kemper-club forum

[kvp155]

Някога, много отдавна, толкова, че да го помня с умиление, ходехме на палатки в гората край Синеморец. Стояхме по цяло лято и безгрижно се мислехме за някакви праисторически хора, на които основната им цел е да оцелеят някак си. Когато морето беше спокойно по цял ден обикаляхме скалите и ловяхме всичко, което се движеше. Ако пък е бурно, плъзвахме из гората и пак същото. После всеки изпробваше готварските си способности, като импровизираше, каквото се сети или пък знае от баба, майка и пр. Получаваха се някакви ястия, които трудно се ядяха, но никой не мрънкаше и така успешно се изхранвахме с каквото морето и гората ни дадат. Когато пък морето е щедро и уловът ни е по-голям продавахме риба, миди, рапани, скариди на единственото капанче зад плажа, а с парите си купувахме някои от основните хранителни продукти. Беше времето когато в Синеморец имаше само една кръчма - „Синьото лъвче” и нещо подобно на временна съборетина предлагаща мастика до няколкото дебели дъба зад пътя на Бутамята. Точно тогава, като ни омръзнеше ежедневието, лека-полека се спускахме покрай брега и без особено затруднение стигахме до Резово, въпреки, че граничният режим вече беше по-свободен, край асфалтовия път още седяха следите от оградата и браздата. Там често имаше и джипка с граничари, които чат-пат ни правеха проверка на документите, но понеже много често минавахме, накрая не ни и проверяваха. Та те тогава ходехме за риба на граничната река Резовска. Спокойна, сравнително дълбока и пълна с риба беше тази река. Дали защото беше гранична или защото местните не тачеха много дребните сладководни риби в нея, не знам, но ние без проблем стояхме по цял ден там и риболовствахме. Основната цел беше рядката и за онова време Резовска мряна, която не стига, че беше рядка, ами и трябваше да я ловим, като замятаме почти на отсрещния бряг на реката. Там естествено нямаше никой, освен часовите турски граничари, който от скука от време на време обикаляха по полосата за да демонстрират присъствие. Времето наистина беше спряло. Пълното спокойствие на такива места може да те побърка, особено ако е ежедневно и постоянно.
Сигурно някъде тогава с нескрита завист и за първи път започнахме да коментираме с приятелите гледката от другата страна на реката: Огромна пясъчна ивица, дълга поне няколко километра и пуста… Няма заведения, няма чадъри, няма хора, няма ... нищо няма. Много рядко, но все пак се забелязваха и признаци на живот. През деня няколко крави се мотаеха безцелно зад плажа в търсене на нещо неизпепелено от жаркото слънце, а над вечер изчезваха сами, както и се бяха появили. Още по-рядко на плажа идваха и няколко човека, които заставаха на брега на морето, съзерцаваха за известно време безкрая и после без дори да се съблекат или намокрят поне стъпалата, изчезваха безследно, като кравите. Тази картина се повтаряше толкова често, че нямаше ден, в който да сме за риба на Резовската река и да не се отрони нещо за този безлюден и забравен от хората плаж. Естествено спрягахме всевъзможни предположения: „турците не обичат да ходят на плаж“, „в близкото селото няма достатъчно хора, а на другите им е много далече“, „зоната е гранична и е забранено плажуването“, „страната е осеяна с плажове и този селски такъв не представлява интерес за никой“, .... Имаше дори предположение, че плажа е ограден с дълга телена ограда и достъпът до него се контролира, като се плаща вход. Всеки който иска да види как са изглеждали някога плажовете, си плаща билет и може да се върне няколко века във времето. Общо взето каквато и да е причината, резултатът е факт. Несправедлив факт! У нас плажовете пращят от хора, застрояват се до самия бряг, а този тук пустее. Никой плаж не заслужава такава участ. Плажовете трябва да радват хората. С билети, без билети, с контролиран достъп или не, те са за хората. За всички хора. Така си мислеха нашите зелени глави, докато багерите настъпваха към последния незастроен плаж на Синеморец. Виждайки тъжния край на нашето Черноморие още тогава у нас се зароди идеята, да преджапаме Резовската река и да отидем на плаж в Турско.

