kemper-club forum

[kvp155]

Само но 600 метра от парка Аладин са два музея, които също ще посетим. Първи е Музеят на плочките, който се помещава в стара сграда на някогашен колеж. Приютил е в себе си огромна колекция от керамични предмети и плочки намерени при археологически разкопки в околността.









Страшно много са и хората с познания в областта много ги ценят.









Това пък е някакъв странен сифон на пода, който явно е имал специално предназначение.



Някои от експонатите датират още от 13-и век, а други, като тези стъклени съдове са даже от 12-и. Не е останало много от тях, но дори от тези остатъци се вижда прецизна изработка и изключително тънките стени на материала. Учудващо е как са го постигнали в онези години.









Познатите ни от филмчета газени лампи също имат сериозно присъствие в музея, като някои от тях приличат не на лампа, а направо на настолен полилей. И разбира се не са от метал, а отново от керамика.



На още около 400 метра е другият музей – музеят на камъкът и дърворезбата. До него се стига, като се тръгне по една от тангентите на хълма Аладин и много се внимава за прелитащи маршрутки. Тук един от най-трансформираните в кастенваген модели бус също е много популярен, но го трансформират не в кемпер, а в нещо далеч по-практично – в маршрутка.



И освен много бърза е и дизайнерски тунингована от местно арт-студио, което напълно я е преобразило. Вглеждайки се внимателно в детайлите не виждам нищо излишно, нито какво още да се добави. Просто перфектно.



Музеят на камъкът и дърворезбата всъщност си има име и то e Ince Minare Medrese (Семинарията на стройното минаре).



Семинария, защото сградата първоначално е била богословска семинария. И минаре, защото най-впечатляващо от нея е било именно минарето. Стройно, тънко и доста високо е било, но паднала мълния и частично го разрушила. Това се е случило през 1901 година и за да запазят автентичността на уникалното минаре то не е възстановено, а само покрито.



Уникално го правят хилядите селджукски плочки, които го украсяват.



Вътре в музея е подредена голяма колекция от каменни скулптури от времето на държавата Селджук. Интересното е, че много от експонатите са животински релефи, а и изобразяването на животни и хора е било забранено от ислямските закони.





Дърворезбата въобще не присъства толкова силно в музея, та чак да носи такова име или поне на мен ми се стори недостатъчно. Все пак се открояват няколко големи и много стари врати от джамии.





Една от основните зали в музея е покрита от огромен купол, красиво облицован със светло сини плочки. На върха на този купол е изграден по-малък, откъдето е влизала естествено светлината. Този по-малкият се е срутил и доста по-късно е възстановен. Даже ми се стори, че материалът повече прилича на велинградски мебели и въобще не подхожда на този отпреди близо 800 години, но това си е само мнение на човек нищо не разбиращ от реставрация.



Съседната зала също е с огромен сводест купол, който тук е сложно иззидан от декоративна тухлена зидария. Стотици, а може би хиляди тухли са прецизно подредени, докато се получат няколко интересни пирамиди, върху които е изграден огромният купол. Личи си майсторлъкът в тази наистина сложната архитектура, при това толкава стара.



Този пък експонат е част от пода и видно като онзи сифон по-горе е бил също със специално предназначен. Възрастта му е поне няколко века.



По повечето от предметите освен, че са много стари има и някакви надписи, които за жалост не разчитаме, а не са и преведени никъде.











Най-значимите от археологическите и други забележителности на Коня са основно в центъра, и на сравнително близко разстояние една до друга. Има една обаче, която е в пълен контраст с всички старинни обекти и сигурно като такава, са я изградили почти в края на града. До там ще ни трябва превоз и понеже това ще е последното за оглед място, се връщаме при задрямалия ни кемпер и се понасяме из улиците с него.

Спрели сме го на някаква улица, ей така на тротоара и само паметливата ми съпруга успя да намери точно мястото. И аз се справям по някой път, но когато има кой да помни въобще не се и напрягам.

Докато се доберем до мястото минаваме през друга от търговските улици, където някаква кака ми набута в ръцете малка чашка с кафе. Нещо като реклама на новата им - стара напитка, която жената предвидливо е разсипала на един поднос с десетки картонени чашки, и сега просто ѝ попаднах в полезрението.





Снимах го не случайно, защото тази напитка в Турция е другото уникално нещо, което ми се струва, че няма аналог или аз не съм попаднал на него.
Вкусът на това кафе е трудно дори да бъде сравнен с нещо и много съжалих, че Кофеиновият крал никога няма да го опита. Цял живот ще си обикаля из развитата част на Европа и ще си живее с илюзията, че много разбира от кафе, и видиш ли пиел най-доброто. Дръжки пие, тук е най-доброто!

За онзи другият контраст на позабравените улични занаяти няма нищо да споменавам, но тук те въобще не са изчезнали, нито са застрашени от изчезване. Има ги по много. Като се почне от различни услуги, мине се през готвене и предлагане на улична храна, та се стигне до дребно производство и дори манифактура. И разбира се всичко това се предлага директно на улицата или в малки дюкянчета покрай нея. Но затова по-нататък.

[PirinVania]

[loveforever]

Много хубав този град Коня! Я само, какви интересни неща за гледане предлага - хем малко по-различни от традиционното, хем едни такива дето човек ще ги помни винаги! Добавям го в листата с желанията. А пък онази екстра с кофеиновата тематика си е нааправо дюшеш. Може да се ползва при нужда и като скрит в ръкава коз.

п.п. И нищо няма да трия. Мисля че пояснението беше съвсем полезно. И аз четейки не обърнах внимание на множественото число и си викам каква е пък тая анадолска цивилизация и таман да попитам и видях, че не съм гледала добре. Май доста по-често трябва да слагам очилата
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Добираме се някак до возилото ни и лепим на телевизора координатите на новото място: тропическа градина с пеперуди - 37.948621, 32.461778.

Излишно е да казвам, че има ли някакви растения по пътя ни или някакви пазари за храни, подправки и готварски рецепти с такъми за готвене, ние сме там. Все пак в отборът ни има представител на нежната половина от човечеството, който също има своите предпочитания и през ум не ми е минавало, че няма да ѝ доставя удоволствието, да зърне тези места. Колкото и където и да са в околовръст. Дори си признавам, че на много от тях и на нас с момчетата ни е интересно.

Новият ни обект за посещение е с по-скоро футуристична форма, отколкото традиционно-скучноватата, която доста по-често се среща в Турция. Представлява огромна тръбна конструкция на няколко етажа, която погледната от небето има формата на … пеперуда. Символиката никак не е случайна, а изпълнението със сигурност е постигнало желания ефект.



Паркингът отпред е огромен, безплатен и много подходящ за нощувка, но това само в случай, че замръкнем под банановите листа на някоя палма вътре. Сега се наместваме най-близо до касите и се втурваме в тропическа разходка.

В Турция всичко е голямо, а и самите турци си падат малко грандомани, като все гледат да са в нещо най, най-големите, или поне да са едни от тях. Тук този принцип също присъства, като по площ и разнообразие тази градина е една от най-големите в света.
Така на закрити около 7600 квадратни метра се отглеждат 22 000 тропически растения, измежду които почти в естествената си среда живеят точно 106 вида пеперуди. Изключено е да се преброят, но за тази толкова важна информация се доверяваме на организаторите на това грамадно пеперудено жилище.











На повечето обитатели родината им е Кения, Филипините и Коста Рика, като за да се осигурят нужните условията за живот, огромни инсталации поддържат постоянна влажност от 80% и температура 28-30 градуса.











