kemper-club forum

[kvp155]

От няколко години пиша писма на Дядо Коледа, да ми подари едно посещение на Мароко и пустинята Сахара. Само си мечтаех как ще яздя камила в безкрайните пясъци, ще ходя бос по най-ситния пясък на света, ще прекарам поне една цяла нощ, спейки точно под звездите насред пустинята, а няколко берберина ще ми разказват за историята на тези безкрайни пясъци. После ще се втурна в безкрайната блъсканица на пазара в Маракеш, ще го разглеждам докато свят ми се извие, ще опитвам всички странни неща за ядене, ще си купувам никому ненужни сувенири, а като се изморим ще седнем в някоя кръчма да опитаме и националния им специалитет – таджин. После пак продължаваме с разглеждането и посред нощ, щото той нали е денонощен, и така до сутринта. Някъде в плановете беше и разходка из истинската Райската долина, малко по река Тамрат, поне една нощувка на безлюден плаж край морето с посрещане на утрото и поне един залез над Танжер … и още няколко подобни неща, които знам че не са нищо за Дядо Коледа, та затова толкова усърдно вече няколко години продължавам да пиша писма.
Разбира се, споделям и със съпругата си тези мои мечти и дългите си писма до белобрадия старец, а тя все се прави, че не знае за какво става въпрос. Не за друго, но на нея ѝ става лошо от дълго пътуване с ферибот, а за качване на самолет, лодка и пр. клатещи се неща хич даже не иска и да чуе. Само на метро може, но за една спирка и то не е сигурно дали и там няма да припадне. Въобще егати жената ми се падна, не иска да скачаме с бънджи, не иска да се гмуркаме дълбоководно, не иска да летим с парапланер, не иска да се вози на мотор, не иска да се пускаме с рафтинг … нищо не иска, но поне не ме и спира аз да го правя, или иначе казано - голям късметлия съм, че още е с мен. Или тя е късметлийка, че още съм с нея. Все едно, защото когато всичко това не можеш да го споделиш с любим човек, усещането е някак наполовина по-малко и хич не ти се иска да го захващаш. А истината е, не че на нея не и се иска, а че не може. Толкова лошо ѝ ставало, че щяла да умре. Така казва. Аз разбира се не го разбирам и сигурно никога няма да го разбера, но пък и няма да престана да си мечтая, че и на нашата улица слънцето ще изгрее.
Тази година обаче нещата се пропукаха и заявих, че трябва да дойде с мен ако не иска да натоваря децата в кемпера и да потеглим без нея. Жестоко ми изглежда, но и не е справедливо винаги да се съобразяваш и да правиш компромиси в името на семейния мир, а това да изглежда някак едностранно. То всъщност нещата винаги имат поне две страни и сигурно и тя си мисли, че прави най-големите си компромиси в живота, но важното е, че още сме заедно и още гледаме в една посока.
А посоката, посоката е ясна – Мароко. Но както каза тя: „Този път ще спрем малко по-напред, преди ферибота, да разгледаме една друга моя мечта – Барселона. Пък някога ще продължим и по-нататък“.
Не знам дали е само при мен, но думата „някога“ винаги ми е изглеждала като „никога“ и сигурно затова съм я изключил от речника си, и не искам и да я чувам. И как изглежда само – пак ми направиха компромис и ще тръгваме в мечтаната от мен посока, но две преки преди крайната цел ще се отбием за малко при мама. А аз нали съм добър пак се съгласявам, само дето повече няма да пиша писма на Дядо Коледа, а до Дядо Мраз, щото като пишех на него той почти всичко ми изпълняваше. Е, понякога ми носеше пуловери, пижами, чорапи и разни дрехи, които не знаех за какво са ми, а майка ми все ми обясняваше, че това е много по-ценно от играчки, но в общия случай онзи с бялата брада винаги ми е носил и истински подаръци. А истинските подаръци за децата не са дрехи, както казват моите сега. Истинските подаръци трябва истински да те зарадват, така, че като се усмихнеш и часове след това да си стоиш усмихнат. И така дни наред.
Та за моя подарък аз съм се усмихнал, ама не съвсем, щото Барселона е и в моите планове, но за тази Коледа не беше. А плановете както вече стана ясно са за това, да се променят. Аз всъщност много бързо мога да променям планове и това е защото нямам такива. Не искам да си причинявам нещастието, да си мечтая за нещо, което по някакви причини може да не се случи, затова плановете не са ми любими. Виж изненадата е съвсем друго нещо. Особено приятната.

