kemper-club forum

[Beduin]

Измина половин година откакто сме се върнали от обиколката ни, а още нищо не съм споделил. Нямам време за много писане и затова през 2-3 дни пишех по 3-4 изречения. Сега като гледам – доста дълго се е получило. Исках да напиша пътепис, а се получи нещо като дневник. Текста е пълен със стилистични грешки, тъй като съм го писал разпокъсано. Няма да го оправям. Няма снимки, защото снимаме с лентов фотоапарат – класика. Всякакви снимки можете да видите в изобилие в Интернет. Постарал съм се да дам информация, която я няма в Нета и която би била полезна за някого. Дали съм успял – ще кажете Вие. Дано усилията ми не са били напразни. И така, настанете се удобно, започваме….


Цяла година чакахме този ден - и ето, той дойде: закачваме караваната и потегляме на запад. Предишното лято пътувахме през Виена, Мюнхен и Страсбург до Париж и Лоара. За тази година сме избрали малко по-южен маршрут. Караваната е натоварена до максималния обем – има багаж под двете стационарни легла, между леглата, под канапетата, дори под масата. Мисля, че не сме надхвърлили допустимите 300 кг. товар. Потегляме от София в необичаен час – 15,00 часа. Не можехме по-рано, а не ни се иска да губим деня – разполагаме само с 26 дни. Предвидили сме да нощуваме в Белград. На Калотина – изненада! На зелената карта пише Сърбия и Черна гора, а такава държава няма. От петък сърбите решили да връщат за това, събота и неделя никой не може да реагира, днес е понеделник. Чувствам се като след „фалстарт”. Ако застрахователят ми има офис на Калотина – подменя ми картата, ако няма – нова застраховка. На караваната ми я подменят, а за колата – нова „Гражданска отговорност”, без никакви отстъпки. Добре е, че имаме български левове. Както се казва: „на печелившите – честито!”. Губя 45 минути по гишета и опашки, а ни чака път. Това е на последния метър от българската територия. Черни са ми всички чиновници от двете страни на браздата. Преминаваме в Сръбско и се отбивам в банков клон за обмяна на местни пари. Предпочитам да имам динари. Обменят ми и ме черпят с кафе в пластмасова чаша за из път. Добре са го измислили. Просветва ми и почти забравям за чиновническите глупости отпреди малко. Пътят до Ниш по това време не е натоварен. Следва приятна изненада: Предишната година, магистралната такса до Белград беше 13 евро за лека кола и 19 евро за кола с каравана; сега е 8 евро за кола и 12 евро за кола с каравана. Дали е заради кризата? Започвам да си мисля колко хубаво ще бъде, ако и в другите страни са намалили таксите за магистрали. Какво пък - всеки има право да си помечтае. Нощта настъпва докато пътуваме. В Белград се озоваваме в центъра – в бързината съм сбъркал и вместо координатите на къмпинга съм задал на навигацията „градски център”. Белград се оказа хубав град – ще го разгледаме на връщане. Поправям грешката с координатите и след 20-30 минути вече се движим към къмпинга в непрогледна тъмница по чакълест път извън града. В Белград има само един къмпинг(в София са по-малко). Работното време на рецепцията е свършило, но пазачите пускат всички, които идват, като им прибират паспортите. На сутринта мога да огледам къмпинга – зелена поляна на висок бряг на Дунав(44 52' 40'' N, 20 21' 22'' E). Не много приветлив санитарен възел, западнало барче, малки бунгала - нищо особено, но върши работа. Хубавото е, че е тихо. Комарите са като за брега на Дунава. За четиричленно семейство, кола и каравана, без ток, плащаме около 21 евро. Едни чужденци ме питат има ли в София такъв къмпинг, в който да могат да отседнат. Пада ми се честта да им обясня, че в София няма къмпинг. Виждам, че са с кемпер и ги насочвам към паркинга пред Националния исторически музей, като им казвам, че няма ток и вода. От рецепцията на къмпинга ни дават по едно картонче – регистрацията на нощувката ни. Това картонче е много важно и трябва да го представим на границата при излизане. Такава процедура сме срещали в Македония. Потегляме към Загреб. Между Белград и Загреб няма къмпинги. Това беше причината да нощуваме в Белград. През Хърватска пътуваме много спокойно – магистралата не е натоварена. Стигаме до къмпинг-мотел „Плитвице” край Загреб. Къмпингът е от другата страна на магистралата, но навигацията казва, че имаме още 9 км. Наистина - въртим по две магистрали, обръщаме на кръговото пред Lidl и се връщаме пред къмпинга(45 46' 26'' N, 15 52' 40'' E). Условията в него са много добри – санитарни възли, алеи, тревни парцели със сянка. Настаняваме се и отиваме с колата на обиколка в Загреб. Паркираме в центъра и тръгваме пеша. Катедралата вече е затворила. Разглеждаме я отвън – много финна изработка, красиви орнаменти. Спускаме се надолу, към центъра. Минаваме през площадчето, където през деня се организира пазар, а в края на деня сергиите се сгъват и всичко се почиства. Прави ни впечатление, че има много млади хора из центъра. Всички заведения са пълни предимно с млади хора. Привечер, служителите от фирмата за почистване, метат улиците и събират кошчетата. Забелязвам, че са мъже около 55 години и не изглеждат да са от ниска социална прослойка. Искам да кажа, че не са цигани или такива, които живеят като цигани. Купуваме си печена царевица – най-вкусната печена царевица, която сме яли някога. Първо е сварена, след това изпечена на жар. Разхождаме се из уличките с кафенетата, радваме се на топлата вечер и на спокойствието, което цари навсякъде. Архитектурата на сградите ни напомня за Виена. Всъщност Загреб има известни предимства пред Виена – по-ниски цени и разбираем език. Прибираме се късно. На сутринта потегляме към Словения. Пътуваме по хубави и ненатоварени магистрали. Веднага след границата купуваме винетка от един разносвач на винетки, снабден с преносим касов апарат. Залепвам я на стъклото, цената й е 15 евро. Продължаваме по още по-хубави магистрали. Движението е спокойно, а магистралата се вие сред планини, китни селца и отделни къщи. Всичко е подържано – окосено, изчистено, аранжирано. Архитектурата на къщите ни подсеща, че вече сме близо до Австрия. Това се усеща и по организацията на движението, културата на движението, отношението към природата – неща, които виждаме през стъклото. Минаваме по околовръстното на Любляна и продължаваме в посока Италия. Скоро стигаме до отклонението за пещерата Постойнска яма. Отбиваме се и след десетина километра сме на голям паркинг пред пещерата. Паркингът не е натоварен и спираме с караваната напречно, като заемаме 4-5 места – целта е да сме на сянка. Хапваме, взимаме по някое пуловерче, обуваме затворени обувки и тръгваме към пещерата. Докато стигнем до входа на пещерата, се изкачваме около 15 минути бавно ходене, зазяпваме се по сергиите. Температурата е 33-34 градуса на сянка, но пред входа на пещерата няма сянка. На този припек виждаме някакъв оркестър, с доста стегнати униформи, да весели туристите. Бързаме да се скрием на сянка. Влизаме в една сграда, където се събира групата за пещерата. Тук е входът. На касата има табелка: температурата в пещерата е 8 градуса. От касата можеш да си вземеш под наем нещо като ямурлук. Билетът за вход е 20 евро на човек. В уречения час ни пускат, като ни снимат на входа, за да ни продават снимки при излизане. Попадаме на един перон с чакащо влакче. Сядаме в очакване на приятно преживяване. Влакчето е открито. Табелки пред седалките предупреждават да не се изправяш или навеждаш извън габарита на вагончето. Пред моята седалка табелката липсваше. Потегляме и влизаме в пещерата. Влакчето се вие из различни галерии, провира се покрай красиви образувания. Всичко е осветено много ефектно. Всички ахкаме и гледаме ту наляво, ту надясно, ту нагоре. На едно място виждаме драперии – толкова тънки, че светлината прозира. Чувстваме се като деца, попаднали в света на приказките, които не вярват, че всичко това е истина. Влакчето постепенно набира скорост – може би около 40 км/ч. Приятно се охлаждаме от жегата. Започваме да се притесняваме, че ще прелетим всичко набързо и няма да можем да му се насладим. Толкова красива пещера не бяхме виждали. Знаехме, че е най-красивата в Европа(а според словенците – и в света), но това надхвърли очакванията ни. На някои места влакчето преминава през изкуствено пробити отвори, на други – под отрязани сталактити. Наистина не трябва да се показваш извън габарита - много е опасно. Нямам представа колко време се движим така, може би 7-8 минути. Влизаме в голяма зала и спираме на перон. Да – перон, където екскурзовод ни приканва да слезем и да си изберем към коя група да се присъединим, в зависимост от предпочитания от нас език. Отиваме на словенски език – всичко се разбира. Започваме пешеходна обиколка из един друг свят. Не можем да повярваме, че цялата тази красота я има. Гледаме захласнати навсякъде, само не и в краката си. Словенците са го измислили – вървим по бетонна алея, без стъпала. Всичко е мокро, но не се хлъзга, парапетите не са ръждясали, а са добре боядисани. Пещерата е открита много отдавна и всичко е запазено, нищо не е счупено. Преминаваме от зала в зала, провираме се през естествени и изкуствени отвори, неусетно се оказваме на долния етаж. На лицата ни са застинали усмивки. В България пещерата, с най-красиви образувания е Снежанка, а тук всичко е умножено по 100, по 200, по колкото искате. Бях чел един коментар, че тук човек губи представа за мащаб – наистина е така. Разходката завършва в Концертната зала – нещо огромно. В тази зала няма образувания, но наистина е впечатляваща. Височината й е 40 метра. След 40-50 минути ходене, ето ни на друг перон. Влакчето ни понася към изхода, но 8-градусовият вятър вече не е толкова приятен. Носът ми потича и очаквам срещата с 33 градуса жега. Отвън всички сме единодушни, че красотата на пещерата е изключителна и че това е нещо, което всеки трябва да види. Скъпият билет се оказа напълно оправдан. Разглеждаме по сергиите за някоя диплянка или някакви картички от пещерата. Нищо не си харесваме. Всъщност никакви снимки или видеофилми не могат да пресъздадат усещането. Това трябва да се изпита. Когато я посещавате, не се залисвайте да снимате – няма смисъл, наслаждавайте се. Слизаме до караваната – вече не е на сянка. Преобличаме се и потегляме към Венеция. През целия път пред очите ни са гледките от пещерата. Каквото може да създаде Природата – човек не може да го направи. Не знам дали е най-красивата в света, но е нещо изключително. И така – с приятно настроение влизаме в Италия. Магистралите стават по-натоварени. Излизаме от аутобана и поемаме по обикновен път по ръкава, който затваря лагуната от изток. Насочили сме се към един от последните къмпинги на тази тясна ивица земя. До там остават около 30-40 км. Тези километри са доста изнервящи. Пътят е с по една лента във всяка посока. Движението е много натоварено. На практика не може да се изпреварва. Пътят обслужва всички хотели и къмпинги по дължината на този ръкав. След много кръстовища, светофари, автобусни спирки, отбивки най-после стигаме до къмпинг Sonja(45 26' 10'' N, 12 26' 09'' E). Оказва се, че заемаме едно от последните места. Предварително съм избрал един от по-евтините къмпинги и въпреки това плащаме повече отколкото в Париж. Така е - италианските са скъпи. За четири души, кола, каравана и ток – 50 евро на вечер. Близо сме до Пунта Сабионе – мястото, от което тръгват корабчетата за Венеция. Разполагаме се и опъвам сенника. При тази жега ще ни е необходим. Ще поостанем тук. Разглеждам как са се устроили другите къмпингуващи. Виждам кемпер 4х4, виждам бракуван туристически автобус, направен на кемпер за 4 души. Вътре се намира меката мебел от хола и стандартното кухненско обзавеждане.

