kemper-club forum

[Eli-Niki]

[kvp155]

[kvp155]

Пунктът вече се вижда в далечината, а от умората на малкия остана съвсем малко, толкова, че щом го стигнахме награбихме по няколко сандвича и Кока-Кола на корем, и всичката умора тутакси се изпари.





Използвах благоприятния момент и на свой ред подхванах темата за отказване, и извикване на някакви майки, но и Разумът и малкия не я приеха. Не знам защо, но след след кратката почивка единодушно се взе решение да продължим. И за отказване се разбрахме да не си говорим, а само да си мислим за него, при това по възможност по-рядко.

Малко преди да тръгнем се загледах по пръснатите на асфалта велосипеди и съзрях онзи половинчатият. Собственикът му явно е стигнал успешно до тук и сигурно е някъде наоколо, но не го съзрях с поглед, да го поздравя за успеха и да му пожелая още по-голям, защото трудностите започват почти веднага след този пункт.



Няма да казвам и ние как ги минахме, но след солидна доза бутане все пак стигаме връхната точка на изкачването – заслон Смильо. Не само заради прекрасните панорамни гледки си заслужава всеки поне един път в живота си да се качи на това място, въпреки, че сигурно има стотици като него. Но пък и от него започва едно шеметно спускане, за което си трябва здрави пръсти на ръцете и добри спирачки на колелото.





Някъде в ниското малкият пак поизостана и го загубих от поглед. Спрях да го изчакам, но още първият състезател който мина покрай мен ми каза, че е паднал малко по-назад. Върнах се, но падането се оказа съвсем леко, без никакви щети, нито за него, нито за велосипеда, което е знак, че отново ще можем да продължим. След успешното преминаване на следващата контрола и прословутата разорана нива най-накрая пристигаме в така желаният пункт Ярлово.



Почивката е задължителна, както и 10-на сандвича, че ги правят много малки напоследък. Отделно тези с лютеницата ги дадоха чак накрая.





След това село започва един от най-трудните за мен участъци, който е открит, стръмен, ветровит или иначе казано отвратителен, но за късмет без слънце. Небето отдавна се е смрачило, духа силен вятър и трещят някакви гръмотевици все едно ще завали всеки момент. До този момент прогнозите на Жорж-метеоролога не се сбъднаха и може да се каже, че всичко е перфектно, и трасето, и времето. Да, но до този момент, защото само след минути заваля и за минути разкаля всичко.



Нататък, чак до в.з. Ярема ни валя, но поне там трасето излиза на малко асфалт и се кара по-лесно. По шосето успешно пристигаме на следващата контрола, макар и малко след регламентираното време – 16:00 часа. Вече десет часа сме на педалите и с изключение на онова примрънкване след Боснек друго не съм чул. Доволен съм и не преставам да насърчавам малкият състезател, както го правят и всички който ни срещат по пътя си. Той пък се чувства значим и въобще не крие, че му е приятно да го хвалят. То пък и при кой ли е обратното…



Спусканията обаче отново се оказаха проблемни и то пак заради умора в пръстите на ръцете. Отново, както и преди време с брат му се налага да бутаме и това явно е проблем над който трябва да се работи.
Малко по-нататък трасето влиза в гъста широколистна гора, в която никога не огрява слънце. Изсипалият се преди около час дъжд тук е бил във вид на градушка и добре, че е минал преди нас, иначе както съм без каска щеше да унищожи и малкото останали гънки в мозъка ми.





По-лошото е, че теренът е тотално разкалян и през следващите 20 и повече километра това не престана дори за метър.





