kemper-club forum

[kvp155]

[kvp155]

Времето пак е виновно за всичко, че все не достига и първото място вече е заето от следващия водопад. Пак ли водопад? – чувам. Да, пак! Даже пътуваме към него.



Само да минем един път това кръгово и вече наистина продължаваме. Наложи се да се завъртим три пъти, докато се сбогуваме с интересните фонтани на Антакия, че скоро не знам дали ще се връщаме тук.

Около два часа и малко път ни делят от някакво място, за което не знаем абсолютно нищо, но пък имало уникално красив и буен водопад. По описание на очевидци, организирани в някакво туристическо дружество до този водопад се стигало само пеша, като последното място до което можело да се стигне с кола било някакво си село на име Авджилар. Пътят свършвал там и нямало как да се изгубим.

Амиии, лепим координатите на това село и газ напред. По второкласната пътна мрежа, която тук си е направо първокласна. Не е много натоварена и винаги е прилично широка. Само жандармите май са по на често от на магистралите, но то комай и това си е нормално тук. Срещаме ги толкова често, че на никой не му прави впечатление.



Това са някакъв вид военни подразделения, който денонощно осигуряват обществения ред, спокойствието и сигурността на гражданите. И на нас също. Имало ги е още от Османско време, но от 182 години са част от тяхното Министерство на Вътрешните работи. Сигурно е много значим този факт за да го изпишат с огромни камъни на един доста сериозен хълм пред нас. Но това е, едни пишат HOLLYWOOD, а други JANDARMA. Ние пък у нас сме осеяли всяко възвишение с някакви железни кръстове, като че сме най-големите християни. Де що има баир върху му сме побили два винкела на кръст. Някой даже светят.
Вече е почти 17:00 часа и по уж по-бързият от двата маршрута пристигаме на входа на китното селце. Пътят скоро ни изкачи на една прилична височина, откъдето се откри приятна гледка към морето и цялата околия. Почти всичко е с някакви насаждения, а пустееща земя тук не знаят какво е. Даже докато караме по магистралата често виждам, че обработваемата земя е до самия асфалт. Не се изпуска и педя без да посадят нещо, а иначе е толкова голяма тая Турция. И не са мързеливи никак, дори напротив, това е много работлив народ.





В селото цари пълно спокойствие. Хора не се срещат въобще, а ни е много важно да срещнем някой, че въобще не знаем накъде сме се понесли. Добре, че насред мегдана се мярна малко магазинче и от него ни напътиха към едно кафене на върха на селото. Казвало се „Сеир тепе“. Точно зад гробището било.
И не знам защо, но като пътуваме за някъде все аз трябва да ходя да питам, като е ясно, че чуждите езици не са ми голяма слабост. Нищо, не се оплаквам, че сме тук заради мен, а и щом чуя за гробища, знам къде да ги намеря.

Още малко каране и наистина ги намерих, при това без да питаме никой друг. То в някакво си село тази задача не е особено трудна, но пък що все на мен се пада, не знам.

До мястото ни отведе един съвършено тесен път, по който две от колелата на кемпера буквално си бяха извън бетонените павета. Да, тук повечето вътрешни пътища по малките населени места са точно с такива павета. И това не е проблем разбира се, но тия дето са ги слагали са били доста пестеливи и пътят си е бая тесен. На едно място дори някакви хора са си построили къщата на края на тези павета. Сега я измазват и скелето заема половината от пътя. Минавам бавно, а един от мазачите за малко да скочи върху панелите ми. Използвам случая да го питам за онзи кафе-ресторант. Нагоре бил, още.

Накрая стигнахме точно тук: 36.358768, 35.912007



Оказа се доста над селото в една маслинова горичка. Чудесно място за нощувка, но пък сега точно нямаме нужда от нея.

„Сеир тепе“ е най-правилното име за този ресторант и всяко друго би стояло като кръпка. Гледката във всички посоки е невероятна. Хора обаче няма и щурците се късат да се надсвирват на спокойствие. Жегата също е невероятна. Напред не може да се продължи с кола, но пък има нещо като черен път, много подходящ за бъги. За по-сигурно се качвам по стълбите и в кафенето се оказа, че има живот. Две момчета и момиче се въртят в кухнята и щом ме видяха лицата им се промениха. Криво-ляво се разбрахме какво търся, като поне знам как е водопад на турски. Онези обаче се спогледаха учудено и леко се усъмних, че им е ясно, какво точно ги питам. Върнах се до колата за незаменимият ми турски преводач и въоръжен със сериозната му подкрепа, отново нахлувам в кухнята. Показвам превода и едно от момчетата кима одобрително с глава, че е разбрал още първия път, но не знае за никакъв водопад. Другото обаче било чувало нещо подобно, но пък не знаел как се стига до него. Заговориха нещо помежду си, раззвъняха някакви телефони, говореха си нещо, после пак звъняха, пак говореха и накрая единият се усмихна и почна да пише нещо в телефона си. Подаде ми го и от неговият превод стана ясно: „Продължавате напред по черният път и за около 1-2 часа стигате реката. Водопадът е там. Времето ви обаче е малко и по-добре тръгнете утре сутринта“.

