kemper-club forum

[loveforever]

"Един ден на Бостънската гара от влака слязла скромно облечена жена и заедно със съпруга си тръгнала към Харвардския университет, за да се срещнат с президента му. Те нямали уговорена среща.

Още от пръв поглед секретарят на президента преценил, че тези провинциалисти нямат работа в Харвард и им казал:
- Президентът ни ще отсъства през целия ден.
- Ще го почакаме - бил отговорът на странната двойка.
Няколко часа секретарят игнорирал посетителите с надеждата, че в някакъв момент ще се разочароват и ще си тръгнат. Двойката обаче с поведението си успяла да го убеди, че няма намерение да си тръгне и той, колкото и да не му се искало, все пак се решил да обезпокои президента.
- Може би ако им отделите минутка, те час по-скоро ще си тръгнат?
Когато посетителите влезли, президентът ги изгледал сурово и високомерно. Първа заговорила жената:
- Имахме син, който в продължение на една година учи във Вашия университет. Той обичаше това място и бе много щастлив да се намира тук. Но, за съжаление, преди една година той внезапно почина. Мъжът ми и аз бихме искали да направим негов мемориал на територията на университета.
Президентът никак не се зарадвал на това - дори напротив, раздразнил се още повече.
- Госпожо - казал той, - ние не можем да си позволим да поставяме статуи на всеки, който е учил в Харвард и е умрял. Ако го бяхме правили, това място щеше да прилича на гробища.
- В никакъв случай - побързала да възрази жената, - ние не желаем да поставим статуя, а да построим нов корпус за Харвард.
Президентът огледал карираната рокля на дамата, която отдавна била загубила цветовете си, и бедния костюм на господина, и възкликнал:
– Корпус? Имате ли представа, колко струва един такъв корпус? Та всичките сгради на Харвард струват над седем милиона долара!
Жената цяла минута нищо не казвала. След това се обърнала към мъжа си и тихо промълвила:
- Толкова е евтино да се построи нов университет? Тогава защо да не си построим свой собствен университет?
Мъжът кимнал утвърдително.

Президентът на Харвард изглеждал объркан. Мистър и мисис Станфорд станали и излезли от кабинета.

През 1891 г. в Пало Алто, Калифорния, железопътният магнат и сенатор Лелънд Станфорд и съпругата му Джейн Станфорд основават университет в памет на единствения си син Лелънд Станфорд-младши, починал през 1884 година, малко преди да навръши 16 години. Университетът „Леланд Станфорд-младши“ днес е по-известен като Станфордския университет или просто Станфорд.

При откриването на университета Лелънд казал на съпругата си: „Децата на Калифорния ще бъдат и наши деца“... "

zenom.pro


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

За съжаление, рано или късно на всеки се налага да се изправя лице в лице с грубостта, враждебността и завистта. Много от нас отговарят реципрочно. Важно е да не забравяме обаче, че начинът, по който реагираме на отсрещната негативност, винаги е единствено и само наш избор.



Веднъж един арогантен воин отишъл при мъдър самурай, който преподавал на своите ученици.

– Ти си стар глупак – казал му боецът. – В теб не е останала и капчица сила! Ще те поваля само с един удар.

Самураят обаче продължил да преподава на учениците си, без да обръща внимание на грубите думи. В края на краищата – воинът си тръгнал с празни ръце.

– Господарю, защо толерирахте подобни обиди? Трябваше да го предизвикате на двубой! – казал един от учениците.
– Ако някой ви донесе дар и вие не го вземете, на кой принадлежи той? – попитал мъдрецът.
– На този, който го е предложил! – отговорили в хор учениците.
Същото е и с завистта и обидите – ако откажете да ги приемете, те остават притежание на онзи, който ви ги е предложил.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Тройният филтър на Сократ