Наблюдавайки всичко което ни заобикаля, няма как да не забележим изключително богатата и добре композирана флора. Уредниците на това място са се постарали и са постигнали условия, които по нищо не се различават от натуралните и животът тук наистина е като в тропиците. Не го твърдя със сигурност, но след като дори чифтосването става по естествен начин, явно е, че условията са такива.



За някой видове се изискват специфични условия, за които етапите от съзряване стават в специални шкафове с прозрачни врати. Направени са от стъкло, което така отразява светлината, че е невъзможно да се снима вътре, а като видя неуспешните ми опити една от уредничките побърза да отвори вратичката. После ни заразказва точно за етапите от развитието на тези какавиди, та чак докато станат красиви обитатели на градината им.





Тази градина е основно за растения и пеперуди, но вероятно за пъстрота и разнообразие тя е станала дом и на една двойка папагали. Не са в клетка, а свободно си летят наред с пеперудите, но май са толкова мързеливи, че да позират им е много по-приятно.



На друго място се вижда, че част от пеперудената колекция е вече препарирана и грижливо подредена зад стъклени пана и витрини. Стотици видове с най-различна форма, големина и цветове са част от тази колекция, като многообразието е толкова голямо, че може да му завиди всеки колекционер. Тук е и смятаната за най-голяма пеперуда в света - пеперудата Атлас. Въобще, тук има много пеперуди, повече от навсякъде другаде.









И да си призная препарираните повече ми харесват, че мога спокойно да ги разгледам по от близо. Иначе само прелитат наоколо и докато се загледам в някоя, тя вече е отлетяла.













По-важното е, че с посещение на такова място може да се обходи виртуално цялата Коста Рика, което съвсем не значи, че не ми се ходи там. Даже пеперудите ще са последното нещо заради което бих я посетил, но пък ако има любители на тези насекоми не е нужно да ходят чак толкова далеч за да ги видят.

[kvp155]

Нататък приятно аранжираните каменни алеи ни водят в нещо като светът на инсектите, или иначе казано буболечките. Повечето разбира се са препарирани и въобще не разбрах от кой край на света са, но някой от екземплярите са изключително редки и с впечатляваща форма и размери.











Не знам ако в палатката ми през нощта влезне 3 сантиметрова мравка или 17 сантиметров бръмбар, докато спя как ще се чувствам, но вероятно няма да станем приятели от пръв поглед.

Огромни са и даже не съм предполагал, че има чак такива.





В друг сектор са аквариумите с едни странни създания, чиято форма и размери напълно се слива със заобикалящата ги среда. Представа си нямам как се казват и защо природата им е дала точно на тях възможност да се прикриват от нападателите си по такъв изкусен начин, но мимикрията е поразителна.







Живи са, но не помръдват дори и с часове да ги гледа човек, да не говорим, колко е трудно да се види, кое е живо същество и кое дървесен вид.

За финал домакините са подготвили няколко затъмнени стаички, в които се прожектират филмчета за обитателите на градината или под микроскоп могат да се видят различни любопитни факти за живота на тези създания. Отделно от това на голям телевизионен екран постоянно се върти кратък филм за целият комплекс и всичко свързано с него, и понеже нямам дрон си снимах един изглед от високо. На него ясно се вижда формата на тази тропическа градина – пеперуда.





На изхода пък, като във всеки музей или подобно място е обособена зона, в която се продават сувенири за спомен. Тук обаче освен обичайните дрънкулки с тематичен характер, могат да се купят и стъклени пана с препарирани пеперуди от различни видове, окраски и размери. И нали на подобни места се очаква посетителите да са основно деца, точно срещу изхода от комплекса, друг предприемчив инвеститор с усет за бизнес е изградил ето това:





Огромен детски кът, в който всеки родител може да остави детето си напълно безплатно да вилнее из съоръженията. Дори и без особено желание, че път ни чака го направихме и ние, но с излишната уговорка, че ще сме тук не повече от час.

Ако не броим оставащите няколко минути светла част може да се каже, че денят почти си е отишъл. Този ще ни е последният обект за оглед в Коня, а към следващата ни цел ни разделят едни около 300 километра, които пак ще се вземат на фарове. Така се случва почти всеки път и не че го искам, но когато времето е по-малко от обектите, няма какво друго да се направи.

Следващата ни цел е град Адана и въобще не знам, къде точно ще спрем за нощувка в него. На МАП-са се вижда нещо като голямо езеро и няма как бреговете му да не приютят един кемпер, при това само за една нощ. Лепим произволни координати за посока и бавно се измушваме от големия град.

Вече е тъмно, а след напускането на града навигацията ни подкара по абсолютно прав и равен път, с размерите на нашенска магистрала. Второстепенен е, но пък като качество не отстъпва по нищо на аутобан. Учудващо е, но в следващите почти 200 километра не срещнахме нито едно изкачване или спускане. Равнинната и права отсечка свърши някъде около разклона за гр. Мерсин. Нататък започна магистрала и стана точно обратното – чести изкачвания и дълги спускания, при това много стръмни. Това е може би най-стръмната магистрала по която съм карал. Точно тук преди години видях камион със запалени в буквален смисъл спирачки, огън и пушещи в гъст дим всички гуми. Сега през нощта е също толкова пълно с тежките камиони, които едва пъплят по стръмните изкачвания, а после още по-бавно спускат надолу. По-мощните и бързи машини изпреварват по баира по-бавните, но те пък са изпреварвани точно в този момент от други, още по-мощни. Така и четирите ленти се пълнят с изпреварващи един друг камиони и никой автомобил не може да премине, докато трае това тягостно изпреварване, което на всичкото отгоре е обгърнато в облаци сажди от ауспусите. Тук никой не знае, какво е екологична евро-категория и произведените преди половин век камиони често освен много бавно се движат и обгърнати в гъст черен дим. По-лошото е, че на няколко пъти се налага да натискам спирачки, докато всички ленти пред мен са пълни с ТИР-ове и същите тези праисторически камиони. Забрани за изпреварване има, но никой не се съобразява с тях и ако не е полицията да респектира с присъствието си тук-там, сигурно ще се качат един върху друг.
И какво налага тези толкова ценни товари от бали със сено, греди, керемиди, тухли и т.н., да се транспортират точно през нощта? Не знам, но гледката и усещането да сме обградени от тях не е особено приятна. До един камионите са претоварени и все си мисля, че товарът им ще се изсипе върху нас, докато изпреварвам някой или пък няма да могат да спрат при необходимост.

Най-накрая тягостното пътуване приключи в нещо, като красиво кръгово кръстовище, някъде в самият град Адана.



След полунощ е и почти всички улици са пусти, макар градът да е с доста сериозни мащаби. Някак се добираме и до бреговете на езерото, където вместо романтични и тихи места с гледка към отразяващата се във водите му луна, ни чака неприятна изненада: целият бряг е плътно застроен със заведения и всичките са пълни. Отвсякъде ехти неприятна и силна музика, а сватбари и хвърлящи гьобеци хора са даже и на улицата. Поне 5-6 километра каране около бреговете в търсене на място за нощувка не дадоха никакъв резултат. Спасителният вариант в тези случаи е или гробище или помощ от навигацията. Тя ми е по-бързото решение, затова бъркам вътре и вадя първото споделено място - празно пространство, затворено между две големи улици, жилищни блокове и малко заведение за хранене: 37.027424, 35.321105.
Там сме след минути и направо гася мотора още в движение, че отдавна съм останал единственият буден.