[asenv]

Що свърши така, без предупреждение?

[kvp155]

[asenv]

Помня ги тези времена и с интерес прочетох написаното. Благодаря и очаквам продължението.

[Джими]

МММ да! И аз с умиление си спомням за това време! Сега вече 17 година съм със семейството на почивка в Резово! Реката все още дава риба, както и морето! Та очаквам разказа ви! Иначе ще предавам на живо от Силистар следващите 20 дни!

[kvp155]

„Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече, няма как ...” Ето така изтекоха поне 25 години, докато се наканя да реализирам тази идея. Вече говоря в единствено число, защото тогавашните ми съидейници, отдавна са семейни хора с по няколко деца, някой дори запознали се и оженили се именно там в гората, а други безвъзвратно заминали в чужбина, но всеки с неговите си проблеми. А аз понеже нямам никакви проблеми, най-накрая реших да поизтупам тази прашна и позабравена идея от чувала с младежки спомени и да я реализирам. Естествено въобще няма да е същото, щото освен, че съм семеен с няколко деца, и багажа ми леко се е попроменил. Тогава беше 20-тина кила и си го носех на гръб, а сега е около 4,5 тона и го мъкна с малко камионче, което хората са нарекли кемпер. А кемперът, кемперът е хубаво нещо! Дава ти странната илюзия, че можеш да реализираш мечтите си и най-вече, да бъдеш свободен. Илюзия е защото, който е пътувал извън България ще потвърди, че ограниченията и забраните за кемпери са повече от тези за автомобилите. И въпреки това, хотелите са с още по-големи.

Ето така снабдени с 4.5 тона багаж, девет ваканционни дни и една позабравена идея за посещение на безлюдни турски плажове ние се отправихме на Юг от Резово. Къде точно? – не знам, но със сигурност на нашето си Черно море. Онова същото сладко, красиво, мрачно, тихо, бурно и непредвидимо наше си море. Пътя до него ни е безкрайно познат. Сега обаче е малко по на Югоизток - през Малко Търново или през Свиленград, все тая, само посоката е важна.

Втората половина на Август е, по-точно 19-и и работещите извън Турция гастарбайтери вече се прибират към новите си домове. Т.е. на най-голямата българо-турска граница трябва да е вече по-спокойно. Поне в нашата посока. В обратната – не е е съвсем така, но не ми се мисли за това и сега няма да си разваляме настроението с глупости. Натоварили сме всичко дни преди старта и обичайно потегляме много рано сутринта. Екипа ни е същия – деца и възрастни пълен семеен комплект, плюс най-новия ни член – недорасло четиримесечно своенравно унгарско куче, но снабдено с паспорт, чип и всички необходими ваксини за легално преминаване на държавна граница. За първи път ще „изнасяме“ куче и притесненията в тази посока са повече. Особено притеснена е младата му стопанка, която твърдо заяви, че без него не тръгва никъде. Аз още по-твърдо се съгласих. Кво да правиш, баща на момиче. Като се роди си мислех, че ще й купя дънки като стане на 16, на дискотека поне 21. А то ... как само се променят нещата.

Така пътуваме си ние вече от няколко часа. Тихо е като през нощта. Всички още спят, дори и най-новия член на фамилията ни.



Извинявам се на по-младата аудитория за неепилирания вид на косматите ми крака, но както стана ясно съм твърде старомоден и дори веждите на лицето ми са си мястото.

Малко по-късно вече има и пробудили се от нощната дрямка и всички със задоволство установяваме, че задръствания от пътуващите си към родината турци, няма. В обратната посока обаче не е така. До границата ни изпревариха само няколко „германци” и един „белгиец”. Стигаме толкова спокойно, че все едно беше началото на Януари. На самия пункт ситуацията е същата.



