kemper-club forum

[Kmeta]

Здравейте приятели, от вратата сядам да пиша, че нямам търпение да разказвам. Аз съм Мария, вярната половинка на Кмета, и за пръв път днес реших да пиша във форума под напора на емоциите от този страхотен десетдневен купон. С Кмета направихме наша тема и то в този отдел, защото нашият разказ няма да бъде типичен пътепис, както ще разберете, ако ви се чете. Всеки ще пише от свое име. Различни сме. Темата е отворена за всички, които искат да коментират и пускат снимки за илюстрация.
С пристигането ни на 26.04. при Гената нашият кемпер влезе в сервиз. Както се събра тайфата и спретнаха масите, понеже къщата ни я няма, един ни даде вилички, друг чинийки, трети ракийки, вечеря и тъй поминахме като оня с консервата.
Другарят, милият, въпреки, че е на безалкохолна диета, ме трогна с 5 литра Траминер, специално купени за мен и по този начин отново ми каза „Обичам те, Мареее!”
На 27.04 пътувахме каквото пътувахме и вечерта, вече в Украйна до Болград, Гената и Митко ни намериха страхотно местенце до едно ТКЗС. Опънахме сергиите и поканихме охраната-Васил и Никола – банатски българи. И се почна – изпиха те по някоя ракия на екс и казаха, че умират за песните на Гюргя Пинджурова. Отвори кака ви Марийка едно гърло и им изпя „ Омиле ми Ягодо”. Накефиха се хората и единият тръгна с мотора да търси баяниста да ни посвири. Той, обаче се накъркал яко и спял непробудно. После надонесоха вино и така те и ние с Митко си легнахме последни. От първата вечер с Митковия екипаж така си паснахме, че до края останахме неразделни. За да ви подсетя, ще кажа, че Митко е този, чието дете една оса ухапа по очето на Шуменската среща. Пой пътуваше с двете си близнета по на 4 години -Петьо и Марта, жена си Ива и един приятел Живко.
На 28.04 криво-ляво пристигнахме в Одеса, че по пътя дадохме на Пешо резервната гума, щото той гръмнал две. Записахме се за всички екскурзии. Една групичка от нашите отиде да лагерува на друго място и на мен ми стана много мъчно, защото между тях има наши много скъпи приятели. Разбира се, опънахме постера на Волните пиячи, да си знаят хората с кого си имат работа и сторихме софрата. По едно време отидох да проверя как са поляците, че ни бяха комшии, и се запознах с Ярек, който бил производител на хляб. Почерпи ме от своя хляб, аз пък му подарих кашкавал и решихме да направим полско-българска вечер.
На другия ден екскурзията беше до Катакомбите. Оказа се, че Одеска област отдолу цялата е прокопана като швейцарско сирене с над 3000 км галерии на височина от 1,20 м. Но всъщност това не са катакомби като тези в Италия, а каменоломни. На мястото, на което е построена Одеса, е било пуста степ и е нямало материал за строителство. Там е било океанско дъно и материалът е нещо като пясъчник, нещо като мушелкалк. Казват му ракушечник, а май е варовик. Та от него са рязали с едни триони от английска стомана блокчета, които и до днес използват за строителство. Черен каторжен труд! Тези тунели не са картографирани и е такъв лабиринт, че ако някой се изгуби – там си остава. В тях през войната са се крили партизаните и са живели в този кошмар 9 месеца. Докато ходех след екскурзоводката като любопитна Гана да слушам, че този материал е и силно звукоизолиращ, Иван вършеше с украинците разни неща отзад, но за това той сам ще ви разкаже.
Вечерта беше общото представяне. Турих аз българската носия и помъкнахме инвентара към мегдана. Тук е мястото публично да благодаря на Другаря, защото ако той не се беше погрижил да обмисли сценария, музиката, розовата вода и пилетата на бира, ние щяхме да отидем с гъза в ръцете и нямаше да има никакво българско представяне.Той ни даде урок по патриотизъм и стил на поведение. БЛАГОДАРЯ ТИ ВАСКО! НИЕ САМО МОЖЕ ДА СЕ УЧИМ ОТ ТВОЯТА ШИРОКА КРОЙКА! ПО МОЯ ПРЕЦЕНКА НАШЕТО ПРЕДСТАВЯНЕ БЕШЕ НАЙ-ДОСТОЙНО, НАЙ-ЗАПОМНЯЩО СЕ И НАЙ-ЕФЕКТНО.
Наско извади литър и половина ракия и щедро разля по чашите. Градусът на настроението се повиши. Представянето на руснаците ни впечатли с милата песничката за кемперистите и с Наско скочихме и грабнахме текста от една готина рускиня:
Мы бродячие туристы
Мы в дороги день за днем
Белы трейлер (кемпер) в поле чистом
Это наш привичны дом.
Мы великие таланты,
но понятни и прости.
И в друзьях весь мир огромны,
хоть не знаем языки.

