kemper-club forum

[kvp155]

Май трябва да наваксвам по-бързо с писането, че то много фантазия имат хората ...

...

Напред по пътя си прекосяваме няколко открити терени с висока златисто жълта трева, чиито върхове са целите в скреж. Толкова е много и така ни се търка в ходилата, че вече усещам студа, все едно ходя бос. На други места пътеката се провира сред ниска разнообразна растителност, но без да се открива хоризонт пред нас. Някак изведнъж достигаме до обширни и полегати поляни, до самия бряг на езерото. Няма и два часа от началото на маршрута ни и със съвсем леко ходене, достигнахме до огледалните му и спокойни води.







Както каза Дани, „Езерото изскочи сякаш зад ъгъла“ и всички се изненадахме, колко лесно и неусетно го достигнахме.

На поляната слънцето така напичаше, че веднага се разхвърляхме, а децата даже успяха да се измокрят прилично. Замислих се, дали изобщо им трябват обувки или можеше да дойдем и по джапанки? Да, наистина можех да отстъпя нашите обувки на Пилето, а ние да сме само с гумените сандалки. Нооо, само до тук, защото ни предстоеше стръмното изкачване към „Страшното езеро“, за което без специални алпийски обувки от поне 300лв ще ни е много трудно.

Все още сме на Йончевото и хич даже не ни се тръгва, като се забавляваме с какво ли не – децата намятаха във водата, де що имаше камък по брега, а повечето от възрастните доволно са се изпружили на меката трева, сякаш не са виждали поляна от векове. Тук за първи път опитах и най-новото творение на жена ми – пресни фъстъци, варени с черупките си, в саламурена вода. В Сандански така ги правели, по стара индийска рецепта! Интересен и не лош вкус имат.



Фъстъците не наяждат и затова някои от малките туристи вадят от приготвените преди това сандвичи. Часът е едва около 11.00 и въпреки, че ходихме съвсем малко, децата така лакомо се хранят, че провокират и гладът на закусилия само с осем кафета Жоро. Той започва закуската по-нестандартно, първо с половинка от големите шоколади „Милка“, а после на набързо нагълтва и дълга франзела направена на сандвич. Преди това с гордост ми я показва, като даже я отваря да ме убеди, че е много вкусна, като не пропусна да спомене, че лично той я е правил. Сигурно му се случва за първи път в живота, защото поне още 10 минути продължаваше да споменава за това истинско геройство. А сандвича беше повече от беден и нескопосан, но тогава не му го казах, да не му приседне. Пък и може да е бил на някаква хлебна диета, де да знам.
Но, да се върнем на езерото. То наистина е много красиво и по-важното за нас е че е много подходящо за малки деца. Прилично отдалечено е от паркинга, не е дълбоко и няма големи вълни, спокойно може да се влиза вътре с пояси и други надуваеми предмети, но все пак внимателно, че водоема е без водно-спасителна служба. Ако вие или децата ви не искат да се къпят, поляните около брега са достатъчно големи и предлагат пространство за всевъзможни игри. Най-важното е, че маршрута е лек и приятен, особено през лятото, че дори е достъпен за майки с малки деца и бебешки колички.

Езерото носи името на един художник от Самоков, който е бил голям любител на Рила и по цяло лято я е обикалял, търсейки вдъхновение за картините си. Името му е Христо Йончев-Крискарец и в негова чест, добри хора са поставили плоча на голямата канара в близост до езерото. Може даже именно той да е бил от онези, които са се катерили нагоре, докато от там са слизали уплашените му колеги, крещящи: „Горе е страшно, много страшно“.



„Йончевото езеро“ е разположено точно под връх „Попова капа“ и според различните източници височината е различна, но все пак средното е някъде около 2100м. Езерото е сравнително малко и не е особено дълбоко, но въпреки това в него видяхме няколко прилично големи пъстърви. На това спокойно и уединено място, разбира се останахме за по-дълга почивка, през която нямаше как някой да не нагази в студените води и после да не чуя благия глас на жена ми.







Интересна ми беше тази табела

[kvp155]

След почивката тръгваме към същинската цел на нашия преход - „Страшното езеро“. Въпреки че знаехме, че езерото е в южна посока, в началото се зачудихме, къде изчезна маркировката, и на къде точно да поемем, но след като видяхме голяма синя стрелка, изрисувана със спрей на една канара и надпис „Стр. ез.“, вече нямахме колебания в коя посока да поемем.