За едно подобно дълго пътуване през зимата обаче, си трябва някаква подготовка и тя не е само да си провериш нивото на течността в казанчето за чистачките, както често ни съветват по телевизията. Трябва още да си провериш поне гумите и щом го направих се оказа, че пак съм се изненадал. Летни са. Това разбира се не е никаква изненада, щото тоя кемпер не е на комшията и много добре знам, че са летни, но някак досега все не ми се даваха излишни пари за цели шест броя зимни гуми. Ясни са предимствата им, но никога не са ми били приоритет, а и достатъчно добре се справяме през зимата и с наличните. Сега обаче ни предстоят поне едни около 6000км в двете посоки, от които около 3000 в заснежена обстановка, та ща - не ща, ще трябва да купувам и апрески за другаря кемпер. Щото тук може и да е лято, но в Сърбия си е достатъчно коварно, а Хърватска и Словения с нищо не ѝ отстъпват през зимата. Чак в Италия е малко по-добре, но пък там духа един вятър със звучното име Бора, който ако имаме късмет може да ни остави за дълго на кемпер стопа в Триест и така въобще да не стигнем там, за където сме тръгнали.

По подразбиране с покупката на гуми в едно семейство винаги се занимава жената, но този път реших да бъда докрай добър и да ѝ направя компромис. Не за друго, но можеше да купи жълти или някакъв друг цвят, който съвсем не отива на кемпера ни, а точно сега въобще не искам да се излагаме пред испанците. Така спешно поръчах правилните гуми от AliExpress и само след няколко часа юнаците от Speedy, които Сашо въобще не харесва ми ги доставиха на адрес. Не само това, ами по новите им пред коледни правила вече били длъжни и да ги монтират. Благодарих им и си пожелахме Весела Коледа, а аз въобще не мога да скрия възхищението си от всичко това и решех да го споделя, пък дано Сашо промени мнението си занапред. Най-възхитен обаче останах от новата си придобивка – зимни гуми през зимата! Какво щастие. Каква сбъдната мечта. Като си видях кемпера със зимни гуми и веднага ми стана топло на краката, сякаш съм си купил високи нови обувки, ама много над глезените. Така аз със подготовката съм готов. Сега е ред на любезната ми мечтателка, да подготви около десет комплекта дрехи и ботуши за децата, да смени завивките в кемпера със зимни, да качи двайсетина одеяла и няколко спални чувала за всеки случай, да подреди консервите и сухата храна за около месец, ако ни затрупа някоя пряспа сняг, и все такива неща от нейната компетентност, в който тя винаги е била най-добра.
Сега вече мога да спокойно да си стоя на топло пред телевизора, отпивайки си малки глътки от червеното ми вино и да се радвам на оставащите дни от старата година. До вчера дори си мислех, че съм прибързал с покупката на зимните гумите, щото ако не вали достатъчно сняг и е сухо хич не ми изглежда навън да е зима, но за успокоение нещата се подредиха според сезона. Чак толкова че за да стигна до вратата рих сняг половин час и май изрих около десет кубика.





После, при толкова сняг е ясно, че не мога да помръдна и метър, затова сложих и веригите. Този път отивам пред телевизора и то за дълго. Имам цели два дни до тръгването, което трябва да е някъде през нощта, точно на 19.12.2018г.

[jororib]

Косе много добре си го описал и това твое качество да не седиш без работа.
Имаш вериги, зимни гуми и ринеш сняг?
Сега разбирам защо нямаш нужда от фитнес.
Иначе поздравления за страхотната идея.
Весело изкарване, много усмивки и радосни събития.


