kemper-club forum

[loveforever]

Еха! Голямо приключение е било! Като чета е гледам снимките сякаш се връщам много ггодини назад във времето когато четях някой от романите на Жул Верн и си представях пътешествията и експедициите описвани там мечтаейки си един ден и аз да правя така. Кой ли не е мечтал така, а при вас май направо мечтите са се сбъднали
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Да се спи на тихо и спокойно място в иначе шумната и пъстра откъм звуци Турция е нещо, не кой знае колко срещано, или поне на нас рядко ни се случва. Тук обаче е друго. Пак е шумно, но някак естествено. Шумът на реката до късно бе единственото нещо, което се открояваше до момента, в който милиони щурци не решиха да ѝ опонират. Получи се една странна хармония от звуци, която поне мен бързо ме пренесе на съвсем друго място. Въпреки това се будя отново пръв, някъде към 8:00 чеса, че за другите абсолютно е без значение не само шумът, но и всякакви миризми, наклон на терена, температура, влажност, вибрации и т.н. Те просто заспиват навсякъде и при всякакви условия, а на следващия ден ако не ги събуди някой могат да преспят половината ден. Завиждам на всички, които могат да го правят, но за съжаление аз не съм от тях. Лошото е, че като се събудя пръв много бързо ми става скучно да съм сам и често се налага да си събудя някой. Малкият ми син обикновено е чудесна компания и само да му споделя нещо интересно на ухото, веднага скача. В случая не е за изпускане едно предложение за утринно къпане в близкия вир на реката, който е на по-малко от 50 метра зад нас. Въобще не чака повтаряне, че даже и бански не поиска. Щял да се къпе по пистолет. Да бе, да не сме в България, тук е забранено му казвам и веднага го пращам да си изрови банските.



Ресторантът отваря в 10:00 часа и дотогава е добре да свършим нещо полезно и интересно, а ободряващо къпане в кристално чистите води на тукашната река е именно такова нещо. Водата е толкова бистра, че ясно мога да преброя и дори да различа рибите в нея. Пълно е с мряна, клен и кротушка. Пъстървата обаче или ми убягва, или я няма, което не бих го допуснал за такова място.

Абсолютно никакви хора няма, като изключим живата охрана на ресторанта. Не предполагах, че и нея я има, но някакъв чичко в пенсионна възраст ни се усмихна, докато се връщахме от вира и на светло си избирахме измежду празните маси. Появи се отнякъде и на странен турски диалект ни обясни, че персоналът ще дойде всеки момент. Всъщност нищо не разбрах от дългите му изречения, но човекът не престана да сочи часовникът на ръката си и освен да е това, друго няма какво.





Ние пък след ободряващото къпане във вира събудихме останалите и си избрахме маса за традиционна турска закуска. Даже не една, а няколко закуски, поднесени в една от онези високи беседки, на които краката им са във водите на реката, а ние ще я гледаме от високо. После прозрях следното: „турската закуска“ не е турска, защото сме в Турция, а защото не е нужно да си избираме нещо от менюто и да си го поръчваме. „Турска“ е защото включва определени неща и те са предварително избрани от готвача на заведението. За клиента остава само да заяви за колко човека е и персонала започва да я носи. Обикновено включва доста разнообразни храни като: няколко вида сирена, включително и твърди, салам, яйца, нещо като хемендекс, масло, няколко вида конфитюр, течен шоколад, маслини и маслинова паста, пържени картофи, пържени кренвирши, поне два вида прясно изпечен хляб, безалкохолни напитки и задължително кана с чай, и шише с минерална вода. Тези последните две заедно с хляба дори и в обикновената закуска се носят без никой да не ги искал. По-скоро са нещо, като задължителните разядки за основните обедни или вечерни ястия. В доста национални кухни е така, но тук са особено щедри в това.



Кафето не е задължително, но пък ако някой го поиска го сервират в съвсем малки чашки и с една малка купичка пълна с шарени камъчета. Не разбрах каква им е ролята, но малкият ги помисли за бонбонки и за малко да погълне едно. Казах му, че са камъни, но и той вече не ми вярва. А бяха камъни.



Колко е вкусно всичко това няма да споменавам, но аз в Турция вече ще си поръчвам само турска закуска, не сандвичи и кроасани например. Лошото е, че докато се приготви и излапа си отива време направо къмто закуско-обяд. И това нямаше да е лошо ако не ни чака следващата цел, някъде на около 150 километра пред нас.

Исмаил пък сигурно не е мигнал, че още рано-рано дойде да ни пита дали всичко е наред. Доведе даже и жената на собственика да ѝ се похвали, че съвсем новият им ресторант вече е надушен от чужденците. Точно от нея разбрахме, че ресторантът бил отворен едва от около 3 месеца и много държат да имат само доволни клиенти. Ние сме 100% такива и след обилната закуска по турски, вече е ред да продължаваме по пътя си. Вземаме си довиждане с любезния персонал, подаряваме им по една българска бира и подхващаме пътя към някогашната държава Хатай и административният ѝ център - Антакия.
Без снимка за спомен обаче никой не пожела да си тръгне.



Така вече сме готови и най-накрая поемаме към онази най-южна част на Средиземно море в Турция – градът Хатай, която част всъщност е една много особена и спортна територия. В нея влизат общо 13 области, в които много древни цивилизации и империи са оставили следа точно на това място и сигурно заради този факт в района не е странно да се видят много исторически църкви, джамии и синагоги. Дори в момента различните религиозни култури живеят заедно по тези земи. Регионът обаче се слави, като не особено стабилен, заради отколешния спора между Турция и Сирия за суверенитета на Хатай, който се води още от разпадането на Османската империя. В крайна сметка регионът е анексиран и предаден на Турция, което е станало през 1939 година, но сирийците официално не признават това и считат, че Хатай принадлежи на Дамаск. Та в епицентъра на този регион е и градът Антакия, към който сме се насочили и ние, че нали по-нататък нямало да ни пуснат и било много опасно.