Изкачването започна с умерен наклон, по тревист теренът и с не много големи камъни. Пътеката постепенно набра доста голяма височина и ни откри страхотни гледки, назад към езерото и напред, към някакъв неизвестен за нас връх.











Някъде тук започва отегчително и продължител мрънкане на по-големия ми син, че не искал повече да ходи и трябвало вече да се връщаме. В началото въобще не му обръщах внимание, но с времето дразнещия звук ставаше все по-голям. Сигурно от интерес към фигурките, които по-малкия търсеше в снега, но той въобще на мрънкаше. Въпреки това се наложи да обявя парична награда – 20лв за двама братя, които се качат до „Страшното езеро“ и слязат до паркинга с кемперите, без да мрънкат и без баща им да ги носи на гръб! Сигурно не е много възпитателно, но е страшно ефективно, защото след кратко съмнение, че бих ги излъгал, и двамата приемат облога. Малкият кво се бута не знам, като последния път при една подобна награда, просто я изгуби в тревата, а и въобще не прави разлика между 1 и 10лв! Все пак, да не е по-назад, наградата е обявена по равно, но важи при изпълнението на условието и от двамата. Така тишината е възстановена и с бодри стъпки продължаваме бавно напред.





А още по-напред е и още по-интересно, … малко поточе разпръсква водата си толкова силно, че пръските се забелязват на повече от метър. Достойно е да го кръстим „Малкото райско пръскало“, дори да знаем, че лятото сигурно въобще го няма.



Но дори и без поточета хубавото усещане да си в планината, бързо е обзело и най-малките туристи.







Нагоре и в далечината съзирам надпис с големи букви, направени от подредени камъни – „Гери“. Как да не си помислим че са „Гери и Енчо“, от форума, нали писаха, че щели да идват, та сега кво пречи Енчо да е избързал напред и да е подредил името на любимата си. Даже малко му завидях, че пак не съм се сетил и аз да го направя за моята.



В небето пък постоянно се преследват самолети. Нормално, нали сме по международния път Е4 за Пиринеите. Сигурно са пълни с кандидат пилигрими, тръгнали да преоткриват себе си.



Пред нас е един от най-страшните участъци към днешната ни цел, който заради северното си изложение и падналият на скоро сняг е изключително опасен. Малкият в началото започва доста уверено да подскача от камък на камък, но здравия разум на майка му ѝ подсказва, че така не бива и бързо е прибран под крилото.





Теренът по маршрута изведнъж става доста скалист, а стръмните пасажи никак не са малко, като за капак, всичко е добре замръзнало. Всяко от децата сме го разположили между двама възрастни, в опита си да им помогнем максимално. На места единият дърпа, а другия бута, и така заедно преодоляваме големите заснежени участъци. Провираме се често в заледени цепнатини между едрите камъни, като опасността от подхлъзване непрекъснато се увеличава. Колкото повече се изкачваме, толкова по-страшно става.







Погледите надолу освен красиви са и главозамайващи, затова гледаме все напред и нагоре. Жоро този път е последен и макар да е с много здрави алпийски щеки, физиономията му е вцепенена от страх.



Жена ми непрекъснато повтаря: „Опасно е, хайде да се връщаме“. Всички виждаме, че е опасно, но обратния път по заледените камъни със сигурност е още по-опасен.
Преди да тръгнем Жоро искаше да отидем и да се върнем по един и същ маршрут, че е по-къс, но след опасността която усети, дори е категоричен – връщането няма да е от тук. Зарадвах се да го чуя, че и аз не обичам да минавам два пъти през едни и същи места, освен ако не са изключително интересни.

Много трудно се изкачваме по леденото кралство на заснежената планина, но някак си я преодоляваме и логичното нещо което очаквахме да видим в ниското беше – езеро. Но не, няма езеро, а въпросите на децата, къде точно е? и кога ще се появи? бързо изнервиха всички. Дори за малко чух някакво леко мрънкане от по-малкия, но щом споменах за лишаване от награда и всичко отново утихна. Наградата е най-голямата мотивация, движеща всичко в днешния меркантилен Свят!

Жоро излезе прав, наистина това беше най-опасния участък между „Йончево езеро“ и „Страшното езеро“, който ще е още по-проблемен ако трябва да се слиза по него, особено с тези заледени камъни. Отделно гледките към пропастта под краката ни се отразява не особено добре на тези със страх от височини.

