kemper-club forum

[kvp155]

Има ли още мафия в Сицилия? Сигурно всеки си задава този въпрос и сигурно пак всеки се колебае с отговора му. Едва ли аз ще съм човекът разбунил и единият, и другият отговор, но имам колега, който често ходи за Нова година в Сицилия, та той ми разказа една истинска история, на която станал свидетел.

Някакъв ресторант, в някакъв град, някъде из островът. Хора, предимно италианци са се събрали и се готвят да отпразнуват Нова година. Масите са вече позапълнени и приятна музика в съчетание с тиха реч от празнуващите прави атмосферата празнична. Изведнъж вратите се отварят, в заведението влизат мъж и жена в изискано облекло, спират за момент, а към тях светкавично се приближава собственика на заведението, покланя дълбоко, коленичи и с бяла кърпа започва да лъска обувките на посетителя. Всичко трае минута-две, през които никой не дава вид, че се случва нещо необичайно, нито за гостите на заведението, нито за персонала, нито за новодошлите. Собственикът се изправя, отново се покланя и благодари за указаната му чест, като насочва двойката към специално подредена маса.

Това беше отговорът на моя колега на въпроса: има ли още мафия в Сицилия, който отговор може да е съвсем субективен, а случката обикновено съвпадение, не знам.

Нас специално не този основополагащ сицилиански въпрос ни е довел тук, а хилядите красоти, които карат хората да пътешестват до това място. Всъщност, истината е, че поне от 10 години все се каним да я обиколим тази Сицилия, но по някакви причини това така и не става. Е, стана най-накрая, макар и за краткото време около тазгодишния Великден, поощипвайки някой друг работен ден и разбира се, цялата ваканция на децата. А и нали е ясно за всички родители с невръстни деца, че той животът им е подчинен освен на самите деца и на техните ваканции.

Екипажът ни от известно време е редуциран и може да се опише като: всички без кака и куче, които по разбираеми причини ще пропуснат нещо доста добро. Но то пък и това няма как да го обясниш, нито на млада дама, нито на куче. Все тая, защото денят е петък 07-ми април, а годината за пътешествия тепърва е наченатата и още е 2023-а.

Петък късен следобед ми е най-омразния, но и често най-любимия ден. Омразен, защото всички се изнасят на някъде, но и любим, защото и ние много често сме сред тях. В случая шпорим напред към гръцката граница, като единствена възможност за спестяване на дългия континентален път до върха на ботуша. Това заради онзи непреодолим проблем на моята съпруга при пътуване с ферибот. Именно той е в основата толкова дълго да отлагаме посещението си в Сицилия, но пък дори от върха на ботуша да тръгнем пак ще ни трябва ферибот за да стигнем до острова. Имало и друг вариант, казват – да чакаме да построят мост. Сицилианците обаче категорично отказали тази възможност още докато са отстоявали своята независимост.

Ясно е, че без ферибот няма да минем, а още по-ясно е, че за да спестим близо 2500 км и няколко дни каране ще е най-добре да хванем кораб от Гърция. Така седмица по-рано моята любима е закупила и третирала организма си с нужните илачи против морска болест и докато аз се опитвам да пресметна дали ще ни стигне времето да хванем кораба тя упорито ми задава въпроси за страшилището наречено ферибот. Горката, още пази спомени за последното ни пътуване до Бозджаада, че два дни след него още беше в несвяст, и то след само около 40 минути в морето. Сега ще е цяла нощ и вече изпълняваме молебен за спокойни води, че инак не знам има ли лекари на тези кораби и какво ще я правя ако се просне безпомощна на мостика.

Тръгнали сме без предварително закупени билети, че от всякаквите сайтове за продажба или няма за отиване или пък за връщане. Може донякъде да им се вярва, че предстоящия уикенд и за Италия и за Гърция е техният Великден, та хората сигурно са се юрнали да почиват. Но нищо, повече не отлагаме Сицилия, дори да спим в Игуменица, докато си намерим място на кораба. Сега само трябва да стигнем преди да са потеглили, че дори и разписанието им не знаем.

Пътуването макар и леко напрегнато, заради липсата на билети и яснота, дали изобщо ще стигнем на време е повече от скучно. Границата е празна, дори и след 100% контрол на всеки автомобил и на всеки пътник. По-интересното ми предстоеше да разбера и то е, че на пункта за плащане каката обичайно завъртя онова желязо за да измери височината и леко учудена, че сме под 2.70 метра ни таксува като лек автомобил. Всъщност таке е било винаги, когато сме пътували с този кемпер в Гърция. Това се повтори на още няколкото пункта до Солун, като навсякъде минахме с такса за автомобил. На следващия обаче, друга лелка, значително по-дебела от първите още щом ни видя, направо ни таксува като камион и въобще не въртя желязото да ни измерва. Възразих естествено, като показах и бележките от предишните таксувания, но тя освен да говори нещо забързано друго не последва. Аз пък отказах да платя, при което каката излезе от кабинката, донесе дълъг алуминиев прът с формата на буквата Г, опря го в асфалта и го завъртя в средата на кемпера, точно над коминчето на печката, където хоризонталната част на пръта опря. Разбира се с височината на това коминче кемперът ни надхвърля 2.70 метра и това според каката е достатъчно основание да ни таксува като камион. Можело каза и да демонтирам коминчето и тогава да платя, като за лека кола. Дали такива са правилата или не, не стана ясно, но такава дребнавост и свободно тълкуване на пътните норми ми се струва, че има само в тази страна. Нататък всичко това се повтаряше, ту с едната такса, ту с другата. В крайна сметка магистралата свърши точно пред кораба, който за наш късмет успяхме да хванем.