[kiko_n]

Ей , все се надявах че ще завиеш към Кападокия ама ти не ! Много ми се щеше точно от теб и сега да опресня заплануваното за напролет , ама нищо видях пък други нещица .
Направо монополист в пътеписите

[kvp155]

[Роси и Стоян]

Аз пък тайно се надявам да сте били и по-надолу от Адана, че и аз планирам тази година да мятаме крачоли из „другата“ Турция, стига само с този Истанбул, вече и кучето наизуст знае всички улички. Захитряхме… и ние като останалите….
Колко е хубаво да си зад екрана и да четеш, да копираш наготово координати и интересни места.
Майтапя се, просто нямаме време, не че преди сме го имали много, но… сега май липсва желание за писане.

Страхотен разказ, и все по-интересно става пътуването ви
Записвам си, задължителено Стоян да лети и над пеперудката

[kvp155]

Нощта премина много тежко, и не от някакви проблеми с мястото, което се оказа много спокойно за такъв голям град, а заради високата влажност, съчетана с над 30-градосова жега. За първи път не можахме да спим нормално, дори и при отворени до един прозорци. Наложи да включвам всички вентилатори, в опит да раздвижа поне малко въздуха, което не даде особен резултат. Накрая утрото дойде, а с него и приятната гледка от мястото на което сме нощували.



В град като Адана съвсем не сме само за едната нощувка и въобще не губим време за пиене на английски чай под сянката на тукашните палми, които между впрочем една водоноска дойде още в 06:00 часа да ги полива. Стягаме се набързо и поемаме към идеалния център и първата забележителност, нищо, че сме тук само пътьом. И тръгваме не пеша, че градът е доста голям, а с кемпера. И не към нарочно място за паркиране с координати набелязани още от България, а ей така, на посоки. Целта ни е посещение на най-старата джамия в града - Yag cami (36.98390, 35.327217).

До идеалния център ни делят около 9-10 километра през които големите булеварди постепенно се стесняват, докато накрая придобиват вид на тесни калдъръмени улички, с множество сергии от двете страни. Почти до всяка стоката е изнесена буквално на улицата, като места за спиране липсват или ако има някое то отдавна е заето от друг автомобил, дошъл преди нас. Навигацията ни отведе точно до входа на джамията, където шансовете за спиране се очаква да са още по-малки. И разбира се това се оказа точно така, но докато не се убедя с очите си не вярвам на разни жени до мен, дето не спират да ме навигират. И не защото не са прави обикновено, а защото не ми се ходи пеш от сутринта, като знам, колко много ще се ходи и без това през остатъкът от деня.
Така в търсене на място преминаваме покрай първата ни забележителност и малко след нея се натъквам на ето този седящ чичко.



И нали сме с различно и шарено возило, щом погледите ни се срещнаха, грейнахме от щастие и двамата. Аз, че ще имам място за паркиране, а стожерът на парко-места, че ще получи някаква сума ако ни уреди с такова. Струва ми се напълно справедлива сделка стига да разбера, къде точно ще се поберем, че на пръв поглед място с подходящи размери няма. Човекът обаче скочи от стола и много настойчиво започна да ми сочи малка уличка в дясно от нас, по която разминаването е невъзможно, а на всичкото отгоре някакви търговци с колички и чадъри са заели половината пътно платно. А и след като не виждам къде ще паркирам, категорично отказах да се натикам в теснотията, че последствията предварително са ми ясни.
Чичкото обаче направи една разсърдена физиономия, че не му се доверявам, хвърли табелата „паркинг“ настрани и тръгна пред мен, разчиствайки всичко и всички по пътя си.



Махайки постоянно с ръка да го следвам накара една от колите да се върне назад, избута количката на някакви амбулантни търговци на тротоара, после още една и така метър по метър буквално ме заведе до паркинга.



Паркинг е грубо казано, но мястото за спиране представляваше заден двор на каре от сгради, където след прецизно преместване на още няколко леки коли напред-назад, от шофьори с възрастта на моите деца ни направиха място и на нас. Даже едното ми поиска ключовете от кемпера, да паркирало то, нищо, че краката му още не достигат до педалите?! Отказах му разбира се и се наместихме в теснотията, но без да могат да се отворят вратите. Страничната обаче е плъзгаща се и се изпързаляхме от там. В крайна сметка сме само на 30-на метра от джамията, а и сме близо до другите ни забележителности, които също са в центъра и със задоволство напускаме кемпера. Неодобрителните погледи на жена ми обаче не спират да ме преследват чак до входа на джамията, но аз съм си доволен, че намерих паркинг толкова близо и то само за 10 лири на ден.



Ето и какво интересно прочетохме за Yag cami. Няма точни данни кога е построена, но се счита, че това е станало през 1250 година, като първоначалният храм е бил източноправославна църква. Казвала се е „Свети Яков“ и е изградена от византийската императрица за византийските християни, които са били на поклонение в Светата земя. 100-на години по-късно градът е превзет от турците и църквата е превърната в джамия. Доста по-късно, през 1525 година турците изграждат сегашното минаре, като обаче запазват полукръглата апсида от някогашната църква.



Входът на джамията е произведение на изкуството и ако не беше един обикновен човек дошъл да си налее вода от близката чешма, въобще нямаше да разберем. Щом разбра, че сме чужденци започна да ми сочи нещо нагоре под входа.



Трябвало да се застане точно под арката и да се погледне нагоре. Само тогава ще се види ето това:



Вътре основното помещение е с правоъгълна форма, а конструкцията на тавана е подпряна на огромни каменни арки и четири реда мраморни колони. Като изключим мекият светло син килим всичко друго е автентично от създаването на някогашната църква.





Разбира се за да стане една сграда джамия си трябват и други характерни елементи, които също са налични тук и също датират от няколко века.



Дворът е сравнително малък, но някога част от помещенията на сградата са се използвали за класни стаи, спални помещения и кухня. Интересно е.



Толкова за тази джамия, че имаме още няколко неща за посещение преди да поемем отново на път.

[kvp155]

Толкова за тази джамия, че имаме още няколко неща за посещение преди да поемем отново на път.

Навън отново се споглеждаме доволно с нашия спасител, усмихваме се дружески и поемаме на посоки из тесните и стари улички. Търсим старата часовникова кула, която е уж някъде на близо, но така се замотахме, че се озовахме в нещо, като кафене. Не е от типичните за Турция, но пък е доста уютно с нетрадиционната си обстановка.





Нататък съвсем се поизгубихме и вместо към кулата с часовника попаднахме в нещо, като зона за улични занаяти. Тези зони не са никак редки в арабския свят и тук също имат силно присъствие.





Почти всички сгради на приземните си етажи имат някакви нежилищни помещения, в които кипи усилена манифактура. Шият се чаршафи, дрехи, обувки, дамски чанти, сакове, сувенири … всичко. Често вратите на тези помещения са отворени и на преден план се вижда част от произведената продукция, изложена в нещо като шоурум. Харесваш си нещо, поръчваш си го в няколко хиляди броя и готово.



Влязохме в едно подобно помещение с малкия, че нали любопитството ни е повече от нормалното и в дъното му се озовахме в едни истински производствени условия. Машини тракат отвсякъде, хора ходят насам-натам, заготовки стърчат от огромни чували, готова продукция и стока … въобще, направо си е един подреден хаос. И никой не само не ни спира, но и напротив, показват ни всичко с гордост сякаш не е ясно, че нищо няма да поръчаме.