Погледнах часовникът, точно 17:30 часа е. Един час към водопада, един час във водопада и един час след водопада прави точно 20:30 часа. Стъмването е чак след още час, който ще е в резерв за евентуалното загубване или допълнително къпане. Тръгваме, това е. Онези не са съгласни с решението ни, но нищо не могат да променят.

Веднага след малкото ресторантче пътят продължава стръмно нагоре, но малко по-нататък се оказа, че е преграден с дълга забранителна лента. Това ми се стори подозрително и се върнах отново, да попитам момчетата, защо е така и има ли някакъв проблем да преминем. Оказа се, че горските им стражари и местните си го пазели пътя, и така забранявали да се ползва за джипове, но за пеша нямало проблем.
Връщам се отново до лентата и продължаваме, но пък отчетох почти 20 минути загуба заради това мотаене напред-назад. Нищо, сега вървим още нагоре и нагоре и след 30 минути пътят взе, че се раздели на две. И двете му части изглеждат почти еднакво отъпкани и широки, а логика по кой да се тръгне няма.



Добре, че предвидливо взех телефонния номер на едно от момчетата, в случай, че напълно се изгубим или пък имаме нужда от някаква помощ. Само от този факт става ясно, кой е по-разумният в семейството ни и това е за Наско ако още не се е досетил.

Та звъня аз, че нали другите вечно ги е срам и криво-ляво се разбрахме: посоката ни е на дясно. Чудесно, викам си, че вече изпих всичката вода, а този път поне се оказа надолу. Лошото е, че на връщане ще го катерим, но пък то в горите е така - ту надолу, ту нагоре.
Жегата наистина е отвратително нещо, а сянка не се задава от никъде. За сметка на това пък се зададе някакво мрънкане, което в съчетание със същата тая жегата може да отключи небивали последици за някои. Няма да казвам какви, но хлапаците се досещат, че не са от най-приятните. След около още 30 минути пътят свърши ей така в нищото и нататък няма дори пътека. Шумът на реката обаче се чува и през папрати и храсталаци поемаме нататък. Върви се трудно и бавно, а усещането, че не сме на правилното място се засилват. Все пак не се отказваме.



Реката продължава да се чува при това все по-ясно, но пък не се вижда и така поне още 200 метра, когато някакви гласове се омесиха с шумът на водата.



Радостни, че най-накрая ще видим живи хора, които е много вероятно да ни покажат пътеката за водопада, тръгваме към тях. За по-сигурно накарах малкия да вика с цяло гърло, да не би да се разминем с единствената ни надежда. Разгеле не се случи и зад дърветата се показаха група турски младежи. Косите им са още мокри и е повече от ясно, че са били на водопада. Идваха точно от противоположната страна на нашата, което пък е странно, защото ние бяхме по-близо до водата от тях. Разговорихме се и се оказа, че сме били в абсолютно грешна посока. Трябвало е да слезем до водата, но от там откъдето те идвали и после да продължим още около час и половина по коритото на самата река.
Четиримата младежи ни гледаха много учудено, какво правим в дерето, а щом разбраха, че търсим водопада се изумиха още повече. До него казаха, че имало голям и почти отвесен скален участък, който се преодолявал само с въже и за деца било изключително опасно, че дори и невъзможно. Освен това пътека край реката нямало, а движението ставало направо вътре в коритото на реката и почти през цялото време ще сме във вода. За деца въобще не ставало, а времето за достигане било твърде малко и щял да ни застигне мрака.

Не им повярвах разбира се и продължих да ги разпитвам, как точно се стига до водопада, пълноводен ли е и много ли е красив. Показаха ми снимки на телефоните си и дори клипче снимано под водата, с което още повече засилиха интереса ми към мястото. Всичките обаче са категорични, че ще се стъмни още преди да сме стигнали. За водопада трябвало да се дойде сутрин и да му се отдели поне цял един ден. Те така били направили и това е единственият сигурен начин. В района няма покритие на никакви оператори, хлъзгаво е, студено е, опасно е и нам още какво си.

Погледнах към нашата група и се оказа, че аз съм единственият, който не вижда проблем в това да продължим. Дори малкият ме предаде, но не бях сигурен дали не е подкупен от майка си. Разумът надделя. Гадно ми е но, се налага да се откажем. Това е.

