват с медицински пункт, на който освен дистанционно измерване на температурата ни искат и документи за ваксинация или отрицателни резултати от тест. Имаме ги и проверката им се оказа по-скоро вяла, но нали хората са тук затова, та никой за нищо не се сърди.
Вътре сме само срещу 80TL за всички, което си е нищо за това което предстои да видим и дори да пипнем. Първо тръгваме по нещо като стъклен тунел и почти веднага пред нас оживява подводния свят на някогашните тежководолази. Запазени костюми със стъклени скафандри и чугунени налъми за тежести на краката, манометри, маркучи, компресори и всякаква техника на дълбоководни водолази е разположена зад стъклените стени на този тунел. От него се влиза в един съвършено различен свят на техниката, където всеки компютърджия може да се посмее на експонатите там. За малко дори се припознах в моя училищен „Правец 8М“, че някои модели досущ приличаха на него или по-скоро той на тях.



Тук са и много от машините и предметите, които ежедневно ни заобикалят: мотопеди, автомобили, перални, миялни и сушилни машини и т.н. Но са в музея не точно като нещо старо и архаично, а като „живи“ експонати. Част от стените им са прозрачни и зад тях освен съдържанието, може да се види и начинът на работа на всяка. Просто натискаш един бутон и експонатът наистина „оживява“. Бутала на ДВГ се движат надолу-нагоре, двигатели на коли се въртят, скоростни кутии и зъбни предавки също, фарове светят, мигачи мигат … въобще тук е раят за малки и любопитни сръчковци, които все питат това какво е и онова защо е.

[kvp155]

Нататък пък става още по-интересно, като в няколко огромни зали последователно са подредени десетки, а вероятно стотици истински автомобили от близкото минало. Всичките педантично реставрирани и в безупречен вид, на който би завидял всеки колекционер.









Доста от моделите са европейски, но има и много американски, и въобще цялата идея за музея е американска, след като на младият Рахми, докато бил студент там му хрумнало да направи нещо подобно на музеят на „Хенри Форд в САЩ, но в родината си. Е, има и модели, които ако се разходя из софийските потайности сигурно ще ги намеря, но ще са в далеч по-лошо състояние от тези.



И понеже да си син на най-успешният турски предприемач Вехби Коч (собственик и основател на Коч Холдинг) си е голяма отговорност, човекът закупил стара леярна на брега на Златния рог, възстановил основно сградата, после изкупил още няколко други в съседство, възстановил и тях, после и старата корабостроителница пак там, после няколко съседни имота и накрая се получило това, което днес разглеждаме – най-големият технически музей в Турция, подслонил няколко стотин хиляди експоната от областта на технологиите, транспорта, промишлеността, съобщенията и всичко, което има връзка с техниката.











Много от експонатите са дарени, но и много фондацията на Рахми купува и реставрира с огромната си армия от експерти, които са достигнали такъв професионализъм, че правят това и за други музеи по света.











Парен валяк в целият си блясък, няколко пожарни коли с ръчно управляеми стълби и помпи, всякакви камионетки, стара гражданска и военна техника, и още и още … Всичко е тук, някак случайно подредено до модерните за онова време автомобили и всичко може да се пипне и дори погали. Странна носталгия се вижда в очите на почти всеки от по-възрастните посетители, защото всеки от тях е намерил в музея поне дузина неща от своето време, съвършено запазено и живо.

[Тангра 2]

Този музей както го описваш, един ден достатъчен ли за да се разгледа?

[kvp155]

[kvp155]

Продължаваме с огледа, докато нас „летят“ малки и не чак толкова малки самолети. Не са толкова много, като наземната техника и автомобилите, но те също присъстват за радост на летците-посетители.





На вторият етаж на основната сграда пък е царството на лодките, яхтите и всичко свързано с мореплаването и водната техника.











Изумителни експонати, които лично аз виждах за първи път. Въобще аз в толкова богат на експонати музей не съм влизал досега и много от нещата виждам за първи път - от някогашни извънбордови двигатели, катери и водни ски от преди 100 и повече години, до дървени лодки издълбани от обикновен дънер.













Някои от експонатите изглеждат направо чудати в сравнение с днешните си роднини, и дори не предполагах, че съществуват. Точно затова трябва да се уважава историята и подобни места, иначе малките си мислят, че всичко започва с тяхното раждане.











В отсрещния коридор пък са двуколесните превозни средства - моторни и с крачна тяга. Мотоциклет с V-образен двигател и плетен дървен кош, велосипед с газов фар, моторни коли и триколки за инвалиди, тротинетки и всякакви превозни средства с 2 или с 2+1 колела могат да се видят тук, едно от едно по-чудати и по-странни. Дори по филмите не съм срещал подобни екземпляри.













„Но и новото си е ново“ би казал някой в началото на 50-тте …



„А пък бързото си е бързо“, ще отговори друг на връщане от мотоциклетно състезание в което машините повече бръмчат и пушат, отколкото да се движат.



Срещу тях пък е една внушителна колекция от детски колички за бебета, столчета за хранене и коли-играчки от онези с педалите, дето днес са пластмасови и се движат с акумулатори.
Малкият ми син е точно от тези деца, които споменах, и си мисли, че светът е започнал с неговото раждане. Сега гледа любопитно и се чуди, какви са тия вещи и за какво се използват.





Обяснявам му и май ме разбра, но все пак не може да си представи, защо са толкова стари и грозни.