Почти е невъзможно да се кара особено от деца с никакъв опит в подобни условия и никакъв контрол над велосипеда. Неволните падания станаха доста чести, подхлъзвания и борба с природата. Трудно е и за възрастните, които някак са стигнали до тук, да не говорим за деца. Мрънкането взе да се усилва, но дори и ние с Разумът няма какво да направим. Остават ни само 9 километра до финала, но дори и да се откажем помощ не може да дойде отникъде.
Усмивката от лицето отдавна е заменена с онази полуразплаканата и ядосана физиономия. Почивките станаха все по-чести, като всичките са съпроводени с лягане на земята, че в тези малки крачета вече няма никакви силици да държат тялото изправено.



С неимоверни усилия и най-вече в борба с велосипеда, който все повече пречи, отколкото да помага продължаваме с ниска скорост и много усилия, но все пак напред.



Въпросите: Кога ще свърши тая кал? и Къде е асфалта? ги чух поне сто пъти, но каквито и отговори да измислях те не бяха никак правдоподобни. Мъката продължи поне два часа и наистина беше тежко. Много тежко. Но пък аз друг начин да се стане мъж не знам. Характер така се калява, колкото и да ми говорят, че лакираните мъжки нокти и епилираните крака са нещо модерно и напълно нормално в днешно време. Сигурно е така на гей-парада в София, но тук на Витоша 100 е малко по-различно и това е без никакво съмнение.
Чак на финала разбрах, че по-големият ми син се е движел почти 2 часа пред нас, но на 82-я километър е претърпял инцидент с велосипета. Дори не е разбрал как, но скоростите му са се озовали в спиците, счупили са се и са блокирали движението на задната колело. Велосипедът е станал неизползваем, но някакъв батко му е помогнал да отблокират колелото поне да може да се бута. Така бутайки 18 километра в калта той успешно финишира и то с по-добро време от нашето с малкия.





Вече всички сме с медали. Смятам, заслужени медали!

[Тангра 2]

БРАВО!!!

[Женени с Деца]

Браво!
_________________
Твърде стари, за да работим; твърде млади, за да умираме - време ни е да пътуваме!

[Eli-Niki]

Браво на екипа! Невероятни сте!

[loveforever]

Знаех си аз, че малчуганите са герои! Браво!!!
Поздравления на целия отбор и за ентусиазма и за волята, и за постигнатото!
Супер сте!

_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Благодаря за коментарите и подкрепата на мен и малките състезатели.
Браво трябва да се каже и на нашият съфорумец, кемперист и признат любител на екстремното колоездене – Светозар Стойчев от Ст. Загора. Тази година той също се записал за участие, но заради прогнозите за много кал решил, да пощади хубавия си велосипед, като поеме натоварването лично върху себе си. Обадил се на организаторите и успял да прехвърли участието си от групата на велосипедистите в тази на маратонците, и стартирал с тях. Стартът ако не е станало ясно е в е в 24:00 часа през нощта, като до сутринта се тича в много тежки услови с челник на главата. После по светло, но продължава да е все така трудно, стръмно и кално. Маратон, който не е за всеки, но Светозар успя да завърши, без преди това да е тичал никога на такова разстояние.
Браво Зарко, Браво!
Амбицията му за догодина е дуатлон! Сигурен съм, че ще успее и там.

[loveforever]

Браво, Зарко!
Летвата всеки път се вдига все по-нагоре и по-нагоре.
Респект!!!
_________________
Магия в лилаво

[vasil7011]

Тази година ще има ли желаещи за витоша 100

[kvp155]

Едва ли някой ще се престраши не да участва, а да сподели тук, ако се е решил на това предизвикателство. Не знам защо е така с това споделяне, но е факт напоследък. А на въпроса, аз и моите двама хлапаци ще застанем на старта. Стига разбира се да не стане някой инцидент, като преди 2 години, когато единият си счупи ръката малко преди началото и не участва заради това. Но и да стане нещо такова все пак сме трима и все някой ще стартира.

[vasil7011]

Ако успея да си намеря подходящо колело ще ти се обадя имам огромно желание да мина тази витоша 100

[kvp155]

И тази година завърши Обиколка на Витоша!