Пак продължаваме, но този път назад и само нагоре през почти половината от връщането, при това без вода, че така и не стигнахме реката да си налеем. Все пак стигаме някак си при кемпера и първото нещо което правим е да минем до един на водопой. После се вглеждаме малко по-детайлно в оставащите ни дни: лошо, изоставаме с почти един ден, а да останем тук за нощувка и да атакуваме водопада отново рано сутринта е една добра идея, но изоставането ще се удвои.

А и е още светло и до към полунощ може да се изминат едни прилични километри, като се придвижим до следващата ни цел Мерсин, и така да наваксаме малко. Не, че гоним някакъв график и задължителен брой посетени места, но има доза разочарование, когато не всичко е видяно. И без това на мен тези решения с отказванията са ми най-трудни, защото никак не обичам да се отказвам, и то когато сме почти на финала, но ах този разум … пак този разум, Наско.

Сега пътуваме към Мерсин и обикаляме големия Средиземноморски залив. Почти 300 километра е до там и разбира се, докато напуснем селцето вече се стъмни. Пак нощно каране и пак на мен се пада. До кога така не знам, но вече изядох един пакет семки в опит да си задържа вниманието там, където трябва да е. Семките винаги са ми помагали в това начинание, а тукашните са много едри и с тях резултатът дори е доста по-добър. Мерсин се показа по-късно от очакваното и щом го видях някак съжалих, че не останахме за водопада. Едва ли скоро ще се върнем на това място, а бяхме толкова близо до целта. Даже сега като пиша тези редове и го отчитам за още по-голяма грешка, но това е положението - „ … татко ще ми купи анцуг с цип, ама друг път“.

Мерсин е голям град и сигурно има какво да се види в него, но за нас този път ще е само спирка и затова гледам да е на най-интересното място. То в случая даже не е точно в него, а в някакъв краен квартал - древния пристанищен град Соли (Помпейополис). Задал съм директно координатите на мястото, че на сутринта да не ходим много. Пристигаме малко преди полунощ и за късмет се оказа, че точно до него има огромен и безплатен паркинг, на който явно ще се спи. Пълно е с младежи покрай брега и разни хора дошли на разходка, но няма почти никакъв шум. Зяпат втренчено морето и си бъбрят едвам доловимо. По крайбрежието са поставени пейки и около тях на тумби народът е дошъл да се забавлява. Няма обаче пиянски свади, няма нощна музика и кючеци от тонколона, няма нищо. Просто млади хора и влюбени двойки. Странно или пък може би нормално, не знам?!

[loveforever]

Знаех си, че във вашият отбор има любители на екстремното и дивотията, но както се подразбира от споделеното на моменти нещата май придобиват доста сериозни мащаби. Добре, че от време на време се появяват и искрици разум.
Май ... водопадите на някой са му нещо като идея фикс но, няма страшно. Природата е мъдра и велика и се е погрижила да създаде такива и на доста по-леснодостъпни места, че иначе не ми се мисли до какви непритности може да доведе тоя мерак.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Да, познавам един човек в отбора ни, който много обича девствени водопади, особено тези в които може да се плува. За съжаление те винаги са леко екстремни, но пък този човек е много разумен.

[kvp155]

На сутринта излизам за обход на района и от вчерашната навалица няма и следа. Няма и боклуци около пейките, както няма и плажуващи в морето. Само няколко рибари, с които трябваше да се разберем, къде са им точно куките, че ние с малкия сме тук за едно утринно къпане, не за вкусната им риба.









На самия бряг на морето, същевременно далеч от жилищни постройки, хотели и всякакви сгради, това място е идеално не само за една нощувка, но за цяла ваканция. Така не мисля само аз, а и едно семейство с каравана, които видимо не са тук от вчера. Сигурно в разгара на сезона няма да е чак така пусто, но пък мястото е толкова голямо, че едва ли ще се препълни. Питах даже едни полицаи дошли и те на утринна разходка, но без къпане, дали може да се остане за по-дълго, а те веднага кимнаха потвърдително с глава. Показаха ми даже, къде има питейна вода и тоалетна.

Ето къде е мястото с паркинга: 36.740333, 34.541609

Останките от древният град заради който сме тук са на около 100-на метра от паркинга и след утрината ведрина е време да разгледаме и тях.
„Соли“ на гръцки означава слънце и това е било първоначалното име на някогашният град, заради 300-те си слънчеви дни в годината. Град с над 3600 годишна история, в който е имало пристанище и собствена парична единица – ще рече процъфтяващ град за онова време. По-късно обаче запада съществено, заради чести набези от пирати. Опожаряван и плячкосван не един път и така, докато не идва храбрият Помпей, да възроди отново всичко. В негова чест градът е преименуван и става Помпейополис. Нататък в историята му е следващият преломен момент, когато много силно земетресение разрушава града. Много хора загиват, а оцелелите го изоставят и той постепенно е напълно обезлюден. За някогашното величие напомня само една заградена с висока ограда улица, цялата с колонада от мраморни колони.









