kemper-club forum

[kvp155]

На правилното място сме и дори има опашка. То къде ли няма де, въпреки, че цените са доста солени – за възрастен по 29 франка и за дете по 22. Ограничение за теглото обаче и тук има, както и за височина. Ясно е, че пак ще има сърдити и разплакани лица, но аз какво да направя, като някой още не е пораснал достатъчно, а друг повече от достатъчно. Жорж, разбра ли го това на-накрая?

Плащаме си билетите и се нареждаме на не особено дългата опашка. „Птицата“ е само една и се качва до горе също по стоманено и дълго въже. Даже докато чаках се зачетох в някои технически данни, които висяха на една табела: долна станция – 1947 м, горна станция – 2162 м, дължина на въжето 739 м, скорост – 24 м/сек. Така ще ни качат на цели 222 метра и ще ни пуснат от там надолу.
За да ни окомплектоват всичките четирима в нашата група се падна едно момиче от Корея. Дошла е с гаджето си на нещо като меден месец, но момчето от страх остана долу уж да ѝ направи снимка. А тя сияеше цялата сякаш ще прелети на тази „птица“ разстоянието от тук до Сеул.





В малка стаичка предварително всеки участник в полета облича по един специален костюм, който на гърба има някаква халка. Идва птицата, закачат халката за металната ѝ конструкция, тялото увисва хоризонтално и така с допълнително въже цялата композиция се изтегля догоре. Оттам нататък го пускат и всичко е ясно. Изглежда лесно и в никакъв случая страшно, но се оказа, че съвсем не е така.





Още щом увиснахме и въжето започна да ни тегли нагоре, пропастта под нас ми се стори прекалено далече за падане по очи. Падал съм разбира се от разни височини, но тази освен красива изглежда и доста голяма, та резултата със сигурност ще е еднозначен. Държим се само на онзи костюм, който макар и специален е само с някакви катарами и малко по-голям цип, подобен на този на обикновен форселт.





Докато бяхме долу никъде не прочетох изисквания и ограничения в това, да не се говори по мобилен телефон по време на полета и да не се играе на него, затова казах на сина ми, че може да пробва ако иска. Все пак ще летим почти километър и би било добре да си уплътни времето с някоя игра например. Не ме послуша, но пък видимо настроението му бе чудесно, до малко преди да ни откачат от теглещото ни въже.





Надолу очите ни се насълзиха не само от кеф, а скоростта се разви за секунди и то с такова ускорение, че ако си отвориш устата може да ти се скъсат бузите. Все пак крещене не липсваше почти до края, а аз смело мога да кажа, че това си е почти като скачане с бънджи. Подобна атракция не ми се беше случвала, но определено си заслужава парите. А тези които са си забравили фотоапаратите или пък няма кой да ги снима получават временен достъп до платформа, на която са качени снимки от камерите в началото на полета.

[kvp155]

Усещането човек да лети и то с такава скорост е нещо доста приятно, макар да свършва много бързо. Хората са помислили за всичко и щом ни откачиха вече имаме ново предложение – да се спуснем до Гринделвалд с триколка, а за по смелите с двуколка.

Една специална машина ги откача от всяка кабинка на лифта с който сутринта се качихме, а после по нещо като транспортна лента ги превозва до началото на алеята за спускане.





Всеки би предпочел да се спусне до града така, вместо с досадната кабинка или пеша и естествено желаещите са повече от количките. Ние обаче пак не сме от тях, че нали сме си с велосипедите и само попитахме предварително, дали организаторите на всичко това нямат нещо против. Потвърдиха ни, че нямат и се втурнахме към финала.



От участниците отново само ние сме от европеидната раса, но поне срещнах най-красивата китайка за деня.

Надолу се развиват бесни скорости и на малкия не му стига силата да натиска спирачките, пък нали вече падна през глава и за да не ни се случи пак се налага да спираме по-често за почивка на ръцете. Скоростта обаче увлича и трябва много да се внимава, което точно за това ми дете не е много характерно. На всичкото отгоре пак забравихме каските.





И от друго трябва много да се пазим, за което никакви предупредителни знаци не видях по пътя. Знакът „Възможна е появата на домашни животни“ би трябвало често да се среща по тези места, но уви, не е така.