Иван ще ви пусне целия текст. Настана обща веселба – танци, наздравици – интернационален купон! Иван си хареса една рускиня и се уговори с мъжа й да ни менкат. По едно време за мен се залепи някаква Вика с дете на 5-6 години и дойде пред нашия кемпер. Каза, че била на палатка. Изглеждаше нормална и даже грамотна жена. Седнахме с нея, Ники-сина на Гената и Митко и се кодошихме, че ще я женим за Ники. Детето й заспа на стола и Митака го зави с одеало. На оня не й пука. По едно време оная курветина изчезна, а ние с Митко стоим да й пазим детето. Побеснях! Хеле върна се, та си легнахме. Сутринта Иван вика – оная спи на столовете.Бре! Взехме си беля!
Направих кафето, а горе Ванката скърца нещо и вика „Главата ме боли, костите ме болят и имам разстройство.” Гъз се вдига глава- не. „Айде,бе Иване, ще ходим да гледаме Одеса!” - „Не мога, лошо ми е. Ракията на Наско ме довърши.” Отварям вратата и що да видя- Вика надига огромно шише с бира и ми се хили с беззъба усмивка. Яна любезно й подава чаша кафе и я разпитва. Оказа се, че била бездомна и живеела по познати! Ами сега! Май е решила да се присламчи до нас.
Гледахме в Одеса що гледахме – готин и зелен град и накрая с Миткови останахме да се поразходим. Намерих си страхотни кукли в носии за моята колекция и вкусно си похапнахме. Връщаме се в лагера и що да видим – в средата на лагера стои една палатка като спухан презерватив, вързана само е с едно въженце за клона на дървото. Вика се търкаля с бира в ръка между кемперите и детенцето ходи немило-недраго. Нашите взеха да ме гледат на кръв. Как да я изгоним. Та се обадих на организаторите и те я разкараха с полиция. На другата вечер отишла при втория български лагер и им изпушила цигарите.
Вечерта беше планувана като интернационална кулинария. Приготви Другаря пилетата на бира, направи атракцията и то по сложен начин върху грил, който мъкнал специално заради това и после го остави, влякъл човекът и тенекия от сирене и съхранявал две замразени пилета. Стъкмихме масите и от съседния лагер пристигат поляците. Наготвили и те. Всяка група тегли по едно приветствено слово в смисъл, че ние кемперистите сме един народ. И се почна.Менкахме си храна и напитки, попяха ни хората в хор, а ние, за да не останем по-долу се чудим дали да не им изпеем „Тих бял Дунав”. Пуснахме им „Моя страна”. Поляците – кротки и уважителни хора- станаха на крака. Хеле дойде Катя, та спаси положението с готини дискове народна музика и тъпана. Поляците надонесоха дайрета и играят с нас. А кака ви Мара, квато е емоция и джаста-праста, нали си вкара малко ноти –май не бяха толкоз малко-се развихри. Изцепих се „Наздраве, полски братя!” и нахулих тъпана. По едно време Катето вика:”Мимооо, ши ми пробиеш тъпана, ма!” , а аз вдигам ръце и й отговарям: ”Живей ми са, бе, живей ми са!” Купонджия-звяр! Бай Ганьо ряпа да яде! Има една снимка дето съм с червените гащи, горница на бански, фенера на челото и тъпана на врата. Може и да я пуснем. По едно време Ванката, къвто е кротък, си легна. Отдолу музиката дъни, та алковена подскача.
Нали вдигнахме джангъра, пристигат двама руснака и носят водка. Ей сега я допивам. Започнаха се едни високо интелектуални дебати на тема „Вечна дружба!” По едно време гледам – всички си легнали и седим с единия от руснаците, с когото сме родени през 2 дена. Седим си ний под прозореца на Васко и Яна (извинявайте, моля) и той ми прави свалки. Бре, излезе ми късмета на дърти години! Аз, обаче, гордо устоявам българската чест и не допускам сексуални намеци. От зор да отбивам железните руски атаки ми се допика. Грабнах в шепата малко тоалетна хартия и за да не пълня касетата, си намерих тъмно местенце на поляната. Клекнах аз да чуркам и като ме напъна един цъцър – в чудо се видях! Тече и отзад и отпред! Май борша от гала вечерята ми е разказал играта и на мен. Малеееееей, пък хартийката- колкото за едното пикане. Хеле вдигнах аз гащите, отпратих набързо руснака и се нахулих в кемпера да се мия. На сутринта гледам – панталонките – чак до джобовете оплескани. Че прах, че мазах, че ужас! Ми срам! Как да кажа на наще ква я свърших снощи! Че и не помня де беше, да му туря баре една клечка по почина на Яна, да не се подхлъзне някой. Мани осрахме мерата!