Майката нали вечно я е срам остана отвън и така нищо не разбра за манифактурното производство.

Продължаваме из уличките, откъдето изникват все нови и нови занаяти – работилница за велосипеди и моторетки, малко цехче за безалкохолни напитки, заготовки за улична храна, кожени изделия и т.н. Накрая си намерихме пътя и ето ни пред прастарата кула с часовника.



Аdana saat kulesi се казва на турски, че нали вече знам четири думи на този език, или както ѝ казват още Великата часовникова кула. Построена през 1882 година и е висока точно 32 метра. Твърди се обаче, че основата ѝ под земята е на дълбочина 35 метра и така ако я измъкнем нагоре ще станат 66.50. Основа от 50 сантиметра е достатъчна я. Сигурно не е така разбира се, че тази е издържала на всички земетресения до сега без никакви ремонти и реконструкции, макар да ми изглежда подозрително чиста. Не знам защо, но тук никой не рисува с графити върху забележителностите. Може да са застреляли някой при подобен акт и вече да се знае. А може и възпитанието и културата да са на доста по-високо ниво.



Формата на кулата е квадратна призма, изградена в основата си от прецизно издялани и отлично слепени каменни тухли, които във височина са заменени от керамични такива.
Часовникът заедно със задвижващите механизми обаче са чужбински, но не от Швейцария, а от Германия.



Някога в турската империя е имало подобни кули в различни градове, но тази в Адана била най-високата. Сигурно заради този факт са я нарекли Великата. Ето тук е: 36.983903, 35.33024

Съвсем близо до кулата са и още няколко забележителни за Адана обекти, които са в нещо, като приятно озеленен парк.





От едната страна е една много стара, но все още действаща къща или за времето си дори имение, което е построено през 1495 година. Построил го е някой си Рамазаноглу Халил бей, който е потомък на род с 1400 годишна история. Дали е вярно не знам, но така пише. А и така изглежда.



В тази сграда са се вършели много от държавните дела и същевременно е била нещо, като училище и жилищно помещение за фамилията.
В двора пък е фамилната гробница.



Нататък през парка е и Улу джамията, която също е построена от Рамазаноглу, някъде през в началото на 16-и век и дълго време е била най-голямата джамия в Адана. Сградата е отворена за посетители и без да чакаме покана влизаме вътре.



Големи каменни колони поддържат множество от сводове, образуващи тавана. Всичко е изградено от същите бели, прецизно издялани камъни, като на часовниковата кула. Незнайно защо, но подът отново е застлан със светло син килим и сигурно е единственото ново нещо тук. Повечето от стените са облепени със сини керамични плочки и въпреки преклонната си възраст джамията изглежда доста съвременно.





Дворът обичайно е най-спокойното място в един подобен комплекс. Обсипан е с много цветя, зеленина и дебели сенчести дървета. Тук освен друго е и мястото, където поклонниците задължително си мият краката преди молитва. Функционира си още, както някога през 16-и век, даже някои от атрибутите май са от тогава.





Едно от нещата, които не функционира и не е за показ дори на туристите е медресето, че било част от някаква фондация. Разбрахме го на перфектен английски, но по трудния начин след като ето тази любезна кака не ни допусна вътре. Нещо ръкомахаше, че снимането било забранено, но беше късно вече.






Излизаме от друго място, точно под високото минаре, което е построено доста след като джамията е била готова. То е едно от малкото, чийто балкон е покрит.





И нали вече знаем, че минавайки през всеки сводест вход на джамия трябва да се гледа нагоре, гледаме и на там. И има защо.

[kvp155]

Продължаваме пеша към реката, която е сравнително на близо и по-точно към един много стар каменен мост, станал символ на града. Преди него няма да е никак честно да не спомена, че в Адана освен прочутият в цяла Турция Адана-кебап правят и едни от най-вкусните локумени сладки на света. Въобще, многообразието от сладкарски изделия е впечатляващо и типично за почти всяка турска сладкарница. Често помещенията са от поне 200 квадрата и вътре е отрупано с всевъзможни сладкарски изкушения, които задължително се произвеждат на място и задължително от хора имащи лиценза за това. Тук за всяко нещо си трябва лиценз и той винаги е сложен в някоя рамка и гордо виси на стената.









И разбира се тези сладкарници никога не ги търсим специално. Те просто ни се изпречват на пътя и почти винаги ни пленяват с нещо ново. В случая с тези нанизани на връв неща, които се оказаха са ядки от орех потопени в карамелизирана захар. Доста интересна комбинация.



Вървим пеша през претъпканите от автомобили улици и по тротоарите, на които отново се продава всичко. От пирони и строителни материали, авточасти, електро материали, пердета, платове, бельо, козметика, килими, та до всевъзможни напитки, хранителни стоки, че дори прясно сирене и сурово месо. Ориенталският дух е точно тук на улицата и направо си е задължително човек да се помотае малко по тези места. Няма нужда да търси, каквото и да било, то просто е тук и все от някъде ще изскочи. Разбира се ако всичко това се харесва на някой и иска да го усети истински. Точно пазарищата са най-истинското място за това. Ако пък не иска може да си седи в 5 звездния хотел и да гледа през прозореца. Гледките също не са лоши.





Едно нещо, което пропуснах да снимам, но което определено ме изненада, че досега никъде, дори в развитата Европа не бях го виждал е една обществена чешмичка. Нямаше въобще да ѝ обърна внимание ако тази безплатна животоспасяваща течност не се предлагаше … изстудена. Да, въобще не го очаквах, но е факт и то точно в Турция.
Представлява малък около 10-литров неръждаем контейнер към който има хладилен агрегат, охлаждащ и поддържащ температура на водата около 5 градуса. Неръждаемо канче завързано със синджир за апарата, пуск бутон, натискане и … студената вода тръгва. Това е! Значи в Адана може, но в Лисабон, Рим, Барселона, Париж и … не може.

Вече сме на единият бряг на река Сейхан, където е нещо като централния парк на Адана. Приятно озеленен и с много стари дървета ми се стори този парк, които грижливо се полива с поливна система. Напълно автоматизирана е. Представлява една лелка, която ходи с дълъг маркуч от дърво на дърво и му влива същата онази животоспасяваща течност, но не изстудена. Стори ми се, че всяко дърво, храстче и дори тревичка са ѝ зачислени и жената с голямо усърдие и вещина се грижи за всичко. И видимо резултат има, че жегата тук наистина може да бъде ожасяваща.









Реката Сейхан пред която сме се изпъчили, като все едно ще я превземаме с плуване, разделя почти на половина града. От едната ѝ страна остава старата част, а от другата новата. И интересно, но старата част ми изглежда все още по-голяма от новата.



Двата бряга на реката се свързват с едно много старо съоръжение станало не случайно символ на Адана – каменен мост. Мостът е римски и е построен от император Адриан през 385 година, като любопитното за него е, че към момента е най-старият функциониращ мост в света. И няма как да е иначе, след като точно този мост е бил важна пътна артерия между Европа и Азия, оцелял повече от 1600 години. Дори нещо повече, до 2007 година по него са се движили автомобили. Чак след последния ремонт тогава общината решава, че мостът ще се използва само от пешеходци и предимно като туристическа забележителност. И сега това е факт.