Ходят си добичетата където им е най-равно и твърдо, и въобще не се интересуват от никакви безделници, дошли да си прекарат чудесно по техните земи. И по-лошото е, че нямат никакви хигиенни навици, което за спускащите се състезатели е сериозен проблем. Изключвам вкуса в устата при поглъщане от попадналата на гумите естествена тор, но сцеплението с настилката рязко намалява и рискът от инциденти става много голям. Да не говорим ако някой не може да спре и се удари с бясната си скорост точно в задните части на едно такова животно. Кошмарът ще е пълен.





Пейзажите към това градче са нещо наистина уникално, заради което си заслужават всички животински неволи, които съвсем не са чак пък толкова непреодолими. Успяхме да слезем без никакви инциденти и по този повод решихме, че с Жорж-дегустатора да се почерпим. Стара българска традиция е, че всеки успех трябва да се полее и затова точно до станцията на лифта се появи едно прекрасно място за целта. С приятна гледка и хубаво вино.



До кемперите има само около километър и се надяваме да не ни спрат за алкохолна проверка, че тогава сигурно ще останем тук за по-дълго.
И това не се случи и успешно пристигаме до нашият си паркинг. Малко след ето този красив хотел е.





А защо са толкова приветливи хотелите тук още не мога да разбера.

На паркинга ни чакат освен двата кемпера и моите две дами, които останали без дъх си почиват вътре. Били се качили пеша до някакъв връх с хижа отгоре му и после се разходили в района, да видят как си живеят местните и всичко много им харесало. Алпака-шейни също имало, ама те нали не са по подобни забавления та ги пропуснали.









Групата вече се е събрала и макар да е почти 18:30 часа има време и за още нещо. Максимализма в подобни ситуации сигурно е много дразнещ, но пък ако не се опираме на него има риск да пропуснем много други неща. Та така за оставащите няколко часа решихме да отидем до ЖП гарата, от която тръгва влака за … върха на планината или иначе казано Top of Europe. Така или иначе има желаещи за този връх, и макар да не са всички то поне за някои информацията е важна. Отделно времето не стига за нищо друго, а и пътя ни обратно към мястото за нощувка - базов лагер №1 минава съвсем близо до гарата.

Там сме вече и за съвсем кратко време всичко ни се изясни. Билети, паспорти, карти и т.н. всичко ще закупим и получим утре преди пътуването. Сега почивка пак в онзи базов лагер, който се оказа голяма находка за целите на една нощувка.

[MDZulu]

Благодаря за прекрасните разходки и чудните гледки, които споделяте с нас!
Чакам с нетърпение продължението.
_________________
KNAUS LINER 640
LZ1MDZ

[jororib]

Косе невероятен разказвач си. Мястото което ме грабна от цялото пътуване най-много е Гринденвалд. Това е моето място.
_________________
Живот на колела
www.kemper-club.com

[kvp155]

Покоряването на най-обикновен покрив изисква някаква организация, а този на Европа казват не бил от най-обикновените и си трябва съвсем друга. В случая най-важната част от организацията е да станем достатъчно рано и да имаме достатъчно пари за билети, което за едни туристи в тази страна си е направо задължително.

Спорове няма по темата и още в ранни зори, някъде към 07:30 часа вече шпорим с кемперите към гарата. Само шофьорите са будни, а за другите се очаква да се събудят щом пристигнем в близост. Пътят ни до гарата отново минава през долината до Гринденвалд и вече всичко ни е познато. Толкова пъти минахме по него, че не само ни е познат, но мога да различа, коя ливада до къде е окосена и коя не … Въобще търсим си прилики и разлики от предишните дни, докато трае краткото ни пътуване.

Гарата се казва Grund и може да се каже, че е една малка и дори невзрачна гара, предвид факта, че ще изпраща влакове до Покрива на Европа. Паркинг за кемпери до гарата няма, но пък намерихме един огромен само на 1-2 километра и разбира се платен - 46.622263, 8.022365. Те всъщност в Швейцария всичките им паркинги покрай туристическите места са такива, но на този можеш да си оставиш колата за цял ден. Иначе има и един до гарата, но пък той е само за автобуси.



Още с пристигането си мяркаме една кола с български номера, от която изскачат двама застаряващи чичковци, които се оказаха професионални алпинисти. Дошли са тук и те да катерят, ама не като нас с влак и с лифт, а с пикели и въжета, и то самият връх Айгер. Района е като магнит за такива хора и дори се учудвам, че засякохме само този екип.