Разгеле отворих лайняната тема-да ви кажа нещо. Пътуваме ний по социалистическо с майка и татко из Европата с Жигулата и палатка. В Прага, в един оживен парк майка я напъна разстройство и къде-къде татко намери един голям варел, повдигна го и я скри отдолу. По едно време едно куче надуши акото, върти се и се облизва, отдолу се чуват специфични звуци, а хората минават. Тате си подсвирква разсеяно, за да заглуши звуците, подритва с крак и вика „Марш, куче!” Щях да пукна от смях.
И тъй, след тази паметна нощ, на връх Първи май, ще ходим по дворчетата на Одеските домове. Става Иван и вика „А! Другаря го няма, тръгнал си е! Ми що?” Намериха се по радиостанцията и се разбраха, че той обиден си отива. Аз обаче си търся бульон – трезве. И го открих – квас Тарас. Ударих два студени кваса и се оправих. Тези дворчета са едни кимизарници – комуналки, с вътрешни дворове, дето живеят много хора с общи тоалетни, дето и да пръднеш, ще те чуят. Мизерия! И навсякъде има изходи от катакомбите. С Ванката останахме да го разходя из Одеса и да му покажа нещичко – нали беше болен предния ден. Хапнахме на „Дерибасовска” уха (рибена чорба) и попчета и ни одрусаха 30 евро, ма нейсе. Прибрахме се с едно такси – стара баба Волга и нея вечер бяхме кротки, че на другия ден пътуваме. Яна предложи да ходим до Вилково- украинската Венеция на устието на Дунава, дето тетя Люба приготвяла вкусна риба и имало готино вино. Сутринта 8 кемпера тръгнахме. Разгубихме се в града и останахме тримата с Янини и Миткови. Карахме по едни ужасни пътищата, дупки колкото камиони, щото не си минахме по нормалния път, че уж имало някаква крепост да видим. Нищо не видяхме. Селата на по 100 км едно от друго, до дето ти видят очите – поля – няма едно хълмче. Кво правят тия хора зимата – не знам. Дрънчи посуда, жега, търкалят се из кемпера бутилки с вода, алковена скърца – ще се разкости -прах и мръсотия, нерви, страх от аварии-край няма. Ако се счупиш – една кола не минава някой да ти помогне. Мъртвило. За кво им са коли. Хеле на разклона другата група ни чака от 2 часа. Гладни сме като кучета и изнервени. Пристига кервана и тетя Люба ни води на мегданя върху напечения асфалт, дето даже няма и достатъчно място. Една тетка със златни зъби ни вика -на два км има къмпинг с баня и душове. Иван крещи изнервен до смърт, че тук няма да остане, дечицата на Митака реват и те - запрашваме към т.н. къмпинг. То – нещо като къмпинг с един душ и един кенеф. Но на полянка. От 2 евро за нас цената стана на 4 евро, ма карай. Дуууууууууууууш! Треваааааааааа! Краааааааааай! Пристига Яна със Сашови да видят кво е положението и даже ни се поскара, че се отцепваме, но ние нямахме сили и нерви да се връщаме. Съжалявам за супата на тетя Люба, но здравето ни е по-важно от всякакви уговорки. Бегом към душа, че и ако другите дойдат ще стане опашка. Не дойдоха.
Изкъпани и успокоени опънахме масите и сготвихме. Дечицата се заиграха с едни украинчета от градчето, между които и дванадесетгодишния Артьом, чийто баща бил българин. Почерпихме децата и му казахме да извика баща си при нас, но човекът бил на работа. Искахме вино и дадохме на Артьом 10 евро да ни донесе. Можеше да изчезне с парите. Но детето се върна и честно донесе и рестото. Подарих му го. Виното е разкошно. Мирише на ягоди. Подобно е на нашия отел. Иван много му се изкефи. По едно време ме погледна лукаво и мазно попита:”Миме, може ли да пръдна?” – „Как ще пърдиш пред хората, бе!” – а той тържествено се надигна и се изряза с такава страшна сила, че пръднята му прозвуча като гръм на небосклона, а дечицата на Митко се разпищяха от ужас. Спомних се как в Гърция се надпърдяваха с една дама от наще, ма тя като го прочете, ще се сети.
Следва продължение.