[Beduin]

На следващия ден се мотаем, отиваме на корабчето за Венеция към 12 ч. и научаваме, че последният обратен курс е в 18 ч. Пристигаме пред Венеция и изчакваме на десетина метра от пристана за да се освободи от другото корабче. Двете се разминават на около метър. Тези корабчета са за около 150 души и са много поврътливи. Имат по два двигателя – единия върти напред, другия - назад и корабчето се завърта на място. В най-голямата жега се озоваваме пред Двореца на дожите. Нареждаме се на дълга опашка за влизане. Вътре е приятен хлад. Дворецът е много интересен. В сравнение с дворците в Австрия и Германия, е по-свеж и по-приветлив. Разбира се, навсякъде има венециански мозайки. Различните видове мрамор не са били проблем в този регион. Заслужава си да се разгледа. Не пропускаме да минем по Моста на въздишките. Задължително влизаме и в катедралата Сан Марко. Жените не трябва да са с голи рамене. За намятане продават еднократни пелерини. В другите катедрали ги дават безплатно. След това тръгваме на разходка по уличките на Венеция, като държим посока моста Риалто. Докато се заглеждаме по витрините, се смесваме с група руснаци. Внезапно чуваме възгласи и виждаме, че всички гледат в потрес нещо зад гърба ни. Обръщаме се. Продължението на уличката стига до пристана с корабчетата пред Двореца, а там започва да се показва нещо огромно. Преминава круизен кораб, като се вижда само тясна част от него. Показва се още един етаж от кораба, още един етаж, още един, палуба, друга палуба. Много впечатляващо! Тези кораби са голяма тръпка. Продължаваме по улички с ширина 1,40 м. Интересно е, че сградите от двете страни на уличката имат прозорци и живеещите ще могат да се здрависват от третите етажи. Пресичаме малки мостчета, стигаме до улици без сухопътен изход, изобщо - мотаем се. Мостът Риалто е забележителен – с чудесна гледка над Канале Гранде. Както всички туристи стоим на моста и гледаме движението по канала. Любопитно е – мога да гледам цял ден. Преминават корабчетата на градския транспорт, таксита. Преминават корабчетата на пощата, полицията. Преминават гондоли. Преминава корабче на фирма за строителни ремонти – кара бетонобъркачка, торби с цимент, лопати, скеле. Преминава корабче на куриерите FedEx с наредени кашони. Преминава друго строително корабче с кран на палубата. Изведнъж се чува сирена на линейка, Канале Гранде се опразва, всички сме вперили поглед да видим линейката; ето я – прелита за 6-7 секунди и изчезва от погледа ни. Доста по-бърза е от сухопътните й посестрими. Разхождаме се около каналите. Казвали са ни, че във Венеция мирише на застояла вода. Въпреки, че е много горещо, не усещаме такава миризма. От едно павилионче си купуваме плодова салата. Тук всичко е доста скъпо за нас. Продавачът ни хваща по-висока от обявената цена и ни дава бележка. След като му показвам цената, ни връща надвзетото. Това ни се е случвало и в Гърция - принципът е: „Ако мине”. Разглеждаме, но сме под напрежение – следим часовника. Давам си сметка, че подходът ни към Венеция е неудачен. Не трябваше да следваме маршрута на туристическите агенции, а трябваше да отидем на къмпинг на север от Венеция и да стигнем до града с кола по моста от сушата. Там има паркинг. Щяхме да ползваме градския транспорт и щяхме да разглеждаме до тъмно. Това ще остане за друг път. В края на деня се прибираме в къмпинга. Не бяхме взели мерки против силното слънце и сме изгорели на фланелки.
Следващият ден е ден за плаж. Къмпингът е на втора линия и до плажа има 5-10 минути ходене пеша. Плажът е забележителен като гледка: ширина около 200 метра, дължина - до хоризонта. Няма вълни. И как да има – за да влезеш до гърдите и да поплуваш трябва да ходиш навътре около 100 метра. Сетих се, че вчера докато се прибирахме с корабчето от Венеция, видяхме хора по средата на лагуната, далеч от сушата, да газят във водата до над коленете и да събират нещо по дъното. Навсякъде е плитко. Водата е мътна и не е много солена – подобна на Черно море. Наоколо се вливат доста реки и това не ме радва. Пясъкът е фин. Има място за всички. Разполагаме си спокойно кърпите и чадъра. Забелязвам как ходят на плаж „белите” хора от съседния къмпинг, който е доста по-скъп: на специална количка за плаж натоварват чадърите, шезлонгите, масата, надувните неща, рогозките, хладилната чанта, игрите за малки и големи и пристигат на пясъка. На плажа видях едно подвижно барче: триколесно търговско съоръжение, движещо се с акумулатор, продава кафе от кафе-машина, топли и студени напитки, сладолед, фреш, пакетирани храни, тестени изделия и какво ли не. Това чудо обикаля целия плаж. Изкарваме един безгрижен и спокоен ден. Привечер от запад се задават тъмни облаци с множество светкавици. Прогнозата е за дъжд. Събирам сенника преди да се е намокрил. През нощта бурята вилнее. На сутринта подреждаме багажа и потегляме към Милано. Единственият път, който обслужва този ръкав суша е задръстен. Тръгни, спри, тръгни, спри. Както вече казах: две ленти – по една във всяка посока. Този път обслужва 28 къмпинга и не знам колко хотела. Стигаме до място на пътен инцидент. Една каравана е паднала с предната си част в канавката. Изглежда се е откачила в движение, защото няма пострадала кола. Инстинктивно поглеждам в огледалата – караваната е отзад. Надяваме се да се отпуши движението, но не – тази мъка продължава 3 часа. Да - изминаваме 30 км. за 3 часа. Когато излизаме от ръкава и пътя се разклонява, движението се отпушва. Вече е обедно време и сме огладнели, но за спиране - дума не може да става. Ядем в движение разни сухи неща и гоним Милано. По магистралата изпреварваме две Фиат 500 от 60-те години в отлично състояние, след това коли от 30-те и 40-те години на миналия век. Страхотни са. Някъде ще има ретро парад. В Милано отсядаме в много хубав къмпинг -Città di Milano (45 28' 25'' N, 09 04' 59'' E). Намира се до басейн с водни забавления. Самият къмпинг е много населен. Парцелите са със шарена сянка, санитарните възли са отлични. На рецепцията продават всякакви необходими за къмпингуващите неща – от батерии, зарядни за GSM, през консумативи за химически тоалетни и уреди против комари до редуктори за газ, резервни помпи за вода и капачки за вода. Недостатък са големите разстояния до ел. таблата. Добре, че кабелът ни е 40 метра. Тук виждам кемпер, който тегли колесар