Жорж-катерачът макар и с влак, но този път реши да не се катери. За първи път в тази екскурзия ще остане в базовия лагер, като охрана и пак за първи път няма да е сам. Моята чудесна съпруга също щяла да остане, нищо, че само заради нея съм дошъл по тези места. Заради нея летях с птица, карах колело до Стелвио, спусках се с алпака-шейни и с триколки, ходих по въже над пропасти и все такива нечовешки изпитания, а сега се налага и да се катеря с влак до някакъв си покрив. Това е. Неправда има във всеки семеен съюз, но и състрадание се очаква да има. Аз обаче не получих никакво, затова си грабвам децата и се омитаме към гарата.

Там не ни очакват никакви изненади, че въпреки високите цени ние си ги знаем от вчера и някак за една нощ посвикнахме с тях. Иначе организаторите са направили огромен жест към децата – само 20 франка за дете на възраст от 6 до 16, като тези под 6 са безплатно. За възрастни обаче билетът е точно 182 франка на калпак. Цената включва двупосочен билет за всеки с междинно прекачване на една високопланинска гара Wengen, от която нататък продължава друг влак, малко по-специален от другите.



Въпреки ранния си час влакът пристига почти пълен. Билетите са без места, но тук-там се намират още свободни, а още с качването си всеки пътник залепя поглед към стъклото и сменящите се пейзажи наоколо. За сравнително кратко време линията набира прилична височина, от която се отрива чудесна панорама към градчето. Лошото е, че трудно се снима особено ако трябва да се местим ту от едната страна, ту от другата.



Планината е пробита точно като тяхното сирене и влакове от различни посоки излизат и влизат в нея. Някои се спускат от високото, други обратно се катерят нагоре, като на по-стръмните участъци между двете линии има зъбен гребен. Там явно се зацепва някакво зъбно колело и помага на машината да не буксува нагоре.

През стъклото гледките се променят доста бързо, като за сравнително кратко време зеленото покрай нас беше заменено от скалисти планини, някъде или точно около гара Клайне Шайдег, разположена на 2061 метра надморска височина.



Щом пристигнахме всички се юрнаха напред, все едно са ходили на Покрива хиляди пъти. Само ние се спогледахме учудено и след кратко суетене стана ясно, че повечето от пътниците са си най-обикновени хора, които или са тръгнали на разходка в планината, или просто се прибират вкъщи. Щото това в близост е селцето Wengen, което не просто коловоз на който ще си сменим влака, а едно китно хубаво селище, което даже е известен ски-курорт. А като го няма снега и скиорите, точно от него тръгват стотиците пешеходни маршрути из околните върхове, и част от тези пътници са тук именно заради това.
Нашият влак обаче е композиран другаде и по тълпите от дръпнатите туристи се разбра точно къде. Малко встрани от гарата е и добре, че бяха китайците да се ориентираме по- бързо. Не е драма ако си изпуснем влака, но ще трябва да чакаме следващия, който е след около час. Отвореното време е достатъчно и можем дори да си останем тук цял ден, а после като ни умалеят краката от ходене да продължим към Покрива. Сега обаче плановете са други и щом си намерихме влака бързо поехме нагоре.



Малко след тръгването си композицията се мушна в изсечен в скалите тунел и до края на пътуването ни не излезе от него. Добре че успях да го снимам с един друг влак за да стане по-ясно за какво става въпрос.



В тунела влакът спира на две малки спирки и престоява няколко минути, като там са изсечени „прозорци“ даващи на пътниците възможност да погледната от северната стена на връх Айгер. Впечатляващо съоръжение е този тунел изграден и пуснат още през 1912 година, като и тогава и сега по него се движат еднакви и на вид и доста стари вагони, чиято широчина се побира точно в тунела. Тези 9 километра са строени цели 16 години за да ни дадат възможност да се качим без никаква подготовка на над 4000 метра височина. За жалост пътуването продължи само около 20-на минути и дори децата нямаха време да поиграят на някоя много важна смарт игра.



Влакът спря на последната си спирка, а пейзажите около него рязко се промениха. Не могат да се видят от стъклото, защото сме някъде под земята, или по-точно някъде в основата на скалистата планина. На около 3500 метра над морето е тази ЖП гара, която е най-високата в Европа и с право е гордостта на швейцарските железници. За да стигнем върха Юнгфрау обаче ще трябва да повървим по прокопани в скалата огромни коридори и после с най-бързият асансьор в Швейцария излизаме точно в основата на върха. Вътре няма скала с етажите, а направо цифри с изкачените метри, които се сменят не през един-два, а през 25.