Няма достъп до нея, че вече 22 години текат разкопки на мястото, но по всичко се вижда, че ако властите се справят добре тук ще стане интересно за туристите.
От двете страни по продължение на тази главна за някогашния град улица са се издигали общо двеста колони, по сто от всяка страна. След земетресението довело до разрушаване на града прави са останали само 33 от тях. По повечето от колоните са изсечени различни художествени орнаменти, които и досега си стоят, като на много от тях е имало скулптурни изображения на божества, както и други на римски императори и висши магистрати.







Мястото е обрасло с високи треви и храсти, и сякаш нищо по него не се прави от години. Целият район на тази улица обаче е обграден с висока стоманена ограда и достъпът вътре е ограничен. Сигурно няма да е така завинаги, но вероятно разкопките и проучванията не са приключили още и се задоволяваме само с оглед отвън. Добре, че поне наоколо е облагородено и има по някоя информационна табела за всичко това. Иначе някогашният древен град Соли днес е просто един от кварталите в Мерсин на име Мезитли.







По-големият ми син обаче, така и не се събуди и щом разбра, че сме били на плаж с малкия, нещо го даде сърдит. Трябвало и него да будя, всеки път когато имало нещо интересно. Кое е то обаче само той си знае. Така аз предлагам само един път, а после всеки си решава. Добре, че пътя пред нас е целият в море и само след час-два пак ще сме на вода.







Първо обаче трябва да се преминат онези скучните километри зад хотелската натурия и чак после идват другите. Ето там в дъното вече има точно един такъв плаж.



Дори и в 13:00 часа все ще се намери място за нас при това на един съвсем свободен, див, безплатен и кой, каквото определение би му лепнал плаж. Тук в Турция това е просто плаж, но от онези, на които можеш да дойдеш с каравана, кемпер или палатка, и да останеш колкото си искаш. При това напълно безплатно. Няма никакви екстри освен слънце и море. За някои са малко, за други са абсолютно достатъчни.

Ето го: 36.252920, 33.807983




Прекрасен, тих залив с каменист плаж и плитка вода. Само на около 100-на километра от Мерсин, а е толкова различно.

Места на първа линия, колкото щеш, че дори няколко дървета има за неиздържащите на слънце. Те обичайно първи се заемат от палаткаджий и всякакви хипари, но съдейки по броя на палатките има достатъчно място и за нас. Първата линия обаче си е първа линия, особено за няколкото часа къпане и почивка.









Толкова ни трябва, преди да се понесем още нататък, към следващия плаж, но този път наистина див.

[loveforever]

Чета, зяпам и някак ненадейно усещам, че в съзнанието ми се прокрадват едни такива особени мисли - за ... телепортация, за пътуване, за живот ... за свобода.

Преди години в Аспровалта се запознахме с едни британци които бяха отдали жилището си под наем, бяха яхнали кемпера и ... живееха свободно и неограничено в дома си на колела, като всеки ден откриваха и опознаваха нови и нови мяста. Излъчваха толкова много щастие и удовлетворение.
Питам се дали съдбата не ни среща с такива хора уж случайно, а в действителност изпратени ни точно за да ни помогнат да прогледнем ... ?
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Следващият плаж се оказа наистина див или е подивял доста отдавна. Мястото е ето тук: 36.153026, 33.488251 и до него няма нито път, нито пътека.

Спираме в основата на един невисок хълм, целият обрасъл в ниски клекове и разни иглолистни дръвчета. Само на около километър пеша трябва да се намира малка подводна пещера, точно до съвсем малък и наистина див плаж. Мераклии в издирването на тази природна хубост сме само ние с малките, а майка им ще остане да приготвя вкусен обяд. Всички изследователи имат нужда от такъв и все някой трябва да се жертва. Тръгваме.
За багаж никой не иска и да чуе, но все пак малко вода и някоя друга хавлия ще ни трябват. Началото е съпроводено със скално катерене, докато се промушим през някакви странни клекове с много дълги иглички. Меки са и се огъват, но пък и бодът да му се не види. Но това е защото тръгнахме по бански и само с джапанки. Истинските изследователи не правят така, но ние не сме от тях, а и не сме ходили на курсове.

Падане, ставане, суркане назад, пак ставане и все такива неща, докато се изкачим на върха. А от там грейна една много приятна морска панорама.
Красота! - би казал някой и ще е напълно прав.



Да, ама не! Би казал Петко и той също ще е прав. Само няколко градуса завъртане на обектива и … красотата си има другарче.



Нагледен пример как много често ни заблуждават от рекламите. Уж сме на самотен плаж, като Робинзон Крузо, палми, бриз в косите, ухание на море, но … се оказва, че и туземците са тук. Нищо. Важното е, че пак съм спрял на първа линия и това е смисълът на живота ми. Сега само трябва да опазя хлапаците в тази неравна битка с бодлите и жегата, а и да не се подхлъзне някой, че пребиването надолу е сигурно.