с двуместна кола. Виждам чисто нов кемпер на базата на голям камион, при това не е 4х4. Виждам и кемпер с размерите на автобус. Вечеряме рано и отиваме в центъра на Милано. Катедралата вече е затворила. Това е една от най-красивите катедрали. Цялата е от мрамор, не е висока като готическите, но е широка. На покрива има най-различни стърчащи копиевидни елементи – по-големи и по-малки – 3000 на брой. На площада пред катедралата веднага ни наобикалят разни съмнителни типове да ни демонстрират, как гълъбите ще ядат от ръката ни. Разкарвам ги с категоричен тон. От прочетеното в Интернет знаех за този тип изнудване. Близо до площада е Покритата галерия. Представлява кръстообразна, покрита със стъклена конструкция, галерия между четири стари и красиви сгради. Разбира се подът е венецианска мозайка – много красива. На едно място има дупка в мозайката, в която всички японци въртят петите си. Не разбрахме точно за какво е – едни казват за късмет, други – за да се върнеш пак; завъртаме и ние по една петичка, пък бъдещето ще покаже. До Галерията е входът на Миланската скала – познаваме я само по афишите. Съвсем незабележителна сграда. След двайсетина минути бърз ход стигаме до старата крепост - сега музей на Микеланджело. Вече е затворена, но пък можем да я видим осветена и да направим нощни снимки. Връщаме се за нощни снимки и на катедралата. Нямаме много време за Милано – на сутринта ще потегляме към Ница.
На другия ден пътуваме по натоварени магистрали. Когато пред нас се показва Лигурско море, виждаме и забележителните виадукти на магистралата. В този район брегът е висок и стръмен – склоновете слизат до морето. Магистралата е построена високо, като пресича хребетите и деретата. Излизаш от тунел и веднага започва мост, който свършва пред следващия тунел. Между два тунела виждаме табелка: Франция. Отначало тунелите са с три ленти, но много бързо стават двулентови. Влизаме в тунел, махам слънчевите очила, дебна изпреварващите, пътя неусетно променя наклона си, излизаме от тунела, слагам очилата, движим се по мост, дебна за страничен вятър, влизаме в тунел, махам очилата, дебна изпреварващите,…. Всичко това продължава около 200 км. За шофьора не е много приятно. Има една положителна страна – многото тунели облекчават работата на климатика. Бензиностанциите се броят на пръсти, но пропан-бутан няма. Колата е на газ и добре, че бяхме заредили преди да видим морето. Паркинги за почивка почти няма. За сметка на това има достатъчно SOS-отбивки, на които могат да спрат две коли, ако се наложи, но няма нито сянка, нито други удобства. Тунелите са над 200. Тази магистрала е построена за десетина години. Нашите магистрали ги строим малко по-бавно, но може би с голям мерак! И така тунел, мост, тунел, мост,… и ето ни в Ница. Набелязал съм три къмпинга с по-ниски цени – не ни трябва лукс(43 40' 19'' N, 07 08' 18'' E; 43 41' 14'' N, 07 09' 21'' E; 43 38' 31'' N, 07 08' 17'' E). Пристигаме на първия и изненада: къмпингът е пълен и не приема каравани и кемпери. Започват да ми се въртят неприятни мисли. Въвеждам координатите на втория и след 10-15 минути сме пред входа му. Отново ни посреща същата табелка. Такова нещо не ни се беше случвало досега. Служителките на рецепцията ни гледат със съчувствие. Показвам името на третия къмпинг и те ми казват категорично, че и той е пълен. Питам ги къде има подобен на техния къмпинг и ме насочват към къмпинг Sant Paul. Трябва да обърнем, но пътят е тесен – вдигат бариерата и докато вкарвам заднешком караваната, ми съдействат и спират движението в двете посоки. След половин час лутане сме пред въпросния Sant Paul(43 40' 44'' N, 07 07' 33'' E). Къмпингът е в нещо като вилна зона с много зеленина и прохлада. Тук ще ни бъде базовият лагер. Разполагаме караваната и отиваме в Ница – около 15 км. Първата ни работа е да минем с колата по Променада – крайбрежния булевард. Този булевард е много дълъг – около 7 км. Като караме по него се чувстваме като в Маями (холивудските филми имат едни характерни кадри от Маями). Навремето е построен за разходка на английските туристи. Честно казано, този булевард не можа да ме грабне. Разхождаш се по една доста широка асфалтова алея, без сянка. От едната страна ти е морето, но там няма пясъчен плаж и примамлива вода, а камъни. От другата страна има зеленина и палми, но те са на 20-30 метра и са ти малко встрани от усещането. По всичко личи, че тук климатът е друг – палмите не са финикови като в Гърция, а съвсем други видове; кактусите растат в земята; разни редки за нас растения, тук са с големи размери. Оставяме колата на паркинг до площад Масена. Това е центърът на града. Огромен площад, с градинки, спортни съоръжения и какво ли не. Виждаме огромна магнолия, виждаме кактуси… През площада преминава трамвайна линия с много изпипани трамваи. Можем да си помечтаем за такива в София. Докато се възхищаваме на трамваите забелязвам, че нещо не е наред. Ами да – няма жици. Трамваят се движи без да има пантограф на покрива и без да има жица над него. Заслушвам се – движи се с електромотор. Това не може да бъде! Започваме да гледаме подозрително релсите и се сещам за един стар анекдот. След малко стигаме до спирката на трамвая и всичко става ясно – трамваят е нормален, до тази спирка се движи по жица, тук сваля пантографа и продължава през площада без жица, на акумулатори. След километър, от другата страна на площада стига до спирка където има жица , вдига пантографа и продължава. Ница е доста голям град, има много музеи, сигурно има много неща за разглеждане, но ние не му отделяме много време. Докато се движим с колата из Ница, успяваме да разгледаме много от кварталите на града. Отиваме до Lidl, до газстанцията… При едно от тези обикаляния навигацията ни прекара през квартал, построен на един от многото хълмове над града. Изведнъж се оказваме в много тесни и стръмни улички с много завои. Уличките са двупосочни и имат колчета по осевата линия. Ширината на лентата не е повече от 2 метра. Имаме късмет, че не се оказахме тук с караваната. Нищо не подсказва, че може да попаднеш в такъв капан. При тази теснотия, завои и наклони главоболията ще бъдат големи. На всичко отгоре кръстовищата са с остри ъгли и голям наклон, а там трябва да се сменя посоката. Нито можеш да се върнеш, нито можеш да продължиш, нито да откачиш караваната.

[Beduin]