[Kmeta]

Става дума за бесарабските, а не за банатските българи.

[Kmeta]

И тъй продължавам. По едно време отидох в къмпинга и се запознах с Катя и Елена и нейния мъж капитан. Поканихме Иван и Митко,че другите спяха, надонесохме им ракия и бира и се почна. Дружно изпяхме всички известни руски песни от рода на Катюша и се кефихме дето били фашистите. Дойде охраната и гаврътна смело половин водна чаша ракия на екс, от което му се изцъклиха очите и избяга, та го нема половин час. Митко вика – май ходи да повръща. Като се върна, разреди останалата ракия с бира.
Междувременно се бяхме уговорили с администрацията на другата сутрин да правим комбинирана екскурзия до нулевия километър, където Дунава се влива в Черно море и до наколното селище, което било украинската Венеция, тъй като пътят до там е разрушен. Пътуването до кота нула беше изключително дълго и отегчително – 3 часа. Разказаха ни как разширяват и правят островите с боклуци, видяхме редки птици, пак мизерия, камъши и това беше. Била чудна природа, ба, виждали са те природа. Освен това ни се развали настроението като разбрахме, че се опитват да ни правят на идиоти и изнудват за още 15 евро, за да ни покажат и Венецията, въпреки уговорката. Хвърлихме им парите – нали за това блъскахме толкова път- и се оказа, че ни возят само през града, където минава един голям канал, щото в селището каналчетата били тесни само за малки лодки. Нямаше никакви забележителности. Въобще – лъжат на всяка втора дума. Нагледахме се на мизерия и човешко страдание. Там отглеждат много лозя и камъш за покриви и се трудят много.
Като цяло украинците живеят в мизерни къщички, обаче свежо боядисани в бяло и синьо. На фона на тази беднотия Одеса е наистина една перла. Там италианският дизайн си е казал думата. Докато бях там си мислех, че и те са готови за Европата. Ама навлезеш ли в страната разбираш за какво иде реч.
Там навсякъде е чисто, боклуци не видях. Яд ме е, че забравих да помоля да погледна някоя къща отвътре. Като хора украинците са грамотни, добре възпитани и чисти, масово обаче са с развалени зъби или те въобще липсват. Добри и сърдечни хора са. Спокойни. Едри. Но много от тях не са ходили и до съседния град даже. Не разбират психиката на пътешественика. Чудя се, ако се наложи бърза помощ при тези разстояния и лоши пътища, какво ще стане. Няколко пъти ги хващах в лъжа и в опити да ни измамят с някоя дребна сума. Най-наглата постъпка беше с тези смешни 15 евро и измамата с Венецията. Но аз им казах всичко, каквото мисля за тях. В моите очи те продадоха впечатленията ми за Украйна за мизерните 15 евро. Толкова ли струва тази огромна страна? Трябва да се учат на почтеност от малкия българин Артьом. Не им казах довиждане, а сбогом.
Освен караванерите и бесарабските българи, никой никъде не ни почерпи с нищо, чакаха само на нас. Ще кажете беднотията е виновна. Ми грузинците, дето и пътища нямат и са още по-бедни? Че и то по време на войната- страдаха хората, че им избиват децата, а ни пазеха като рохки яйца и ни подаряваха щедро вино и сирене, даже в един магазин и хляб ни подариха, че сме били гости. Дърпат ни от улицата и ни канят в домовете си „Садись, дорогой, ты мой гость будеш!” Там много хора и пари нямат – още са в епохата на натуралната размяна. Като маса хората и в двете страни живеят както е било у нас десетилетия назад.