Вървим още и още, и уж не беше толкова далеч, но с джапанки се оказа, че не е точно така. Кой го даде това предложение да идваме тук, не знам. Или пък май бях аз… Вече и не помня.



Поне 30 минути ходене в жегата и този плаж все не се показва, и не се показва. Усещането, че сме го подминали взе да ме гризе и за по-сигурно надникнах отгоре. Под нас е само морето и малко от високите му скали. Плажът го няма, но поне стана ясно, че не сме го подминали и е някъде пред нас.





Да се ходи гол измежду бодящи растения и без никаква пътека не е от най-приятните неща, но няма как, това е съдбата на всеки изследовател. Накрая изподрани и леко уморени достигаме до другия край на хълма, където се показа и той, плажът.



Слизането също е голямо предизвикателство, че даже май по-голямо от качването, заедно с цялото ходене до тук. Справихме се макар и не много лесно, а на малкото плажче се оказахме с компания. Семейство руснаци с две деца, от които едното е още в количка. Дошли са откъдето идваме и ние, но как се мъкне и детска количка в тези храсталаци, това не искам да знам. Доказано е, руснаците могат всичко.

Пещерата пък се оказа съвсем малка, при това без вода. Сигурно се пълни при някакви условия, но не е ясно нито какви, нито кога. Казва се Янишлъ и очаквахме много повече от нея.



Поплувахме малко, поплажувахме още малко и хайде на обратно. Връщането си е също толкова трудно, като идването.

Още с пристигането ни малкият отбеляза, че е много хубаво да се прибереш вкъщи. Още по-хубава пък била храната за изследователи. Била казва, страшно вкусна, макар понякога да е малко.

Хм, знам го това, че и аз доста неща съм откривал преди него. При това само с филия с масло и шарена сол за цял ден.

[kvp155]

Във вилаета на Мерсин е и още една крайбрежна пещера, но много по-красива и много по-голяма. Идеална е за посещение за всички, които се движат по крайбрежния път, че отклонението е само 4-5 километра от него. При това този път е направен специално за нея, че иначе входът ѝ е бил откъм морето. Малко е стръмен, но пък е достатъчно широк и никак не е натоварен.



Който го преодолее ще пристигне на една голяма площадка с ресторантче, паркинг и каса за билети: 36.130943, 33.401162.
Гилиндире е името на тази очарователна пещера и носи името на най-близкият град Айдънчък. Нешо като Иван кръстен на дядо си Никола. Е, не е чак така, защото Гилиндире е старото име на Айдънчък.

За да се огледа пещерата има някаква входна такса, която ми се стори направо символична - 12 лири за възрастен, а децата са безплатно. Входът ѝ е на една скала откъм морето, достъпен по специална конструкция от вити метални стълби. Изградена е също като пътя, единствено заради пещерата и желаещите да надникнат в нея. Стълбите започват веднага след касите за билети и са толкова много, че на връщане дадох задача да бъдат преброени.

Входът е сравнително тесен и въобще не разкрива мащабите на това природно богатство, но още с влизането става ясно, че това е една много величествена и богата на образувания пещера.













Метална алея и множество стълби ни понасят надолу и все надолу, докато навсякъде около нас ни заобикалят приказни сталактити и сталагмити. Просторни галерии, на които цялата вътрешност е изпълнена с всевъзможни форми и произведения на изкуството. Произведени са обаче не от човешката ръка, а нечия друга.











Това е най-внушителната и най-красива пещера, в която сме влизали от може би десетките наши и чуждуземски такива. Това е и една от най-атрактивните и големи пещери в Турция, открита едва през 1999 година и то по един много интересен и забавен начин.







Двама ловци на таралежи били съвсем случайно в района и си почивали на морския бряг. Починали си и тръгнали да се катерят по скалите в търсене на ценният дивеч, когато наистина видели един. Той пък се шмугнал в някакъв процеп в скалите и изчезнал от погледа им. Онези се учудили, къде е плячката им и тръгнали да го гонят, а като стигнали до процепа се оказало, че това е именно огромната и красива пещера. И това не е шега, а самата истина. Пише сия на табелата пред пещерата, заедно с всякаква научна и любопитна информация за нея, която сега споделям тук.

[kvp155]

Долу в ниското пък ни очаква една от най-красивите части на това природно чудо, и тя е доста голямо сладководно езеро. Размерите му са доста прилични – 140х30 метра и дълбочина от 5 до забележителните 47 метра. Направо са си впечатляващи за пещерно езеро. Интересното за водата в това езеро е, че на повърхността и до към 15 метра тя е сладка, а на долу е солена.









Спокойствие, тишина и изумителен син цвят. Това е невероятна пещера! Хората с право са я нарекли Осмото чудо на света.