Веднъж при Сократ дошъл познат и казал:
- Искам да ти кажа нещо, което чух за един твой приятел.
- Чакай малко - отвърнал Сократ - Преди да ми разкажеш това, трябва да минеш през моя Троен филтър. Трябва да филтрираш това, което се каниш да ми кажеш за мой приятел.
- Първият филтър — Истина.
- Кажи ми, ти абсолютно ли си уверен, че това е истина?
- Не - отговорил гостът - аз просто го чух от други.
- Значи, ти не си уверен, че това е истина.
- Сега вторият филтър - Добро.
- Това, което се каниш да ми разкажеш за моя приятел, съдържа ли нещо хубаво?
- О, наопъки, доста лошо е.
- И така, ти се каниш да ми кажеш нещо, което може да се окаже неистина, и на всичкото отгоре е лошо.
- Третият филтър - Полезност.
- Мога ли аз да извлека някаква полза от казаното от теб?
- Всъщност, не - отговорил човекът.
- В такъв случай, ако това, което искаш да ми кажеш не е нито правдиво, нито добро, нито полезно, то за какво ми е нужно да го знам?- казал мъдреца и отпратил госта.

Извода - Живей според Тройния филтър на Сократ и ще бъдеш щастлив!



Светлината на мъдростта: www.far.bg
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

ЩАСТИЕТО Е ИЗБОР

В един момент осъзнах, че аз бях тази, която си пречех да живея живота си. И спрях да го правя! Гневът е толкова грозен... Не искам да изпитвам гняв и възмущение. Научих се да се справям с тези чувства. Всеки може да го направи. Научих, че можеш да минеш през нещата, които те нараняват. Нищо няма да те убие. Нищо! Хората са невероятни! Притежаваме такава устойчивост! Важното е живота е да обичаш и да бъдеш обичан, да си щастлив и да не се примиряваш с по-малко от това, което заслужаваш.

Щастието е избор. Просто започни да правиш нещата, които те карат да се чувстваш добре. Ето това разбрах от живота...

Щастлива съм с това, което Господ ми е дал. Ако накрая можеш да кажеш: „Обичах и получих много любов“, ще е прекрасно. И напълно достатъчно.
Дженифър Анистън


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Сложни проблеми

"Казвам се Еустакио, на година и половина съм и не знам какво означава това. Когато залъгалката ми падне между чаршафите или загубя плюшеното си мече, толкова се отчайвам, че започвам да плача и ритам, за да ми помогнат мама и татко. Колко Тъжно! Сложни проблеми!
Здравей! Аз съм Еустакио, на осем години, обожавам да играя футбол. Миналата седмица получих отлична оценка по математика. Нашите ми купиха топка за професионален футбол - бях най-щастливото дете на земята. Всичко беше прекрасно до днес. Топката ми се спука и майка ми каза, че няма да ми купи друга, защото съм немарлив. Колко тъжно! ТТова вече наистина са сложни проблеми!
Как си? На петнайсет съм и се казвам Еустакио Рохо. Замисляли ли сте се някога кои сте вие? Защо сте се родили? Какво е бъдещето ви? Защо сте такива, а не други? Всъщност съзнавам, че с толкова съмнения животът става по-труден. Колко ми е тъжно! Това вече наистина са сложни проблеми!
Как си? Казвам се Еустакио и ще стана на великите осемнайсет години. Скъсаха ме на четири изпита и мисля, че с мен е свършено, пълен провал, нищо не става от мен. Не искам дори да се замислям как ще реагират родителите ми, когато разберат. И това не е всичко. Най-много метревожи едно момиче, с което се запознах наскоро. Струва ми се, че се влюбих, макар че е малко глупава... Не знам какво да правя, какво да кажа, как да действам. Животът нищо не струва. Как ми се иска отново да съм дете, тогава човек няма проблеми! Толкова съм тъжен! Това вече са наистина сложни проблеми!
Как си? Аз съм счетоводител и се казвам Еустакио Рохо. Фирмата, в която работя, не ми плаща достатъчно. Цял живот учих и... това ли получавам в замяна? Не е възможно! С тази задушаваща криза правителството ни натиска надолу все повече и повече. Вече не съм щастлив, както като бях юноша. ТОгава нямах притеснения, нито отговорности. Имах дом, храна, дрехи и всичко беше пред мен... единственото ми задължение беше училището. Подгответе се за бъдещето, защото е пълно със сложни проблеми. Колко тъжно!
Приятно ми е да се запознаем. Аз съм университетски преподавател в икономически факултет - Еустакио Рохо, глава на семейство. Децата ми са добре, но вече не мога да понасям жена си, тя вече не е онази девойка, с която се запознах преди осемнайсет години. Благословени години! Строиш въздушни замъци, мечтаеш да си милионер, известен... така беше, когато бях в университета и светът беше в краката ми. Сега всичко е, защото не е по силите ми да променя света. Това вече наистина са сложни проблеми!
Виж ти! Вече съм дядо! Внукът ми се казва Еустакио, също като мен. Радва се на добро здраве, какъв късмет! Ако и при мен беше така, щях да правя толкова неща, които сега не мога... Щях да се разхождам в парка, под ръка с тази прекрасна жена с която съм вече петдесет години, щях да играя с внука си на топка, щях да пътувам отвреме навреме с парите, които успях да спестя и които сега се стопяват за лекарства. Колко жалко, че животът е толкова тъжен и пълен с проблеми!
Какво става? Не знам къде съм! Виждам само една светлина в далечината, на края на пътя. Неотдавна умрях, но всъщност, дори мъртъв, продължавам да съм в съзнание. Късно си дадох сметка, че животът е по-прост. Всъщност бях мъртъв, когато се оплаквах от всичко и смятах, че животът е страдание. Не мога да разбера защо толкова се притеснявах за една глупава дрънкалка или спукана топка. Какво от това, че ме бяха скъсали на четири изпита? Защо толкова се страхувах от тази жена, която после стана моя съпруга и която можах да оценя чак когато остарях? На кого му пука за правителството? Защо се притеснявах за здравето си, просто бях настинал? Най-важното беше... че бях жив! Имах мечти и надежди! Аз самият си наложих най-лошото наказание за едно човешко наказание за едно човешко същество- да не живея живота си. Късно разбрах, че всъщност няма сложни проблеми ..."
Хорхе Букай