Разликата е, че този път е юбилейното 40-то издание и точно като такова, за малко да започне без нас, или поне без един от нас.
Още предния ден вечерта съм натоварил трите ни велосипеда в колата, да са готови за ранното ставане. Моят, като най-ценен е вътре в колата, а тези на децата ги метнах на багажника за велосипеди, който се монтира на теглича. Вързах ги здраво с два колана да не изпаднат, но на външния не намерих каишките, които притягат гумите в алуминиевата релса на основата. Не можах да ги намеря в тъмницата и реших, че за краткото разстояние няма какво толкова да стане.

Ставането обичайно е в 05:00 часа и почти на бегом се изнасяме към колата. Ще карам аз, че жена ми още спи, макар да знае от поне седмица, че ще ни е технически съпорт. Това ще рече, че ще ни закара до старта, ще се върне обратно в къщи и цял ден ще дежури на телефона, в случай на нужда да прибере някой от нас с колата, където и да спрем по трасето. Нещо не много трудно на фона на всички неволи от участието в едно такова изпитание, като Витоша 100.

Така препускаме си ние към старта и разбира се почти закъсняваме, когато малкия изкрещя с все сила: „Тате колелото ми го няма“.

Стреснах се не толкова от информацията, която получих, а от крясъка в този важен и съсредоточен момент, опитвайки се да доставя целият ни отбор на старта, при това без да закъснеем. Въобще не повярвах на чутото, но за всеки случай погледнах в огледалото и там наистина едното колело липсваше.
За момент се ядосах страшно много, че опорочих участието на малкия, като веднага се замислих, как е възможно да падне колелото и въобще да не го усетя. Обърнах веднага и тръгнах назад, но за по-сигурно първо спрях да видя как е другото. Оказа се, че и двете са там, но това на малкия е излязло от релсата на багажника и се е свлякло надолу, като в огледалото изобщо не се вижда. Няма почти никакви щети от това свличане, освен че малко се е поизносила гумата, докато се е влачило по асфалта. Радостен и дори без никакво псуване успях да възстановя багажа и вече всичко и всички сме по местата си, и този път наистина към старта. Само дето трябваше пак да слушам някакви женски глупости, че все в последния момент всичко съм правел и все на мен се случвало това. А тя като не знае къде съм си сложил каишките за багажника аз нищо не ѝ казвам. Във всяко семейство си има отговорен за подредбата не местоположението на вещите и това винаги са жените. Те нали искат вечно да знаят всичко, та сега трябва знаят и това.

Къде на майтап, къде на истина се добираме до старта и там разбира се за нашата кола няма място, защото сме последни, но и това никой не го интересува. Спирам на средата, разтоварвам колелата и ето ни готови за 40-та Обиколка на Витоша.





Ентусиазмът обичайно е над нормата си, но това е единственото нещо в повече. И на тримата ни липсва най-важното и то е тренировка. От миналогодишното издание аз нямам и метър с колело, а малкият има 200. По-големият не знам, но го пратих един път с колелото за бира до магазина и той ми я докара топла. Вече и за това няма да го карам. Но за това състезание определено си трябва подготовка и то по възможност по-сериозна.

Стартът е даден и въпреки, че не сме във форма всички излитаме с бясно темпо. Участниците около нас правят същото, като повечето дори не подозират, какво ги чака нагоре.









За тях, а и за всички нас участието е по-важно от победата, и затова интересни снимки като тази сигурно не липсват и при участниците по-напред. Имало казаха на старта около 3000 участници и къде, къде по-оригинални идеи. Ние обаче сме от последните и само тези успяха да ме зарадват с наистина свежарска идея.



Шест годишната почитателка на колоезденето и младият ѝ татко ще дерзаят нагоре, докъдето им стигнат силите. После е ясно как ще продължат, но и у тях е загнезден олимпийският принцип.

Ето я малката принцеса, теглена от татко си с въже. Сигурно е на около 5 години, не знам, но е най-смелата принцеса на света.