[loveforever]

Как ми се ходи пак там ... Ама като не мога да ида поне да поета и да попътувам виртуално.
Хубаво начало!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Пропуснах нещо важно, което за пътуващите по тази дестинация сигурно ще е полза, особено ако го правят рядко или им е за първи път. Това е основният въпрос свързан със закупуването на билетите за ферибота. Сигурно стотици агенции продават билети он-лайн и още толкова на място. Истината е, че шансът да се попадне на сайт по чиято електронна форма да се окаже, че билетите са по-скъпи или са изчерпани за съответната дата е много голям. В случая се оказа точно така затова и тръгнахме на риск, но на място резултатът беше съвсем различен.

В сградата на морската гара имат офиси всички корабни компании, като за Италия пътуват две – Superfast и Grimaldi. Първата до Бари, а втората съответно до Бриндизи. Билети продават освен в официалния офис и навън, пред сградата, в безброй малки офиси. Намерението ни първоначално беше да пътуваме до Бари, който град е по-далече, но пък само корабите на Superfast предлагат услугата Camping on board, или иначе казано да си спиш в кемпера, вместо в корабна каюта или по общите седалки. Не че е особено важно, но заради притесненията на съпругата ми и нейните страхове, а и заради личния ни комфорт в кемпера, защо не. Сумата която ни поискаха от официалният офис на компанията обаче леко ни смути – 490 евро в едната посока, като частта на таксата за Camping on board е само 70 евро от тях.

От офиса на Grimaldi за пътуване до Бриндизи ни предложиха 428 евро за посока, демек е горе-долу еднакво, но до Бари ще пътуваме поне с два часа повече, което наклони везните към по-късото разстояние.

Часът е почти 23:00 и въпреки ниската цена реших да проверим, какво ще ни предложат малките офиси отвън, които, както стана ясно са на някакви фирми за продажба на билети, но всичките не са част от официалната компания превозвач. Разбира се, въпреки късният час, докато не са тръгнали корабите офисите работят, макар и гледайки витрините отдалече да не изглежда така.
Изненадата дойде още с първата агенция, която ни предложи макар и с малко, но по-ниски цени от тези в съответните централи. Нататък, една каза, че билети вече няма, друга, че за да спим в кемпера си трябвало да имаме специален сертификат за това, че е истински кемпер (талона и вида на автомобила нямали значение). Въобще, разлики се оказа, че има и те са съществени, като накрая попаднахме в един малко по-различен офис. Различен, в смисъл, че зад витрините му беше пълно с истински корабни атрибути, като рул, някакви системи за навигиране, далекогледи и пр. В него на преден план стоеше обичайната служителка, а зад нея в остъклена част мъж на преклонна възраст, който пушеше кубинска пура и наблюдаваше всичко, доколкото това е възможно измежду гъстите кълба дим, които изпускаше. По всичко личи, че това е шефът тук, а пък видът му издаваше или капитанско минало, или поне тясна връзка с корабоплаването. Не знам, но след като обяснихме на жената, че търсим по-евтиния вариант да пътуваме тази нощ с Grimaldi до Бриндизи, онази се обърна към мъжът, заговори му нещо на гръцки, онзи отговори на свой ред и накрая ни обяви цената – 215 евро в посока?! Голямо учудване падна, като как е възможно да получим повече от два пъти по-ниска цена от всички продаващи билети агенции, барабар с официалните компании. Грешка обаче нямало и докато не се е променило нещо побързах да заявя два билета за отиване и връщане. А при плащане с карта цената незнайно защо се редуцира още малко и стана 205 за посока. Корабът обаче пътува на по-късо разстояние и съответно тръгва по-късно – в 02:30 часа, което в случая ни даде допълнителна глътка въздух от стремглавото препускане до момента.

След като натъпкаха порядъчно всички тирове и по-малки превозни средства, и без никакво закъснение, големият кораб отплава. Не знам нито как, нито колко дълго беше това пътуване, защото в залата за почиващи почти веднага се унесох в сънища. Умората и годините си казват думата и колкото и да не ми се иска вече ясно, че възможностите ми вървят назад.

Събудих се чак когато по мощните говорители някаква лелка на шестнайсет езика обясни, че водачите на превозни средства трябва да се отправят по местата в автомобилите си, но защо никога не говорят на български, така и не стана ясно. По-важното е, че на госпожата до мен нищо и няма, макар да се оплака от безсъние. Аз на свой ред също се оплаках, че нещо постоянно ме бодеше в хълбоците, а тя ме изгледа въпросително и ми каза: - Не те ли е срам, не спря да хъркаш цяла нощ и се чудя, как не дойде някой да те събуди. - Хм, сигурно е възможно, но това вероятно е заради неудобните седалки в кораба. - отвърнах и се изнесох към дека с ценния ми товар.

Сега свалям кемпера и поемаме към Сицилия, но пътьом е повече от задължително да посетим някои набелязани по маршрута ни обекта. Първи по ред са перлите на Пулия – Монополи и Полиняно а Маре, както и някои други от белите градчета, че при последното ни идване тук не остана време за тях. Аз дори го бях забравил това, но жените никога не забравят. Те са живата памет на нас мъжете, макар често да помнят напълно излишни и глупави неща.
В Италия, особено в южните райони една дума непрестанно е в съзнанието на всеки шофиращ и тя е „тясно“. Наясно съм с този факт, че не за първи път сме по тези земи, а и имаме достатъчно опит със заклещване на кемпера по подобни места, но някакъв стремеж вечно ме гони да сме по-близо до обекта ни за посещение. В случая е същото и разбира се отново се провираме към произволно избрано място, някъде в близост до историческата част на градчето. И нали с търсене всичко се намира се озовахме точно тук: 40.954448, 17.303074 - прилично голям паркинг на кея. Лошото е, че на някакви табели има текст, указващ, че целият паркинг бил за някакви служители на нам какво си (откакто измислиха преводачите на телефона съм истински полиглот, даже и китайски знам). Е, нищо то пък денят е събота, места на паркинга има достатъчно и хич не ми се вярва тези отявлени представители на почивките и спокойния живот – италианците, да се юрнат да работят точно днес. Заключваме возилото и се впускаме в прегръдките на градчето. И да си призная, веднага разбрах къде съм, без да ми казва жена ми.