Връх Юнгфрау е висок 4158 метра и едва ли някой би дръзнал да построи нещо точно отгоре му, но все пак домакините са се постарали да дадат възможност на обикновените хора без никаква подготовка и екипировка да видят, пипнат, вкусят и подишат въздуха на един от най-емблематичните за Швейцария върхове.



В голяма остъклена зала на няколко етажа са поместени магазинчета за сувенири, музей за шоколад, барчета предлагащи различни напитки и консумация, малки бутици за дрехи, разни заведения, и въобще това си е едно типично туристическо място, което въобще не предполагах, че ще видим тук. Цените са умножени по няколко пъти от тези в нормалните им магазини, но това съвсем не значи, че търговията е вяла.
Все пак друго си е да си купиш шоколад от най-високо построения магазин за шоколад и то не какъв да е, а точно Линдт. Или пък как да не се сдобиеш с часовник Тисот от най-високо намиращият се магазин за часовници в света. Въобще тук всичко е най, най.







Зад стъклата поне безплатно можем да видим от вечният сняг на тези алпийски колоси и не знам защо, но лилавата госпожа пожела да се снима точно тук.
Професионализмът ми на фотограф веднага изключи тази възможност, но с опъката жена никой не би могъл да се справи, затова смирено извадих фотоапарата, настроих всичко което може да се настроява и направих втората си най-качествена фотография в живота.



На нея като се вижда обекта на снимане е разположен в контражур, като светлината пада отзад и леко встрани, създавайки около обекта ореол от ярки контури, а красиво падащия сноп светлина само загатва или по-точно леко обрисува самия обект – лилав.

На заден фон се забелязват леки пръски от падащата вода в момент малко преди да се вледенят, като така създават на екстериора допълнителна естественост и мекота. Разбира се, обекта трудно би могъл да се разпознае на тази истински безценна художествена картина, но пък затова са думите към нея и след тези кратки пояснения става ясно, че това е точно тя. Освен всичко друго пак е облечена в лилаво, което също не става ясно без пояснения, но пък то това е по подразбиране за всяка жена носеща името Виолета. Дори Наско няма да има нужда да скролва в търсене на въпроса - Коя е? - тя е!

...

Преди дни беше 1-ви Март и една нова колежка черпи с бонбони. Ясно е какъв празник празнуваме тогава, но чак пък да се черпи … Та се осмелих и все пак попитах, какъв е повода? Отговори ми, че се казва Марта и има рожден ден. Ами да, какво по-логично име да има човек роден на 1-ви Март. С цвета на дрехите и името е същото.

[loveforever]

Вълнуващите мигове трябва да бъдат запечатвани, а какво по-хубаво от това в подобен момент да попаднеш на добър фотограф при това с усет и отношение към красивото. Както е видно от приложената снимка важните елементи са видими при това с нужната яснота - нищо не е пропуснато, акцентите са добре подчертани, излишното не се натрапва и разбира се лилавото е в чудесна хармония и синхрон. Мисля си че и без художествено обрисуване кадъра казва достатъчно, но разбира се подробния метафоричен разбор добавя онази деликатна щипка финес, която би могло убягне на една по-простовата натура.
Благодарности!


п.п. Трябва да направя едно леко уточнение за цените на това забележително място - всичко бе точно както е описано с изключение на ... шоколада. Лично аз бях много изненадана от факта, че цените на изкушенията във фирмения магазин на Lindt са абсолютно същите, като във всеки друг швейцрски магазин, независимо от това къде се намира. Разбира се не можах да устоя на изкушението и да не си накупя разни модели от тези тъй вредни за фигурата изкушения, но трябваше да се жертвам в името на това да бъде разбулена мистерията, че на подобни места стоките са по-различни и си заслужава да бъдат пазарувани. Нищо подобно няма. Шоколада си е съвсем същия, какъвто дори можем да си купим в България, само ... като че ли свършва по-бързо, ама това е защото бяхме отдадени на тестуването.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Винаги съм радостен, когато някой оцени високите ми фотографски способности.
И да, права си, че цените бяха нормални и еднакви с тези по магазините, но това се отнася само за шоколада и бонбонит. С другите стоки и услуги нещата въобще не стояха така, което разбира се, по никакъв начин не променя нищо от очарованието на мястото.

[kvp155]

А като видя всичко описано по-горе и невъзможността ми да се справя от първия път, на помощ в творчеството ми се притече една случайна китайка. Тя също запечата ценният миг в живота на Виолетка Виолетова, но нейната снимка ще я пазим за резервна. Моята фотография си остава безценна.