На следващия ден – Монако. Това е град-държава с площ по-малка от 2 кв. км. Няма столица, Монте Карло е един от кварталите му. Спускаме се по входната магистрала и попадаме в задръстване. Движението в Монако е доста натоварено. Всички улици, освен крайбрежната са със наклон. Още на входа на града има знак, че е забранено да влизат кемпери и каравани. Наистина и без тях движението е трудно. Навсякъде има камери, всичко се следи. Може би затова престъпността е практически нулева. Избираме си един подземен паркинг(всъщност всички са подземни) и оставяме колата на ниво „минус 4”. В подземните паркинги е забранено да паркират коли с газови уредби на пропан-бутан, но като няма къде – превключвам на бензин и се мушкам тихомълком. Тръгваме на обиколка пеша и първата точка е казиното. Входът за първото в света казино и операта е един и същ. Времето е горещо и ние не сме облечени подходящо за казино – не ни пускат по бермуди. Пред казиното е градският парк. Сравнително голяма площ с не много голям наклон. Паркът е много приятен, с много палми и вода. Всички палми се осветяват отдолу. В началото на парка има туристически информационен офис, от който си взимаме карта със забележителностите на Монако. Правим снимки и тръгваме надолу към японската градина. По пътя минаваме през прословутия завой от Формула 1. Интересно е да видиш как на такъв стръмен терен е построено какво ли не; как е използвана и последната педя площ. На всяко свободно парче от стръмната скала е издълбана ниша, след това чрез подпори отдолу или чрез иззиждане е добавено още два пъти по толкова и се получава една тераса. В зависимост от размерите й, я използват за място за произведение на изкуството, за цветен кът, за езеро със шадраван или за завой на път. Стигаме до японската градина – страхотна е! Досега не бяхме виждали толкова богата и така добре направена японска градина. Можем да й се любуваме с часове, но нямаме толкова време. Продължаваме по крайбрежната улица, която минава под 1/3 от хотел. Другата 1/3 от сградата е на пилони над морето, а последната 1/3 е стъпила здраво на сушата – все пак от някъде трябва да се влиза в хотела. Тази улица също е част от трасето на Формула 1. Поради големия наклон на терена, на някои места в Монако има асансьори, които те качват на съседната улица. Добре, че е така, иначе ще останем без крака – денивелацията между двете улици е колкото 5-6 етажа. Ходейки по тротоара, свиваме по малка алея, която всъщност е мостче и се озоваваме на покрива на хотела от долната улица. Почти всички покриви са направени използваеми – като се започне с алеи и алпинеуми и се стигне до зелени площи с 40-50 годишни дървета, голям басейн и къща върху покрива, която не знам за какво служи. От високото разглеждаме обзавеждането на яхтите. Тези триетажни чудовища, не знам яхти ли се наричат или кораби, разполагат с всичко за качествено глезене. Стараем се да попием всеки миг в този рай. Да, ние сме в рая! Данъчният рай! Няма данъци, има хазарт и всички богаташи идват тук. Не случайно в Монако е най-скъпият квадратен метър жилищна площ в света – 84 000 евро. Взимаме си колата, за да отидем до двореца. Движението е доста натоварено и със задръстване. Нямам идея къде точно трябва да отидем и затова не включвам навигацията. Няколко пъти грешим посоките, накрая успяваме да се доберем до паркинг на високото. Тук е Океанографският музей, но ще го посетим утре. Разхождаме се в още един парк, разглеждаме катедралата, правим снимки от високото и се насочваме към двореца. Това е действащ дворец. Когато принцът е вътре, знамето е вдигнато изцяло. Пред двореца маршируват гвардейци – единият е около 50 годишен със сериозно коремче. Моята представа за гвардейци е друга. Бях забелязал, че в голям ресторант до казиното работят сервитьори на подобна възраст и изглеждащи по подобен начин. Явно тук няма гастарбайтери. Местното население е към 33 000 души и може би имат проблем с намирането на млади хора; или това е някаква политика. Разглеждането на двореца също остава за утре, защото стана късно. Забелязваме, че в Монако доста се строи. Сграда на 7-8 етажа, строена преди 50 години е опакована със скеле и ламарини, така че могат да я разрушават спокойно, без да спират движението по улицата и без опасност за съседните сгради. След това изкопават няколко подземни етажа(може и подводни) и строят нова сграда. Приключваме с разглеждането за днес и се прибираме в къмпинга. На сутринта действаме чевръсто и се отправяме отново към Монако, но сега по крайбрежния път. На половината разстояние попадаме на страхотна отбивка за снимки и наблюдение. Вижда се голям залив между Ница и Монако, с много зеленина, носчета в морето, много ветроходни яхти, закотвени круизни кораби. Сутрешната мъгла ни пречи за хубави снимки. В Монако първата ни точка за деня е Екзотичната градина. Подминаваме я и се насочваме към единствения паркинг в района. Колата преди нас влиза и над входа се изписва, че паркингът е запълнен. Служителят слага преградната решетка. Наблизо няма друг паркинг. Обръщаме – докато идвахме, видях място преди градината, където се паркира безплатно. Намирам го и точно тогава една кола излиза от мястото си. Голям късмет – все пак сме близо до Екзотичната градина. Ще спестим от паркинги. Цената им е сериозна – 2,50 евро на час, а ние ще изкараме тук половин ден. Екзотичната градина е на стръмен южен склон, всъщност тук почти всички склонове са стръмни и южни. Това място е било скала, а сега е страхотна градина. Екзотичната градина не може да се опише, а трябва да се види. Като се започне от растения с черни листа и стъбла, минава се през големи кактуси с най-различни форми, през цъфтящи кактуси и се стига до огромни кактуси, с височина 6-7 метра. Тук почивахме под кактусова сянка, загледани в морето и Монако. Разбира се, не всичко в градината е кактуси, но те ни впечатлиха най-много. На няколко места има кътове за почивка и наблюдаване отвисоко на морето и града. Отново се удивляваме на покривите с огромни дървета, басейни, зеленина, места за почивка. Всъщност, няма обикновен покрив. В долния край на градината има езерце с декоративни риби, а до него – вход на пещера. В пещерата се влиза организирано в определени часове. Точно сега влиза групата, следващата е след час. Няма време да четем какво пише около входа и се втурваме с групата в пещерата. Слизаме надолу по метални неръждаеми стълби с прозрачни парапети. Слизането продължава повече от очакваното. Стълбите се вият ту наляво, ту надясно, но не свършват. Започват да ни минават неприятни мисли. Усещаме, че наближаваме „Долната земя”. Докога ще слизаме и дали ще има изход от долното ниво? Тук слагат асансьори навсякъде – сигурно ще има асансьор. След продължително слизане най-после стигаме дъното. Образуванията се красиви – бели, изглеждат като направени от лед и сняг. Всички ги пипат и се убеждават, че не са ледени. Не можем да се впечатлим особено, след като сме били в Постойнска яма. Екскурзоводът е много вдъхновен. Това е най-забележителната беседа, която сме чули от екскурзовод в пещера. За съжаление е на френски и нищо ни разбираме, но човекът е готов да ни изиграе всичко, което говори. Разбираме, обаче, че изходът е обратно по стълбите нагоре. Това беше основното ни притеснение. Започва тежко катерене. С бавно темпо и малки почивки стигаме „белия свят”. Докато си почиваме горе, четем какво пише около входа, а то е: денивелация – 60 м., стъпала – 300 бр. надолу, 300 бр. нагоре. Това са 20 етажа. Ако го бяхме прочели предварително, можеби нямаше да слезем. Жегата вече напича и не ни е мястото в градината. Отиваме да си вземем колата за следващата точка. Безплатният паркинг е в близост до един жилищен блок. Това е блок с три входа и около 20 етажа. Построен е на стръмен склон. От улицата започва мостче, което води до седмия етаж на блока. По една обща тераса се стига до трите входа – интересна гледка. С колата отиваме до Океанографския музей. Тук най-забележителното е аквариумът – цяла стена с височина около 4-5 метра. Оказва се, че това е горната половина – долната е на долния етаж. Виждаме огромна морска костенурка, скатове. Долу има много на брой по-малки аквариуми със страхотни риби, корали, раци, морски звезди и какво ли не. Страхотни цветове, отлична аранжировка…. абе трябва да се види. Навън жегата е в разгара си и ние се мушкаме в следващото прохладно място – дворецът. Пред него е същият шкембелия-гвардеец. Както казах това е действащ дворец и е не по-малко интересен от другите. Тук научаваме доста неща от историята на Монако. След двореца, се преобличаме в подземния паркинг и потегляме към казиното. Изтупани с официални дрехи, влизаме, макар и доста рано – слънцето още не е залязло. Входът е 10 евро на човек и важи за целия ден. Вътре не се пуши, не се снима и не се ползва мобилен телефон. Сградата е много красива. След входа, направо е за Операта, наляво – за Казиното. Сканират ти документа за самоличност – билета е личен. Местните нямат право да влизат в Казиното. Разглеждаме от зала в зала – всичко е страхотно. В първата зала са рулетките, в следващата – залагане на карти, в една странична – игрални автомати, а в дъното е VIP зала, където залагат сериозни играчи, необезпокоявани от туристи и зяпачи. В една зала виждаме стъклена кабина, голяма колкото 2-3 телефонни кабини. В нея има висок стол и пепелник. Отгоре кабината има широк въздуховод. Пушач, който не издържи на зависимостта си, може да пуши там и всички да го виждат – този не издържа. На всяка маса с рулетка има поне четири крупиета. Говорят само на френски. На електронно табло над рулетката се изписват последните десетина числа. Навсякъде има примамващи повторения – това ме навежда на някои Балкански мисли. Най-ниският залог е 5 евро. Залагаме и си тръгваме без 5 евро. За същото това време един руснак загуби около 300 евро на тази маса и още толкова на съседната. Впечатлява ни един дядка, над 80-годишен, не говори френски, предполагам руснак, който играеше от часове и купчината му чипове ту намалява, ту се увеличава – това е хазарта. Напускаме първото казино в света и тръгваме на разходка. Влизаме в търговски център. Работното време е свършило и всички магазини са затворени, но в търговския център се влиза свободно. Всичко е направено с много вкус, осветено, излъскано, ескалаторите и фонтаните работят, а музикалната уредба допълва обстановката. Продължаваме разходката навън в очакване на тъмната част от денонощието. Навлизаме и между жилищните блокове. Навсякъде има стълби – голямата денивелация много ни мъчи. Тук хората масово ползват скутери – много са удобни. По улиците срещаме доста Ролс-Ройси и Бентлита – така е в данъчния рай. Стъмва се и пускат осветлението на всички палми, храсти и фонтани в градината пред казиното. Светват всички хотели, яхтите… Абе трябва да се види. Разхождаме се край пристанището. Разглеждаме разни редки модели коли, с които хората идват до яхтите си. След още няколко часа, с мъка на сърцето напускаме Монако и се прибираме в къмпинга.