Че тя винаги е подготвена къде отиваме, а аз не. Често докато пътуваме ми чете предварително разпечатана информация за мястото, която грижливо е селектирала, но не смея да ѝ кажа, че почти винаги нищо не чувам от нея. Накрая като задам някой тъп въпрос свързан с мястото, чийто отговор тя го е казала преди малко и логично избухва крясъци. Няма как, вече си мълча.
Първото впечатление никога не лъже и то е, че градчето е приятно – малки бели улички отрупани с цветя, тишина, спокойствие и липса на типичната туристическа атмосфера.





Някак романтично е тук, особено с разходките по тези бели каменни калдъръми и крайбрежната алея.











Само тези две хлапета малко ги съжалих, че си нямат футболно игрище. Ритат топка от стена в стена на тясната около метър и половина улица. Но то пък не може всички благини да са на едно място.



Точно на брега е и замъка на император Карло V с остатъци от крепостните стени, които някога са пазели пристанището и са ограждали средновековния град. По-късно, както повечето замъци и този е превърнат в затвор, а още по-късно, като днес – в туристическа атракция и място за културни събития. Такава е съдбата на почти всички замъци разположени в градовете. Има и едни по-интересни разположени в планините, които често освен за споменатите по-горе цели се използват и като винарни за дегустация на вино. Спали сме с кемпера на подобно място и също е много романтично. За тези които не е трябва още вино.



Част от тези стени освен предпази днес са образували и един от няколкото малки плажа на градчето. Още е рано за плажуване и само любопитни малчугани скачат от камък на камък в опит да запазят равновесие и да не цамбурнат във водата.



От другата страна на крепостната арка е старото пристанище на Монополи с типичните и станали символ на цяла Пулия рибарски лодки. До една са боядисани в тъмно синьо, което много контрастира на белия фон и спокойната вода.





В Монополи, като в почти всеки италиански град си имат и красива катедрала. Казва се Мария Сантисима дела Мадия и се намира на едно съвсем малко площадче, от което трудно може да се снима цяла. Тук е от началото на 18-и век, но е построена на мястото на стара църква, която пък е била на същото място още от 12-и век.





Вътре не е с типичния бледосив мрамор, а е нашарена с всевъзможни цветове, сякаш е рисувана, като нашите църкви. Така ми се струва е по-красива и посещението на този стар бароков храм определено си заслужаваше.



На паркинга сме и освен няколко рибари, да си намокрят стръвта други крайно нуждаещи се от място за спиране не видях, както и глобяващи полицая за неправилно паркиране. На ред е съвсем малко каране за около 10 километра и сме във вече туристическата перла Полиняно а маре.

[kvp155]

На място сме, но макар и извън сезона достъпът с автомобил до историческата част на градчето се оказа много труден. Върволица от коли по всички централни улици и естествено, места за паркиране няма. Няколкото обиколки не дадоха никакъв резултат и накрая си намерихме свободен паркинг чак до магазин Penyy: 40.990084, 17.215126. Малко встрани от него е и не стана ясно дали е към магазина, но спирането се оказа, че не е проблем. Ще походим 2-3 километра, без самата разходка там, но сме си взели здрави обувки за маратонско бягане.

Първото многоцветно нещо което ни се изпречи на пътя се оказа някакво Арт-заведение, в което хич не разбрах, кога малкия се намушка. Нещо като кафе-сладкарница ще да е, но с малко по-различна визия.



Из центъра архитектурата е подобна, но атмосферата определено е по-туристическа. Всякакви хора с телефони и апарати снимат всичко, което навежда на мисълта, че не са тукашни. А и нали точно това градче било най-сниманото в цяла южна Италия. Причината, но не само е ето този прекрасен плаж.







Казва се Lama Monachile или в превод Монашеското острие - малък градски плаж в самия център на градчето, който се е оформил в залив от внушителни варовикови скали. По тях, като в гъст кордон са построени къщи, като някои са надвиснали над водата, сякаш всеки момент ще се изсулят в нея. Мястото очарова с всичко наоколо и не случайно най-популярното и любимо от всички други наоколо. Тук винаги е пълно с хора, без значение какъв е сезона и колко часа е. Виждал съм снимки на каменистия плаж през лятото и е нещо страшно от народ.

Ето го пак този наистина уникален плаж, но сниман от моста на града.





От срещуположната страна на плажа пък са изградили градина за влюбени, но без влюбените. Тях ги знам къде са и защо ги няма тук.



И градчето май наистина е по-романтично от предишното, че почти във всяка уличка може да се срещне коленичещ младеж, който предлага брак на любимата си. Ето затова ги няма влюбените в градината.









На няколко стотин метра от плажа е съвсем различно. Там на не голям площад е разположен мономента на известния певец Domenico Modugno. Онзи същия изпял хитовата песен Volare. Човекът е роден точно в този град и освен популярен певец, композитор и актьор, в по-зрялата си възраст става голям общественик и депутат. В знак на признателност хората са му отредили това място, което разбира се е далеч по-малко посещаемо от предишното, но то това е защото много хора не знаят кой е този Domenico Modugno. Аз също не знаех, но пък нали си возя ходещ справочник с мен, който дори ми изпя първия куплет от Volare, та се наложи бързо да науча.