[kvp155]

След като сме преодолели най-опасната част от маршрута ни, вече мога да се обърна към всички майки с деца, които четат тук и бих казал: „Моля не водете децата си по този маршрут, преди да навършат 18г“. Към бащите ще съм по-конкретен: Наистина е много опасно и рисково за всичко, което може да ви се случи в планината – изкълчване, счупване, слънчево изгаряне, косопад, хемороиди, акне ... , но все пак, ако не вършите излишни своеволия и слушате повече жена си – ще живеете.

От позицията в която сме се откриват прекрасни гледки във всички посоки. Наслаждаваме им се за кратко, защото сме спрели на неособено подходящо за размисли място, нищо, че вече склона е южен и е огрят от силното слънце.





От тук следва кратко спускане към заслона и „Страшното езеро“, като отново съм обещал на малките, че щом пристигнем в него ще им купя кроасани, кока-кола, дъвки, зрънчо и шоколадово яйце с играчка … стига да ги има в магазина на заслона, разбира се.

По пътя си срещаме и малко по-голяма водна площ със замръзнала вода, за която по-големият от хлапаците с разочарование казва: „Е, това ли било Страшното езеро“?!



„Не, не е това, но сме съвсем близо, защото магазина с кроасаните се вижда ей там горе“, отговарям аз, сочейки напред към заслона.



Щом го виждат, двамата хукват на бегом до горе, като естествено по-големия пристига пръв, като от там се провиква към всички: „Излъга ни! Няма никакъв магазин, а само стари легла“.
Аз никога не лъжа и не мога да се чувствам виновен, за изказани от мен предположения, които не са се случили. Все пак и на мен не ми е приятно на такова място да няма шоколадови яйца с играчки и еклерова торта с боза, но какво мога да направя, разочарован съм разбира се! Даже ми се иска и аз да изкрещя към някой: „Лъжец! Тук няма нищо ...“, но не мога, защото няма да съм прав. В заслона има всичко, което трябва да има на такова място, даже и много повече. Заслона е голяма работа!



Малката каменна постройка е солидно построена на най-подходящото място в околността. Сгушена е на брега на самото езеро и е толкова очарователна и уютна, че си представих къде мога да посрещна Новата 2018г. Едва ли ще има място обаче, защото съм сигурен, че толкова уютен планински дом не би останал и за два часа празен, а камо ли на Нова година.

Преди нас, но по срещуположната пътека (от х. Мальовица) вече бяха дошли няколко човека, така че и сега не бяхме първи за деня, но тъй като те бързаха да продължат напред, ни отстъпиха място и за кратко бяхме съвсем сами в хубавия заслон.
Малката къщичка има всичко необходимо да приюти около 10 човека, като всичко вътре беше в безупречно чистото. На всеки от наровете имаше възглавница и по няколко одеяла. В единия край се мъдри малка печка тип „Чудо“, с достатъчно събрани и добре подредени дърва. Не липсва и маса, стол, свещ, кибрит, огледало, закачалка в коридора, лопата, брадва … просто всичко! На една табелка беше написано: „Заслона се поддържа с лични средства и доброволен труд. Моля пазете го.“









А на масата в хола е оставена книга за впечатления.



Разписахме се и ние разбира се, който иска и каквото иска, без никаква цензура и поучаване.



Краснописът и на двамата не ни е от най-добрите, но с повече внимание и фантазия, написаното се разбира.

В заслона е и най-подходящото място за смяна на дрехите и преобуване на всякакви немирници, на които дори и шапката е мокра. И къде другаде, ако не тук, на дървените нарове, Жоро може да провери как са се справили чудотворните алпийски щеки. Щом зърна твърдите легла, веднага захвърли устройствата за раздвижване на гръбната мускулатура и изпробва целебното действие на дъсчения нар, като беше толкова очарован, че едвам успях да го убедя, да не си взема за в кемпера и за в къщи.



Излизаме навън и ... времето е чудесно - сухо, никакви облаци, лек южен вятър, слънце и температури достигащи до 40 градуса ... по Фаренхайт. Ех Рила, ех Пирин, ех ... смолянски планетариум, страхотни сте.

[jororib]

Много лошо гледам?!
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[loveforever]

Ми как няма да гледаш. До последно беше убеден, че горе ще те чака току що приготвена Лаваца
Даже го каза на тея с които се разминахме, а те се пулеха в недоумение. Само сколасаха да попитат "Ама вие всъщност знаете ли какво точно значи заслон?"
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

[loveforever]

Ха-ха-ха!
Чакай ти! Жоро си има принципи - отсяда само на места които имат поне ***, нож, влица ... - разбирай:


_________________
Магия в лилаво

[jororib]

Вие пък, казах ви аз да чакаме да построят лифта, а ма не зор дай да видим.
Викам следващия път да идем до там.