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

"Често животът обича да ни среща с неподходящите хора, към които да изпитаме любов. Дали истинска, дали не, дали привързаност или просто приятелска, винаги боли, когато някой напусне живота ти.

Да се разделиш с любим човек никога не е приятно, но определено няма да те убие, макар и да те направи ужким по-силен. В тази максима никой не казва, че тази сила си има цена, а ценaта е безчувственост.

Колкото повече даваш и се раздаваш, толкова по-трудно ще ти е с всеки следващ човек в живота ти да го обикнеш. Но да си егоист май е по-злощастната участ, защото всичко губи смисъл, когато няма с кого да споделиш.

И вървейки по пътя си, носейки мъката си, човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност. Все пак човек никога не знае колко силен е, докато единственият избор, който има, е да бъде такъв.

С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори. Подаръците не са обещания.

И човек започва да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи. И се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата.

И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научава да посади своя собствена градина. И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя.

И човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност. И човек разбира и се научава! И всеки ден се учи!

След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще, означава, че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало.

С времето разбираш, че само, който може да те обича с недостатъците ти без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш.

След време ще си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по-назад е сигурен признак, че бракът ти ще е един провал. След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен, накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече.

С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства. След време също разбираш, че думи казани на прощаване могат да наранят човек за цял живот.

След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва, което и да е човешко същество, рано или късно ще преживее същите унижения или подигравки, умножени многократно. След време разбираш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.

След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли. След време си даваш сметка, че макар да си щастлив с тези, от които си заобиколен, един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат.

След време си даваш сметка, че всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо. След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще накарат да станат не така, както си очаквал.

С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най-хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг!

С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш – не съществува нито утре, нито вчера.

След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш, че обичаш, да казваш, че ти липсва, да казваш, че ти е нужен, да казваш, че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб, е късно и вече няма смисъл!

Ние не владеем чувствата си. Има мигове, когато внезапно облъхналият ме аромат на люляк ме кара да изживявам отново някой от трепетните месеци в моя живот. В крайна сметка животът не се ръководи от волята или намеренията ни.

Животът е нерви, фибри и бавно изграждани клетки, в които зреят мисли и се раждат поривите на страстта. Чувстваш се сигурен в себе си. Мислиш се за силен. Но цветът на един предмет в някоя стая или утринното небе; обичан някога парфюм, който събужда смътни спомени; стих от забравена поема, която отново прочиташ; фраза от пиеса, която отдавна си престанал да свириш – това са нещата, от които зависи животът ни.

Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни, затова трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде. А всички наши мечти мога да се сбъднат – ако имаме куражa да ги преследваме. Именно това е, което прави живота интересен, а именно възможността да осъществиш мечтите си.

Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато… вече няма време…"

Хорхе Луис Борхес


_________________
Магия в лилаво

[Данаил Делчев]

[loveforever]

Тъй де!
То едно е пряко следствие от другото.
_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Едно момче престанало да посещава своето училище. Не отишло там седмица, две ... Льова нямал телефон и съучениците му, по съвет на тяхната класна преподавателка, решили да го посетят у дома. Майката на Льова отворила вратата. Лицето ѝ било много натъжено. Децата поздравили и попитали направо:

- Защо Льова не идва на училище? Майката едвам изговорила:
- Той повече няма да учи с вас, направиха му операция - неуспешна. Льова ослепя и не може да се придвижва сам.

Децата помълчали, помислили, погледнали се едно друго и едно от тях предложило:
- Ние ще го водим на училище - всеки ден ще се редуваме.
- И обратно - до вкъщи ще го изпращаме.
- И уроците можем да му помогаме да си подготви - добавяли един през друг съучениците на Льова.

Очите на майката се напълнили със сълзи. Тя поканила децата в стаята. Опипвайки внимателно пътя пред себе си, към тях бавно пристъпил Льова - с превръзка на очите. Всички притихнали. Едва сега, учениците разбрали какво нещастие се е случило с техния другар. Льова, с голямо усилие, казал: "Привет!". От всички страни децата се надпреварвали да споделят:

- Утре аз ще те заведа на училище!
- А аз ще ти кажа какво учихме по алгебра!
- Аз пък по история ...

Льова не знаел кого по-напред да слуша и само развълнувано кимал с глава. По лицето на майка му се стичали сълзи. След като си тръгнали, децата направили план - кой ще води Льова на училище, как ще му помагат за пропуснатите уроци и новите домашни, кога ще излизат на разходка с него. В училище, момчето което стояло до Льова, тихичко му казвало какво пишел учителят в час. А как само онемявал целият клас, когато Льова отговарял на зададените въпроси! Колко много се радвали всички на неговите високи оценки - дори повече, отколкото на своите!

Льова се учил се прекрасно. Целият негов клас започнал да става все по-добър в учението. За да могат да обяснят понятно уроците на Льова, самите деца трябвало да знаят отлично целият материал. И децата се стараели много. През зимата те водели Льова на пързалката. Момчето много обичало класическа музика и съучениците му го водили на симфолични концерти. Льова завършил училище със златен медал. После го приели в университет. И там отново намерил приятели, които се превърнали в "негови очи". След като се дипломирал, Льова продължил да учи и станал един от най-видните математици на ХХ век - академик Лев Семенович Понтрягин.

А историята е за децата, вярата и очите на доброто. Нека го виждаме!

Борис Ганаго, "Прозрение" от книгата "Детям о вере"


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

ОНОВА, КОЕТО НИ ИЗЛЕЖДА КАТО ЛОШ КЪСМЕТ, ЧЕСТО СЕ ОКАЗВА СРИТ ДАР

Живял някога един старец със своя син. Той бил беден, но имал много красив и силен кон. Този кон бил толкова прочут, че често идвали при него хора, които искали да го купят. Въпреки че му предлагали много пари, той винаги отказвал да го продаде.
Един ден конят изчезнал. Разчуло се в селото и хората започнали да говорят на стария човек:

- Виж какво нещастие те сполетя сега. Да беше продал животното, когато го искаха, щеше поне да си богат! Сега нямаш нито кон, нито пари.
- Не се знае. – отговарял им човекът. – Просто конят го няма. Но дали е нещастие или благословия, това ще покаже времето.

Минало известно време и един ден конят се върнал. Но се върнал заедно с още 10 коня – всичките красиви и силни като него. Мълвата за тях бързо се понесла из селото.
- Ей, прав се оказа старецът. – коментирали селяните – Наистина излезе, че е благословия.
Бедният човек обаче отново им отговорил по същия начин:
- Кой знае. Просто изведнъж се сдобих с 11 прекрасни коня. Но дали това благословия или проклятие, все още не мога да знам.