Запрашихме с мръсна газ през дупките към Румъния. Направихме поредната глупост да минем през Рени и да се натресем на още кратери. По пътя пустош – една кола не минава, ако се счупиш, няма кой да ти помогне. Хеле добрахме се до Галац и се омотахме. Джипиеса на Митко взел да повтаря: „ Наляво-надясно, наляво надясно!” Спряхме едно такси и човекът ни изведе на пътя, като отказа даже да приеме пари. Намерихме си чудничък евтин къмпинг до Браила. Изкъпахме се, похапнахме мамалига, която ни сервираха в луксозни чинии пред кемперите. Митака плати масрафа, че нямахме леи и категорично отказа да му даваме пари. За пореден път ни почерпи. На сутринта решихме ние пък да платим за двата кемпера и дадох двадесет евро. Гледам – гони ме собственикът и размахва парите. Топла още от Украинските опити да ни мамят на дребно си викам – сега тоя ще иска още пари. Човекът обаче ми ги връща и казва, че в сметката снощи е включил и къмпинга. След всички тези постъпки и гадните украински дупки Румъния и България ми изглеждаха като Швейцария.
Понеже Миткови ни поканиха настойчиво в Добрич, пък и за да надникнем и в това ъгълче на България, тръгнахме нататък. Митака е от род на български преселници от Северна Добруджа и имал роднина в Констанца, който говори български. Решихме да му се обадим и да ни покаже Констанца. Посрещна ни Жан и ни показа страхотна дървена църква Свети мина и Морското казино, което е едно архитектурно бижу. Видяхме и второто по големина пристанище в Европа (след това в Амстердам), което се простира на цели 10 километра. В Констанца живеят 500 000 души.
По ракиено време пристигаме в Бранище (на 2 км от Добрич) и пред къщата родителите на Митко чакат на портата до си посрещнат децата. Мила родна картинка.
Тук е мястото да ви разкажа за Миткови. Той е на 35 и е от изключително голям душевен калибър. Въпреки че бяха набутани 5 души в кемпера с двете малки близнета и Живко, при всички дупки, пек и перипетии, усмивката не слезе от лицето му и чувството за хумор не го напусна. На сутрешните разборки съм се попикавала с него от смях. Официално е приет в Групата на волните пиячи. Добре дошъл, Митко! Жалко само, дето живее тозкоз далеч, че рядко ще се виждаме. Имаше моменти, когато нямаше време даже и да ядем, дечицата църкат, пот, прах и нерви- той остана позитивен към всичко. На Молдовската граница му тарашат кемпера отвсякъде, дечицата седнали на гърнетата да акат, а те с Ива се усмихват. Слезли-неслезли грабна колата да ни води в Добрич. Показа ни набързо града, понапазарувахме и докато се върнем, Ива беше оправила децата, пуснала пералнята, надробила салатата и ни чака с усмивка. Къщичката им е разчупена в румънски стил – дето всички стени са външни. Подредена с такъв уют и любов, както и те се отнасят помежду си. Майка му ни беше наготвила много вкусен заек и пържоли. Гледат голяма градина и около 200 заека и кокошки. Всички работят много, че чак кожата им трепери. Пак смях, пак купон. Изпратиха ни с препълнени ръце – дадоха ни заек, вино и разсад. Благодарим ви за гостоприемството, мили хора.
До Търново в с. Драгижево намерихме английския къмпинг и направих на Иван гала вечеря. Къмпинга – супер лукс с огромен басейн. Нощувахме за 25 лева. В ресторанта и бара – цени народни – голямото уиски – 5 лева. Договорих се с англичаните, че ако отидем няколко кемпера, ще ни пуснат за по 10-15 лева. Ако има мераклии да се обадят.
В София ни посрещна любимият ми котарак Григор и много ми се кара, дето ме е нямало толкоз време, ама после ми прости.
Това пътешествие ме обогати за много време напред. Зареди ме с изключително положителен заряд. Много съм доволна. Браво на Ванката, че издържа на туй дълго каране. Не съжалявам за перипетиите, защото ако няма лошо, няма да има и хубаво. С това основният ми разказ приключва, но ще продължа да разказвам за някои подробности, които тук нарочно не включих.