Мостът към момента е дълъг 319 метра, широк 12 и висок в най-високата си част 13 метра. Първоначално е бил дост по-дълъг, но вероятно и реката е била много по-пълноводна от сега. Имал е общо 23 крака, като след многото реконструкции през годините до сегашния си вид са останали само 14 от тях. На двата входа е имало големи порти, които били нещо като пропускателен пункт. От тях няма и следа, но за сериозните реконструкции, от кой и по кое време са правени са издълбани надписи в каменните му основи.

На заден план е друг от символите на Адана – джамията Sabanci.





Съвсем до скоро, до преди да се построи Бялата джамия в Истанбул, джамията Сапанджа или Сабандъ, без да знам кое е правилно, била най-голямата джамия в Турция и една от най-големите в Близкия изток. Построена е на мястото на някогашно арменско гробище в комплекс от 65 дка, а самата джамия е с площ около 6 600 кв. метра, като осигурява място за 28 500 поклонници.



Носи името си на основният дарител Hacı Sabancı, който е финансирал 50% от строежа. Има 6 минарета, чиято обща височина е точно 99 метра, което съответствало на 99-те красиви имена на Аллах. Дори не подозирах, че са толкова много и толкова красиви. Тази джамия заедно със Синята джамия са единствените в света, които имат по шест минарета, а само една е със седем и тя е в град Мека. Почти всичко изградено в джамията Сапанджа, като куполи, прозорци, различни други архитектурни елементи, броят и големината им са в някаква символика с Корана. Нещо доста често срещано, че даже май е задължително условие при строителството.



Не влизахме вътре, че не можах да си намеря място за спиране по на близо, но сега го определям като грешка. Но пък и такива пропуски е добре да се оставят тук-там, като повод за нови посещения. Иначе докато търсех място за паркиране пред мен се промуши едно превозно средство, което е доста популярно в страната. Прилича на ръчна изработка, но не е. Или поне не напълно.



А каските не са задължителни, каскет и забрадка е напълно достатъчно.
Подобни се срещат основно в малките населени места, но явно и големите не правят изключение. Някога и при нас се срещаха нерегистрирани превозни средства, а и всякакви самоделки, но Европа ни скръцна със зъби и вече дори и по селата ни ги няма. Тук обаче влиянието на същата тази Европа въобще не се усеща и скоро едва ли ще се усети.

Има още една причина да не влизаме в джамията Сапанджа и тя си е само моя. Изключвам тази, че май ни станаха много тези храмове, но все пак сме в Турция, където това са едни от основните архитектурни, религиозни и дори исторически забележителности.

[kvp155]

Та причината е, че съм си харесал още един водопад, до който се ходи само пеш. Идея си нямам, къде точно се намира и дали ще успеем да го открием, но за целта ни трябва повечко време и точно затова, не само не влизаме в джамията, ами приключваме и по-рано с град Адана. Струва ми се напълно справедливо да пропуснем някоя и друга негова забележителност, като в замяна получим един от най-красивите, при това напълно диви водопада. Жега е, а той е не само красив, но и в него може да се плува. Намира се гориста местност в близост до град Османие, по-известен, като градът на крепостите. Не помня точно колко бяха, но сигурно достатъчно за да го кръстят така, макар повечето та са само руйни. По-важното е, че ние съвсем не сме тук заради тях, а заради поредното чудо на природата в Турция. Просто щом го видях на снимка и веднага си го добавих в колекцията от задължителни за посещение места.

Град Османие е само на около 90 километра от Адана и някъде към 13:00 часа местно време ни посрещна ето този нисък по ръст часовник, но построен на границата между двете улични платна.



Кулата изглежда да е на поне няколко века, но всъщност се оказа, че е построена сравнително скоро – едва през 1998-а. Изградила я е общината, като някаква забележителност, която пък ни попадна съвсем случайно. Отделихме ѝ точно 1 минута, че нещо много по-важно ни чака, а и още не разбирам, защо точно то не е символ на града, а тази семпла на вид кула.

Османие не впечатлява с нищо особено и успяхме да го разберем, след като навигацията ни преведе през абсолютно целия град. Никаква река не се мярка обаче, нито пък буйна гора и зеленина, каквито са очакванията ни за недокоснат и девствен водопад. Така си кръстосваме на посоки, докато накрая откриваме захода за мястото и подкарваме в правилната посока.

Градът е отдавна зад нас, а асфалта е заменен с някакъв черен и липсващ на картата път. Реката обаче се появи, което е сигурен знак, че ако няма друга сме на правилното място. Леко мръсно е наоколо, но ако това е проблем за някой, то мястото му не е в Турция. Не го казвам с лошо, но манталитета на турците си е такъв и скоро не виждам как ще се промени.

Пътят продължи още известно време все така черен и все така неравен, докато не се пресече с идващият от близката гора малък асфалтов път. Точно натам трябва да е водопада, че другият му край води някъде отново в града и логично поемаме в тази посока.

След около 6-7 километра, през които не срещнахме нито една кола асфалта отново свърши, но този път в нещо като ресторант или някакво странно заведение за хранене. Представлява една средно голяма къща на два етажа, с малко прозорци и нито една маса за клиенти. Оказа се, че нещото е съвсем нов ресторант, на който масите за гостите му не са вътре, а са на вън. И не само, че са на вън, ами повечето са поставени директно във водите на реката, на която се предполага, че е и водопада. Част от реката минава точно зад паркинга и шум от цамбуркане и скокове във вода веднага привлякоха вниманието ми. Погледнахме с малкия и се оказах прав.



Тумба хлапаци плажуваха около един прилично голям вир, като не преставаха да се мятат във водата от близката скала. Едвам удържах малкия да не последва примера им, а странно, но и на мен ми се прииска същото. Все пак съм нещо като родител и се опитах да бъда строг и несправедлив, като допуснах къпане в този вир чак утре сутринта, ноооо … ако ни позволят да спим тук. Нещо като утринна ведрина ми се стори, че ще е много приятно, а и съм сигурен, че тогава няма да има никое от тези хлапета и вирът ще е само за нас. Ако пък не останем да спим, то може след или дори по време на вечерята, която даже вече си представях, че ще е именно тук, да се намятаме във вира. Тогава ще е много удачно да излезем с малкия уж на вечерна разходка по бански, а после уж сме се подхлъзнали във водата.

Мястото наистина изглежда превъзходно – сред големи сенчести дървета и буйните води на прохладната река. А с този начин да си разхлаждаш краката, докато се храниш направо ни спечелиха за клиенти, още преди да сме им опитали кухнята. Тук сме обаче не заради хранене на нетрадиционно място, а заради онази природна красота, която се е запечатила в съзнанието ми. Връщаме се при персонала и още с появяването си сме обект на някакъв странен интерес от тях. Оказа се, че до сега чужденци не били виждали още повече с кемпер, и не да дойдат на вечеря например, а да търсят някакъв си водопад. Лошото е, че място за паркиране няма, като изключим паркингът до самата река, който обаче е част от парцела на ресторанта. Според един от сервитьорите обаче там не можело да се паркира ако не сме гости на заведението. Лошо, много лошо …