Хората продължавали да обсъждат големия късмет на своя съселянин и говорели: „Е как е възможно това да е проклятие? Този човек съвсем си е изгубил ума."
След няколко дни в селото отново се разнесла новина - синът на стареца пострадал много тежко - счупил си и двата крака докато обяздвал конете. Пак рекли хората: „Прав беше – не беше благословия. Какво нещастие го сполетя заради тези коне". А той отново им отговорил по неговия начин:
- Кой знае. Животът ни се дава на малки късчета. Сега не знаем дали е за добро или за зло.

Наскоро след това в страната започнала война. И всички момчета и мъже от селото трябвало да заминат да се сражават. Хората плачели докато изпращали децата си и се молели да се върнат живи и здрави.

Само синът на мъдрия старец си останал у дома, тъй като бил инвалид.

Никой нямал много време отново да разсъждава върху историята на стареца, но всеки си помислил: „Благословия беше, че момчето си счупи краката... Май старецът пак беше прав!“

Само мъдрият старец не бързал да съди кое е благословия и кое – нещастие. Защото вярвал, че на хората не е отредено да знаят отговора на този въпрос в огромния океан, наречен живот.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

На днешната дата 2 октомври, преди 150 години се ражда Мохандас Карамчанд Ганди, познат като Махатма Ганди.
Със своя пример вдъхновява политически лидери, сред които Мартин Лутър Кинг, Нелсън Мандела и Аун Сан Су Чи.
Велика душа! Поклон!

„Бъди промяната, която искаш да видиш в света!”

"Добротата, саможертвата и щедростта не са изключителна собственост на нито една раса или религия."

"Всеки трябва да намери вътре в себе си своя мир. И той ще е истински, когато не може да бъде повлиян от никакви външни обстоятелства."

"Да вярваш в нещо, и да не го живееш, е безчестно."

„Любовта е най-мощната сила, която е присъща на света, и най-скромната, която човек може да си представи.”

"Седемте социални гряха: политика без принципи, богатство без труд, удоволствие без съвест, знание без характер, търговия без морал, наука без човечност и преклонение без саможертва."

"Три четвърти от всички неудачи и недоразумения по света ще изчезнат, ако се поставим на мястото на нашия противник и разберем неговата гледна точка. Ние или веднага ще намерим съгласие с него, или ще мислим със снизходителност за него."


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Знай стойността си!

Един баща лежал на смъртния си одър и казал на сина си:

„Това е часовникът, който получих от дядо ти, който го е получил от неговия баща, вече е на 200г., но преди да ти го дам, отиди до първия часовникарски магазин в квартала и им кажи, че искаш да го продадеш.”.

Синът отишъл и като се върнал казал на баща си: „Казаха, че ще ми дадат 5лв. защото е стар.“

Баща му отговорил: „Отиди сега в музея надолу по улицата и им покажи часовника“

Връщайки се синът му видимо ухилен му казал: „Часовникът е един от малкото останали бройки и се оценява на 250 000лв.!“

Баща му тогава върнал:

„Исках да ти покажа, че правилното място ще те оцени по правилния начин, не се поставяй в неподходящо място, като се ядосваш, че не са те оценили, както смяташ ти за правилно. Не оставай в място, което не те цени!“

Знай стойността си!


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Веднъж един богаташ решил вместо да изхвърли чантата с боклук в контейнера да я хвърли в краката на намиращия се наблизо мръсен просяк ...
Беднякът се усмихнал и си тръгнал доволен с плика пълен с боклуци!
Спрял се до една локва извадил всичко от торбата, поизмил я и я напълнил с цветя, които растели наблизо ...
Върнал се при богаташа и му подал торбата в ръцете!
Богатият гледал изумено и едва едва заеквайки продумал :
- Защо ми даваш прекрасни цветя , след като аз ти дадох само боклуци !???
Беднякът простичко отвърнал :
- Защото всеки човек дава онова , което носи в своето сърце...


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Притча за трудностите и грешките

Имало един африкански мъдрец, който като всеки мъдър човек имал край себе си и ученик.

Било време да започне да учи на важни уроци младото момче, затова един ден предприел пътуване до едно свещено място.

Въпреки че бил стар, мъдрецът вървял бързо през джунглата и всякакви трудно проходими места, докато ученикът му все падал и проклинал.

След дългото пътуване стигнали до свещеното място, а мъдрецът, без дори да почива, понечил да се връща обратно по пътя.

– Учителю, днес не ме научи на нищо. – казал ученикът.