_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[ogromnii]

Ха-ха. Хората сме и еднакви, и различни. Когато преди 2-3 години се стягахме за подобен новогодишен път, бях купил зимни гуми (е, скромните 2бр.) и се разкъсвах между пестеливостта и сигурността. Да ги слагам или не? Хамлет да си гледа работата, сложих ги. 5-6000км по-късно, като се прибрахме, съвсем не бяха толкова зимни като на тръгване. Добре че на връщане около Любляна видях да прехвърчат снежинки, та да не се чувствам прецакан

[Pol]

Честно да си кажа не разбрах имаш ли наистина нови гуми или само с веригите ще действаш, но мисля, че би било разумно да проучат законите на държавите през които минаваш - дали не е задължително тук там със зимни да си.

Моя доди от Швейцария със зимни гуми на три месеца, та с неохота юли месец сложих летни - сега ще правя бойното кръщение на зимните .... в Гърция

[kvp155]

Разбира се че си купих зимни гуми, колкото и неясно да съм го написал по-горе. Но не и чак като Сашо, да си купи зимни гуми, когато няма и една снежинка навън, щото това наистина си е живо прецакване. Добре че зимата вече в стихията си и според днешните данни снежната покривка в Сърбия е вече над 50см. Отделно вчера на магистралата до Лескоац се е преобърнал автобус с доста ранени, има и загинали, а до Любляна закъсалите автомобили са били десетки. Или с две друми - усещането ми за прецакване намалява все повече и повече, щото да си купиш зимни гуми насред такава зима е като да си биеш противогрипна ваксина в края на есента. Не е сигурно, че ще ти помогне, но няма и да ти навреди. Аз и в това не съм сигурен и вероятно затова никога не съм си слагал, но пък гуми си купих. И то не жълти.

[Дафи]

Бооожичко, сега пък Барселона!Ама аз още дъх не съм си поела от родопските прелести, ти в Барселона ще ни водиш.Свят ми се завива, ще ми падне короната.
…че и със зимни гуми!
Имам няколко питания.От къде намираш време, търпение, желание, смисъл и вдъхновение за писане на толкова много и читави пътеписи?Да си взема и аз от там, ако може , че освен желание при мен, другото е кът.
Ние сега захапахме въдицата и трябва ли да чакаме да се завърнете, за да довършите или ще излъчвате от там?О, не това е абсурд-никой не пише в движение, нали?!
Каквото и да е, от сърце пожелавам вълнуващ и шеметен , безавариен, не много снежен(въпреки зимните гуми и вериги) испански воаяж!А някой следващ и марокански, защо не…

[Роси и Стоян]

Еха.... страхотна идея, за пътуване в тази посока по това време на годината. Стискам палци, а ти не губи надежда на Коледа стават чудеса и може пък да се събудите на африканска земя.

От два дни се занимаваме с нашите снимки от Мароко (понеже нямаме филмче, а много искам да си ги наредя в клип, че така ми е готино да си гледам спомените) и мислено се връщам в преживяванията ни от там. Еми хубаво си беше, особено в пустинята... и пак ми се ходи.

Вземайте голямата торба с късмет, заредете се с положителни мисли и смело напред към Марокооо....

[Trifonov]

Чудя сеее, Косьо, вие на работа ходите ли?
Пожелавам приятно изкарване. И без слагане на вериги по път.
_________________
0888851346, trifonavatanas@gmail.com

[loveforever]

Пътуванията са хубаво нещо още повече когато са в мечтано направление.
Пожелавам ви времето и астрономическо и природно да бъде на ваша страна, нека пътя ви е лек и спорен, а пътуването изпълнено с хубави емоции и приятни изживявания!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Благодаря на всички за пожеланията. И нашите надежди са за хубаво изкарване, а започнах този разказ, знаейки, че това освен начин да събереш спомените си на едно място, е и начинът да завършиш започнатото. Защото нали само нещо което не е започнало, не е и завършено, макар напоследък да е модерно пътеписите да не се завършват.