[Beduin]

На следващия ден посещаваме полуостров Антиб. Тук руската реч е много повече, отколкото в Монако. Това е мястото с големи имения на руските богаташи. С колата правим бърза обиколка на полуострова и едноименния град, но не се впечатляваме особено. Решаваме да пропуснем крепостта – нямаме такава нагласа. Изкарваме 1-2 часа на плажа на Антиб. Ветровито е, водата не е особено чиста и плажа не ни грабва. Интересно е, че душовете са на границата между водата и мокрия пясък. Оформени са красиво от неръждаема стомана. Прибираме се по-рано в къмпинга за да има време да свършим някои битови дейности. Преди няколко дни в Ница останахме без аварийни мигачи. Установявам, че причината е механична повреда в ключа. Решавам да не го пипам до прибирането ни в София, защото може да останем без всякакви мигачи. Ще обикаляме Европа без аварийки.
На следващия ден сме в дългоочаквания Кан. Отново маршрутът ни е по крайбрежния булевард. Страхотно е! От фестивалния комплекс до края на булеварда е около 2 километра, но е много по-красиво от Ница. Оставяме колата на подземен паркинг на пристанището. Паркингът е до самото пристанище, на много нива и всъщност е „подводен”. Тръгваме на разходка, в очакване на страхотни преживявания. Тук отвсякъде лъха на изкуство. Пред фестивалния комплекс всички се снимат на червения килим – правим го и ние. Около комплекса и по крайбрежния булевард има доста улични артисти и художници. Най-голяма тълпа се е събрала около един художник, който за не повече от 10 минути прави страхотна картина, рисувайки със спрейове и подръчни средства – шпатула, намачкана хартия, чинийка от саксия. Сложил е противогазна маска и на всяка картина събира овациите на публиката. Картините се харчат по 20 евро веднага щом изсъхнат. Продължаваме. Минаваме по алеята на славата с отпечатъците от ръцете на различни артисти. Заслушваме се в музиката на индиански групи. Вече се е стъмнило и всичко е осветено – палмите, храстите, хотелите. Цялата алея за разходки е осветена от скрито под парапета светодиодно осветление с преливащи се цветове. Навсякъде има пейки и столове, които можеш да ги местиш и обръщаш към морето или към града. По цялото протежение има пясъчен плаж. На някои места дори растат палми в пясъка. Страхотно е! Под палмите са насядали младежки компании. Едните са с китари. Много от преминаващите слизат до тях да поседнат на пясъка и да изпеят нещо заедно. Всичко това в комбинация със страхотните светлини, многото екзотична зеленина, топлата вечер, дъха на море и всичко друго, което не мога да опиша, създават едно незабравимо усещане. Тази вечер е единствена и неповторима! Усмивките не слизат от лицата ни. Минаваме по цялата дължина на булеварда, връщаме се, правим множество нощни снимки, наслаждаваме се. Очакването ни за Ривиерата тук се покри с действителността. Полунощ отдавна мина, можем да се разхождаме до сутринта, но разума надделява. Прибираме се за преспиване. На следващия ден – отново в Кан. Този град е магнетичен. Оставяме колата на източния край на крайбрежния булевард – там започва жилищен район и има места с безплатно паркиране. Тръгваме на обиколка по всички улички. Жегата е в разгара си и предпочитаме сенчестите места. Установяваме, че във Венеция е било евтиния. Тук цените са с 50-80% по-високи. До фестивалния комплекс се подготвя естрада за рок-концерт на открито. Всичко е променено спрямо вчера – много полиция, ограничен достъп, няма улични художници и музиканти и т.н. Разглеждаме по-отдалечените места и попиваме всичко. Не пропускаме яхтеното пристанище. Вечерта се разделяме с Кан, с надеждата пак да дойдем тук. Прибираме се в къмпинга преди полунощ и вкарваме колата вътре. В последните дни това не ни се удаваше и колата нощуваше отвън.
На сутринта потегляме към Сен Тропе. Пътуваме по националните пътища, а не по магистралата – по-интересно е и по-евтино. На пунктовете за плащане на таксата за магистралата във Франция и Италия има поставена греда, ограничаваща височината до 2 метра. Ако МПС-то на може да мине под гредата, защото тегли каравана, или защото има велосипеди на покрива, го таксуват за втора категория. Така за 100 км. по магистрала плащаме около 10 евро, а за гориво плащаме около 8 евро. Тези такси, както и таксите за платен паркинг ги преглъщаме много трудно. Пътуването извън магистралата е по-интересно, но по-бавно. Влизаме в множество селища, в които има много кръгови движения с малък диаметър и много „легнали” полицаи. Налага се често да проверявам как е ситуацията в караваната. Насочваме се към къмпинг La Gaillarde (може и да не се казва така) на около 25 км. преди Сен Тропе(43 21' 56'' N, 06 42' 46'' E). Отново ни настаняват на едно от последните свободни места, ако не и последното. Въпреки, че заявявам, че оставаме, служителят от рецепцията ни натоварва на едно електромобилче, като тези за голф, и ни закарва до парцела, за да го одобрим и да ни покаже кое къде е в къмпинга. Парцелът е „лукс”, в смисъл, че има течаща вода. Нямаме нужда от тази екстра, но щом я има – ще я ползваме. Къмпингът е доста населен, алеите са тесни и няма място за маневриране. Парцелът е с наклон и караваната не може да се вкара с бутане. С голям зор паркирам „къщичката” на мястото й - добре, че мога да навлезна в отсрещния парцел. Иначе къмпинга е хубав. Ползва се кодова брава при всяко влизане и излизане от къмпинга – дори и за плажа или магазина. До къмпинга има специален паркинг за кемпери с необходимите удобства – пълен е. Как няма да е пълен – на всяка полянка, в близост до морето има направен паркинг, но в 95% от случаите има греда на 2 метра височина.
На следващия ден – в Сен Тропе. Разхождаме се из града и очакваме иззад ъгъла да изскочи Крюшо. Атмосферата на града се е запазила като от онези години. Питаме къде е жандармерията – показват ни наляво, допълвам: „Луи дьо Фюнес” – показват надясно. Денят е горещ – точно като от добре познатите ни филми. Сградата на старата жандармерия е непокътната, но сега не се ползва. Туристите се снимат пред нея – правим го и ние. В града има много силно полицейско присъствие – на всяко второ кръстовище се среща патрулираща полицейска двойка. Има полицаи и на велосипеди – специални велосипеди за тях. Няма никакво основание за наличието на толкова полиция. Подозирам, че в наименованието на известния филм е скрито някакво „бъзикане” с полицията. Разхождаме се по уличките, по пристанището с яхти, качваме се на кулата на старото пристанище. Срещаме интересни превозни средства – коли на базата на Аустин-мини, които вместо покрив и врати, имат сенник и при необходимост - прозрачни завески против вятър и дъжд. Тук всичко те настройва много разпускащо, включително и тези „безгрижни” автомобилчета. На пристанището виждаме две интересни таксита – джипове Audi Q7 и BMW X5. Градчето е страхотно, но ние малко трудно превключваме от Кан на Сен Тропе, а и жегата много ни натиска. Остатъка от деня го отделяме за плаж. Водата отново не може да ни впечатли – до тук Гърция води в класацията ни. През следващия ден също мързелуваме на плажа до къмпинга, вършим някои битови дейности и събираме сили – в последните дни се поизморихме.