Зад монумента на Модуньо започва късо стълбище, водещо до огромна и плоска скала, кръстена Pietra Piatta. От нея също има хубава гледка към плажа и околността, но всеобщо ни е мнението, че онази от моста е по-добра.

Дали от площада с монумента с близката терасата Santo Stefano или от градския мост е все тая, защото който и да дойде тук ще залепне като ваденка за тази впечатляваща във всички посоки гледка и надвисналите сгради от скалите.





На отсрещния хълм и точно на брега се виждат няколкото кемпера в място, за което имах намерение да спим в случай, че замръкнем в този град. Доста сме подранили в случая и не се наложи, но за онези, които искат да нощуват – има къде.



И в най-известния ресторант трябваше поне да надникнем, че за него резервации се правят няколко месеца по-рано. Но няма как да е иначе, след като е разположен в стара пещера на онези отвесни скали и разбира се всичките му маси са с изглед към морската шир. Сигурно не е най-подходящия за кръщенета и войнишки изпращания например, но за всякакви по-романтични поводи ще е Топ.



Казва се Grotta Palazzese и въобще не предлага улична, но и много вкусната храна, на на която се натъкнахме съвсем случайно в нещо като бистро на главната улица.



Това са така известните тук Panzerotti, или тесто като за затворена пица калцоне, но разликата е, че е пържено. Вътрешното съдържание е по избор от над 10-12 предложения, всичките от регионални сирена, меса и подправки, като цялата смес се приготвя на момента и разбира се е ужасно вкусно.

Поразходихме се доволно из градчето и май толкоз им стига на тези две китни крайморски перли. Но, каза любимата, никой който е дошъл до тук не трябва да си тръгва без да е опитал две специални неща: домашно приготвен сладолед и специално тукашно кафе! Правели ги само в една сладкарница в града, при това още от 1935 година. Казва се Super Mago del Gelo и е точно на ъгъла, където входната улица, идваща от магистралата се пресича с главната пешеходна (40.995324, 17.218797). Няма как да се подмине, защото на само стотина метра е най-добрата гледка за наблюдение на уникалният им плаж Lama Monachile. Та тукашното кафе не е какво да е, и не като на кофеиновия бос, който се оказа, че нищо не разбира от кафета, а нещо превърнало се в легенда. Изобретено от собственика Марио Кампанела и се приготвя по тайна рецепта, пазеща точните пропорции и съставки на кафе, захар, лимонова кора, сметана и амарето (италиански ликьор от горчиви бадеми, захар и поне дузина билки). Сервира се в предварително загрети чаши и се приготвя само в тази сладкарница-бар, като не се продава навън.



Прословуто кафе наистина се оказа добро и през цялото време гледах как се прави, но разбира се нищо не разбрах. Барманът размята някакви шишета с ликьор, чаши, лимони и т.н. и накрая го поднесе с такъв финес, че се загубих в движенията му. Виртуоз или магьосник, нещо средно ще да беше, но не и барман.

[Роси и Стоян]

Огромно благодаря, че ще ни пренесеш макар и виртуално в любимата Италия.
Много харесвам такива пътеписи, замислям връщане в тази посока някой ден и вече започнах да прибавям интересни места в моята папка / Polignano a Mare задължително хапване на сладолед и пиене на кафе в The Super Mago del Gelo Mario Campanella / А как ме върна и в моите спомени, тези Panzerotti наистина бяха много вкусни, ей... рязко ми се приходи в Италия .
Огромно благодаря и за информацията за фериботите, дойде точно на време.

Поздрави, чакаме с интерес продължението.

[kvp155]

[kvp155]

Следва едно отклонение от маршрута ни с около 250 километра, заради едни подземни къщички и няколко селца, които ми се сториха интересни още щом ги видях ва България на снимки. Хич не са по пътя ни, но пък в подобни екскурзии отклоненията са нещо нормално и въобще не се поколебах да ги направя. До първото са точно 200 километра, които в този планински район се оказаха леко предизвикателство за кемпер, но ей ни на вече сме на паркинга - 40.74896, 15.887142.



Паркингът изглежда съвсем нов и управата на градчето Pietragalla май го е направила заради нарастващия интерес към тези странни къщички.







Тук ги наричат Palmenti и представляват изби-пещери, вкопани в скалата, които са използвани, а някои продължават още да се използват за съхранение на вино. Бая голям комплекс са, като са възникнали през първата половина на 19-и век.



Общо е имало около 200 подобни къщички, като повечето са абсолютно запазени отвън и отвътре. Покривът им е заоблен и е покрит със зидани камъни, върху които е покрито с почвен слой и трева. На фасадата си освен врата има и някакви отвори за естествена вентилация, но по-интересното е, че всички врати са обърнати на юг и някои на югоизток. Вероятно така би се използвала по-голямата част от слънчевата енергия, не знам.



Вътре всяка си има няколко свързани една с друга вани, където се е тъпкало гроздето. Изградени са стъпаловидно, като след ферментацията готовата част се отделя в долната вана и от там се прецежда до следващата фазата на пълнене на бъчвите.



Сигурно заради още хладното пролетно време и лекият дъждец, който ни догони някъде нагоре в планината, се оказахме съвсем сами на това приказно и още малко познато място.

Нагоре по пътя забелязвам първата и единствена до момента крайпътна чешма. Добре е аранжирана, като по-скоро някакъв дворен алпинеум, но за съжаление чучурът е пресъхнал. Не ни трябва още, че резервоарът ни е пълен с българска, но озъртайки се по стар кемперски навик се оказа, че това е проблем по тези земи.