Нататък продължаваме с разглеждане на музеят на ледените скулптори или както там се казва. Казват, че едно от най-интересните места в станцията Юнгфрау е точно този леден дворец, който е започнат да се гради още през 1934 година.









Тогава безкрайно дълги ледени тунели са издълбани в дебелия лед на Юнгфрау и сега те ни водят на някъде без да става ясно накъде, но пък туристите обичат да се шляят безцелно на подобни места. Ние също.





По стените в нещо като ниши ювелирни художници са изваяли страхотни макети на сгради, животни и разни предмети. Изглеждат като кристални или стъклени, но не, от лед са.





В голяма тъмна зала, чиито свод е покрит със светещи еделвайси е помислено и за най-малките. Макет на планината и най-високите ѝ върхове е поставен в голяма прозрачна сфера. Вътре е пълно с малки фигурки на познати животни, които се спускат със ски и шейни по заледените писти. Лифт качва до горе други животни, а от време на време вали сняг. Чува се и приятна музика. Интересно е.





Постепенно излизаме на повърхността, където отново сме заобиколени от стъкла. Зад тях се вижда билото на някой от заснежените върхове и глетчери, и само тези стъкла ни делят от връзката с тях. Скоростта на вятъра през зимата тук достига до 250 км/ч, а лавините са нещо съвсем нормално. За щастие не се очаква да се срещнем с нито едно от двете, поне съдейки по хората навън, но пък вятъра не само е силен, но и склонен да скъса гордо издигнатият швейцарски флаг.









Гледките са невероятни във всичките посоки. Нагоре скали и заснежени върхове, до които достига само хеликоптер, а хора в някаква постройка получават провизии по единствения възможен за това начин – по въздух.





Настрани са върховете Айгер, Мьонх и нашия Юнгфрау с долините под тях, криещи в сърцето си над 200 километра ски писти. Още не е зима и не сме ги пробвали, но това би била чудесна идея за в бъдеще. Една от тях или част от нея дори е целогодишна и е точно под краката ни, като макар и да е лято скиори на нея също не липсват.

[kvp155]

Вятърът обаче толкова силно духа, че почти не можем да се чуем, а да не говорим, че колкото и да е топло през лятото тук си е зима, и в съчетание с този вятър замръзването ни е сигурно.



Хубавото е, че на който му стане студено може да се върне обратно зад стъклата и да продължи до малко по-нагоре, където е онази странна постройка със сферичния покрив. От нея панорамата е по-добра, а и се доближаваме все по-нагоре до самият връх.



Ето там в далечината бяхме преди малко …





А от другата страна в ниското се забелязва и гарата от която тръгнахме. Толкова е далече, че дори и с приближението на обектива трудно се виждат влаковете.





Но пък ЖП линията по която дойдохме, онази до езерото се вижда ясно. Даже май се вижда и зъбният гребен между двете релси.

Пейзажите често са като на някоя полярна експедиция или пък като от някой връх до който се качват само алпинисти. Направо е невероятно да се види всичко това и то само след кратко возене с влак.





Тук вече всичко е разгледано и май ще трябва да поемаме надолу. Има и един важен момент, който е свързан с подпечатване на паспортите за всеки от качилите се на Покрива на Европа. Забравих да спомена, но тези паспорти представляват едни малки книжки с описание на всичко свързано с Юнгфрау и се дават поименно още при закупуването на билетите. После на тези които се качат на върха има една леля, която ги подпечатва и така се удостоверява, че участникът в тази туристическа експедиция наистина е бил на върха. Е, ние бяхме, но в бързането да хванем навреме обратния влак забрахме за тези печати и сега може да се счита, че всичко по-горе съм си го измислил, а снимките са фалшиви.

Да ме е яд, не ме е, но пък не смятам, че скоро ще дойда тук отново заради някакъв печат.
Всичко това си го мисля, докато се люшкаме с надолу и един усмихнат кондуктор не ми подаде малко шоколадче Линд. Дава ги на всички пътници, като сладък спомен от най-високият магазин за шоколад в Швейцария, а може би и не само.



Докато си изядем спомените и ето ни гарата в Клайне Шайдег. Тук ще правим връзката с другия влак до долу, което чакане се оказа недостатъчно да се порадваме на тези забележителни пейзажи.





Връщаме се на паркинга при двамата охранители и заедно с тях поемаме нататък.