Постоянната температура вътре е около 22 градуса, а влажността е доста висока, което прави дишането трудно, особено ако се тича или се изкачват стълбите бързо нагоре. Затова пък има удобни площадки за почивка, на които човек може да си припомни, колко стъпала общо е преброил. Оказаха се 555 в посока, или поне така ги закръглих за по-лесно изписване.
С две думи, може да се заключи, че мястото не е много подходящо за баби с малки внучета, жени с високи токчета и майки кърмачки, но за всички останали става. Даже ще останат очаровани. Само дечицата на майките-кърмачки може би ще останат гладни, че с това друсане по стълбите, колкото и здраво да държат зърното няма да им се получи.

По данни от табелата до касите в пещерата са намерени следи от други посетители, което говори, че онзи любопитен таралеж и ловците му не са първите открили я. Твърди се, че пиратското братство е идвало да пълни бурета със сладка вода именно от езерото в пещерата. Спирали са в ето този прекрасен за целта залив.



В него и до днес живее тюленът-отшелник, който разбира се не видяхме, но иначе си е там. Така каза чичкото на касата за билети. Но пък нищо не каза за това, как се качват 50-литрови бурета нагоре-надолу по тоя почти отвесен камъняк.

Близо час ни отне тази пещерна разходка на едно толкова хубаво място, но за съжаление ни чака друго и трябва да се омитаме с бързи темпове. Надвечер е и ако срещнем още нещо по пътя си пак ще карам цяла нощ. Мятаме се на кемпера и обратно пъплим по онзи път нагоре, докато се включим в главния. Пак по крайбрежието и пак към България, но една идея по-доволни от вчера. Утре пък от днес и т.н. и т.н. Фланелката обаче ми лепне по гърба, заради голямата влага в пещерата, а само няколко километра след нея се оказахме в плен на някаква крайпътна река. Спуска си се от някъде, минава под пътя и преди да се влее в морето образува чудесно за къпане езеро. Няма водопад, но пък водата е чиста, бистра и сладка.





Не се бавим много обаче, че напред ни чакат още около 130 километра по тесен и криволичещ крайбрежен път, по който не ми се иска, но пак ще се кара на фарове.

Карането извън населени места, като това е бавно и доста досадно, особено, като се стъмни. Тогава няма какво да се разглежда и всичко е някак еднообразно. Коли почти не разминаваме и даже се чудя, толкова ли е безинтересно мястото. Навигацията ни води доста уверено напред, докато не влязохме в някаква плантация. Тук-там се срещат и някакви къщички, приличащи на малки ферми и всичко е потънало в мрак. Районът изглежда земеделски, но релефът е един такъв начупен и с много стръмни наклони.
Спускам много бавно и на 1-ва предавка, а под гумите се усеща слабото сцепление с липсващата настилка и честото приплъзване. Не се вижда каква е, но не е асфалт. Отстрани пък са онези странни растения. Тъмно е и не се вижда ясно на фарове, но листата им са доста големи и хич не мога да ги оприлича на нещо познато. Без значение, защото остава съвсем малко до крайната точка, а и до морето. Това според навигацията, а иначе нищо се не види. Пътят обаче продължава да е притеснително тесен, притеснително стръмен, с липсващ асфалт и с почти обратни завои. Ако не е нощ и се наложи да го катерим, разминавайки се с други превозни средства ще ни е много трудно. Мястото обаче ми допадна и поех този риск, дори да трябва да се връщаме отново през нощта, когато се очаква да няма никакво движение, като сега. Изпитано е неведнъж в годините и винаги дава резултат.

Сигурно всеки се чуди, какво пък толкова е това място?! Амиии… някакъв древен град с изглед към морето и един приказно красив залив. Толкоз. Може би нищо особено, но трябва да се убедя, че е така. Някъде тук ще да е: 36.157289, 32.416075, но утре на светло ще стане ясно дали съм бил прав.

Трудно и много бавно се спускам в ниското, докато някъде около 23:30 часа, когато не пристигаме окончателно. Път нататък няма. И места за спиране няма, като изключим 2-3 и то от най-тесните. Настанявам къщата на съвсем малка площадка, надвесена буквално над пропастта, че и доста страховита е на пръв поглед. Изглежда странно и леко опасно, да не се подхлъзнем в тази тъмница, но едни швейцарци са дошли преди нас с нещо, като високопоходима джипка върху която са натоварили от онези жилищни фургони. Вътре са, че прозорците са им отворени, но пък фургонът е тъмен и вероятно спят вече. Щеше да е хубаво да си побъбрим за мястото, но нищо, поне фактът, че са тук е успокоителен. Все пак, когато се търсят нови места и то през нощта, винаги има някакъв риск това да не са те.
Тази мисъл ме е обзела, докато се оправям и аз да си лягам, че и от нашата група пак съм последен. Омръзна ми да е така, но това ми е съдбата. Не мина обаче и час, и чувам някакво бръмчене на кола. Приближи се доста близо до нас, спря някъде там, а отвътре изскочиха няколко човека. Започна някаква суматоха, турска реч, тряскане на врати, шум, а аз излязох да видя, какво става. Оказаха се три момчета дошли от нам къде си и те за нашата забележителност. Късно е и няма къде да спят, като очаквах да се намятат обратно в колата и да спят в нея. Онези обаче изкараха една палатка и я проснаха директно на чакъла, на два метра зад кемпера, ей така до колата им. После на челници извадиха няколко столчета и любимите им триетажни чайници, че без чай в Турция никой не бива да си ляга. Пожелахме си лека нощ и всеки се оттегли в покоите си.