Точно се отправям към изхода, когато с невисок и доста слаб мъж се споглеждаме странно. Учуден поглед съзирам зад гъстите и черни вежди, докато човекът поглаждаше брадата си и ме зяпаше въпросително. Изглежда като да е свързан с ресторанта, но пък нито е в униформа, като другите, нито има отличителен бадж или друго подобно. Разчупих любопитството, като веднага се представих и попитах за водопада, както и къде можем да спрем.
Ресторантьорът се казваше Исмаил и се оказа точният човек за моите въпроси. Въпроси е грубо казано, че разговорът започна с едно жестикулиране, ръкомахане и странни физиономии, но най-накрая се разбрахме за това, може ли да сме гости на комплекса им, като останем да нощуваме на тяхна територия и разбира се ни нагостят с Адана-кебап, както и всичко най-добро от менюто им.
Съдържателят на кръчмата на свой ред не скри любопитството си затова, как и защо сме стигнали до тук. Разказах и тези подробности, като човекът веднага ни покани да сме гости на комплекса му. За нощувката на паркинга не само, че не поиска пари, не само, че не поиска да консумираме в заведението му, ами ни заведе до няколко големи беседки, в които ни показа, как можем да спим в тях. Има си меки възглавници, ниска маса, подът е дървен и е застлан с пътеки, налично е осветление, тоалетна, вода, щял да ни донесе и одеяла … и въобще всичко необходимо. Благодарих на Исмаил за топлото предложение, сочейки кемпера и поисках само достъп до паркинга, като дори представа си нямаше, колко много ми хареса заведението му. Да опитаме традиционна кухня точно на това място въобще не стои на дневен ред. Първо обаче ще трябва да ни покаже посоката към водопада и чак като се върнем от него започваме с уговорката.



Ресторантьорът излезе много приятен и гостоприемен човек, и се оказа нещо като управител или дори съсобственик на заведението. Знае около три думи на английски, като заедно с моите две на турски абсолютно всичко ни стана ясно – ние, че търсим водопад, и те, че предлагат Адана-кебап. Друго не ни трябва. Това, каква е посоката към водопада, има ли маркировка до него, какво е времетраенето на прехода, пълноводие на реката, трудност, табели, означения, забрани, опасности и т.н. са все неща, за които никога не трябва да се пита в Турция. Те просто ги няма, но това съвсем не значи, че и водопадът го няма. И ако се помотаем още малко в това да изясним, кой още колко чужди думи знае, накрая ще се стъмни без да сме го видели. А ние точно за него сме дошли, не за храната в ресторанта, колкото и да е вкусна тя.

Ранен следобед е някъде около 14:00 часа. Жега 30 + градуса. Време - ясно, без никакъв полъх на вятъра. Екипирани сме с най-важното: по около литър вода на човек, бонбони „Лукче“ и един сандвич за всички. Достатъчно е. Желанието ни обаче да видим и вкусим от водите на този водопад е толкова силно, че нищо не може да ни спре, камо ли недостатъчна подготовка и някаква си жега. Тръгваме! Накъде? Ами нагоре покрай реката за около 2-3-4 часа, не знам. Това разбрах от Исмаил и ми се стори напълно достатъчно.



Малко след заведението пътят рязко се стесни и се оформи добре отъпкана пътека. Настилката е чакълеста от която постоянно се вдига прах, докато вървим, но пък водите на реката ни изумяват с кристална честота и бистрота.



Реката е съвсем спокойна и нищо от преди малко не подсказва, че на нея въобще е възможно да има голям, пълноводен и красив водопад. Наоколо почти няма зеленина или тя е оскъдно малко в сравнение със скалистите участъци на дъното на нещо, като голямо и обширно дере. Вирчета почти на всяка крачка. Закачливо мостче ни прехвърля от другата страна на реката. Бих нарекъл всичко „красива жега“ или „жега насред красотата“. Сигурно защото адски ми е топло, но не смея да кажа на никой.

[kvp155]

Ходим вече половин час, а сянка няма. Хубавите и дълбоки вирове, които се зарекох, че ще им обърнем специално внимание са отдавна зад гърба ни. Наклонът се промени рязко и с това усмивката на лицата ни изчезна. Водата ни е почти на привършване, но пък реката още е наблизо и това може бързо да се компенсира. Изкачване, камъняци и прахоляк. Ходенето взе да става неприятно. Улавям и някакво мрънкане, но не се правя, че не съм го чул. Това е особено важно за редът и дисциплината във всеки отбор.





Накрая сме възнаградени с ето тази гледка, а реката ни остана някъде долу в ниското.



Малко почивка и пак ходене, ходене, ходене. Река отдавна няма, вода в раниците ни също. Добре, че на един камък малкия съзира бяла стрелка, която е в нашата посока и сочи коритото на пресъхнала река.



Тръгваме нататък и малко по-късно се озоваваме в нещо наподобяващо джунгла. Липсата на растителност тук е заменена с многообразие на всякакви дървета, храсти, нещо като лиани и всякаква зеленина през която дори трудно ходим. Пътека няма. Приятно е да си на сянка.







За около 30 минути се промушваме някак през тези шубраци и постепенно навлизаме в каменистото дъно на друга пресъхнала река, чиито шум обаче се долавя някъде из под камъните. Онази малката и спокойна река сме я оставили в ниското, че на нея никакъв водопад не може да има. Така си мисля, докато продължавам да водя групата във все още ниската част на долината, но и постепенно да катерим малки височини по камъните. Защото нали за да видим водопад се очаква да вървим някъде нагоре, че иначе откъде ща пада тази вода.

Вече ходим около 2 часа и нищо за никакъв водопад не подсказва, като пътека няма от поне от час, а онази боядисана със спрей стрелка остана някъде много назад. Сигнал на телефоните също няма, както никакви карти на местността или други форми за ориентиране. Къде сме? Не знам, но май се загубихме. Това са първите мисли, които минават през главата ми. Но не, не сме се загубили, защото знам как да се върнем, че чупихме върховете на клончетата, като в онази детска приказка. Лошото е, че загубихме пътеката за водопада и това хич не ми харесва. Тук сме само заради него и предусещам, че е съвсем на близо. Не можем и не трябва да се отказваме макар и тайно да допускам такъв вариант. Продължаваме да вървим. На къде? На там!

Предложения да се връщаме, докато още е светло започнах да чувам все по-често от жената до мен, а мрънкането на по-големият ми син вече ме дразни. Ходенето обаче взе да става доста по-трудно, заради скачането от камък на камък и газенето в някаква песъчлива почва, примесена тук-там с вода и кал. В ляво от коритото на реката се появи и черен горски път, по който верижни машини са свличали дървен материал. Качваме се на него, докато пресъхналата река и пътят вървят успоредно, и все повече наострям слух за грохот от падаща вода. Такъв обаче така и не се долавя, дори след още и още изкачване. Постепенно пътят взе да се отделя от реката и това категорично сложи край на нашата издирвателна експедиция. Водопад няма. Колкото и да не ми се иска слагам край на мисията и обръщаме на обратно.

Яд ме е, та ми чернее пред очите. Всичко и всички ме дразнят и само мисля, как да открия водопада. Ходенето по коритото на тази пресъхнала река обаче е доста трудно и затова продължаваме по пътя. Така ще е до долу в ниското на онова дере, с онази мъничката и спокойна река, на която знам, че няма водопад.
Хлапаците както винаги тичат пред нас и нали вече ни е по-лесно да ходим са на едно прилично разстояние от нас с майка им, когато изведнъж чувам гласът на малкия:
- Тате, тук има някаква пътека, да тръгнем ли по нея?
- Не, изчакай да дойдем и ние! - кратко и почти сърдито отговарям аз, че вече хич не ми е все едно, дали ще се губим пак или не.

