kemper-club forum

[loveforever]

Впечатлена от красотата на природата развълнувано споделям с Жоро, а той само рече "Забрави!" Нямало шанс да кара кемпера по такива пътища. Ами ... забравям. Ще чакам да направят магистрала.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Ааа не, пътищата въобще не са лоши. Просто ние често се озоваваме пред някои по-предизвикателни и не знам защо, но никак не се колебая да тръгна по тях. Сигурно защото точно те водят до интересните места.

[kvp155]

До сутринта отново не мина нито една кола или поне не чух никакъв звук. Тръгнах, докато всички спят, а на около километър пред нас се оказа, че имало къмпинг. Все тая, защото едва ли бих влязъл само за едното нощуване, но пък би било полезно за тези, които търсят сигурността и комфорта.



В Дурмитор сме само пътьом, но решехме да го направим, като прекосим планината именно по тесните ѝ пътища, че се оказа наистина много красива и няма как да ѝ се насладим по друг начин. Сигурно ще е добре да се дойде за по-дълго и да се препуска по баирите с раничка и палатка, но сега сме на нещо като проучване.
С липсата си на гори и дървесни видове тази планина ми се струва различна от другите, но пък безспорно е много красива. Тук е пълно с обширни пасища и поляни с полегати склонове, които се наслагват една връз друга, сякаш някой художник ги е рисувал. Цялата планина не е голяма и всъщност е национален парк, който съвсем неслучайно е част от Световното културно наследство на ЮНЕСКО. Хубав парк, който трябва да се пази.









С интерес спрях да снимам ей този баскетболен кош, който си седеше досами асфалта в очакване някое дете да разклати таблото му. Не стана ясно, кой и кога го е ползвал за последно, но пък тясната асфалтова алея е единствената възможност за практикуването на тази игра и някой ентусиаст се е погрижил тя да не липсва на малките деца.



Често в образувалите се котловини има по една или няколко къщички, до които има път и видимо в тях се живее. Така и не можах да надникна в никоя от тях, но съдейки по външния им вид си мисля, че вътре ще имат още по-голям чар и уют, отколкото отвънка.













Това пък е някакъв комплекс от къщички, но от онези, които се дават под наем. Строили са ги с комерсиална цел, но напълно в стила на всички останали. Е, малко са по-големи, но това е защото съвременният човек винаги търси удобства и вечно му е тясно.





И разбира се, какво ще е една планина без високи, каменисти върхове. Е, има ги и тук, като алпийските им зъбери достигат до малко над 2500 мнв и много приличат на онези в Доломитите. А по-интересното е, че почти до всеки по-голям връх води някаква маркирана пътека, и любители катерачи изобщо не липсват. Даже разни български агенции предлагат алпийски турове именно по тях. Винаги съм се чудел, защо хората прибягват до подобни услуги, а не си го организират сами, но пък щом има търсене… Скоро дори очаквам да се появят и подобни български агенции, които да организират кемпер-пътувания, като тези безкрайни кервани, които често срещаме по пътищата в Европа, че то и в този сектор търсенето стана много голямо.





Но спор няма, красиво и много спокойно е тук, въпреки хората дошли и те да зърнат всичко това.



И не съм виждал досега планина без велосипедисти и мотористи в нея. Големи ентусиасти са, признавам, особено тези с живата тяга. Тях често ги мисля за луди, въпреки, че и аз съм един от тях.





Постепенно тясната алея се понапълни с автомобили, но и местата за разминаване станаха повече. Кемперите също се появиха, а и къмпинг има, при това пълен. Името му също не е лошо – Къмпинг „Катун“ (43.09488, 19.104635).





Всъщност в Дурмитор е пълно с къмпинги, както и подходящи места за спане на диво. Толкова са много и двете, че е безсмислено да давам координати.



Така лежерно се разхождаме, спирайки на всяко по-интересно място, но и с надежда да се появи обхват на телефоните. Не, че на подобни места много ни трябва, но нали очаквам добра вест от нашия водач от каньона, та сега с нетърпение поглеждам към екрана на всяко по-високо място. Обхвата на телефоните тук липсва или е толкова нестабилен, че трудно тече дори и Вайбър-комуникация. Все пак успях да се свържа с водача ни, който заради лошите прогнози и идващите обилни дъждове ни попари с новината, че за тази година всички клубове предлагащи подобни услуги са решили да приключат с дейността си. Нивото на водата в каньоните се било повишило и водачите навсякъде прекратили дейността си. Да сме се чуели следващото лято, така каза. Ама не на куково лято, а само на следващото…

Е, на това му се казва греда и то от най-големите.

[kvp155]

И пак клипчe, но този път последното…

https://youtu.be/K5_LL0E_C4c

[kvp155]

Ето как спестения ден за така чаканото и вълнуващо събитие се оказа неоползотворен, и за да не отива зян при първата възможност за стабилен обхват, разгледах района за нещо интересно. Избрахме си Черното езеро, като нещо, което е сравнително близо по пътя ни към България и е отново свързано с вода. Намира се и до селцето Жабляк, считано за отправна точка към всичко туристическо в този район. Лошото е, че пристигайки в него се оказа, че това е нещо като Банско, и отдавна в него се развива само комерсиален туризъм. Всичко е презастроено с хотели, магазини и ресторанти, а навалицата е толкова страшна, че спирането е почти невъзможно. Все пак има два платени паркинга, на които може да се спре с кемпер. Ето един от тях: 43.15400, 19.10126 (3 евро/час). След този паркинг асфалтова алея води до брега на езерото, като за достъп до него се плаща нова такса от 5 евро/човек. Алеята разбира се е осеяна с продавачи на сувенири, домашни продукти и различни плодови ракии.