Пътуването е сравнително скучно и всеки се е оттеглил в одаята си. Едни си четат книжка в хола, други гледат детско в спалнята, а мен продължават да ме забавляват всякакви особи по пътя, които с нещо са ми станали интересни. Примерно, доста често срещам на малък мотоциклет да се возят по трима, че и повече души. Жените почти винаги не прекрачват седалката с двата крака от двете ѝ страни, а си сядат странично все едно са седнали на парапет. Возят се така с километри и не знам защо, но не видях някоя да падне.



Най-комичното беше, че пак на такъв мотор, при това каран от възрастна жена, видях малко момче да пренася доста голям казан със … супа. Учудващ баланс и равновесие, но не го разляха, а аз не можах да сваря да карам и да ги снимам. Въобще, в Турция наистина могат да се видят много колоритни неща.

Небето от сутринта е доста неустойчиво и с напредване на времето вместо да се оправя то съвсем се скапа. Мрачно и задушно, но дъжд няма и няма, а уж караме все към морето. Не че много ни трябва и дъжд де, но доста жега взехме през последните дни, та няма да е лошо малко да поразхлади. И не като стигнем, а сега докато пътуваме, че на кой турист му се мотае из мокри и мрачни улици.



Някъде по средата на пътя ни е един крайбрежен замък във важният пристанищен град Искендерун, който замък е предвиден за огледи, но така окъсняхме, че никой не видя как пропуснах отбивката. Сега карам към друга по-важна забележителност прочутият тунел на Тит, който е с работно време и би ни отнел доста за разглеждане. На връщане пък ако има време ще надникнем и зад стените на онзи замък.

За тунелът Тит и близката пещера с гробница бях гледал филм и ми допадна идеята да ги видим на живо. Така и не разбрах обаче нито от къде се купуват билети, нито, къде да си оставим кемпера. Точно затова ще ни трябва повечко време, което не трябва да се губи зад стените на някакъв си замък.
Разстоянието до тунелът не е голямо, но в тази част на Турция релефът става доста планински и навигацията отсече едни близо 4 часа за малко над 100-на километра. Явно ще е доста тягостно придвижването през планинската верига Нур, въпреки, че ще я подхванем само в ниската ѝ част и то близо до морето.
Така се любуваме на многото завои и тесните пътища, и някъде след гр. Арзус, изкачвайки поредната височина пред нас се появи простора на Средиземноморието и една чудесна крайбрежна панорама, че даже и с морски фар на нея. Спряхме да си поотпочине коня, а и докато децата спят да се полюбуваме на тази красота.





Молебена за дъжд не даде резултат и облаците съвсем изтъняха, прокъсаха се и грейна Райчо. Късметът ни обаче проработи в друга насока и той е, че спускайки се в ниското турците ни изненадаха със съвсем нов път. Толкова нов, че дори актуализираните преди месец карти на Гармин не знаеха за него. Или пък са знаели, но заради лошото му състояние са предвидили съвсем ниска скорост.



Сега обаче е друго – идеално равен асфалт, плавни завои, широка вело-алея и никакви коли. А някъде там в далечината е и онзи сирийски ресторант, в който май не готвели толкова вкусно, колкото в турски! – казала лисицата за киселото грозде, дето не могла да достигне...

[kvp155]

В крайна сметка този прекрасен път ни спести повече от 40 минути и така се добираме до областта, в която се очаква да са касите за билети. Бях решил да караме, докато има път и после да продължим пеша в търсене на входа, но не се наложи. Открихме мястото съвсем лесно след като тръгнахме по посоката на една дървена стрелка с надпис на нея. Пътят се оказа специално изграден за тази забележителност и свърши в нещо като нарочен паркинг, при това с прилични размери да събере и доста големи кемпери. Ето го на заден план с хубава гледка към плажа и координатите му разбира се: 36.121552, 35.922223





Касите са малко по-нагоре, където отново сме приятно изненадани с това, че работното им време е удължено с цели два часа, от това което знаехме. Време напълно достатъчно не да бързаме с разглеждането, а напротив.

Каменната пътека започва с леко изкачване и почти веднага отвътре ни посрещат познатите преси за пресен плодов сок. Никой не може да подмине изкушение от подобен характер и леля Салиха бързо изцежда по един за всички. Толкова ни стана любим, че вече не мога да се доредя от хлапаците. Да не говорим, че тук му слагат и бучки лед, с което става още по-тонизиращ.



Винаги е нужно нещо тонизиращо в жегите, защото без него никой не иска да помръдне. Само глътка от тази течност и все едно някой са му сложили динамит в задника. Готови сме и вече започваме.









Тунелът е пред нас. За първи път е замислен от римския император Веспасиан, като идеята му била да се изсече част от скалистата планина и така се даде възможност на прииждащите води по време на наводнения, контролирано да се оттичат в морето. Изграждането му започва през 69 г. сл. Н.Е., а по-късно е довършен от сина на императора - Тит, заедно и с други наследници. В историята обаче остава известен, само като тунелът на Веспасиан и Тит, или дори само Тит. Щото само за идеи имена не се дават. Дела трябват, дела …

Всъщност това не е само някакъв си тунел, а един мега комплекс за времето си съставен от различни инженерни съоръжения, съвършено запазени дори и след 2000 години.