Колкото по-нагоре, толкова по-студено и комай повече дъжд ни се падна. Температурата и тя нещо не ми харесва, че вече се колебае под 7-8 градуса, които не са проблем, но не така си представяхме пролетта в района. Завои, тесен път, пак завои и пак тесен път, но все по-стръмен и по-стръмен.
Само 50 километра напред и нагоре, а дъждът не само не спира, но и чувствително се увеличи, но пък изведнъж пътят свърши в едно Т-образно кръстовище и след като завихме надясно се озовахме на нещо като панорамен паркинг - 40.528858, 16.045697. Тези места са изключителна находка, защото думата „тясно“ тук никой и никога не трябва да забравя, особено ако е с кемпер.



Тук сме заради това наистина уникално с разположението си градче кръстено Castelmezzano. Спечелило е първа награда в конкурса „Най-добрите места, за които никога не сте чували“. Да ама Не. Който следи всички подобни конкурси няма как да пропусне този приз и ето ни тук. Да не говорим, че има и друг конкурс за „19-те най-красиви села в Италия“, което този път Castelmezzano не печели, но пък е в почетните места. А защо са 19, а не 20? На този въпрос и съпругата ми не можа да отговори.



Интересен е произходът на това селище и той датира приблизително между 5-ти и 6-ти век пр. н. е., когато гръцки заселници се заселили в долината. Няколко века по-късно те са прогонени от нашественици и местните са принудени да търсят ново място за живот. Някакъв овчар пръв открил това скалисто място и то било избрано за новият им дом, заради възможността от стръмните върхове да бъдат отблъснати нови нашествия, като се търкалят камъни върху тях.
На срещуположния хълм е другото ни набелязано селце, което по права линия сигурно е на 2-3 километра от това, но пък пътищата в района освен тесни са и малко, и по навигация ще трябва да изминем 12-13 километра. По-лошото е, че ще е за около час.

Поемаме по обиколната и съвсем скоро някакво отклонение в ляво ме приканва да го посетя. Пътят става още по-тесен и на места трудно мога да карам без да излизам от асфалта. Вероятно широчината е около 1.50 метра, но дори и да не е толкова разминаването е изключено дори с велосипедист. Хубавото е, че няма никой и спокойно си карам точно в средата, правейки опит всичките колелета да са върху настилката. Неприятното дойде няколко километра по-нататък, където маршрутът се оказа част от гора, в която дъждът премина в сняг. Предвидливо съм сменил зимните гуми с летни и разбира се оставих веригите вкъщи, че нали отиваме на юг и то през пролетта. Условията обаче рязко се промениха, като температурата падна под нулата, а пътя взе да набира все по-голяма височина. Почти тъмно е вече и ако продължи да застудява и да вали сняг през нощта въобще не знам, как ще се спуснем ако останем да спим в района, какъвто план изникна, като логичен завършек на деня. Все пак гората свърши на 2-3 километра преди селото, а след нея и снегът спря. Накрая се озовахме с един италиански колега точно тук: 40.514440, 16.062827

Щом се приближихме онзи изскочи отвътре, поздрави ни и ни обясни, че нямало проблем да спим на това място. Те щели също да останат, но било добре да освободя от застъпване очертаните за автомобили линии, които били нещо като паркинг. И това не било толкова важно, че уж сме извън сезона, но за всеки случай той така би направил.

Послушах го разбира се и само след минути покрай нас минаха двама униформени в автомобил с надпис Карабинери. Не ни обърнаха никакво внимание, но усещането, че нищо не сме нарушили е достатъчно силно да накара съпругата ми да се чувства спокойна. Е, вече може да разгледаме тъмните улички на следващото село в Топ 19 на Италия. И нали... пак не стана ясно защо не са 20?!











Амиии, макар и в тъмно, но се оказа, че селцето си го бива. Харесах го веднага не само за нощувка, но и за прилична разходка на следващия ден. То от този ден и без това нищо не е останало, та след краткото и студено проучване се намятахме около трапезата в кемпера, запалихме Трюмата и останахме за през нощта.

[kvp155]

Тишина, спокойствие и чуруликане на влюбени птички. Този сезон е характерен за тяхното чифтосване и мъжките много активно се надсвирват в опит да спечелят нечие сърце. Малко е мрачно, но след вчерашното дъждоваление, на места примесено със снежно такова, небето се поразчисти, температурите се вдигнаха незначително и постепенно ми стана ясно, на какво място сме спрели. Приказно!







Оказа се, че сме спали точно срещу обществена чешма, но пък вода още не ни трябва. За тези които биха дошли тук и са без вода, да си знаят, вода има.
А италианеца, който се оказа, че е сам с жена си и две огромни кучета, още спи.





Сигурно е тук покрай техния Великден и ще остане повечко, но ние нямаме това време, затова събудих бързо любимата, метнахме на котлона по едно кафе с кора от лимон и малко ракия, грабнахме по литър от него и поехме към тесните улички. Точно 50 метра преди това бях пленен от някаква информационна табела с цели 12 предложения за тукашно забавление, пред която табела не останах равнодушен.





Бях оставил нашите гарджета да се излюпят на спокойствие, но след кратък превод на табелата тутакси се върнах в гнездото и го разритах подобаващо. Време няма, а съм набелязал поне едно забавно приключение, че другото подобно още не работи. Ето какво каза преводача за него:
„Volo dell'Angelo (Полетът на ангела) е високоскоростна зип-линия, пресичаща долината между Castelmezzano и съседната Pietrapertosa, предлагаща емоционална гледка от над 400 метра (1300 фута) от земята със скорост от 120 km/h (70 mph)…“
Съоръжението е открито още през 2007 г. и работи ежегодно между май и ноември. Това второто се оказа най-лошата новина за нас, спрямо желанието ни да полетим, като ангели по една от най-дългите и най-високи линии в света. Жалко наистина. Но нищо, може би ще дойдем тук отново през някое лято, при това за повече от един ден и тогава не само ще летим.