Пристигаме на мястото и да, ясно се вижда, че пътеката води на някъде, продължавайки в срещуположната посока на ресторанта и срещу течението на малката река. Ако водопадът е останал някъде зад нас, то най-логично е сега да проверим, какво има на тази река. Време от 30 минути няма да ни отдалечи от безпрепятственото връщане, макар на обратно да ни трябват поне още 2-3 часа. Нямаме челници, но и да се стъмни от средата нататък, пътеката е ясна и дори на лунна светлина все ще стигнем някак до кемпера. Решено е, тръгваме.
Киселата физиономия на съпругата ми обаче пак не престава да ме преследва, докато и двамата не се озовахме над коритото на реката и някакви странни знамена. Няма какво друго да правят тук освен да подсказват, че именно на тази река е водопадът, а не на онази, която преследвахме до сега. Още няколко минути ходене и лъсна друг сигурен белег за това. Появи се някакво въже, завързано за недебело дърво, даващо допълнителна опора при преодоляването на труден участък от реката. Ура! Водопадът е тук някъде!





Хлапаците направо полудяха от кеф, че ще има някакви трудности, като газене в дълбоки води и дори скално катерене с въже. Втурнаха се напред и даже виковете ми не ги сдържаха на едно място. Вкусът на приключението се усеща навсякъде около нас, а физиономиите на всички ни са повече от щастливи.



Първото препятствие е успешно преодоляно само с намокряне на обувките, което е нещо съвсем нормално, а и на кой ли му пука за подобни глупости. Дори никой не падна във водата с дрехите. А по-предвидливите даже са боси, с маратонки и чорапи отдавна прибрани по раниците.
Продължаваме ослушвайки се за водопада, но и да го няма тук на всички ни харесва. Паднали дървета над и във водата, дълбоки вирове, буйни води, потоци и прохлада. Все неща, които ни липсваха до сега. Красиво, приятно и леко опасно е, но дори мама не се кара на никой, съсредоточена в собственото си оцеляване.

[kvp155]

Набързо сковани дървени стълби водят отвесно нагоре на височина 10 и повече метра, а въжетата стават все по-чести. Хора не се срещат никъде от ресторанта до тук и това е още едно очарование на мястото. Хлапаците пък са неудържими и толкова им харесва, че някои от препятствията ги минават напред-назад по няколко пъти, докато чакат нас дъртите и тайничко ни се присмиват. Скачат като козлета от място на място, без въобще да оценяват опасностите, че дори ги пренебрегват. Няма кой да им се скара, защото и тя трябва да внимава, къде стъпва и за какво се държи.













Все пак нашата майка е героиня и съм ѝ много благодарен, че преодоля страхът си да продължи с нас напред, до където и да ни водят тези странни помощни средства и препятствия. Всичко обаче си заслужи трудностите веднага щом след последната такава се появи Той – водопадът с името Karacay.



Аз си го преведох като Карачай или черен чай, но може и да е съвсем друго. Вярно, тъмна изглежда водата във вира под него и сякаш малко прилича на черен чай, но не знам, може и друго значение да има това име. По-важното е, че тази недокосната природна красота сега стои пред нас с цялата си прелест и оглушителен рев ехти от падащата ѝ вода. Едно невероятно природно творение, което пак ще се повторя, но с такива размери не съм виждал до сега. И както стана ясно, тук в Турция природата е за хората, не срещу тях. Тук тя може не само да се види, но и да се пипне и дори вкуси разбира се. Нещо за което цял ден си мечтаем и нещо, което никой не е в състояние да ни спре да го направим.





Водата е страшно много като количество и свободно се изсипва от височина около 30 метра, с такъв оглушителен рев и сила, че долу не можем да се чуем един друг дори и да викаме, колкото можем. Да се изправиш под падащата водата пък е направо невъзможно или е равносилно на това да си счупиш врата. Вирът е доста голям и дълбок, като в основата под водопада е над 2 метра, а при гмуркане дори и на дъното енергията от падащата вода все още се усеща. Вкусът е другото хубаво нещо. Плуваш, къпеш се и пиеш, колкото можеш. Невероятно е! Да се чуди човек, от къде идва толкова много вода и то в края на сухия сезон. Какво ще е тук на пролет само мога да си представям, но защо не и да пробвам.

Обичайно, но смелата ми героиня не влезе във водата, но пък като единствен страж чинно брои оставащите минути до падането на нощта, като сигурно на ум си пресмята времето ни за връщане. Ако не е тя вероятно ще останем тук до мръкване и после със сигурност ще се изгубим на връщане. От половин час все ни приканва да излизаме от водата, но никой не иска и да чуе.





То всъщност не се и чува толкова, че грохота наистина е оглушителен, но тя няма как да разбере. Или пък може би се чува, но никой не иска да си тръгва. И така още поне 20-30-40, че може би и 60 минути. Не помня вече, но беше много, много гот.

Все пак е постигната договорка и тя е, че ще излезем от водата, но на връщане де що видим вир се мятаме отново. То това си беше уговорка отпреди, но заради онова загубване видиш ли трябвало да се отмени, че щяло да се стъмни.
Нищо, казвам, ще се ориентираме по луната и звездите. А и веднъж да хванем реката за на връщане загубването е невъзможно. Спрял съм кемпера на метри от водата и ако се плъзнем по нея най-многото да се заклещим в краката на някоя маса от онези на ресторанта. Освен това Исмаил ни чака за вечеря и ако не се върнем съм сигурен, че ще вдигне жандармата да ни търси. Все пак сме единствените му чуждестранни гости и не заслужаваме да погинем тук, макар и насред толкова красиво място. Така успокоявам майчиното притеснение и струва ми се имам някакъв успех, уж.

[kvp155]

Тръгваме на обратното по вече проучения и успешно преодолян маршрут, осеян с приятни препятствия и зеленина. Малките пак тичат напред състезавайки се един друг, повече радостни отколкото уплашени от нещо. Не знам защо, но те никога не се притесняват, че ще се стъмни например или ще паднат. В този смисъл се сещам за един приятел от Пловдив, дето като били малки често се къпели с приятели в Марица, а майка му от балкона викала: „Илкооо, внимавай да не се удавиш, че ще те пребия после“.









Продължаваме надолу и точно след първите 2-3 препятствия ни чака голям вир. Съвсем на близо е от водопада и дори не сме изсъхнали още. Нашата майка не вика, като онази, но предлага да го пропуснем и да продължим нататък, че било късно. Предложението не е прието.



Доволно скачане, но само до около 10-15 минути и отново сме с дрехи, които май са мокри вече. Нищо, заслужава си, каквото и да чувам от майката.
Следва прашно спускане по оранжево въже и … пак вир. Вътре сме. Предложение дори не чух дали имаше, че вирът е повече от прекрасен.





После следва скално спускане по кафяво въже и цопване във вир с дълбочина около 50 см. Предлагам да не се къпем в него, че е прекалено плитък. Приема се.





На брега се сблъскваме с речен рак, досущ приличащ на морските, но много по-бавен от тях. Хванат е за единия крак, точно преди да отпраши в дупката си и е фотографиран за спомен. Защо има морски раци в реката е въпрос, на който малкия получи доста странен отговор: пропътували са цялото разстояние от морето до тук, защото водопадите много им харесват, затова. Ние как го направихме?





Често след подобни обяснения пак получавам упрек, този път, че подвеждам децата и те остават с грешни представи за света. Винаги си вземам бележка, уж.
Следва доста по-дълго ходене, при което вировете понамаляха или останаха много под нас, заради сериозно изкачване, което се наложи да преодолеем. Гледките към реката са меко казано приятни, но и доста опасни.