[vladostanimirov]

За Митака и неговото семейство - ДА ! Голям човек.


от фенклуба.

[DaniKat]

Митко (бен булгар , както му казва Краси 64) беше трезвеник , до преди да се запознае с вас , а вече е член на групата на волните пиячи .

[Kmeta]

Че Вълко и Снежа и твоето Кате, както вече и Другаря не пият, но са почетни членове на Пиячите. То в идеята на Волните пиячи алкохолът не е самоцел, а провокатор за купони. Без него щях ли да грабна тъпана и да се цепя "Наздраве полски братя!"

[Kmeta]

Като се отбихме да търсим тази крепост където пътя беше повече от ужасен... Спрях и питам един украинец, колко км още има до не знам си кое село беше и все такъв ли е пътя. Попита ме човека как се казвам първо и ми отговори. Иване, ти видя ли като влезе в нашата държава една голяма табела на която пише Украйна?! Нормално е каза, още 80 км имате дупки. Ама дупките са такива, че кемпера се наклонява една идея преди преобръщане!

[Kmeta]

Може би не съм намерил най подходящите, но се вижда все пак.



Uploaded with ImageShack.us
Автомобили срещаме на половин час по един. Селата от по 10000 души са с по 20 ладички. Баровците си джиткат с опели и мерцедеси с БГ регистрация. Има и доста пернишки.

[Kmeta]

Има и положителни моменти. Тук може да завиждаме.


Uploaded with ImageShack.us


Uploaded with ImageShack.us


Uploaded with ImageShack.us

[Kmeta]

quote="Trifonov"]Кмете, прочу се из чуждите медии. Няма как, ще трябва да споделиш историята на тази снимка.
[/quote]
А тук започна така:




Uploaded with ImageShack.us
Леко изостанахме от групата / за съжаление и по обясними причини / не запомних имената на приятелите, но се получи следното:


Разля се много водка по чашките и до като всички слушаха екскурзовода ние решихме да почувстваме как е било точно под земята преди време и сега.


Изпонапихме се, украинците грабнаха картечницата свалиха я от постамента и зачесаха бързо врага....


Uploaded with ImageShack.us
и после като ми се завъртя главата, избързах пред групата...
От галериите се излиза в музея, доста път беше и си умрех от страх ама стигнах пълзейки до музея и се тръшнах на диванчето.
Твърдичко беше но пък си е диванче!

[Trifonov]

Аз няма да разказвам за Одеса- надявам се да ми остане повече време и тогава. Ще разкажа, че откакто се прибрахме ме налегнаха много задачи. За съжаление само проблемни, все нещо не върви. И в този гаден момент /бях бесен/ ми звъни по телефона Кмета да ми се кара за снимката в другата тема- където спи на дивана. Говорим си около 10 мин. с него и Кметицата и на мен ми става готино. Тя ми сподели, че е написала продължението на разказа си и прибирайки се в къщи веднага почвам да чета. През това време жената слага масата да вечеряме, аз дочитам, присламчвам се на масата, пия си биричката и ми е смешно, весело и малко ме е яд, че трябваше да си тръгна по- рано от Одеса. Абе заредихте ме с емоция и настроение. Благодаря, че сте така позитивни.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[Kmeta]

Наско, ти също си вече в групата на Волните пиячи и си наш любимец заедно със Светлето! Обичаме ви, хора от нашата кръвна група!

[vladostanimirov]

Украинският клуб на волните пиячи.


След първата бутилка:


Снимки от Международния обмен.....

[loveforever]

Разбихте ме!
Марче, страхотен разказ! Чета, чета и не вярвам на ушите си. Това са места и хора които никога няма да видя наживо, но благодаря ви, че поне чрез вашите разкази и впечатления се докоснах до този изумителен свят!
_________________
Магия в лилаво

[Kmeta]

Прочухме се из цяла Европа!
СтояноФФ