Никакви коли на българско и само 5-6 на турско. Там вече имам богат опит – отваряне на всичко, което се отваря и подканяне на любезните митничари да тършуват, като гладни пилци където поискат. После деклариране на мотора на специалния терминал D3 и по тяхна преценка, пак евентуално ровене.
Всичко стана точно, както го очаквахме, само дето след вписването на мотора в паспорта ми онзи от гишето на D3 нареди: „Багаж контрол”, и ме подкани да вкарам кемпера на специалния канал в терминала. Вкарах го и престояхме там около 15-20 минути в очакване нещо да се случи. Нищо. Накрая дойдоха двама други и започнаха проверката отначало. Най-вече търсеха и разпитваха за наличие на електронни устройства, всякакви. Учудващо, но проявиха по-голям интерес към телевизорите, от колкото към компютъра например. Накрая след като не откриха нищо интересно за тях ни пожелаха „гюле-гюле” и се прибраха в офиса си. Аз пък въобще не разбрах, че всичко е приключило и трябваше да ги издирвам за потвърждение. Така приключихме и с тази одисея и вече спокойно пътуваме напред.

Пътят пак е по онази скучната и много ветровита магистрала към Истанбул. Някъде до около стотина километра преди него хващаме по второстепенни пътища, покрай Люлебургас и тукашния Сарай. Малко след него минаваме покрай не голям ветро парк изграден до самия път.



Явно присъствието на вятърът тук не е изключение. Общо навъртаме около 60км до морето по перфектен асфалт с не много завои и сред невисока гориста растителност. Няма почти никакво движение. Костенурки на пътя също няма.
Преди да тръгнем се опитах да събера някаква информация за онзи плаж, който се вижда от границата ни в Резово, като идеята беше да отидем първо на него и да ги подкараме на Юг, като може да стигнем и до Босфора. Жалко, но за малкото време с което разполагахме не намерих никаква информация, относно свободното движение и престой в района. И понеже все пак е гранична зона, решихме да не предизвикваме съдбата, къмпирайки там. После пък променихме идеята още, като решихме да се установим на някой плаж, а с мотора да обикаляме по крайбрежието и да проучваме плажовете и достъпа до тях, докато си изберем по наш вкус. Така си набелязахме един много приличен, точно до устието на Бахче река (или в превод река-градина). Този плаж беше разположен в нещо като гора и изглежда се вписваше в нашите представи за плаж. Даже беше и със зона за къмпинг. Плажът си има име, казва се Кастро, може да е и на Фидел, не знам.

[Роси и Стоян]

Продължаваш да ни разказваш за хубави места из Турция , чакам с нетърпение продължението

[gabroveca 2604]

Поредният хубав пътепис - Браво !
Естествено, че се очаква продължението с голям интерес.
Важното за мен е, че разказваш много увлекателно, т.е. поетично и подкрепено с хубави снимки.
Желая много нови дестинации и нови пътеписи .
Благодаря за споделянето и положения за това труд!
_________________
M&M - Мими и Милчо

[ganev78]

[kvp155]

Благодаря на всички за коментарите.

Разказчето ще е съвсем късо, не за друго, а просто щото няма за какво толкова да се пише, и даже мислех въобще да не го споделям. Заради Роси обаче, намерих едно място на което Клеопатра сигурно е ходила, та провокиран от нея (Роси) ще понапиша нещо за тази не кой знае колко интересна екскурзия, но с откритата къпалня на Клеопатра. Моята Клеопатра.

[kaloyan]

Супер ! С нетърпение очаквам продължението !
_________________
Memento mori...

[Роси и Стоян]

[Asteri]

Ммм, такава топла носталгия се разлива от това начало, топла като последните дни на лятото навън. Особено за къпалнята на Клеопатра ще следя с голям интерес - онзи ден ни се счупи душа вкъщи и къпането се превърна в основна тема за разговор, която се очертава да продължи през следващите две седмици, защото жичкаджията е в отпуска ( в момента си търсим къмпинг с хубави душове, хаха)

[kvp155]

Така нашата цел вече е набелязана и сме се отправили право към нея. Пътя ни минава през един от големите градове в района, Сарай – 47170 жители.



Всъщност, не е вярно, жителите бяха поне 47171, защото спряхме за покупки и лично видях млада майка с няколко дневно бебе. Каква нелепа административна грешка.