За никакъв олимпийски принцип Жорж-колоездачът не е чувал, след като разбра случайно от мен за датата на тазгодишната Обиколка на Витоша. Стана ми странно, че след като той беше човека, който някога ми запали фитила за това състезание сега да не знае кога се провежда, но такъв е живота – интересите на всички ни се променят с времето. Моят също, но не и този път. Не и догодина, стига да ме има на този свят и да съм здрав.

В гората над боянските сараи колоната спря и се оказахме в капана на тукашната кал. След обилните дъждове в последните седмици участък от трасето се е наводнил и е напълно непроходим с велосипеди. Всеки слиза и бута през дълбоката почти до коленете кал, а който го е жал за велосипеда го носи на гръб. Но тази кал е от хубавата кал, софийската кал, която не се лепи по калниците и не блокира движението на гумите, а само ей така си стои в локвите. Софиянци сме си направо късметлии с толкова хубава кал. Освен да цапа за друго не става, а това с цапането никой не го интересува. Лошото е само когато си от последните, че тогава всички пред теб спират и докато не преминат през проблемния участък трябва да чакаш. И това нямаше да е лошо ако хронометърът не беше пуснат и не отброяваше ценно време, което ние си прекарваме в кални бани.

Така стигаме до първия подкрепителен пункт, на който за съжаление са останали само солети. Малкият е разочарован, че сутринта го оставих без закуска и сега гледа празните маси, като гладна кокошка. Ами така ще е му казвам, като се движим с последните, всичко е изядено. А и нали не сме дошли на пикник…



Ето така изглежда опустошената от гладниците маса, на която има две солети и чаша вода за останалите около 1000 човека. Толкоз! Другия път пак бъдете последни!



Обещах обаче на малкия, че на втория пункт, който е някъде над с. Кладница ще има сандвичи с кола, без човекът да знае, че не някой е изял сандвичите ни, защото се движим по-бавно, а на този пункт просто не са предвидени такива. И той ми повярва, както аз на него.

И не знам защо, но вечно ми се сърдят, че в планината имало баири. Ами да, има, само на дивана в хола няма…



След изкачването на Тихия кът следва шеметно спускане, което постепенно влиза в тясна пътека над с. Владая. Това е може би най-красивата и приятна част по маршрута на Обиколката, където в горски условия могат да се развият високи скорости. Участъкът е почти равнинен, с твърда настилка и насред много зеленина. Точно там някъде малкият колоездач загуби управление и полетя напред, падайки върху един стърчащ пън. Не разбрах как стана, но за малко да връхлетя върху него и да го травмирам допълнително. Карам плътно зад него с идея да не е възможно друг да го изпревари на това тясно място и така да го избута от пътеката. Пълно е със самонадеяни пубери, за които едно място по-напред е смисълът на живота им и на тези участъци са готови да премажат някой само да минат по-напред. Разгеле от падането нямаме никакви травми и дружно продължаваме напред. На Кладница обаче се разбрахме без никакво спиране, че заради това падане загубихме доста време, а и сандвичите му казвам сигурно не са от най-добрите. Разсърди ми се малко, но тава е, без лишения не става.





Прималял от глад някак се добра до пункта преди с. Боснек. Ако съм сам няма да спра и на него, но нали сме двама, при това единият е озверял от глад, нямаше как.



Нататък е излишно да описвам всичко, че едва ли ще е по-различно от друг път, но все пак първото ни припадане стана поне 5 километра след миналогодишното. Изненадата е, че въпреки умората този път малкият ми заяви, че не се отказва, а само си почива. Но не като тези почивки, които съм му давал до сега, а такива с лягане. Тези на крак не се броели. Съгласих се, какво ми остава друго.