Тунелът в който се разхождаме е част от обща система за отклоняване на водата, състояща се от язовир, къс подходен канал, първа тунелна секция, къс междинен канал, втора тунелна секция и дълъг изпускателен канал. Изграден е изцяло от човешката сила на римските легиони, затворници и поне 1000 роби. Целта на изграждането е била да се защити древния и процъфтяващ за времето си град Селевкея Пиерия от наводнения. В долната част на този град, в нещо като естествена лагуна е било оформено и едно от най-важните пристанища на Източното Средиземноморие, което често се затлачвало с пясък, чакъл и камъни. Прииждащи води от планините Нур били виновни затова и замисълът за контролиране на тези природни стихии бил именно в изграждането на това съоръжение. Отделно през летните месеци градът е имал нужда от много вода, която също се е осигурявала чрез съоръженията на тунела.







Въобще, римските инженери по онова време са били изключително кадърни в замислянето и осъществяването на много мега проекти, свързани с водоснабдяване и контрол на водните ресурси.









Тунелът е дълъг цели 1380 метра и висок 7 метра, като в най-широката си част достига 6 метра. Намира се в подножието на планините Нур, в южната турска провинция Хатай, на 7 километра северозападно от централния град Самандаг (средновековното пристанище на Свети Симеон) и на 35 километра югозападно от Антакия.

Изграждането на тунела, както стана ясно е започнало през 1-ви век сл. Н.Е. при един император, продължен от синът му и неговите наследници, и завършва през 2-ри век, при друг римски император - Антоний Пий. Всички тези имена на Веспасиан, Тит и Антоний били изсечени някъде на входа на тунела и не знам дали има друг, но ние намерихме този:



По пътя на водата към морето, точно в основата на някогашната река пък са изсечени няколко големи улея, които вероятно са намалявали енергията на водата, а после са я насочвали в правилната посока.



Определено това съоръжение много ни хареса и никой не съжали, че дойдохме чак до тук за да го видим. ЮНЕСКО пък са намерили достатъчно основания, че именно този тунел трябва да е част от световното културно наследство и през 2014-а година го включват в списъците си.

Толкоз. Сега продължаваме по алеите на комплекса, лишени от присъствието на всякакви туристи. Китайци няма, руснаци също, което е леко притеснително и дори започнаха да ми липсват. Това на шега разбира се, защото няма по-хубаво нещо от спокойствието в подобни пътувания и огледи, а то в тази част на Турция наистина е осезаемо.

[kvp155]

Предприемчивите търговци на някакви странни неща, плодове и прясно изцеден сок са почти навсякъде, и липсата на много туристи ги кара да са особено настоятелни към нас. Не е и нужно ако знаят, че сме почитатели на прясно изцеден сок при това на много прилична цена. Този път от някакви зелени отвън мандарини, но отвътре напълно узрели.





Пълно е с тях в района, а подозирам, че градините през които минават алеите са на същите тези търговци, които ги предлагат. Не знам дори името им и ги кръстих на посоки мандарини, че много ми приличат на такива, но по-важното е, че за един сок отиват цели 12 плода, което ми се стори голямо разхищение. Все пак навсякъде около нас са толкова много, че е по-добре да се реализират някак, пък било то и на сок.



Непохватността на малките деца обаче е пословична и само с един жест успяхме да хвърлим труда на човека на вятъра. Но нищо, не се става лесно жонгльор в цирка.



На 100-на метра от тунела се намира и един доста интересен религиозен комплекс, кръстен Пещерата на люлката или Пещерата Бешикли.









Комплексът всъщност е не голям район, в който са открити над 250 гробни места от древноримския период. Отделните гробници са отделени една от друга със стени, а на таваните е имало художествени мотиви. Всичко е било в доста по-запазен вид, но мястото е било обект на много нападения от разбойници и иманяри. И това не се е случило сега, че за подобно деяние тук сигурно разстрелват на място, а много-много отдавна, някъде през 17-18 век. Когато и да е станало на гробницата са нанесени много поражения, но пък и голяма част от нея е запазена, с което се свидетелства за богатата история на древният град в района.


Част от гробовете са отделени в по-малък комплекс от 12 гробници и за тях се смята, че принадлежат на благородник и неговото семейство, заедно с други знатни фамилии от периода. Най-известната гробница е Бешикли, от където идва и името. Няма точна информация за това на кого точно са принадлежали гробниците, но предположенията са, че тук са погребани много от римските владетели и първенците от някогашния град Селевкия Пиерия.



Каменните гробници са изсечени директно в скалата на нещо като секции, свързани с колони и арки, към които се спускат отгоре надолу каменни стълби. По арките си личат различните архитектурни елементи и каменни украшения и ако човек не знае къде се намира би си помислил, че всичко това не е гробище, а някакъв мини амфитеатър или поне малка сцена за представления.



Все пак гробищата са едно много красиво и спокойно място, както винаги съм смятал, но трябва вече да ги напускаме, че времето напредва и по всичко личи, че ще сме по тъмно в Антакия.

За довиждане си разменяме по един уплашен поглед с този гущер. Ние не сме виждали чак толкова голям, а той чак толкова гласовити и палави деца.