Струва ми се, че леко са прекалили с цените на тези паркинги, но като за последен обект в обиколката ни хич не ми се занимава. Иначе 500 метра преди този паркинг местата са свободни за паркиране, но пък заети от други желаещи да видят езерото. Лудницата в сезона е пълна.



Цръното йезеро, както му казват тук е най-голямото от всичките 18 ледникови езера в Дурмитор. Красиво е и това черното в името му идвало от още по-красивите борове наоколо, които нищо, че не са черни, хвърляли такава сянка във водите му. Всъщност на място се оказа, че няма нищо черно в езерото освен един чичка с черен неопренов костюм. Плуваше навътре без оглед за връщане и май искаше да го преплува, но някъде към средата се отказа.





А по това време на годината езерата даже се оказаха две – Велико езеро и Мало езеро. Свързани са с тесен пролив, който пресъхва през лятото и така образува тези две водни тела, които пък тогава ги наричат Очите.



Около брега има пътека, по която може да се обиколи цялото езеро, а има и друга, водеща към Змийското езеро и езерото Барно. Точно 7 километра бил прехода според някаква табела, но желаещи да го правят не видях. Не, че няма изобщо, но сигурно са тръгнали по-рано и не сме се засекли. А и бързаме, че сега пък тръгваме за България, но първо през един значим за всички по тези места мост - Мостът на Джурджевич.

След точно 25 километра сме на единствения паркинг преди моста 43.14871, 19.29142. Спирането е безплатно и почти невъзможно. Това място се е превърнало в една от най-големите атракции и има защо.



Мостът на Джурджевич е дълъг 365 метра, колкото са дните в годината и свързва двата бряга на Каньон на река Тара, който пък както стана ясно е най-големият в Европа (дълъг 82 километра и висок 1300 метра). Мостът е построен преди Втората световна война, като основната му конструкция е от 5 бетонени арки. Висок е 172 метра и дълги години е бил най-високият сводест мост в Европа. По-интересното е, че по време на войната е взето решение за неговото взривяване, с цел възпрепятстване на всякакви комуникации на окупаторите. С тази задача се заема местен инженер, който прецизно изчислява, къде да бъде поставен взрива и с каква мощност да бъде той, така, че след взривяването върху моста да има най-малко щети. Взривена е само една от арките и целта е постигната, като по-късно мостът бързо е възстановен. Въпросният инженер обаче плаща с живота си, след като е издирен, заловен и разстрелян. Паметната му плоча днес е поставена преди моста.



Името му не Джурджевич, а Лазар Янукович, който е един от строителите. Връзката на този Джурджевич с днешното име на моста е, че негов е бил имотът върху който са построени част от основите на съоръжението.
Днес всичко в околността се радва на голям интерес, като местните са разработили доста атракции – зип-лайн, рафтинг и различните видове туризъм. Има по един къмпинг горе и един долу, и още няколко в околовръст, но са по-отдалечени от реката.



Въжетата за зип-лайн-а са опънати от двете страни на моста, като дължината им е между 820 и 1050 метра. Купувате си билет за 40 евро, летите над пропастта минута-две и ако оцелеете ви връщат с едно бусче в началото на атракцията. Това е. Дори и да оцелее някой обаче съвсем не съм сигурен, че докато лети ще може да се наслади на тези невероятни скали, гори и буйни води на реката отдолу, но пък що да не се пробва.

А ако някой дори се вгледа в долните две снимки ще забележи по един смелчага от същите.





На няколко километра от другата страна на моста намерих чудесна брезова горичка, която ми се стори много подходяща за обедна почивка, че то само каране не може. Не, че сме карали много, но май си е време и за обяд.



Е, толкова. Тръгваме си от най-красивия национален парк в Черна гора с ясната представа, че скоро пак ще се върнем. Не знам точно кога, но тези приказно красиви води, планини и дълбоки каньони не трябва да се оставят намира за да ги помним още по-дълго.

След около 50 километра е границата със Сърбия. Голяма, с нов асфалт и почти празна. Минахме я бързо, но стана почти тъмно, а и започна да вали. Пътят е добър, като заради планинския релеф е с много завои по които се кара трудно и много бавно. Взех да се оглеждам за нощувка в някое от многото малки градчета и селца наоколо, но хич не намирах подходящо. Накрая се появи съвсем случайно и точно по мярка. Широко място край пътя използвано за нещо като пикник зона или плаж край реката. Сърбите имат много такива и често не са обозначени никъде 43.28697, 19.94312.

На сутринта продължаваме по завоите към Ниш, като маршрутът ни минава близо до националния парк Копаоник и най-големият им ски-курорт там. Не сме ходили никога, затова смело подкарах към планината, да я знаем поне малко за предстоящия ски-сезон. На върха ни изненада будка с един пазвантин, дето събира такса за преминаване. Преминаването било платено за всички превозни средства, казва. Е, няма как, в националните паркове често е така. Плащаме и продължаваме.
Иначе мястото е хубаво, но и доста презастроено. Нещо като Боровец и Пампорово.

След Ниш дъждът спря и сякаш стана една идея по-светло. Облаците обаче винаги са по-упорити и си тръгват последни, разбира се ако прогнозата е за хубаво време. Уви тя не е такава, но пък създава интересни природни нюанси.



Не знам, но някои твърдят, че Сърбия е скучна и нямала, какво да покаже. Не съм на това мнение и някой път специално ще я подкарам, надлъж и нашир.



Следва Пирот, Драгоман и последна спирка - пред вкъщи.

Иии… толкоз за това водно приключение с лек планински акцент, в което сливането ни с природата често отстъпваше място пред всичко останало. Хареса ни и определено бихме се върнали отново за още от същото. Това е нещо като наша си оценка за всяко пътуване, което правим. Ако още в края ни се връща отново на същото място, значи е било добре.