[Beduin]

След Сен Тропе – Марсилия. Отново по неплатени пътища достигаме до къмпинг Les Cigales – на двайсетина километра преди Марсилия(43 13' 27'' N, 05 32' 29'' E). Служителката от рецепцията е излязла за половин час и трябва да я изчакаме. Чакането е особено мъчително – около рецепцията има големи широколистни дървета, които са пълни с цикади. Това са насекоми, които цвърчат подобно на щурците, но много по-силно и продължително. Достатъчно е да има три-четири бройки на дървото до теб, за да те побъркат, а те са повече и на много дървета. Цвърчат сутрин от 8,30-9 часа до 19,30 часа и звука от тях е ужасен. Налага се да говоря на висок глас за да ме чува служителката, а аз я гледам в устата и се напъвам, за да я разбирам. За щастие голямата част от къмпинга е извън дърветата и далеч от тези гадинки. Чуват се, разбира се, но много по-слабо. Казват, че се появявали на определен брой години и тази година е моментът. Парцелите са със много бегла сянка, но ние само ще спим тук. Разполагаме караваната и потегляме с колата към Марсилия. Пътуваме около двайсетина километра. Пейзажът е полупустинен – до където ти стига погледът: само трева и камъни. Никакви храсти, за дървета – не говорим. Много подтискащо – все пак идваме от Ривиерата и не сме подготвени за такава гледка. На две места има по няколко пинии. Там са направили отбивки и отдалеч изглеждат като оазиси в пустинята. Пътят има ленти за велосипедисти и по тях се движат велосипедисти! Това е още по-потресаващо. Напред и назад докъдето ти виждат очите е пусто, няма един храст, няма коли, няма хора, следобедната жега е в разгара си, нас ни спасява климатика, а тези въртят педалите по баира(терена е хълмист) и не се знае на къде са тръгнали. С наближаването към Марсилия камъните взимат превес над тревата. Първите впечатления от града са подтискащи – град без зеленина. Виждаме указателни табели за двете катедрали в града. Едната е със златна статуя на върха и се намира на висок хълм. Лесно я забелязваме и следваме табелите. Пътя ни изкачва спираловидно по хълма и ето ни горе. Катедралата е много интересна. Тук катедралите са със купол. Отвътре прилича на нашите църкви. На запис звучи някакво песнопение, напомнящо на нашите служби. Този храм е построен за да пази моряците от беди. Куполът отвътре е със страхотна златна мозайка, която също е на морска тематика. По стените има архитектурни елементи, представляващи нос на лодка. По стените виждаме окачени множество картини на кораби и самолети – някои са бедстващи, други – не. От тавана висят на въженца модели на самолети и кораби. Всичко е много необичайно е за катедрала. Храмът е с големи прозорци без стъклописи. Толкова е светло, че снимаме спокойно с камера и с лентов фотоапарат без необходимост от допълнителна светлина. Тази е една от най-красивите отвътре катедрали. Усещането е необичайно. Не сме се подготвили с достатъчно предварителна информация за това място, но можем да се коригираме по-късно. В криптата е отредено място, за палене на свещи. Там помещението е малко и климатик се бори с топлината от горящите свещи. Отвън катедралата е като крепост – непристъпна. Влиза се по подвижен мост, който след края на работното време се вдига. Хванахме точно този момент. Оглеждаме града отвисоко – много голям град. Възникнал като пристанищен град, и сега продължава да бъде най-голямото средиземноморско пристанище. Новото пристанище е на 50 км. на запад от града, и самото то е с дължина 70 км. Старото пристанище е построено в един дълбоко врязан тесен залив. Потегляме на опознавателна обиколка и задавам на навигацията „градски център” за да се смъкнем някъде долу. Улицата се спуска надолу, следваме извивките й. „На следващата пресечка завийте надясно” – подготвям се да изпълня напътствието, завивам надясно в по-стръмна уличка, и … улицата не се вижда. Да, улицата е някъде под колата. Леко отпускам спирачката, колата се навежда напред и виждам улицата: около 100 метра дължина и наклон, какъвто съм срещал само по черните планински пътища. Трябват ми няколко секунди да осъзная това, което виждам. От двете страни на улицата има паркирани коли – значи се използва. Добре, че сме без караваната – потеглям надолу. Със сериозно натисната спирачка и включена първа предавка, двигателят вдигна над 4200 об./мин. Кой ги прави тези улици? Нямам време да гледам настрани и да преценявам колко е наклона. Вече се движим по равното, но мислите са ни още на това спускане. Ясно, че тук няма сняг, но такъв наклон… Запомних, че имаше асфалт. Как е положен този асфалт? Не мога да преценя – да се възхищавам ли от това човешко творение, или да се възмущавам. След минути се разхождаме пеша покрай старото пристанище и стария фар. Мястото е удобно за разходки и е на входа на залива. Целия трафик от лодки и корабчета минава пред нас. В едната посока гледаме града, а в другата – залеза. Хващаме страхотен залез, правим много снимки, мястото вдъхва спокойствие. Заговаря ни един българин, емигрирал преди много години – не беше преуспял. Като типичен пристанищен град, през годините Марсилия е дала подслон на много чужденци, включително от други континенти. Престъпността се е увеличила значително и местните хора и фирми са започнали да напускат града. Тогава са променили законите и са положили усилия за обръщане на процеса. Изчакваме да притъмнее, правим нощни снимки и се прибираме в къмпинга.
На следващия ден – отново в Марсилия. Качваме се на корабчето за острова Иф и едноименната крепост. Тук историята и художествената измислица са преплетени до неузнаваемост. Крепостта е малка. Служела е да пази града, впоследствие е превърната в затвор. Вятърът ни брули и пречи за разглеждането от най-високата точка. Видяното на острова не ни впечатлява особено. Загубихме почти половин ден, платихме по 10 евро за корабче и по 10 евро за вход. Връщаме се в града и отиваме до другата катедрала – близо до брега. Лош късмет – този ден не работи. Очаква ни последната точка от Марсилия - двореца. Паркирали сме на съмнително място, предполагам, че е служебен паркинг на полицията, и бързам с потеглянето. Не включвам навигацията, а тръгвам по тиха улица, като държа посока към центъра с идеята да излезем на по-голяма улица и да следваме табелките. Улицата е достатъчно широка, с паркирани коли от двете страни. Завивам на няколко кръстовища, защото така ни водят знаците. Постепенно се изкачваме, улицата се стеснява и паркираните коли стават само от едната страна. Много скоро улицата става със ширина една кола, тротоарът остава само един – широк две плочки. Оказваме се в старата част на града. Преваляме хълмчето и започваме да се спускаме. По тесните улици играят деца. След няколко чупки се оказва, че улицата е без изход – след една пряка има потъващо колче. Доколкото разбирам улицата е еднопосочна. Продължавам до пресечката като последна надежда. Пряката се оказва още по-тясна. По стената на сградата има много на брой и дълбоки следи от завивалите коли. С много маневри ще мога да завия, но натам изгледите не са добри. Ако се наложи връщане на заден ход през това кръстовище, ще има големи проблеми. Изминали сме около километър по тези кривулици. Решавам да се връщам бързо заднешком, докато не са дошли други след нас. На едно уширение успявам да обърна и бързам по обратния път. Напразно бързам – срещаме се с друга кола. Онези ни гледат с разбиране. Започвам маневри на едни стъпала и успяваме да се разминем. По-натам се срещаме с още една кола. Тук вече има повече въздух – намираме място за разминаване. След още няколко минути благополучно сме на изходната точка. Кой ги прави тези улици? Излизаме на главен булевард и включвам навигацията. Обикаляме залива и стигаме пред двореца. Въртим се известно време в търсене на възможност за безплатно паркиране. Безрезултатно е и се насочвам към платения вариант. Допускам грешка на едно престрояване и се оказваме в лентата, която ни отвежда на магистралата. Тази магистрала минава под половината град, включително и под залива. В това не виждам никаква логика, но ... някой е правил тези пътища.... Влизаме в тунела и се спускаме надълбоко – под залива. Тунела не тече. След малко сме от другата страна на залива и започваме наново обиколката му. Скоро паркирам успешно пред двореца. Разхождаме се из хубав градски парк. Това е единствената зеленина в града. Дворецът е на входа на залива – срещу стария фар. Гледката е много приятна – морето, заливът, корабчетата, фарът, градът, островите и разбира се залезът. Няма да дочакаме залеза. Тук можем да стоим безкрайно, но трябва да се прибираме в къмпинга – уморени сме. Приключихме с Марсилия. От тук до Барселона е един ден път, но Барселона не е за един ден. Това ще остане за друг път – утре потегляме обратно на изток.

[Beduin]