Пътят натам продължава през същите тези планини Нур и разбира се е доста тесен и стръмен. Не е нищо особено за никой кемпер, в който има поне гориво, че на нашият му светна лампата. Отдавна даваше някакви признаци за това, но нали се движехме основно покрай брега, където е равно и все си мислех, че ще се натъкнем на някоя бензиностанция. Уви, такава в района няма и сега на светната лампа трябва да устискаме до към 40 километра, но пък де да знае човек с тези наклони дали няма да смукнем въздух доста по-рано. А и ще се отклоним за малко до едно селце в района, където сме нарочили за посещение един огромен и много стар чинар.

Докато се вием по завоите случайно мяркам каменна сграда, която не е нищо особено, но отгоре ѝ и по прозорците има не полумесец, а кръстове. Църква. Точно по тези земи се заражда християнството и чест им прави на турците, че не са заличили този факт, а напротив.
Видно сградата е в безупречно състояние, макар да не се виждат много следи от живот наоколо.



Поемаме още нагоре и нагоре, докато стигнем онова селце на име Хидърбей, където спокойно си отмаря един 3000 годишен чинар с много интересна история и легенда.
Не е ясно кой и кога е кръстил това дърво на името на Пророка Моисей, но според легендата именно Моисей изкачва планината и стига до мястото, където днес е дървото. В близост тече бистър поток и Мойсей се навежда да пие вода от него, като преди това забива тоягата си в земята. Когато поглежда назад, вижда, че пръчката е прераснала в раззеленена фиданка. Хората и до днес смятат, че водата в потока е животворна и е причина да оживее тази тояга, която днес е именно този огромен чинар.



Диаметърът на ствола на дървото е около 7.5 метра, обиколката му е 21 метра, а височината му е 17 метра. Необходими са 13 души хванати за ръце за да го обгърнат в основата, а пък клоните му са с площ от около 1000 квадратни метра. Дървото е със специален статут на защитен вид от страна на държавата и хората се отнасят с особена почит и уважение към него.

Животворното поточе също си е тук, макар да не изглежда, като в легендата, но пък около него е пълно с приятни капанчета, предлагащи само вкусотии. Страх ме само да не изпусна нещо в поточето, че какво точно ще израсте никой не може да предвиди.



Мястото около това дърво е особено популярно и освен алъш-веришът, който видимо процъфтява тук, под короните на това дърво много младоженци са се врекли във вечна любов. Не знам дали съществува такава, но хората вярват, че е така, а вярата е хубаво нещо. Така е било, така е сега и няма защо да се мисли, че някой може да промени това.



Ние обаче сме женени под едно друго дърво и след като вече видяхме това се омитаме към кемпера. Няма го ходжата да ни венчае пак, а и ни чака един сериозен баир, че мястото около дървото е тясно за спиране на кемпери и нашият го зарязахме на една височина, малко над дървото.



Разгеле запалихме без никакъв въздух и поемаме отново по завоите.
Изкачванията до Антакия продължават, както продължава да ми боде очите и онази непрестанно светеща лампа за липсващо горива, но бензиностанции йок. Добре, че баирите не продължиха много дълго и най-накрая се изкачихме на някаква височина. Градът се показа пред нас, а това е една много добра новина. Сега мога да изтичам и с тубата.

Спускането надолу изглежда една идея по-спокойно, дори и със свършило гориво, но за късмет се показа някаква спасителна станция и лампата тутакси загасна. Рядко допускам подобни кризисни моменти, но учудващото е, че когато се случат притесненията са винаги само за мен. Другите дори не трепват ако им кажа, че горивото ни е свършило. Ако обаче батериите на телефоните им свършат, това вече е катастрофална трагедия.

[kvp155]

Надвечер е и Антакия ни посрещна доста мрачно. Още с влизането си поемаме през моста на река Оронт и към старата част, в която се очаква да са интересните места.



Макар и някогашна столица градът не изглежда особено голям, ако не броим за голям град такъв с население около 520 000 души. Но пък и никой не е и очаквал толкова засилен трафик, и толкова тясна главна улица. Колите и в двете посоки са много и ни отне повече от половин час да се доберем до една по-спокойна зона, където зарязахме кемпера и се върнахме да разглеждаме старата част на стария град.

Първа по ред ни е Ulucami или Голямата джамия. Минахме преди малко покрай нея и нямаше начин да не започнем именно от тази важна за града забележителност. В град на над 2000 години, а дори и в обикновен, тези места наистина са с особена важност.



Построена през 16-ти век в селджукския стил, Ulucami е най-старата и най-голямата от всички джамии в Антакия. Има правоъгълна форма със сводест таван и голямо цилиндрично тяло в средата, където е обособена основната част. Всичко вътре подсказва за една наистина стара сграда, съхранена и поддържана с много внимание и вещина. Това отношение едва ли е изненада за някой, защото вярващите навсякъде по света са еднакво отдадени към своя храм.



Около джамията е обособено голямо дворно пространство, цялото застлано с изтъркани до блясък каменни плочи. Колко ли крака са ги газили само те си знаят. В страни пък се извисява високото каменно минаре с балкон. Едничко е, а надписът върху него датира от 1704 година.





Веднага след джамията се спускаме по калдъръмените и тесни улички на старата Антакия или Антиохия, както се е казвала някога. Ще съм честен за това, което няма как да се види на никоя снимка и то е, че докато стигнем старата част именно по тези улички не престана да ни преследва миризмата на урина. Нещо като в Индия, за която казват, че също е така, но там не сме били. Олющени фасади, вехти сгради, гъсто населен район, поне от вторите етажи на къщите. Но пък е осветено. Не си представям как бих живял тук и сутрин като си отворя прозореца да вдишам всичко това.