– Научих те, но ти не разбра на какво. Опитах се да те науча как да се справяш с трудностите и грешките в живота. – отговорил мъдрецът.

– Вместо да проклинаш мястото, където падаш, опитай се да разбереш какво те е накарало да се препънеш и паднеш. – отговорил учителят.

Затова сега ще се върнем по същия път.

Запомни: не крайната цел, а пътя към нея е това, което ни учи на най-важните неща.


_________________
Магия в лилаво

[loveforever]

Мнозина познават картината на Албрехт Дюрер „Ръце“. Но малцина са тези, които знаят историята за това, как е създадена тази картина. Мисля, че този, който не познава Дюрер, завинаги ще помни тази история до края на живота си.

През 15 век в едно малко селце, недалече от Нюрнберг, живеело семейство с 18 деца. Осемнадесет!

За да може да изхрани такова голямо домочадие, бащата, по занятие майстор-златар, работил по 18 часа на ден. Работил както в златарската си работилница, така и всякаква друга работа, която можел да намери срещу заплащане.

Независимо от това почти безнадеждно положение, две от децата имали мечта. Така много им се искало да развият таланта си да рисуват, но знаели, че за баща им било невъзможно да изпрати ни един от тях да учи в Академията в Нюрнберг. След дълги нощни обсъждания, двете момчета решили да сключат особен договор помежду си. Избрали да хвърлят жребий с монета. Загубилият щял да отиде да работи в мините и със заплатата си да заплаща обучението на брат си. А след това, когато изучилият се върне, ще поеме издръжката на другия си брат в Академията, като продава свои творби, а ако трябва, също така ще работи в мините.

В неделя сутринта, след църква, те хвърлили монетата. Албрехт Дюрер спечелил и заминал за Нюрнберг. Другият брат, Алберт, отишъл да работи в опасните мини и в продължение на цели четири години заплащал обучението на брат си, чиито творби в Академията веднага се прочули.

Гравюрите, ксилогравюрите и картините на Албрехт превъзхождали творбите на мнозина от неговите професори. Към края на обучението си той вече печелел твърде добре от продадените си произведения.

Когато младият художник се завърнал в родното си село, семейство Дюрер устроило празничен обяд на полянката в чест на триумфалното му пристигане.

След дългия и незабравим обяд, изпълнен с много музика и смях, Албрехт станал от почетното си място начело на трапезата и вдигнал тост за своя любим брат, който толкова много се бил пожертвал за изпълнението на мечтата му. В края на тоста той заявил: „А сега, Алберт, благословени ми братко, дойде твоя ред. Сега ти можеш да потеглиш за Нюрнберг, за да сбъднеш мечтата си, а аз от своя страна ще се грижа за обучението ти.“

Всички се обърнали в очакване към Алберт, който седял на другия край на масата. По бледото му лице потекли сълзи, той поклатил глава и хлипайки, само повтарял: „Не…не…не…не…“. Най-накрая станал и изтрил сълзите си. Погледнал хората, които толкова много обичал и като вдигнал ръце към лицето си, казал меко: „Не, братко. Не мога да отида в Нюрнберг. Твърде късно е за мен. Погледни! Погледни, какво направиха мините с ръцете ми за тия четири години! Костите на всеки мой пръст са чупени поне веднъж, отскоро ми се появи артрит на дясната ръка, така че сега не мога и да държа чашата по време на тоста, да не говорим как бих могъл да изписвам красиви черти по пергамента или да рисувам на платното с молив или бои. Не, братко, за мен вече е твърде късно.“

Повече от 450 години са минали оттогава. Днес стотици портрети, рисунки с мастило или със сребърен молив, акварели, рисунки с въглен, ксилогравюри и гравюри върху мед стоят във всеки голям музей в света. Всеки знае поне една голяма творба на Албрехт Дюрер. Може би и у вас, в дома или в офиса, виси някоя репродукция на негово произведение.

Някога, като знак на уважение към брат си Алберт и неговата саможертва, Албрехт нарисувал неговите загрубели ръце, отправени към небето. Назовал тази забележителна своя картина просто – „Ръце“. Но хората, разбирайки истинското значение на този шедьовър, нарекли картината „Ръцете на молещия се“.


източник
_________________
Магия в лилаво