На следващия ден – магистрала, бързо придвижване и спираме за нощувка в къмпинг Miraflores след Генуа(44 21' 28'' N, 09 12' 35'' E). Къмпингът е сравнително голям. Настаняваме се на централен парцел пред басейна. В короната на дървото до нас има две цикади – голям късмет. Изтърпяваме ги до 19,30ч. и млъкват. В този къмпинг си взимаш от рецепцията карта с чип, чрез която можеш да ползваш душ. За нищо не става! Топлата вода още не е дошла и времето свършва. Мъжете могат да се справят и на мивката. Намираме се в региона, където пропан-бутана не е навсякъде. От рецепцията ни насочват към малкото селище Ruta, където има газ. До там са двайсетина километра тесен планински път. Отиваме и хващаме края на работното време на една мизерна газстанция. Няма да разглеждаме Генуа, както пропуснахме и Сан Ремо – няма време за всичко.
На сутринта потегляме за Флоренция. По пътя правим една отбивка до Пиза. Заслужава си да видим наклонената кула, но сме с караваната и нямам никаква идея къде ще паркираме. На навигацията не е отбелязана кулата. Пиза е малък град, ще решаваме на място. Задавам „градски център” и се насочваме към града. GPS-а ни докарва до едно кръстовище на крайбрежната улица, от което наляво започва пешеходна зона и има табела „Tore” за кулата. Продължаваме напред. Няма паркинги. От двете страни на улицата има успоредно паркирани коли. Свободни места, разбира се, няма. С отдалечаването от така наречения „център” започват да се появяват единични места, но на нас ни трябват две за паркиране и едно за подхождане – стават три. Отдалечаваме се от предполагаемото място на кулата, но надежда за паркиране – няма. Движим се като „Икарус” по улиците и нямаме никаква идея, дали изобщо ще се спрем някъде. Изведнъж съзирам отляво две съседни свободни места, веднага след една пешеходна пътека – идеално. Паркираме, плащаме два талона и се устремяваме пеша в предполагаемата посока на кулата. Слънцето е в зенита си и по улиците почти няма сянка. Няма и хора, няма кого да попиташ за посоката. Пред малко хранително магазинче се е разплул един италианец. Питам го на англо-италиански „Къде е кулата?”. Гледа ме неразбиращо. Заставам накриво и той веднага загрява какво го питам. В този град е много лесно да се разбереш. Не след дълго сме пред кулата. Изчистена е и се е белнала като нова. В действителност наклонът е много сериозен – около 13 градуса. Като я видиш на живо е по-впечатляващо, отколкото на снимки. Един от етажите е обхванат от скеле и се реставрира. Скелето има стъпаловидни плотове, за да може да се работи. Туристите се качват на кулата, но тук е 37 градуса на сянка. Няма едно облаче на небето, на слънце жегата е нетърпима, влачим се едва-едва и няма сила, която да ни накара да се покатерим до горе. Задоволяваме се с влизане на хлад в музея, катедралата и баптистерията – кръглата сграда пред катедралата. В баптистерията ни демонстрират страхотно ехо – всъщност такова е във всички кръгли помещения. Изтича ни срока за паркиране и това е по-сериозната причина, поради която съкращаваме разглеждането. След 15 минути бърз ход стигаме до колата. Потегляме към къмпинг на около 25-30 км. от Флоренция. Предварително съм набелязал къмпингите от http://www.eurocampings.co.uk/en/europe/. Наближавайки целта, срещаме табелка за къмпинг и решаваме да го видим. Харесва ни и оставаме в него – къминг Mugello Verde (43 57’ 44’’ N, 11 18’ 31’’ E). Настаняване, хапване и газ към Флоренция. Италианците наричат града Фирензе, а ние със старото му име. Пристигаме не по входна артерия, а по някакви малки улици през тихи квартали. Изведнъж се оказваме на главен булевард. Спирам на светофар. На другите светва „зелено” и от пресечката излита рояк мотористи. Точната дума е „рояк”. Движат се като рояк, облитат те, по-бързи, по-бавни, пред теб, зад теб, отстрани, мушкат се пред теб. Повечето са със скутери, но има и с мотоциклети, триколки. За нас, несвикналите, това е много стряскащо. Отсега нататък гледам с четири очи мотористите. Кръстосваме опознавателно по булевардите и спирам до реката. Денят е към края си и набелязваме маршрутите за утре. Една от забележителностите е катедралата – третата по големина след Ватикана и Лондон. Разбира се цялата е от мрамор – в три цвята. Вече е затворена – остава за утре. Наоколо е старата част на града с най-различни архитектурни творения. Пълно е със заведения и магазини – примамки за туристите. Наблизо е площадът - полето за изява на уличното изкуство. Тук попадаме на страхотен мъжки струнен квартет. На външен вид изглеждат като гастарбайтери зидаро-мазачи, но как свирят.... Можем да ги слушаме цяла вечер, но има и други неща. Виждаме отново художник, рисуващ със спрейове, но не може да се мери по колорит с онзи в Кан. Стигаме до прословутия покрит мост. Малко сме разочаровани. На снимки изглеждаше много хубав и интересен, но в действителност е доста западнал и кичозен. Доколкото разбирам, се използва за жилищна площ, и всеки си пристроява стаичка над водата. Явно не сме подготвени с информация, но и не сме впечатлени. Бяха ни казали, че във Флоренция е много красиво. Затова може би дойдохме с много големи очаквания. Докато обикаляме, виждам табелки за два къмпинга във града. По някаква причина не ги бях намерил в Интернет. Това в никакъв случай не е загуба – в града е задушно и горещо. Връщаме се в нашия къмпинг и се наслаждаваме на добрите условия: наоколо е планински терен с иглолистна гора, а ние сме под пиниева сянка. Пинията е иглолистно дърво, доста приличащо на бор, но с по-широка корона, расте на топлите места – по средиземноморието. Смолата е като боровата – много ароматна. Като станем сутрин и това ухание ни лъхва, птичките пеят, спокойствие, няма шум. Разбрахме, че сме уморени от постоянната глъчка и шумотевица по всички посетени места. Още една приятна изненада в къмпинга – в общото помещение на санитарния възел има фризер за общо ползване – безплатно. Вечерта слагаме в него бутилки с вода и пием студена вода през целия следващ ден. В този къмпинг се чувствахме най-добре.
На сутринта – отново във Флоренция. Започваме от двореца, разположен на хълма над града. Решихме да разгледаме първо градината, докато не ни е опекла жегата – очакват се температури 37 градуса на сянка. С големи усилия на волята стигаме до най-високата точка на градината – Музей на порцелана. Музеят не нещо кой знае какво, но има климатик и затова се мотаем достатъчно дълго из него. Има красиви неща, но само затова не си заслужава да се катери човек дотук. Градината е с много стръмни алеи и няма нищо за гледане – само загубено време и умора, особено в горещ ден като днешния. Слизаме долу и влизаме в двореца – там е по-интересно. Впечатляват ни изрисуваните стени. Вместо скъпо обзавеждане и архитектурни елементи – гола стена, изрисувана с всичко това. След двореца – отново в стария град. Търсим сянка в уличките. На дневна светлина разглеждаме катедралата – величествена е. Влизаме вътре. Малко сме изненадани – празна е. Очаквах да видя много редове столове, но не – празно и децата тичат на воля. Интересен е огромният, изписан отвътре, купол. На този купол може да се качиш по стълба, виеща се в двойната му стена. Нямаме сили за такива физически изпитания. Разглеждаме по светло площада, покрития мост. Мотаем се из стария град. Тук цените на плодовете и зеленчуците са по-ниски в сравнение с Франция и отделяме време за пазаруване. Ако разполага с достатъчно време, човек може да види доста неща във Флоренция, но ние ще съкратим престоя си.
На следващия ден продължаваме пътуването на изток, отминаваме Венеция и се насочваме към къмпинг до Ераклеа Маре(45 33' 13'' N, 12 46' 01'' E). Планираме няколко дни да изкараме в мързелуване на плажа. Преди Ераклеа виждаме една мизерна табелка за къмпинг. Отминаваме я и продължаваме към набелязания къмпинг на брега на морето. Той се оказва много луксозен, с всякакви екстри. Планираме да останем за четири нощувки, но ни обявяват цена от 62 евро на нощувка. Не им искаме екстрите, искаме спокойствие и море. Обръщам и тръгваме към мизерната табелка. Пристигаме на обект по линията на „Агротуризъм”(45 35’ 57’’ N, 12 38’ 51’’ E). Има ресторант, места за къмпингуване, бунгала, стационарни каравани. Посрещат ни две понита, патица с малките си и пълен двор с животни. Има опънати две палатки. Излиза стопанката и ни казва цената – 8 евро на човек и това включва всичко. Оставаме. Намираме се на около 25 км. от плажа, но това не ни притеснява. Имаме нужда точно от такова спокойствие. Чистотата в санитарния възел търпи известни критики, но ще го преживеем. Разполагаме караваната и заминаваме на плажа. По пътя до Ераклеа Маре минаваме покрай два супермаркета в Ераклеа и покрай два магазина за селскостопанска продукция, намиращи се в полето до пътя(45 33' 46'' N, 12 43' 34''E). Цените са повече от добри – като софийските или с десетина процента отгоре. Освен това „летвата” на количеството за цена „на едро” е много ниска и ние пазаруваме „на едро”. Плодовете и зеленчуците се появиха в изобилие на масата ни. Плажът е продължение на познатия ни от къмпинга до Венеция, но в този си край не е толкова широк. Интересно, че трябва да си платиш, ако искаш да ползваш душ на плажа. Петък вечер е и в къмпинга ни чака изненада. Местните хора се събират в ресторанта(те са единствените посетители) и си правят караоке-бар. Не си го представяхме така. За щастие следващите вечери са тихи и спокойни, но не можем да им се насладим. Точно до този имот минава напоителен канал и комарите за огромни. Наложи се да вечеряме в караваната.