Все пак със запушени носове и вдишване само през устата достигаме пешеходната зона, в която няма и помен от мизерията и ароматите отпреди малко. Повечето улички криволичат и се кръстосват с други на всевъзможни места, като по тях почти няма сграда, която да не е превърната в някакво интересно заведение. Или ще е някакво ретро кафене, в което всякакви антикварни предмети ще са част от интериора, или пък ще е модерен нощен бар с тиха музика и приглушена светлина.











Не е никак странно да се види заведение, в което старо пиано е превърнато на диван, докато на маса-акордеон хора си пият кафето на фона на тиха симфонична музика.





Много от заведенията дори са отвън на улицата и точно там предлагат един завиден уют и спокойствие. Нещо нетипично за подобни места. Чистотата е на сериозно ниво и няма нищо общо с онова, което видяхме преди малко.





Интересното е, че няма много хора, но щом пожелахме да седнем някъде се оказа, че всичко е резервирано. Нищо, ние пък ще се разходим още малко из приятните тихи улички.









Другото интересно, че сме толкова близо до Сирия, но младежите въобще не изглеждат като някакви фанатизирани ислямисти, дори напротив. Това определено ме изненада. Очаквах да видя забулени жени, на които дори очите не им се виждат, а вместо това срещнахме доста дами с разголен пъп и пиърсинг на него, висящи обици на най-различни места, мини жуп и татуировки по тялото. Мъжете също.











По която и уличка да тръгнем, рано или късно ще се озовем на брега на реката. Онази същата река дето разделя града на стар и нов, и онази същата река, дето ни е важен ориентир за движение в непознатия град. Където и да се загубим все до нея стигаме, а после малко нагоре, малко надолу и намираме това което търсим.

[kvp155]

Животът около всяка река тече с пълна сила и тук това не прави изключение, че даже сигурно е така от поне 1000 години. Не оттогава обаче е един надпис, който се среща на почти всеки ъгъл - Hatay Künefe. Това за непросветените в сладкарските изкушения като мен е десерт, с който градът се има за най-популярен в този бранш.



Тук казват е меката на този сладкиш, който имал неповторим вкус от всички други в Турция. Даже майсторът сладкар, който много ми прилича на Данчо от „Сигнал“ ни покани да го опитаме в собственото му заведение. Нямах смелостта да го направя, че хич не харесвам сиропирани десерти от кадаиф и производните им. Жената до мен обаче ги обожава и даде най-високата си оценка за това ястие. За Данчо не посмя да ми каже нищо …



Уникален бил този сладкиш, уникален! Така каза.
Уф, отдъхнах си. Иначе нямаше въобще да знам, за какво бихме толкова път чак до тук, че кюнефе ми се струва, че има и във Филиповци, например.

Нататък продължаваме към покрития пазар, който също е много-много стар и разбира се също е в старата част. Тъмно е и логично се оказа, че не работи. Няма луди да седят на сергиите и през нощта, докато някои отдавна са запразнили по кафенета. Все пак трябваше да проверим и сега недоволни се връщаме на обратно към кемпера. Излизайки на главната обаче се оказа, че магазинчетата там работят и още първото ни плени с изобилие от важните за нас подправки, които ги няма дори на прочутият пазар за подправки в Истанбул. Голяма част от стоката на повечето магазини е изкарана директно на тротоара и ако не внимаваш, като нас често спъвайки се можеш да се озовеш в магазина и без да си го искал. При нас не се наложи, че подобни отрупани от изобилие магазини са нещо много приятно за всички ни. Децата веднага напипаха някакви лакомства, докато аз се загубих сред поне 60 вида сирена …





Като всеки мъж обаче и аз съм най-щастлив, когато жена ми е щастлива. Оказа се, че точно в това невзрачно магазинче продават дълго издирваната от нея подправка Заатар. Никога не съм я чувал разбира се, защото познавам най-важните – сол и черен пипер, а и други не са ми нужни. Тази обаче била характерна само за Сирия и Ливан, и представлявала строго определена пропорция от риган, сусамени семена, мащерка, чубрица, сумак и сол. Пропорциите си ги знае всеки сириец и щом чуха от чужденци думата „Заатар“ в този магазин вече гледаха по друг начин на нас. Оказа се, че всички тук са сирийци и бе голяма чест за тях да се обсъжда нещо сирийско.
Бягащите от войната и нестабилната Сирия хора са доста в Антакия, като този пръв и най-близък до страната им град дружелюбно им е дал подслон, при това от много години. Цели фамилии са се изселили точно тук и повечето от тях са именно магазинери, или някакви търговци. Хората в магазина се оказаха точно такива.



Поне 7-8 младежи обслужваха този неголям, но отрупан с изобилие от стока дюкян и за разлика от турците до един знаеха английски. Ухилени до ушите и с нескрито любопитство ни обсипваха с въпроси, повечето свързани с това защо сме тук, но и нещо свързано с тяхната страна. За има-няма 20-на минути ровене из стоките им станахме по-скоро гости, отколкото клиенти и нескрито взех, че им споделих за онзи ресторант в Сирия и желанието ни да отидем там. Единият само дето не се разплака за родината си и за това, че не може да се върне в нея. Не разбрах точно защо, но на никой от тези младежи не им се седеше в Турция. Не спряха да ни обясняват, колко по-хубава страна е Сирия и колко по-вкусна е храната им.

След като бяхме обслужени почти като роднини едно от момчетата ми посочи старейшината, който единствен не знаеше английски, но който видно е най-главния измежду тях. Сигурно е някакъв собственик или може би родител на някои от тях, не знам, но само той взима парите от клиентите. Някакъв странен на пръв поглед обичай, с който след това се сблъскахме и в други малки магазини. Просто това е човекът, който работи с пари и другите дори отказвах да ги вземат от мен и те да му ги дадат. Някакво уважение, техен вътрешен ред или дисциплина може би, не знам, но нямаше как да остане незабелязано.
И разбира се, снимката за спомен беше задължителна. Даже те си я поискаха.