[kvp155]

На сутринта, докато още спим се промушиха поне две коли, с което стана ясно, че точно това е мястото. Така, докато се мотаем с някакви закуски може да се окаже, че ще сме последни, нищо, че спахме тук и можеше да сме първи. Но пък и кой да ти очаква, че в делничен ден, при това рано сутринта ще има такъв интерес към някакъв си напълно отдалечен от населено място залив.

Ето я тази красота и останките от древният град. Пише даже и кой е - Малката Антиохия. В голямата вече бяхме.











Погледнах и надолу към урвата, но вместо в нея погледът ми се спря в един неприятен проблем. Хич и няма да се занимавам сега с него, че ако не тръгнем до минута може да ни отмъкнат забележителността.



Първо беше задължително да проверим, какви са онези големи листа и защо са толкова много. Имам си помощници в това начинание и съвсем скоро мистиката е разбулена напълно.



Много са, но са още зелени и не стават за ядене. Пробвано. Казвам му аз, че не са узрели, но не вярва. Трябвало сам да пробва. Разреших разбира се, с риск да ни отстрелят с патрони морска сол. А и не е голяма загубата на един банан при положение, че има толкова много в района.
Водата за поливане си я набавят от малки хранилища, изградени вътре в плантациите.



Голям труд кипи по отглеждането на тази култура и явно тук има чудесни условия за нея. Плодовете не стават толкова едри, като тези еквадорските в Кауфланд, но пък са доста вкусни. Пробвано не от магазина, а от крайпътни продавачи, като нашите.

Почти незабележима обаче е и една друга култура, която я има само на отделни места в страната и то рядко.



Папаята е наречена „плода на ангелите“ от Христофор Колумб и сигурно е бил прав човекът, но първо трябва да узрее. За съжаление до тогава сигурно ще е почнало училището и няма да сме вече тук. Не я пробваме. Оставяме я да си зрее на спокойствие, че ние следваме нашият си път – онзи изследователския към морето. Ей там долу е, ако може да се види добре, че някакви сенки загрозяват иначе хубавата картина. Ама за това фотографа е виновен, че той и без това за нищо не става.





Пътят до това място започва със стабилизирана настилка от чакъл, която обаче е само покрай плантациите с банани. Тясно е дори за лека кола, но сигурно е правен за някаква бананообработваема техника.



После се шмугва по добре утъпкана пътека,



и накрая се появява този прекрасен залив с огромната си каменна арка. Невероятен е. Много турски клипове са заснети точно тук и въпреки това мястото не е чак толкова популярно.





Ще го делим с момчетата от палатката, които докато разглеждаме бананите ни задминаха надолу, но пък едва ли ще останем сами на такова хубаво и интересно място. Колите от сутринта започнаха да идват и до час вероятно ще се понапълни още. Точно затова никой не чака покана и след секунди се цопваме във водата.



Почти два часа тази невероятна гледка остана само за нас, докато другите обикаляха руините на стария град. Скачане от скалите, гмуркане, плуване и наслаждаване на недокоснатата природна красота в почти пълна самота. Чудесно е.
Водата пък е чиста и много бистра, толкова, че раците по дъното се виждат. Заливът не е особено голям, но затова пък е доста дълбок. Само брегът е каменист и с големи скали, което изключва възможността за чадъри, опънати хавлии, шезлонги, машина за сладолед, продавачи на гевреци и плажуващи плътно един до друг. Все пак постепенно заприиждаха и други хора, като учудващо, но имаше доста руснаци от тях. Откъде са разбрали за това място не знам, но са дошли с коли под наем от близките градове, и те като нас да зърнат и усетят това райско кътче.



Позапълни се наоколо и постепенно мястото загуби част от очарованието си, но само малка част, защото такова място не може да избледнее дори и след 1000 човека в и около него.

Инвазията обаче не спря дотук, а продължи и по вода, като през арката се промушиха поне три моторни лодки. Не с туристи, а с местни, които акостираха в залива, пуснаха си някаква музичка и се намятаха във водата. Акустиката е невероятна и вече си имахме и озвучаване.