[Beduin]

Изкарахме тук три нощувки и ни омръзна. Започваме да си мислим за България. Потегляме към Плитвички езера – Хърватска. Изцяло се доверявам на навигацията. Покрай Триест влизаме в Словения. В първите метри след границата се разсейвам за малко и пропускам входа на паркинга, откъдето трябва да си купим винетка. Не върви да се връщам заднешком, нито пък да влезна през изхода. Няма друго място за спиране. Продължавам и очаквам да срещнем бензиностанция или нещо друго, откъдето да си купим винетка – няма! Не исках да съм нарушител, но така се получи. Караме по магистралата около двайсетина минути. Стигаме до изход за Риека, а там дебнат проверяващите. Хванали са един италианец. На нашето стъкло си стои старата винетка – добре, че не съм я отлепил. Размина ни се 120 евро глоба. Продължаваме по обикновен път и като типични българи изпитваме задоволство, че сме надхитрили държавата. Все пак за 20 минути магистрала да платиш 15 евро – не се връзва. Пътят през останалата част от Словения е много приятен. Минаваме през китни селца, покрай тучни ливади по хълмовете, хубави гори. Неволно се сещам за онзи чешки художник, който беше изобразил Словения с планини, а България … Ние много се засегнахме, но всъщност… По-добре да мислим за нещо друго! Влизаме в Хърватска. Тук хоризонталната греда на пункта за плащане на магистралата е на 1,90м. Таксата за 100 км. с караваната е около 7-8 евро. Преди да стигне Риека, магистралата минава над Опатия. Поглеждаме надолу вдясно и се изкушаваме да слезем до курорта. Намираме се на около 150 м. надморска височина. Опатия е тесен и дълъг курорт на стръмен бряг. Правя аналогия с улиците в Монако, но все пак на отбивката завивам и тръгваме надолу. Движим се на запад по улица с постоянен наклон, която ни завежда точно където трябва – на малко пристанище. Последните двайсетина метра се оказват изключително стръмни – за връщане по същия път не може да се мисли. Тръгваме по крайбрежната улица на изток. Няма предвидени места за паркиране. Надясно уличките са тесни и без изход – натам е морето. Наляво уличките са стръмни. Минаваме покрай вила „Анджолина“ – първата вила на това чудно място. Тази вила е с интересна история, но изглежда не ни е писано да я разгледаме. Крайбрежната улица е с две ленти – по една във всяка посока. Няма къде да спрем. Чувствам, че тук не ни е мястото с караваната. Няма паркинги, навсякъде е тясно и стръмно. Отминавам една отбивка наляво – наклона беше приемлив. Предварително бях видял, че източният край на курорта е далече от магистралата и стига до високи скали. Осъзнавам, че трябва да се ориентираме към магистралата. Явно това ще ни е разглеждането на Опатия – без спиране. Наближаваме малко триъгълно площадче с отбивка наляво. Решавам, че тук е мястото – има възможност за малко засилване. Точно на кръстовището: стоп! – идва кола отсреща. Поглеждам наляво: имам 10-15 метра за ускоряване, следва 15-20 метра много стръмно изкачване, след това наклонът намалява. Засилвам колкото мога, не достигам желаните обороти, баирът бързо изяжда скоростта, оборотите на двигателя падат стремително и слизат под 2000 об/мин. Знам, че двигателят вече няма сила и в съзнанието ми изниква картина как е закъсала колата с караваната; как я спускам заднешком без право на грешка; как нямаме аварийки; как задръстваме кръстовището и движението по крайбрежната улица в двете посоки; как ще търсим по-полегата улица. Стрелката на оборотомера слиза много бързо надолу, изчаквам(не знам какво изчаквам), от двигателя се чува „кюф-кюф-кюф”, приготвям се да натисна спирачката, за да не се върнем назад, и точно в този момент(оборотите са някъде около 1000об/мин.) от двигателя се чува един по-приемлив звук и той поема!!! Малко е намалял наклона и двигателят успя да ни изтегли! Вече се движим уверено по изкачването, поддържам обороти и не мога да повярвам. Поглеждам таблото: колата е била с включени фарове и включен климатик – това е за капак. Тук изглежда се намесиха извънземните. Нямам логично обяснение как двигателят успя да поеме от такива нищожни обороти и при такъв товар. Поука: ако сте с каравана и не познавате Опатия – не влизайте! Изкатерваме се на магистралата и повече никакво отбиване– следвам плътно наставленията на навигацията. Отминаваме Риека. В едно селище GPS-а ни отбива вдясно по малък път. Не проверявам предварително откъде ще ни прекара. Задал съм „най-бърз” маршрут. Оставаме малко изненадани – поемаме по междуселски път, тесен, с много завойчета, хълмчета и долчинки. Минаваме през селца и махали, където почти не се виждат хора. Разминаването трябва да става внимателно, но пък рядко се налага. Изминаваме около 40 км. и срещаме около 5 коли. Пътят кривуличи между нивичките, минава по мостчетата, накратко – шофьорът не може да разглежда. На едно място има около 500м. прав участък, тук осъзнавам, колко ми е ангажирано вниманието. Тези 40 км. ги взимаме за 1,5 часа. Може би ако бяхме обиколили по „царския” път щеше да бъде по-лесно. Стигаме до голямо селище с блокове – тук е „цивилизацията”. Вече се движим по нормален път и след по-малко от час сме пред къмпинг Turist ( 44°58'20'' N, 15°38'51'' E). Къмпингът е с интересен релеф, но е близо до шосето и е малко шумно. Санитарните възли ще се окажат малки, ако къмпингът е пълен. Ел. таблата са на големи разстояния – опъваме целия кабел. На рецепцията обменям местна валута – ще ни трябва за езерата. До сега навсякъде в Хърватска плащахме с карта или с евро.
Цяла нощ вали. На сутринта се приготвяме за езерата – няма как, ще ги гледаме в дъжд. Спираме на паркинга и дъждът престава – голям късмет. Избираме маршрут „С” – около шест часа. Няма да описвам езерата – това трябва да се види. Шестнайсет езера, които се преливат едно в друго чрез 96 водопада. Някои са сини, други – синьо-зелени, зелени, а някои са тъмни. Най-удачен е маршрут „С” отдолу нагоре. Денивелацията между езерата е стотина метра, но се движиш срещу водопадите. Навсякъде се ходи по дървени мостчета или пътеки. Забелязах, че на някои места не са достатъчно обезопасени. Ако се залиса човек и не си гледа в краката е опасно. Мястото е природен резерват – нищо ние се пипа. През най-голямото езеро се преминава с корабче, което се движи с електромотор. Много е приятно – тишина и се носиш по водата. Тези шест часа са изморителни поради бавното ходене. От последната точка ни взима влакче и ни връща при паркинга. С качването ни на влакчето руква пороен дъжд – наистина имахме голям късмет. Ако не улучите хубаво време, няма да можете да се насладите на гледката. Плитвички езера са последното, което е планувано за разглеждане. Прибираме се за нощувка в къмпинга.
Следват още една нощувка в Загреб, който е много близо; и една нощувка в Белград. По магистралата между Загреб и Сърбия има дълъг участък, в който няма пропан-бутан – трябва да се зареди в Загреб. Настаняваме се в познатия къмпинг в Белград и започва да вали – няма да разглеждаме града. Докато вечеряме в караваната, чувам глъчка и виждам, че пристига един кемпер, след него още един, и още един, и още, и още … Нашествие от италианци с кемпери. На сутринта ги видях - около 15. Имаха табелки – някаква обиколка на Балканите. Дано да не останат разочаровани от България. След още 6-7 часа пътуване, влизаме в София. Не сме уморени, но се чувстваме натежали от впечатления. Докато се влачим в софийските задръствания и привикваме отново към специфичните „правила” за движение, размишляваме за пътуването. Преди 26 дни стартирахме със закачването на караваната, а след минути ще бъде финалното откачване. Много хора биха били доволни от такова пътуване. Малко са тези, които биха го направили и причините не са само финансови. Хората харчат парите си за какви ли не глупости. Доволни сме, че ние сме от малкото, които пътуват и се наслаждават. Мога само да пожелая повече хора да се докоснат до всичко това.

[chato]

Благодарим за четивото
_________________
http://www.youtube.com/watch?v=GzvidAtmuCA

Адриан и Ивет

[Илиан Иванов]

Много хубаво написано.Разходих се с вас.Страхотно.Благодаря

[Vic]

А снимки? Хайде, качвайте,!
_________________
Мечтай! Пътешествай! Разказвай!
www.azbiahtam.com

[MITKO70]

[barakovi]

Само можем да ви завиждаме и да отметнем това пътешествие в графа"трябва да го направя"
_________________
ЖИВОТ СЪС СЪДЪРЖАНИЕ http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=75

[стефко пъргавелов]

Браво на Вас! Хубав маршрут. Два пъти го препрочитам, за да извлека полезното за едно есенно пътуване.

[barakovi]

Невероятен пътепис.
_________________
ЖИВОТ СЪС СЪДЪРЖАНИЕ http://www.spiralata.net/kratko/articles.php?lng=bg&pg=75

[icoegn]

Eвала човече.
Много хубаво описание.
Благодаря за труда, който си положил и благородно ти завиждам. Само в кънпинги ли сте нощували или е имало възможност и извън?
Пожелавам ти в края на тази година да напишеш два пъти по-дълъг разказ. :wink:
_________________
Ицо и Маги, Алекс и Цвети