Нататък съм си заплюл една височина на нещо като хълм или панорамна площадка над града, от която не знам какво точно ще видим, но пък що да не се разходим и погледнем светлините от високо 36.126300, 36.142562. Връщаме се при кемпера, мятаме се на него и отпрашваме в тази посока.

На изхода от града пред нас се изпречва същата онази кола с картечницата отгоре и още няколко на жандармите. Минах бавно покрай тях с готовност да ни спрат за нещо, но онези само ме изгледаха любопитно и ми дадоха знак да продължа. Явно не приличаме на терористи.

Пристигнахме. Мястото се оказа един дълъг павиран тротоар, на който от едната му страна са поставени разни спортни съоръжения, а от другата пейки с гледка към града. Учудващо, но доста хора са решили в този момент да се наслаждават над светлините му и логично още толкова са дошли да се грижат за хранителният им баланс. Въобще, в Турция ако има повече от двама човека на едно място, то ще има поне още толкова, които да им продават нещо. Я печена царевица, я кестени, я фъстъци, семки, минерална вода и какво ли не. Тук също не се прави изключение, а пък малкия за печена царевица може и гол по тротоара да се разходи.





Даже на разговорен турски знае как да попита, колко струва, нищо, че отговорът винаги е съвършено нов и непознат. По-важното е, че навсякъде ни се радват на децата, както се радват на своите си.
Гледката пък не е нещо кой знае какво, но ако си нямаш друга и на нея ще се радваш. Така заключихме с малките, че бая хора са дошли и трябваше да се разбере защо.



Минава 23:00 часа и на път към кемпера споделям на съпругата си, че в този град съм си харесал и още един водопад. Първо се направи, че не чу, но секунда по-късно ококори едни огромни очи и троснато ми отвърна:
- Ооо, не, аз отивам да си лягам и никакви водопади повече не ме интересуват!
- Да де, и аз така, но те не са като този от вчера и само ще минем да му „хвърля едно око“. Ако си заслужава утре ще дойдем всички.
- Аз не участвам и няма да взимаш децата!
- Хм, знам си аз, че си лоша ама чак пък толкова …

Така подкарах аз към водопадите, а другите демонстративно и в движение започнаха да се събличат за лягане. Мястото е съвсем на близо и карам много бавно и внимателно, че ако спра по-рязко ще ги събера всичките при мен и тогава ще чуя още много неща за водопадите. Това, ако все още има някой да се чуди, откъде знам толкова много за тези падащи води.
На мястото съм и въобще не допускам вариант за отказване. Сърдита жена и без това не ми трябва в тази нощна разходка, макар, че с децата щеше да ми е по-добре.

Сега се спускам пеша към един огромен парк, който носи общото име „Водопадите Харбие“. Тъмно е, но ясно се вижда, че това не е див водопад, а една обгрижена от хората зона, в която желаещите да се скрият от жегата могат да го направят на едно невероятно място. При това ще бъдат щедро нагостени от десетките ресторанти и кафенета в района. Посетители обаче няма, макар много от заведенията да са с 24 часово работно време.









Поне от няколко ресторанта ме приканват да влезна, нооо аз упорито отказвам. Не знаят те, че мен жена на легло ме чака, в крайна сметка … При това сърдита …

Мястото обаче ми хареса и утре къмто обяд със сигурност ще прилъжа останалите да го посетим. Сега се връщам обратно при кемпера и подкарвам спящата ни къща към кемпер-стопа. Такъв разбира се няма, но пък площадката пред следващата ни забележителност ще свърши чудесна работа. Ще спим точно под нея.



Сам-сами сме на това великолепно място, като изключим група младежи, които тайно пият бира в парковите храсти и се наслаждават над нощна Антакия. Дошли са с някакви моторетки, които дори не забелязах в тъмното и даже се смутиха от фаровете на кемпера. Такива младежи често се срещат по парковете, но нито са враждебни, нито шумни. След около час си тръгнаха и вече останахме съвсем сами.

[kiko_n]

Продъжавам да ти следя трасето и споделените моменти с интерес , но ме уби с това кюнефе във Филиповци ?! Странно сравнение . Гледката от околовръстното сигурно е водеща за мнението , но те уверявам че в квартала кюнефе няма !

[kvp155]

[kiko_n]

Остави тия благи десерти , пиши си как си знаш че тоя Фейсбук опорочи и форуми и все живо . Малко хора вече отделят толко време за споделяне .

[loveforever]

Чета и се забавлявам страхотно.
За мен едно от най-хубавите качества на точно тези пътеписи е ИСТОРИЯТА, не действителната, а разказаната, онази която ме кара да се усмихна, да се припозная в накой каламбур, да си направя асоциации, които може би само аз си ги разбирам, да си представя себе си обикаляща и тези далечни и чудновати места. Абе приказка, като от Шехерезада - четеш и потъваш в безвремие и разкош.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

[kvp155]

Нататък. Всеизвестно е, че на подобни места се спи наистина много добре, ако изключим Ходжата, който наду мегафона още преди изгрев слънце. Песента му я знам наизуст вече и даже на ум си следя за грешки. Направи няколко, но няма да кажа къде, а и имаше известно пукане в записа, че ако не знае някой тези песни са записани предварително и само оповестяват началото на деня. Той ходжата да не луд да става толкова рано и да ги пее на живо, докато другите още спят.