Без работно време ми се струва, че ще са други няколко позиции от тукашното меню на табелата и те съответно са 6, 7 и 8. Нещо като Via Ferrata, Непалския мост и Пътеката на седемте камъка. Въобще не знам къде са, а тази смотана карта ме се струва, че е по-скоро за реклама, карайки хората нарочно да се оправят сами на чуждо място и така принудително да разгледат очарователното селце. И се почна:





Тесни улички, кокетни ресторанчета и компактни дворчета от половин квадратен метър. Имат си даже градска градина с чешма, алея и детска площадка, при това с ранобудни деца.







На една входна врата пък се полюшва някаква странна украса, като тези за Нова година.



Не било украса, а важна вест – родило се е мъжко чадо на име Антонио и по всички хорски правила, целият свят трябва да научи за важното събитие.



Разбирам го напълно този баща, аз бих направил дори повече от това.

Имат си и малка църква с място за молитва и всичко необходимо.





Продължаваме в посоката, която един любезен италианец ни посочи, по една стръмна калдъръмена алея, по която трудно човек може да върви изправен. Толкова рязко започнахме да губим височина, че аха и ще почнем да ходим на четири крака.



А и пътеката на седемте камъка е очарователна и не си заслужава заради някакво изкачване да се мрънка. Да не говорим, че сега се спускаме и е много по-лесно.











Има още около 3-4 километра и въпросите, как ще го изкачваме това на обратно взеха да зачестяват. Интересно, но не дойдоха от пубертета, който е в обичайната възраст на отрицанието, а от майка му. Но нали това селце тя си го е избрала, а и децата имат нужда от развлечение, та сега ще мълчи.











В далечината се вижда и Castelmezzano с накацалите по скалите къщички. Всъщност сега вървим по пешеходната връзка между двете села, която е няколко пъти по-къса от единственият асфалтов път.

[Тони Котев]

Поздравления за хубавите снимки. Посетили сте уникални места.

[kvp155]

Ооо да, мястото е великолепно. Малко по-облачно дойде, но красотата и очеарованието са си там, независимо от времето. А и както казваше един приятел: "Ние бащите сме на този свят за да създаваме спомени"... и се стараем.

[kvp155]

А ако човек се абстрахира от стръмното изкачване на връщане, може да се каже, че тази пътека е повече от очарователна. Пълна е с лабиринти, тесни скалисти заходи покрай пропасти, въжени изкачвания, речни опасности и всякакви предизвикателства за всеки млад природолюбител. А и нали ние си имаме такъв, та сега му обяснявам, как това зелено училище е избрано точно за него. Да не ме пита, защо не съм го пуснал на СПА хотел в Хисаря от училището. Там единственото зелено е в пролетната салата от марули.













Накрая стигаме пред моста и на чист италиански хората са изписали няколко забрани за преминаване по моста. Трябвало инструктаж, каска, въже и предпазна екипировка. Прочетох всичко, че с тези гугъл-преводачи вече нали знам и китайски. После погледнах основните участници, ами да, екипировката им е напълно подходяща. Остана само инструктажа, който по традиция се дава на майките и след като се разбра че не можело да преминем по моста… преминахме.













И не, че сме от тези дето не спазват правила, а просто преценяваме по-трезво риска. В случая нямаше изобщо такъв, но сигурността на хората е основна грижа за властите и организаторите.

От другата си страна мостът води по почти отвесни скали направо към селцето, но ние нали сме разумни не продължихме без майка. На нея оставих ключовете и документите от кемпера, ако случайно изпадна от въжетата, да има с какво да се прибере до България.



На връщане, дори и в пролетните приятни температури е необходима много вода за изкачващите се, и разбира се… подходяща екипировка. Не всички мислят така обаче и не се стърпях да снимам ето тази италианска госпожица.



Сигурно е тръгнала да преминава моста и въженото изкачване след това, и е избрала най-подходящото облекло и обувки. И разбира се с чадър, защото ако падне от моста през онези 300 метра полет, може да го отвори за по-меко приземяване.

Вече сме на импровизираният кемпер-стоп и я… италианците ги няма. Измъкнали са се някак, въпреки, че им оставих по-малко от сантиметър разстояние, а и казаха, че ще поостанат. Ние също потегляме, но не и без да спра за снимка пред нещо като обор на около 3-4 километра от селцето. Стана заради една тукашна порода биволи с огромни рога, които почти час убеждавах да позират за списанието National Geographic, че да не излязат като темерути. И те нали са добри, ме послушаха.



Следва път през планината осеян със зашеметяващи гледки и невероятна красота. Малко ни е мрачно времето, но това ни е късмета. Той едва ли ще направи красотата на тези места по-малка.





Всъщност търсим най-краткия път към морето и едни интересни пещери с плаж в скалите. близо е до Сапри в района на Козенца, но път без да качим тази планина и да слезем от другата ѝ страна не намерих. То и този се оказа един път, като за мотори, но това е риска на живото предаване. Не може само по магистрали, а и не е интересно по тях. Друг е въпросът, че като времето ни е малко сме принудени да ги ползваме.

[kvp155]

Пътят извън магистралите винаги се отблагодарява с живописни гледки, а точно в Сицилия те са много и на сравнително късо разстояние. Стана ясно вече, че хората тук много обичат да строят на високо и селища разположени на самият връх на някоя планина въобще не са рядкост. Някои са на особено красиви места, други на не чак толкова, но наистина са повече от навсякъде другаде.





Това важи основно за планинската част, но понеже тук тя е доста се намират сгушени къщички и покрай морето. Ето и други, даже шарени.





Пътят се движи на една панорамна височина покрай морето, откъдето до всяко интересно място или плаж тръгва стръмно отклонение и води директно на брега. Гледките особено след дъжд са приказни и създават перфектни условия за фотография, стига някой да разбира от нея.