Всъщност опасни гледки няма, ако само си ги гледаш. Ако обаче станеш част от тях и се подхлъзнеш например, може би ще станат такива. Аз обаче си гледам в краката, ама не за да не падна, а защото нещо все ми зеленеят камъните в тези скали. Оказа се, че били от някакъв екзотичен мрамор с тъмно зелен цвят. Предлагам на майката на децата ми да ѝ взема два кубика за вкъщи и да ѝ направя алпинеум на балкона, с ромолящо поточе и малко езерце в основата. Не го приема. Съгласявам се, какво да я правя, нали ми е жена.



Дългото ходене без вирове е много отегчително и с малките започнахме да се оглеждаме за всичко, което би свършило работа. За наш ужас няма. Майката е доволна.
Следва пак ходене, ходене и само ходене, докато накрая се появи един много подходящ. Майката предлага да го пропуснем, че вече дори било здрач. Погледнах въпросително другите – не го приеха. Е, аз какво да направя, пак се съгласих с тях, нали са ми деца.





Този вир се оказа направо вълшебен и много подходящ за скачане. Това да нямаш никакви ограничения в скачането и да не пречиш на никой си е голяма облага, която много рядко ни се случва. В басейните например, вечно има сърдити лелички, които като им скачаш на главата и почват нещо мърморят, че някой се и карат. Аз пък никога на съм могъл да разбера, защо са толкова нацупени, сякаш не са били деца. Тук обаче няма сръдльовци от тази порода и скачането продължава до стафидиране, казано по мъжки. Мъжете знаят за какво става въпрос.

Наскачахме се едно хубаво и чак тогава поехме към финала. Малко преди него обаче ни посрещна нова изненада – малко гущерче, което не иска да си скъса опашката, колкото и да му помагаме.



По тъмна доба се добираме до лагерния огън, където Исмаил и неговата свита ни очакват. Не скрих възхищението си за това, че ние по-красив водопад на живо не сме виждали. А пък с допълнението, че можеш да се къпеш в него надмина всякакви очаквания. Сега е той наред, с Адана-кебапа и всичко друго, което е измислил в менюто си. И масата задължително да е във водата, че иначе си тръгваме.



Човекът в началото не ме разбра изобщо и ни поведе към луксозната си беседка, в която дори отново ни предложи да останем след вечеря и да спим в нея.



Ааа не, казвам, тази ни я запази за утре сабахлем, че тогава се очаква да не сме толкова загрели от планински преходи, а и въздухът ми се струва ще е по-влажен. Сега си искаме маса насред реката и това си е.

Човекът е много готин и разбира от майтап, като наистина ни избра друга маса според нашите изискванията, точно в средата на реката. После пък ни замъкна в кухнята при готвача, че му било трудно да ни ни обясни менюто, а с гугъл-преводача нещо ни се объркаха представите. Аз го питам печена пъстърва на зелена мраморна плоча има ли, той ми обяснява за лют кебап печен на плосък шиш, като сабя. Готвачът обаче нагледно показа голата истина и всичко се изясни. После се изреди половината персонал да се снима с нас, като някаква реклама, че видиш ли и тук са дошли чужденци. Щели да качват снимките в Инстаграм, Фейсбук и нам къде си още, та Исмаил ни помоли за това. Няма проблеми разбира се, още повече след като всичко е повече от прекрасно. Направиха ни обаче най-размазаната снимка и дано не качат нея, че аз иначе съм далеч по-красив, само на снимки излизам грозен, дебел и стар.



Днес ни е един пълноценен туристически ден, отрупан с най-различни впечатления и много изживявания. Пъстърва няма, но Адена-кебапът се оказа много вкусен. Да не говорим за пърженото агнешко с някакви източни подправки и лек лют сос, което въобще не бях опитвал. Трудно се описва смесицата от тези източни подправки и вкусове, но определено си заслужава. То както знаем всички подправки идват именно от Изток, че европейците години на ред са консумирали най-безвкусната храна на света.

Обслужването пък е повече от добро и даже ми се стори прекалено това почти постоянно присъствие на някой от персонала, да ни би важните им гости да имат нужда от още нещо. Не, не сме такива, но тук така ни възприеха и сега ни е малко некомфортно.
Децата не престават да се люлеят на някакъв хамак, опънат между две дървета, точно над водата. На единият реката му отнесе джапанката, а другият поне няколко пъти пада във водата и му сменяхме дрехите. Тичат нагоре-надолу, скачат от камък на камък, падат по малко в реката и никой не им обръща внимание. Заиграха се с другите, както само деца могат и дори си намериха приятели. И мисля, че от днешният туристически ден всички останаха много доволни. Толкова, че никой не иска да си тръгва.

Водната кръчма работи до 24:00 часа и паркингът, на който имаше само няколко коли постепенно се изпразни. Останахме само ние, но по едно време някакво странно движение и запалени фарове на кола привлякоха вниманието ми. Станах от масата, преджапах реката и отидох да видя, кой, какво го боли, и каква е тая суматоха около къщата ни. Оказа се, че зад кемперът ни се е промушил някакъв странен високопроходим автомобил, целият брониран и с купол за картечница отгоре. Двама цивилни с опасани през раменете си патрони за картечницата, и отделно в ръцете си държат по един автомат. На кръста си още някакво въоръжение, като пистолети, ножове и някакви други там работи. Стоят си ей така по дънки и маратонки, и дружески си бъбрят с Исмаил. Не изглеждат на военни, не са и полицаи, а единият даже е с гъста черна брада, точно, като онези от Ислямска държава. Приближих се леко смутено уж си ровя нещо в багажника, а онези като ме видяха и ухилено започнаха да ръкомахат и да си говорят нещо помежду си. От Исмаил разбрах, че много ми харесали кемпара и искали да видят как е отвътре. Поканих ги разбира се и след няколко минути едвам насочих разговорът, към това, какви са и защо са точно тук. Оказа се, че са от някакъв отдел по антитероризъм и просто обикалят навсякъде, а щом разбрали от Исмаил, че сме чужденци и то туристи, веднага дошли да ни окуражат. Не че имаме особена нужда, но тук много се държи на реда и гражданите трябва да са наясно, че това е най-сигурната държава. За чужденците пък да не говорим.
Освен за кемпери се поинтересуваха и къде още ще ходим, като точно тогава ми се стори удачно да попитам, как е положението на турско-сирийската граница, към която сме се запътили. Даже за да засиля липсващото си притеснение допълних, че май там не било много спокойно. Онези като чуха направиха някакви въпросителни физиономии и категорично отхвърлиха подобно твърдение. Било даже по-спокойно от тук и въобще така е на територията на цяла Турция. Нямало никакви проблеми и това е. Ако имало те веднага щели да се намесят и доволно стискайки автоматът единия ми дава знак, какво ще последва. Да де, му казвам, то точно от това ще дойде проблемът. Другият пък продължава да ме убеждава, че няма никакви проблеми и дори предложи да останат зад нас през цялата нощ. Отказах разбира се, но хората много държаха да си тръгнем с убеждението, че Турция е много сигурна държава. Кимнах в знак на съгласие и поисках да си направим снимка за спомен. Единият първо се замисли, но поглеждайки към колегата си после отказа. Било забранено, уж. Снимах обаче странното им превозно средство, докато те си говореха от другата му страна и разбира се без да ме видят.



Така първо затворихме ресторанта, после вратата на кемпера от вътрешната му страна и логично се отправихме към страната на сънищата. Онези от отдела за борба с тероризма постояха още малко и заминаха на някъде, да осигуряват мирът и сигурността на гражданите. Нали затова са ги създали.