Продължаваме още малко напред и не след дълго пътят просто свърши точно в плажа. Местността попада в границите на някакъв резерват или национален парк и района е ограден с висока телена мрежа. Достъп има само през един вход, на който има бариера и някакви пазванти събират такси. Трудно, но все пак се разбрахме, че искаме първо да разгледаме и ако ни хареса, ще останем. Това последното най-не го разбраха. Не можеха да допуснат, че ще дойдем чак до тук и няма да ни хареса, още повече, че на всички тукашни им харесва. Все пак ни пуснаха на безплатен оглед.



Всъщност в Турция май всички обществени плажове си имат имена. Обществени в смисъл, че там където са такива, задължително има питейна вода, тоалетна, душ (студен), кофи за смет, спасители, а на по-големите и здравен пункт с линейка. Ползването на такива плажове и достъпът до тях е платен, с невисоки такси, които всяка община определя за текущия сезон. Таксите могат да се събират още на входа и да включват всичко което предлага плажа, или да са само за вход, а ако желаете да ползвате душ или тоалетна тя се заплаща на място. Всеки плаж е организиран различно.





Ето го. Беше от онези плажове, в които имаше всичко – магазин, ресторант, тоалетни, душ, ток, здравен пункт с линейка, охрана и т.н. Това всъщност беше един огромен къмпинг разположен в две зони, едната в гъста дъбова гора покрай брега на реката- градина, и друга зона – на слънце, зад огромните пясъчни дюни. Тук както се досещате дюните си седят по местата, видимо от векове и никой не се е осмелил да ги разрие с багер и после да твърди, че това не са дюни, а строителен материал, например. Тук по и около тези дюни на воля растеше едно забравено за България цвете (май се казваше пясъчна лилия), което го имаше в такова изобилие, че наистина ходейки трябва да внимаваш да не го стъпчеш.





За последно в България съм виждал такова преди повече от 10 години на плажа Силистар. Беше само едно и някой предвидливо го беше оградил с дъски за да го предпази от многото любов на хората. Вече може и да го няма, не знам, но тук, тук любовта е друга.





Повече от естествено пясъчната ивица е дълга, широка и почти пуста. От Юг не голям нос се врязва леко в морето, като създава усещане за завет и закрила.





Точно покрай нослето, бавно си тече реката-градина.



Много прилича на Ропотамо, широка и достатъчно пълноводна, навсякъде обрасла с гъста растителност, но все пак плавателна. На единия ѝ бряг е разположена зоната за къмпинг, а на другата се мъдреят няколко кипри бунгала около които не се наблюдава живот.
Зад плажа е къмпинга. Къмпинг е силна дума с неточно значение за този терен, по-скоро всичко беше една огромна площ пред и в самата гора, на която бяха произволно разположени дървени маси и електрически кутии около тях. На няколко места имаше вода и тоалетни. Местата за опъване на палатки и свободен престой не са фиксирани и всеки се разполага, където прецени. Съответно заема място колкото прецени.



Някъде в началото на сенчестата зона са разположени някакви временни „палатки“, но с дебела метална конструкция, отгоре покрити с винил, от този за ТИР-овете. Тези летни домове видимо си стояха там и през зимата. В някой от тях даже имаше и детски кът за игра.



По край реката има и прилични подстъпи за въдичари, които май повече си губеха времето, от колкото да ловяха риба, но нали всеки е дошъл с различна цел. Все пак невръстния Реджеб гордо ни показа улова си.



На зърна от царевица и по обяд - толкова. Даже е много, но аз разбира се, не съм критерии, щото ако не хвана нещо в близките 10-тина минути, хвърлям всичко и се цопвам във водата.

Зоната зад пясъчните дюни пък е определена за даване на палатки под наем. Тук палатка се казва „чадър-камп“, та ако някой е дошъл без чадър, може да влезне в зоната с многото чадъри и да преспи там.





В чадър-зоната също има ток, вода, тоалетна, че даже хладилник и фризер. А, бе … модерна работа.

Модерна, модерна, но нещо не ни грабна това място и то най-вече заради тия винилните домове, около които си беше нещо, като на сегашната Арапя, до канала. Иначе плажа беше точно от онези в спомените ми. Ако застанеш на едно място следващите плажуващи ще са поне на 100м от нас. А ако отидеш по на Север, може въобще да не разбереш, че има хора.
Все тая, още е рано и ще търсим нещо по-празно от това, дори диво.

[ilkomuhata]