За малко да забравя и една част от подготовката, дето никога не я давам на жени, че все ще се намери някоя да обърка нещата. Я ще вземат повече коприва, лапад, аспержи, броколи, брюкселско зеле и прочие зелени простотии, я ще забравят най-важното. Та качих разбира се малко мезе и една десетачка с червено вино от моето, че испанското не е лошо, но до там има много път и все някак ще трябва да се греем. За децата пък взех допълнително две бутилки с газ за Трюмата, да са спокойни и те, че когато дадох за първи път вино на щерката беше едва на 3г и за малко не изядох боя. Не за друго, но повръща цяла нощ, а мен ми беше неудобно и ме гледаха лошо. То пък може и за добро да е, щото сега не ще да го близне.



И да, и желание имаме, и вдъхновението си ни е на мястото, и на работа ходим все още, щото все от някъде трябва да се финансира стоенето ни вкъщи. И време имаме, щото народът го е казал най-ясно: „Времето е наше“! И колкото и да е малко ще го използваме рационално, а който иска ще намери начин. Другият ще намери причина. Това пак мъдрият ни народ го е казал.

[ogromnii]

Ако отъркаляш мезето в червен пипер, спокойно ще мине за чоризо
Така де, ако хартиса, за познати и приятели на връщане!
Да са ви силни кучетата и твърда пъртината!

[jororib]

Чакаме снимки от старта.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[kvp155]

Две думи от мястото на събитието.

Невероятно е как само с няколко сгради може да се преобрази цял един град. Дори целият свят е преобразен или поне архитектурният свят. Един гениален човек го е постигнал с лекота и съвършенство, и наистина е оставил отпечатък за човешките възможности.
Къмпинг обаче няма. И кемпер-стоп няма. Има обаче жега. Много слънце и цели 21 градуса в края на Декември. Сашо е прав - зимните гуми са си едно прецакване.

Довечера е Коледа и ние си пожелахме здраве, щастие и да пътуваме малко повече. Желаем го на всички.

[kvp155]

И така часът е около 21.30, а денят 19-и Декември от все още старата 2018-а година. Екипът ни също си е старият – три деца и ние, или иначе казано - всички, без куче. Не за друго, но при подобни дълги пътувания ми се струва, че взаимно ще се мъчим и трудно, но все пак намираме добър приятел, който да го гледа докато ни няма. По-трудното беше да се освободим всички в периода на зимната ваканция на децата и да добавим по някой друг ден от сърце. Че ваканциите станаха много къси, а и ей така, да има някой друг ден в резерв, че до Испания е много път, а нещата за посещение са още повече. А и … зима все пак.
Тръгваме. Сами разбира се, че с който и да тръгнем едва ли ще му е леко да ни изтърпи и не бихме желали да му причиним това точно на Коледа и Нова година.

Планирането както вече е ясно е приоритет на жените и аз никога не им се бъркам, докато планът ми харесва. В случая ще ме водят в Барселона, Валенсия и … тези три неща, където още не сме били, като изключим дъщеря ни, която миналата година посети Валенсия с някаква екскурзия организирана от испанската гимназия, в която учи. Тази година пък на една родителска среща, учителят ѝ Лазаров споменава за нова екскурзия, този път до Барселона. Е, казахме си с майка ѝ - тази до Барселона ще я организираме ние.
Не му стана много приятно на детето, че няма да е със съучениците си, но пък в крайна сметка не се събраха достатъчно желаещи от класа и екскурзията от училището отпадна. А в нашите екскурзии желаещите са дори повече от необходимите и в случая, дори тази до Барселона не е отпадна.
Така в края на работната за всички сряда качвам в колата първо жена ми и подкарваме из града да си приберем децата от училище и детска градина. Започваме с най-малкият, който щом ме видя в детската и веднага ме застреля с въпроса:
- Тате, кога най-после ще тръгваме на екскурзия?
- Е, чакай бе синко, нали онзи ден се върнахме.
- Да, но нали си взехме пижамите от детската градина! – учудено ме гледа и ми подава малката раничка с пижамата.
Замислих се и наистина е прав. Когато лелите от детската градина му дадат пижамата в тази малка раничка с бельо, която майка му приготвя всеки понеделник, явно е дошъл краят на седмицата и е време за екскурзия. Това му е останало в главата и с това свързва даването на пижамата в петък. Сега просто пита Кога? Сигурно се чуди какво толкова не мога да разбера. Дете. Малко. Толкова, че животът му е само екскурзии и игри, и аз много се старая да не забравя това. Правя го за всичките си деца, защото искам да имат най-хубавото детство на света. Поне като моето.