Питах го преди да тръгнем по трасето, чувства ли се подготвен да кара сам тази година, а той категорично ми отговори – Не! Тогава казвам, догодина вече ще си сам! А той пак – Не, с теб ми е по-добре! Да де, но на мен не ми е. Идилия… Или иначе казано – Животът е прекрасен!

За тези които не знаят Обиколката е разделена на няколко участъка, като за всеки такъв има контролно време, което ако не бъде достигнато няма смисъл да се продължава напред. Хората са преценили, че ако скоростта на придвижване на даден участник е толкова ниска в следващия участък тя няма как да стане по-висока, което автоматично ще се отрази на крайния резултат и така ще се стигне до невъзможност за финиширане преди крайното време. Тези времена са ми предварително известни и ги използвам всячески, като заплаха и някакъв стимул при малкия колоездач, защото само той има нужда от това. Брат му още от старта отпраши напред с някакъв приятел и … „мен не ме мислете“, както е модерно да се казва напоследък.

Изкачването към Чуйпетлово бих го определил като унищожително. Отдолу пече нагретия асфалт, а отгоре слънцето. Разгеле с много бутане и почивки се добрахме до сандвичите. Водата обаче е свършила и добре, че има една чешма, която в жегите обикновено пресъхва. За късмет на всички ни това лято не е като другите и вода има достатъчно. Лошото е, че и хора има достатъчно. Поне 50 човека на опашка няма кой да чака и поемаме с остатъците по бидоните.



До заслон Смильо си е почти през цялото време изкачване, но пък след него е на обратно. Лошото е, че ние бутаме нагоре защото ни болят краката, а после бутаме надолу, защото ни болят пръстите от натискане на спирачките. Е, не е през цялото време, но си умирам от яд да бутам по нанадолнище.



На Ярлово закъснението ни набъбна чувствително и почивката беше съвсем кратка. Така се разбрахме с малкия иначе го заплаших, че е по-добре да се откажем. Много му се иска на хлапето да добави и втори медал от Обиколката, а едвам се държи на краката си. Послуша ме и продължихме по може би най-тежкият участък след селото. Чак до заслона е свирепо изкачване, по което е почти невъзможно да се кара. Като добавим и жегата, и всичко идва по местата си. Колко ли душици е изпил тоз баир не знам, но не се никак малко, сигурен съм.



Тук няма пункт, но добри хора носят ледено студена вода от едно изворче в близост. Това е най-важната вода по трасето! Така ми каза малкия, докато един любезен батко го поливаше с бидона си по главата. Това ободрявало много и било страшно полезно, казва. Пак му повярвах.

На това място застигнахме и по-големият ми син, който сподели причината. Под предния калник се трупала постоянно от онази лепкавата кал и се налагало много често да спира за да я чисти. Гумата буквално блокира и не е възможно да се върти между вилката, толкова много кал се събирало. Това в крайна сметка му изяло аванса от над 2 часа, които напреднал от финала и ето ни сега всички заедно.

Въпреки валежите тази година организаторите изтеглиха състезанието по-късно с няколко седмици и това помогна на земята да се стегне. Почти навсякъде беше твърдо с изключение на местата в които не прониква слънце. Там обичайно си е кал дори в средата на лятото.





Така успешно преминаваме последната контрола на Брезите и вече гоним финала. Там някъде е пункта на Хармоника, но преди него е този на Пункта на Драгалевци. Благодарих от все сърце на хората от този пункт и им казах да си знаят, че това е най-ценният пункт от всички по трасето. Там който не е спирал никъде пристига почти умрял от безводие, глад и умора. И няма как този пункт да не им се стори като един истински оазис в пустинята. Хората които го обслужват пък са нещо като божества.



Накрая мама ни чака за да ни снима как ни дават медалите. Вече не е толкова развълнувана и не плаче от радост като преди. Знае, че ще финишираме и този път.









Това е, на мама сладура има втори медал! Сигурно всяка майка си има такъв сладур, но на дали е вече с два медала от Витоша 100.