А нашето място за паркиране е ей там долу, до бялата кола. Даже виждам, че има свободно място на иначе малкият паркинг, събиращ няколко коли и нито един кемпер. Нашият обаче е малък, а и докато слезем може да се е освободило и от колите.



И тръгнахме след мекият глас на Богдана. Избрал съм си нея да ме води от навигацията, че другата опция е на мъжки глас, далеч по-неподходящ. А и нали цял живот съм воден от жена, защо не и сега. Лошото идва винаги, когато им се доверя напълно и в случая отново се оказах прав. Богдана не знаела, че има свлачище на пътя и ни наби точно в него.



Заради обиколния път до долу се наложи да повъртим напред-назад едни 20-на километра повече, в които дори чух коментари, че май нямало смисъл за единия плаж да губим време, но не обърнах внимание на тези подхвърляния. Накрая мястото е достигнато и кемперът е позициониран точно на брега - 39.853734, 15.791014



Плажът към който сме се запътили е едно интересно природно творение, което е доста посещаемо през лятото, но в началото на пролетта едва ли ще е така. Намира се в една скалиста местност до която се стига само пеша, като ще трябва да оставим кемпера на около 5-600 метра от него.



Направихме го и точно прекосихме едрият и черен каменист плаж, когато на алеята водеща към него се натъкнахме на дървена преграда и табела забраняваща достъпа до мястото.



Справка с гугъл и стана ясно, че общината забранява достъпа заради непредвидени опасности. Какви са не пише, но входът е със заковани дървени прегради и сигнална мрежа от онази оранжевата. Може да се прескочи и да се продължи по каменната алея, но жената до мен отказа да го направим, че даже забрани да го правя и аз. Наложи се да не я послушам и разбира се презкочих ограждението, като тя от срам и страх взе децата и замина в кемпера. Бил съм вироглав и сега нека ме глобят, като дойде полиция, че онези хора от близкото заведение на плажа щели да я извикат. Съгласих се ама вече от другата страна на преградата. Някой път е излишно да се спори с жени. А и гледките са ми много по-хубави от това занимание.



Алеята продължи още малко напред и след един почти обратен завой се оказа, че има желязна решетка с катинар. Не е тук отскоро и явно достъпът до този плаж се контролира по някакъв начин. Малко се разочаровах, но за всеки случай я бутнах по-силно и тя взе, че се отвори. Катинарът се оказа сложен само на едната халка и така се оказах и зад второто препятствие.

Вече съм изминал по-голямата част от пътя и въобще не разбирам, защо някои трябва да забранява достъпа до това място и насреща ми се появяват двама влюбени. Изгледахме се учудено, че сме уж в някакво нарушение и веднага се заприказвахме, затова как са се озовали тук. Оказа се, че идвали от отсрещната страна и трябвало много да внимавам, ме на едно място имало свлачище, което е отнесло алеята в морето.



Стигайки до въпросното свлачище оцених риска за преминаването му и моето евентуално свличане заедно с него в морето като нисък, затова се обадих на малкия да идва. Чух някакви напътствия от майка му, че съм ги карал да нарушават правилата и след малко всички те бяха от едната страна на премеждието, а аз докато ги чаках преминах от другата. Хлъзгаво е заради наскоро падналия дъжд, но и все някой трябва да оцени риска.

От другата страна красотите се показаха почти веднага







По малки стълби се слиза в основата на плажа, където се оказа, че плажовете всъщност са два. Единият е малък, но с огромна пещера и сводеста арка в морето, а другият е доста голям, като достъпът до него става през прокопан в скалата тунел, през който се преминава в наведено състояние или пълзешком. Висок е малко над метър и ходенето става само е в колона по един. И двете места са разкошни.





Докато обикаляме и се радваме на находката гледам появили се други ентусиасти и те пренебрегнали забраната. Явно стремежът на хората да дойдат до тук не може да се ограничи с нищо.
Връщането е по-трудно, заради почти постоянното изкачване, но и заради някакви коментари, как видиш ли на паркинга ще ни чака полиция, да ни глоби. Е, нямаше такава, дори и след чакане от поне час, докато обядвахме в кемпера с прекрасните тукашни сирена и прошуто. Италия е раят за тези продукти.
Тръгваме си, но не по нашият си път, а до някакъв замък, който мярнах от високото съвсем случайно.



На брега е, но Богдана отсече, че трябвало да изминем нови 20 километра до него, ако не искаме да се заклещим в тази дупка, през която не може да се мушнем дори и с лека кола.



Е добре, ще минем и без този замък, или каквото там е останало от него, че имаме още нещо за деня.

[loveforever]

Много привлекателен плаж при това с много вълнуващ до него достъп. Харесвам такива предизвикателства. Оставят незабравими емоции и спомени.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Нещото останало за деня е селото Морано Калабро или казано на местен език - Морансе. Селце от онзи списък с най-красивите италиански села, без обаче да знам на кое точно място е в класацията. Основали са го римляните, като следи за живот на това място имало още около II век пр. н. е. Стремежът и тук е бил да се застрои върхът на идеално конусовидния хълм, като доста по-късно селището се разраства надолу.



Тази снимка е на подходящо за нощувка място, което е идеално за целта и открихме съвсем случайно, но пристигнахме прекалено рано за нощуване. Просто търсех удобен изглед за снимка и се настанихме тук. За да се разгледа старата част обаче има още няколко километра напред, както и напълно реална възможност да се заклещим по тези накацали една върху друга къщи, без улици между тях. Все пак тръгнахме, но с готовност при първото стеснение да върнем назад или да оставим кемпера, където може. За по-сигурно, спрях с въпрос към един възрастен мъж, дали е тясно и докъде може да се стигне с кола като нашата? Човекът ми отговори подробно на чист италиански и като видя, че нищо не разбирам се качи в колата си и ни даде знак да караме след него. Така ни закара точно до паркинга и ни пожела приятна разходка и престой в Сицилия. Ето го мястото: 39.845563, 16.133817. Напълно безплатно и подходящо за спиране дори и на кемпер, стига да няма много коли наоколо. А добри хора като този възрастен човек, който измина няколко километра за да ни заведе без да се объркаме има много.