Някак събираме и останалите деца, като за каката се налага да чакаме чак до 19.30ч. Но в подобни моменти хич не ме интересува дали ще чакаме или не, защото колелото вече се върти, и трудно нещо и някой може да го спре.
В крайна сметка за всеки от нас денят приключи и с огромно нетърпение доволни се добрахме до предварително подготвеният от няколко дни кемпер. Напълно готов е и само пълненето с вода е оставено за последния момент, по обясними замръзващи от студ причини, но въпреки това всеки път все нещо още трябва да се качи. Затова като насрочим час за тръгване аз добавям още поне 1-2 часа и накрая наистина тръгваме.
Падналият преди дни обилен сняг на стръмната улица пред нас, както винаги не е почистен и сега вече е достатъчно отъпкан, като на места дори е заледено, затова първия километър и половина бавно преминаваме с вериги. Чак на по-главната улица ги махам и продължаваме напред към най-близката ни цел за днес – световно известният ресторант KING. Или по-точно неговият голям и обширен паркинг, където ще преспим на спокойствие, а утре рано ще шпорим напред и на Запад.

Пътят до KING обикновено е по-малко от два часа, но сега ми се стори, че го взехме още по-бързо. Въпреки гъстата и зловеща мъгла преди Драгоман и до границата тези два часа ми изглеждаха като 10 минути. Сигурно защото на ГКПП-то нямаше абсолютно никой освен нас и всички проверки преминахме буквално за секунди. После още няколко секунди и сме в очертанията на големия паркинг. За малко обаче да го пропуснем, заради липсващата указателна табела за Димитровград, която според мен е махната не случайно, за да се ползва още незавършената магистрала до Ниш.
За наш късмет дежурен днес е нашият приятел бай Зоран, който с един фенер се мотаеше нещо между камионите. Наместихме се точно до неговата спалня с телевизора и пряк визуален контакт към площадката. Там винаги ми изглежда най-спокойно откъм работещи ТИР-ове, които обикновено спират по-далеч, а и беше единственото място без лед по настилката.





„Спалнята“ на Зоран всъщност са два стола, на които като пристигнахме нямаше никой, но взирайки се в тъмнината бай Зоран се подаде от измежду ТИР-овете, бутайки една количка с пясък и забучена в нея лопата. Ходеше да ръси пясъка под гумите, че пристигащите камиони нямаха никакво сцепление на дебелия лед, който беше покрил целият паркинг. Но ледът не беше от онзи т.н. „черен лед“, за който доц. дтн инж. Рибарска има няколко научни публикации тук във форума, и за който лед трябва да знаем, че е много, много опасен и коварен. Но не, слава Богу не беше черен, а най-обикновен бял лед, на места с леко жълт оттенък от уриниращите шофьори, но пък и достатъчно хлъзгав за да създаде много работа на бай Зоран.



Ние като по чудо не се хлъзнахме никъде и след като пазача добута количката си до кемпера, остави я настрана и възкликна:
- Ооо брато, от къде се прибираш пак? – запита видимо скучаещият и зажаднял за разговори охранител.
- Не се прибирам, а тръгвам и давай да плащам, че е много студено, а утре сутрин ще си говорим.
- Хубу, ай лягай пък утре ще ми платиш, че сега трябва да се оправям с още един ТИР - и Зоран замина в тъмното с количката нанякъде.