Все пак може да се каже, че това е едно доста спокойно място за нощувка, в иначе живият и населен с над половин милион жители град. Точно тук е: 36.209067, 36.178086

Мястото е една по-уширена каменна тераса точно под скалата, в която е изкопана църквата Свети Петър.

Ето го на светло:



Децата спят още и докато се събудят ние с майка им отскачаме до тази невероятна и прастара църква.
Входната такса е 40 лири на човек, които напълно си заслужават да зърнем мястото, където е изречена първата християнска проповед. На всичкото отгоре е толкова рано, че изчакахме няколко минути да отворят и логично освен уредниците ние сме единствените посетители.





Антакия или Антиохия по онова време е била населена само с християни и в периода на Римската империя градът е бил един от най-големите и богати градове в империята. Именно тук в малката скална пещера над нас, някъде около 40-50 година след Н.Е. Свети Петър лично изкопал и така създал място за молитви, което дори се твърди, че всъщност станало първата християнска църква в света. Тук е и мястото, където вярващите и последователите на Исус за първи път са наречени християни. Градът Антиохия пък постепенно се превърнал в главен център за планиране и организиране на мисионерските пътешествия на апостолите за разпространяване на християнската религия.







Църквата първоначално била само пещера с допълнително изсечени стени, които са образували една доста голяма зала – висока 7 метра, дълга 13 и широка 9.5 метра. По време на кръстоносните походи и владичество на кръстоносците допълнително е изградена и тази каменна фасада.





Мебелировката е доста семпла и се свежда до малък олтар, статуя и стар каменен трон. Зад него започва тунел, водещ към вътрешността на планината, за който се смята, че е служел за евентуално бягство във времената, когато християните са били преследвани заради вярата си.



На стената едва се забелязват останки от фрески, а на пода има бегли свидетелства за мозайка. В Антакия е и един от най-богатите музеи на древноримски мозайки в света, но гледайки как лети времето май ще го пропуснем.





В каменна ниша на видно място е поставена мраморна статуя на Свети Петър донесена тук през 1932 година. Изглежда ми леко модернистично на фона на останалото.



Вътре в пещерата-църква има извор, който е използван за кръщенета и се е смятало, че водата му има лечебна сила. Надникнах и да, водата си е там въпреки сухото време на сезона.



Излизайки от църквата продължаваме не към кемпера, а още малко покрай скалистата планина, където малка пътечка и стрелка ни водят към друго интересно в района. Явно не много туристи идват тук, че едвам го намерихме, но тази непозната забележителност се оказа тук още от 3-ти век пр. Н.Е. и представлява голям каменен бюст на мъж. Фигурата е наречена Харонион и е изсечена в суровата скала, като дар към божество от подземния свят. То трябвало да бъде успокоено, за да се сложи край на чумата, която тогава върлувала, и която взела много жертви. Това едвам си го преведохме от надрасканата до неузнаваемост табела, която някой „грижливо“ беше захвърлил встрани от бюста.



Статуята е висока 5.40 метра, и заедно с някаква кошница отстрани била широка 6.90 метра. Главата на фигурата е покрита с нещо като воал или було, което е символизирало предпазване от болестта. Нещо като маските днес, за които никой не съм видял да изсече подобна гигантска фигура.
По скалите наоколо са издълбани най-различни ниши, подсказващи за засилен интерес към всичко в района.







На връщане хвърляме и по един поглед към утрешната Антакия и модерната жилищна сграда, насред не чак толкова новите домове.



От другата ѝ страна е цял квартал с къщи, на покривите на които бойлерите са повече от живущите в къщите. Видно има и доста минарета, като май на всеки 10 къщи се пада по една джамия.



Явно това не е християнският квартал, макар да се твърди, че този град е известен от векове, като мултикултурно място, където можело да се чуят молитви на много различни езици. Не знам, може и да е вярно, но все пак етническите араби съставляват почти половината от населението, а останалата половина са турци.

При кемпера всичко е спокойно и дори никой не е помръднал от мястото си. За обяд сред прохладните води на водопада е рано още, затова тутакси „уплътняваме“ времето с нещо интересно, но този път само за децата.

[kvp155]

Само на още 30-на километра към сирийската граница е едно малко градче Алтиньозю, в което видях на картата, че има някакъв увеселителен парк за деца (36.113343, 36.267313). Ами, посетихме го. Все пак сме с деца.









За мое учудване паркът е почти празен и е така изграден, че може с един поглед да си наблюдаваш децата. Все пак е от двете страни на една река, над която има дълъг въжен мост и като нищо някой може да реши да скочи от него. Точно за това съм изпратил майката, докато аз надничам зад витрините на местен магазин. Отрупан е с поне 30 вида сирена и сладки, към които не мога да остана безразличен, а и съм помъкнал още един хладилник специално за тях. Който не знае и не е пробвал от тези сирена трябва да го направи по-бързо, но да не забравя най-вкусното измежду тях – Езине. Страхотно е!



От другата страна на моста пак има от онези смотани обърнати къщи и естествено се налага пак да влизам вътре. Някои от атракциите не мога да ги разбера, а пък още по-малко разбирам, какво интересно виждат в тях децата.









Паркът е разгледан и поемаме на обратно. В ниското под нас е по-гъсто населената част над градчето, което ако не е този парк едва ли с нещо ще се открои. Не знам колко деца и младежи живеят тук и в околността, но все пак някой управник от тази община е намерил пари и е реализирал всичко това, за което трябва да му се благодари.