Като на всеки връх по тези места и тук е построена крепост. Построили са я норманите върху стари римски руини, като отбранително съоръжение или замък, от който днес не е останало много, но пък е с внушителни размери и прекрасна гледка към околността.







Селото или градчето, без да знам точно какво сега е съвсем близо до най-големият национален парк в Италия - Полино и е идеална отправна точка за посещението му. Не знам дали заради това, но старата част на селцето се е превърнала в туристическа атракция и почти всяка от средновековните му къщи се дава под наем. Улици почти няма или където ги има са тесни, колкото за велосипед, като движението между хаотично построените къщи основно е по стълби. На места са толкова стръмни, че сякаш са отвесни, като често се ходи по покривите и терасите на хората.









На пръв поглед е странно, слизайки или качвайки се да се озовеш на нечия веранда, от където по други стълби да се продължи към следващото ниво, но явно това е била единствената възможност, а и вероятно хората са били толкова близки, че това едва ли е било проблем. Днес сигурно им е леко досадно на малкото местни да им ходят по дворовете разни загубили се в лабиринта туристи, но пък като основен поминък ще трябва да ги търпят.







Да сме изгубили има-няма около 90 минути в разходки из това праисторическо селище, но и те не са достатъчни за приключване на деня, който и без това стана още по-мрачен. Но това май е защото се стъмни. Нищо, времето е прекрасно за шофиране, че и без това за друго не може да се използва, а до ферибота за Месина има едни 250 километра. Настаняваме се по местата си и поемаме нататък. Лошото е, че след час всички се задрямаха и останах сам да се боря със скуката. Не издържах дълго и се свлякох на спалнята и аз. Не знам къде беше, но отбих в първото населено място, избрах си една тиха улица и дръпнах щорите. На сутринта се събудих пръв и подкарах отново, а като станаха и другите вече бях на опашката за билети във Вила Сан Джовани. Мястото е ето тук: 38.215554, 15.636630 и го намерих от втория път. В смисъл, че има десетки платна разделени само с маркировка и по невнимание подкарах в грешната, което ми костваше малка обиколка на района.

Билетът за Сицилия е точно 53.10 евро, като таксата се смята за големината на превозното средство, без значение от броя на хората в него. Повишила се е с над 30% от времето, когато щяхме да идваме тук, но това може би е нормално за тези като нас, които само отлагат пътуванията си. Накрая ще стане толкова скъпо, че ще си имаме оправдание, защо не пътуваме. Е, стремим се да не ни се случва или поне да не е много често, че Месина вече се вижда на хоризонта.



Фериботите за на 30 минути или нещо подобно, и въобще не се чака. Сицилианците си ги използват, като градски автобус, че нали те не са искали да се построи мост между Сицилия и континента. Имат се за друга соя италианци и вероятно са такива, дано да разберем.

В Месина има какво да се види, но преди това сме зажаднели за нещо, което цяла зима е скрито от витрините или ако се яде е от големи кутии вкъщи. Не е същото, като да си го консумираш крачейки по улицата, а нескончаемите студове през уж пролетта и жегата през шантавата зима ни отделиха от една истинска вкусотия – сладоледът. Тук отдавна е пролет и слънцето така напече, че залепнахме за витрините на първото улично заведение. А и няма как да е иначе, че така известните каноли, арачини и граните ги правят само тук. Не знам за другите, но именно това последното е техния прехвален сладолед.



Домашно приготвен сладък лед от различни видове, затиснат в нещо като разрязана козуначена кифла, също домашно приготвена. В по-добрите заведения се приготвя на момента и комбинацията се оказа мнооого вкусна. Чак след него може да се продължи с огледите.

След Палермо и Катания, Месина е третият по големина град в Сицилия и първи, който ще срещне всеки, идващ с автомобил, влак или кораб на сицилианска земя. И разбира се, спряхме в него не само заради сладоледа, а и заради няколко други неща, които заслужават внимание. Първото е Катедралата с астрономическия часовник. Била най-красивата в Сицилия, въпреки няколкото възстановявания от земетресения и бомбардировки.











Не знам дали е най-красивата, че други още не сме видели, но вътре ми се стори доста семпла. Добре поне, че случихме на момент, в който се изнасяше служба, та чух нещо по-различно.







До катедралата освен красивият фонтан, който разбера се е в ремонт е и високата 60 метра камбанария с от най-големите астрономически часовници. По информация на съпругата ми всеки ден в 12:00 часа цифрите започват движат, а през прозорците се показват сцени от историята на града. Нещо интересно, което за да го видим трябваше да останем още няколко часа. Разбираемо е, но не дочакахме момента и се задоволихме само със стационарни снимки от фасадата, без тази шоу-програма.

Следва кратка пешеходна разходка до църквата Анунциата деи Каталани, построена през 12-ти век в нормандско - арабски стил (38.191168, 15.556174). Тази сграда единствено е оцеляла след голямото земетресението от 1908 година.



Хубава е, но по неизвестни причини се оказа затворена за посетители, а и трябва да тръгваме към следващия значително по-красив град от този. Не го казвам, аз, а госпожата до мен, която още преди да тръгнем ми изброи местата без които не се връща в България. Следващият е именно един от тях, а Месина не беше, затова е това мое заключение.

[Joro70]

Колега, разказваш страхотно и винаги чета с удоволствие и интерес пътеписите написани от теб. Браво от мен.