Нощта премина много трудно. Този път не от работещи двигатели на разни камиони, а заради това, че все проверявах не е ли време за тръгване. Пак е онова червейче дето все измъчва хората тръгнали на някъде, кога аджеба ще дойде момента. Е, дойде. Не издържах повече и към 4.00ч изхвръкнах от кемпера. Не знам защо, но винаги в подобни моменти ме обзема някакъв ентусиазъм и прилив на енергия, че мога да измина цялото предстоящо разстояние наведнъж, без значение какво е и този път отново е така.
Ставайки, поглеждам през пердето, а челното стъкло направо е замръзнало. От външната страна пък, точно от алковена се спускат една редица висулки, които стигат почти до стъклото. Като тръгнахме от вкъщи целият покрив беше под 10-15 см сняг и сега част от него се е стопил и превърнал в големи ледени висулки. Температурата навън е паднала до -8 градуса, което хич не е странно, предвид това, че снощи около 24ч беше -6.
Щом чу шума от вратите бай Зоран се размърда от спалнята, правейки се че уж много съсредоточено гледа телевизия и ми даде знак да влезна при него. Няма как, знам че му е скучно, а и съм обещал вчера, затова сега отивам да се разсъня, пък и да чуя нещо ново около него. А то новото е пак познатото старо, с монетите на дребно, но този път са в евро. Пак иска да му ги уедря и ако може в банкноти, че монетите много не ги долюбват в Сърбия. Сигурно е така с всеки, който тръгва в посока Западна Европа, но на мен ми е приятно и въобще не давам знак, че нещо ме притеснява да му взема всички жълти монети.



Все пак още помня онова кафе с леблебията, което го пих чак до Белград, а и човекът винаги е бил много любезен и добронамерен. Сега също и въобще не започна с монетите, а първо ми разказа половината си живот и още малко за себе си - колко трудно живее с 220 Евро заплата, как снаха му работи в кръчмата Капица, но и тя взема 300 Евро, щото собственикът ѝ бил циция и не давал повече, как ресторанта KING на пролет трябва да отвори отново, защото собственикът му го затворил, че се развеждали много тежко с жена си, как от 12 години работел все тук и т.н. и т.н.

Слушайки го много задълбочено се усещам, че без да искам отпивам от някакво кафе, което той вече е направил и без да се усетя ми го е набутал в ръцете. Същото е като онова от пролетта, но сега ми оставя някак по-горчив вкус в устата. Замислих се колко ли му е трудно да преживява и в знак на съпричастност така се включих в разговора, че съвсем забравих защо съм станал толкова рано. Ясно е, че човекът е на най-скучната работа на света и всеки откликнал на самотните му дежурства е добре дошъл, но мен път ме чака, затова го помолих за още едно горчиво кафе, давайки знак, че трябва да тръгвам вече, а на излизане махайки му с ръка казвам:
- Хайде Зоран, довиждане до следващия път!
- Айда сретан пут и на тебе, ама защо Зоран? Я се зовем Сава!
- Стига бе. Как така Сава? Нали беше Зоран? Не е възможно!
И после така се разсмяхме, че докато се разберем как и защо съм объркал името на младежа минаха още поне 10 минути. Поглеждам си часовника и само констатирам, че вече от час съм тук и още не съм тръгнал. Най-накрая вече наистина паля кемпера, а Савата излиза на бегом да ме предупреди: „И си изчисти леда отгоре на колата, че полицията ще те глоби!“ Погледнах го недоверчиво, че вече се бях качил в кабината, но реших, че човека пак търси повод да се върна да си говорим и още повече взех да се двоумя Сава ли се казва наистина или Зоран?

Взел съм си и голямата лопата за риене на сняг, която винаги нося със себе си през зимата, но не си изчистих леда не за друго, а защото беше толкова студено, че това беше невъзможно. Отделно, кой нормален полицай ще глобява за подобно нещо, което нито се разсипва по пътя, нито пречи на някой.

[jororib]

Косе ти роден писател.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com