Странни са ми много от турските градчета, в които на равно с млекарница и магазин за гевреци може да седи и този за … трактори, например. Другаде са обособени специални индустриални зони за подобни цели, но тук това явно не е нужно, а и на никой не пречи. Що пък някой докато си купува бюрек, да не отскочи и за един трактор да речем. Предлагат ги ей така на главната, като много ценна и търсена стока.



От другата страна пък вятърна мелница във вид на кафене. Има и езерце. Контрасти да искаш в Турция.



И друго прави впечатление тук и то е, че зеленината е много оскъдна. Някак пусто и дори стряскащо е като я няма, но почвата е доста камениста и в съчетание с климатът, това не се харесва на много от дървесните видове. Все пак грижовните стопани и на скалите могат да отгледат плод.



Времето за обяд дойде и още с влизането ни в Антакия се понасям към парка с водопадите и мястото, на което вчера в тъмното бях спрял. Изпреварил ме е само един богат иракчанин, който сигурно вече обядва някъде долу.



Колата му е една от най-редките и доста расови в класът си – черен DODGE Demon. Производителят на тази кола твърди, че това е единствената серийна кола, която при тръгване вдига предните колела във въздуха и е най-бързата в света. Мощността ѝ е 840 к.с. и 1044 Нм, но с някакво специално гориво, което в Ирак сигурно нямат. Не знам и не ме интересува. Аз отивам да си поръчам печена пъстърва, без кюнефе.



„Водопадите Харбие“ всъщност представляват една огромна естествена градина, през която се изливат част от водите на река Аси, и която градина находчивите ресторантьори в Антакия са превърнали в ресторантска зона за хранене. Не са го направили без знанието на властите и в крайна сметка се е получило нещо, което не може да се нарече девствен природен резерват, а по-скоро приятна градина за обяд насред природата, при това в пълна хармония с нея.
Това не е точно водопад, а множество малки водопади насред много и буйна растителност. Нещо като райско място за почивка и закрила от адските жеги в Антакия. Мястото е познато от поне 3000 години и има различни легенди за него, но най-разпространената е, че Аполон, синът на Зевс видял тук красива девойка на име Дафне. Влюбил се в нея и искал да изкаже любовта си, но уплашената Дафне започнала да бяга от него. След кратко преследване Дафне разбира, че не може да избяга и се моли да бъде скрита, като е превърната в дафиново дърво, а водопадите са се образували от сълзите на девойката.





Мястото което вчера си заплюх, като най-подходящо се оказа в центъра на тези божествени сълзи и дори се казва „Чаената градина“. Масите разбира се са разположени във водата, а навсякъде е зелено и пълно с течаща вода. Странно, но ми се струва, че кафенетата и ресторантите не развалят атмосферата на тази среда, а успешно се адаптират към нея. Уникално е.



Даже се оказа, че наистина имат пъстърва, че дори и кюнефе. При това сготвени превъзходно.





Водопадите Харбие са много близо до града, а даже май са и в самият град (36.130039, 36.1443324). Непосредствено над тях има платен и охраняем паркинг, на който може да влезе и кемпер. Разбрах го по-късно, след като вече си намерих място зад онзи гъзар с американската кола, но за друг път ще знам. Цените са повече от нормални за подобно място, а атмосферата е несравнима с никоя друга. С две думи - това е мястото.

Поне два часа прекарахме в тази чаена градина и ако имаше време сигурно щяхме да останем още, но накрая щях да забравя за чая. Добре, че сервитьорите не забравят подобна традиция иначе, каква Чаена градина ще е това, ако не сме пили чай в нея.



Накрая вече си тръгваме. Ама на истина. Не ни се иска, но пък няма да спим тук я.



Нагоре към кемпера алеите ни водят през обичайните за подобни места сергии за всякакви сувенири и джунджурии. Пълно е с какво ли не, но най-интересни ми се сториха ето тези каменни фигурки, излезли буквално от ръцете на един каменоделец. Невероятно е какво може да се направи само с един чук и едно длето.



При кемпера сме, а от колата с богатият иракчанин няма и следа. Жалко, точно щях да го питам вдигат ли му се предните колела при старт и ако да, ще помоля за демонстрация. Никой сноб не би отказал на подобна молба, сигурен съм. Но нямам късмет, тръгнал си е. Нищо, другият път ако трябва ще спя до колата му само и само да го видя всичко това. Сега се товарим на нашата си кола и поемаме на обратно към България. Ще го направим по крайбрежието на Средиземно море с леки отклонения към вътрешността в издирване на още интересни места. Пълно е в Турция с такива. Примерно второто такова нещо е още един красив водопад, който заради късното пиене на чай в чаените градините май ще стане първо. Избута от това място истински горящи камъни или по-точно скали, от дълбочината на които излиза горим газ. Има няколко такива места в Турция, но едно от тях е сравнително близо до маршрута ни и трябваше вече да си печем наденичките на него. Да, ама пак не. Хвала на Петко за този израз.

[Роси и Стоян]

Браво, поздравление прекрасно пътуване с много и различни преживявания.
Много ми харесва, чета... гледам снимките и всичко ми напомня за Иран
В тази част на Турция върви ли картово разплащане / поне на бензиностанциите /, или е по-добре да се носят лири в брой?

[Роси и Стоян]

Браво, поздравление прекрасно пътуване с много и различни преживявания.
Много ми харесва, чета... гледам снимките и всичко ми напомня за Иран
В тази част на Турция върви ли картово разплащане / поне на бензиностанциите /, или е по-добре да се носят лири в брой?