Отнякъде се появи и едно малко момче, което се измъкна от водата и доста чевръсто се заизкачва по почти отвесните скали. Стигна една страховита и доста рискована височина, поогледа се малко и с лек отскок полетя към водата. Получи се един красив полет, а се приводни само на около метър от скалите долу и ако не беше онзи отскок в началото, като нищо щеше да се охлузи и пребие в същите тези скалите. Всичко обаче завърши щастливо и настръхналата публика избухна в аплодисменти. Хлапакът излезе от водата и повтори опасното си начинание, при това още няколко пъти и то все успешно. Явно живееше някъде наоколо и това го е правил години наред, преди да се появи пред публика.

Освен като пишман фотограф се проявих и като пишман оператор, че цялата тази красота е трудно да се опише и наснима. Трябва си и видео, особено на смелото момче.


https://youtu.be/JZTIABGxti0


https://youtu.be/HD1evGagkBU

Разбира се пробвахме и ние, но от много по-малка височина, че си е направо престъпление, да дойдеш на такова място и да не се наскачаш на воля.


https://youtu.be/HU37O95odzI

Почти цял ден си изкарахме в този залив и толкова ни хареса, че дори обсъдихме възможността да останем пак и за през нощта. Съвсем наблизо обаче е следващият залив, а най-хубавото на това да си с кемпер е свободата. Можем и да останем, можем и да продължим. Все пак избираме второто и поемаме по стръмният път нагоре, при това през деня.



Преди този момент обаче вадя компресора и надувам спадналата до долу гума с надежда, че ще мога да я вдигна поне малко. Бавно и трудно ѝ стана на малката машинка, но гумата е отново в строя, без да е ясна причината за спадналото ѝ състояние. Нея ще я търсим по-нататък и при повече свободно време, че сега сме заети с много по-важни дела.

[kiko_n]

Замислих се, какво би накарало някой да споделя с другите местата които е посетил, личните си преживявания, емоции и всичко друго съпътстващо едно по-дълго пътуване с каравана/кемпер, след като е ясно, че ние българите сме най-добри в даване на съвети, намиране на кусури и неспазване на правила. Някак от само себе си се появяват и въпроси от рода: „Ще допадне ли на някой моето описание на видяното“, „На кой му пука къде съм бил, след като други едвам свързват двата края“, „Защо да споделям, като няма (м) никаква полза от това“, „Там вече всички са били, какво ново ще кажа“ и т.н. и т.н. Все въпроси, които може би измъчват повечето колеги двоумящи се дали да споделят нещо или не, и в крайна сметка не го правят. Струва ми се дори, че и тези, които пишат или са пишели, вече не го правят (макар и напоследък да се забелязва промяна). Хубаво е да идват нови и нови попълнения, които да заемат местата на отиващите си, да пишат, да споделят и така да обогатяват форума. Защото аз също не намирам отговори на много въпроси и се чудя дали да не премина в отбора на четящите. Там е по-спокойно, по-комфортно, а и винаги си на завет. Разсъждения на един обикновен регистриран потребител. Както и да е. Нататък.

Това колега са твой думи , актуални , макар и тъжни на моменти ......
Та да знаеш , четат те хората ама все по малко пишат като за съжаление и аз влизам в това число . Срам ли ме е , дарба ли си нямам ,ама чак толко не мога.
Та не минавай в отбора на четящите че само фейсбука ще остане както е тръгнало .....

[kvp155]

[loveforever]

kiko_n, и аз преди време се питах подобно на теб , а след това стигнах до изводи до които гледам и ти си стигнал:

[kvp155]

Ето колега kiko_n, точно за това става въпрос. Ако приемем, че водопадите са места, които се харесват само на мен или на ограничен брой хора, то с приказните морски заливи е точно обратното. Дори място като Малката Антиохия обаче получава одобрението само на Администратора. Но то пък по презумция е по-скоро дежурно, защото все пак форумът си е неин и всяко мнение трябва да бъде поощрявано, иначе съвсем всичко ще замлъкне. На мен хич не ми се иска да е така и затова все още пиша, но докога не знам. Защото аз в пътуванията си много съм се обогатил от този форум и то точно от раздел Пътеписи.
И не е тайна за никой, че пътуването с кемпер е съвсем различно нещо от с каквото и да било друго.

[kiko_n]

Гарантирам че не само само Администратора е влюбен в Малката Антиохия . Много народ чете и скришно си записва координатите ( включително и аз, но не толко скришно) .
На много народ триповете са съставени точно от труда на хора като kvp155 и би било много красиво да върнат поне част от жеста .
Почти винаги като вляза във форума хвърлям по едно око кой е онлайн . Ами статистиката е седем до осем пъти повече нерегистрирани потребители отколкото регистрирани . Та четат хорицата и много материал трупат на готово ама го приемат за даденост . Ей тук е несправедливостта .