Е там като бях имаше и лифт и кафе.



Като се замисля и на Мусала има хижа, и на Ботев има, а на страшното езеро няма кафе за Жоро.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[loveforever]

И да идем с хеликоптер, нали? ... щото да не си търкаш щеките
_________________
Магия в лилаво

[chicken]

Това “И да идем с хеликоптер, нали?” ми напомня на оная реклама... “И да е розов, нали?”...
Жоро обича ли розаво?

[jororib]

Не Мариана обича.
Аз обаче обичам хеликоптери. Ако ще ме возиш или ще ми дадеш да карам мога да преглътна и розов.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[kvp155]

[jororib]

Ех Косьо, от едни щеки черпи такова вдъхновение, а от хеликоптери не.
И са розови еднорози, ма ти май не гледаш реклами как грижовен татко обзаважда стая на малко момиченце.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[kvp155]

Точно пред заслона е най-красивото езеро, от всички страшни и не толкова страшни езера в Рила. Всъщност още в самото начало казах, че езерото въобще не е страшно, но сега мога да го кажа пак с малко по-други думи - на „Страшното езеро“ му е „Страшна“ само каменистата пътеката към него и то основно през зимата. Въпреки това, че езерото е разположено на височина от около 2500м, то не само че не е страшно, ами е много очарователно. За очарованието не допринася само езерото, а и многото високи и каменисти върхове, които го обграждат почти от всички страни. Наричат ги Голям, Малък и Среден Купен. Толкова са внушителни, че човек пред тях се чувства като някакво нищожество.

На такова място е трудно да останеш дълго време сам. Прекалено много хора има, които искат да награбят от заряда и енергията с която зарежда местността и повече от логично беше, че щом излезем навън ще се срещнем с тях.



И се срещнахме. С три независими групи от хора на средна възраст около 25, момичета и момчета - добре екипирани, усмихнати, със зачервени бузи и много ентусиазъм. Бяха ни настигнали по пътя до езерото, като също са минали по нашата пътека. Браво! Направо съм обнадежден за днешната младеж.
Някои от групата са тук почти всеки уикенд и обясняваха как при изгрева на слънцето, езерото попадало в нещо като сенчеста дупка и въобще не се виждало. Тогава тишината от липсващия вятър създавала идеални условия за екот и щом извикаш или заревеш, гласовете отеквали много зловещо от околните върхове.

Ние викахме, викахме с малкия, и много и страшно викахме, но нещо не ни се получи и никой не успяхме да уплашим. Само жена ми пак ме заоглежда въпросително, като да я беше срам от някой …, а нямаше от кой.

Лекия ветрец който се появи от някъде, толкова бързо накъдри водната повърхност на езерото, че така и не можах да се огледам в кристалните му води, та поне да видя аз ли съм по-страшния или то.



Въпреки че не е в посоката ни, само аз и една смела виолетова туристка имахме желание да се изкачим на отсрещния връх, от който се открива част от великолепието на цялата местност с езерото и заслона.





Когато вятърът не е много силен и огледалните води на езерото са спокойни, на дъното му могат да се видят големи камъни, свлечени от склоновете във водата.





Разбира се докато се обърна и се оказа, че желаещите са били повече, но са се забавили с изкачването, тръгвайки по алтернативен маршрут.



Другото съществено предимство на това езеро пред останалите е, че по брега му има милиони камъни, които чакат някой да ги хвърли във водата. Толкова са много, че задачата става изключително трудна и непосилна дори и за най-опитните, затова с не много увещания успявам да убедя малкия, да тръгваме по пътя си и да намерим друго езеро, с по-малко камъни.



Преди да се разделим с уютната къщичка ѝ правим още няколко снимки, като за една от тях, група туристи ни изненадаха от покрива на заслона. Подредили са се да ги снима техен познат, до който случайно се оказах и аз. Снимах ги без да ги питам, като даже им казах, че ще ги публикувам в нашия форум и къде могат да се погледнат после.



Като разбраха че не се шегувам и изведнъж станаха доста по-усмихнати и весели! Ето каква е силата на форума - кара хората да се чувстват щастливи!

[jororib]

Косьо невероятен разказвач си.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com