Този обект като Покрив на Европа е и покрива на нашата швейцарска одисея, или иначе казано край. Оттук нататък ще подхващаме към вкъщи. Ама не към вкъщи - базов лагер №1, който в последните дни наистина се превърна в такова място, а към истинското вкъщи – онова в България.

[loveforever]

Уникално изживяване беше ... незабравимо ...
Една сбъдната мечта!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

След уникално изживяната и незабравима сбъдната виолетова мечта е крайно време да си хващаме пътя. Онзи нашият си, който рано или късно ще ни призове и колкото и да не ни се иска ето, че се случи.

Пътят към дома е доста и е ясно, че ще го делим някъде, като нашата фамилия сме си оставили един ден за разглеждане на Милано, че там не сме били още, а другата фамилия пък са били и нямат намерение да повтарят. Те щели да преспят някъде по бреговете на италианските езера, ще поплажуват там и после поемат и те към България.
До Италия обаче ще караме заедно по маршрут, който навигацията си избере. Тръгваме и само след час-два пътуване отново сме в плен на швейцарските красоти. Този път случайността ни отведе насред красив проход, на който дори не знаем името.







И добре, че се изпречи този хотел до сами пътя, та да разберем, че това е прохода Sustenpass.
Този проход е тук още от 17-и век и не е бил особено важен търговски път до момента, когато Наполеон не превзема прохода Симплон. Тогава швейцарците осъзнават стратегическото значение на Зустен, като единствен търговски коридор.

Вече сме на едно от най-красивите места по пътя, което също не знаехме, че съществува.

Ето го 46.732962 8.413227





Просто се появи след един от многото завои и ни прикани да спрем с прилично големият си паркинг, скалист тунел и невероятни пейзажи встрани.

Жената в лилаво полудя от кеф. Ние също.









През зимата проходът Зустен е затворен, но пък през лятото се оказа, че един от най-популярните високопланински пътища в Швейцария. Особено за мотористи и почитатели на ретро автомобили. Само докато си почивахме и разглеждахме околността минаха поне няколко от всичките. Наистина едно чудесно и много красиво място за приключения и авто-разходки.







От другата страна проходът се оказа много приятен и живописен, с множество малки тунелчета и безброй серпентини. Върху някои от тунелчетата пък спокойно се сипе водата на някаква малка река или по-голям поток.









Зелените полянки освен с типичните швейцарски крави са пресечени от множество пешеходни и вело маршрути. Леко каменист е района, но това съвсем не значи, че няма да си прекараме страхотно ако нагърбим палатките и хукнем някъде по чукарите. Въобще, приятно място се оказа това, особено, когато не сме го планирали и ни дойде някак като десерт в швейцарската ни обиколка.



Постепенно пътят се изниза от високите части на прохода, поизправи се и хукна покрай разни градове и села.



Привечер е и се усещам някак изморен и вече не ми се кара, но имаме още поне 150 км за днес. Иде ми да отбия встрани и да се излегна в алковена, пък утре ще му мислим. Не че толкова е нетърпимо, а някак не ми се иска да свършва всичко, че в тези екскурзии все така става.

Някъде преди да се отклони пътя за езерото Комо, спираме на една бензиностанция, но не за да си почиваме, а за да си вземем довиждане с нашите приятели: те ще се къпят в езерото, ние в красотите на Милано. Ама това за следващия ден. Сега си пожелахме хубаво изкарване и нови подобни екскурзии, и хайде отново зад волана.

Милано ни посрещна леко мрачен и много мръсен, но това сигурно е защото вече наистина ми се спи, а и е отдавна е тъмно. Все пак се добираме до мястото с безплатен сервиз и вода, което изглеждаше много подходящо не само за нощувка, но и за паркиране, докато ние разглеждаме града на следващия ден. Ето го мястото: 45.518062 9.348437

Моите хора отдавна спят и им е все едно, къде ще спрем и въпреки, че това е официален кемпер-стоп на който дори има охраняема част с много паркирани кемпери, мястото ми се стори много неприветливо, мръсно, шумно, че дори и рисково. Напълних вода, източих мръсната и разните там други кемперски истории, и се поразрових в навигацията за по-спокойно и закътано място, което пък и да е близо до спирка, че на следващия ден ще обикаляме града не с кемпера, а с градския транспорт. Не рових дълго и наистина намерих много по-добро място, но пък се оказа на близо 40 километра от това. Нищо и никакво разстояние за реализирането на подобна идея, но пък ми отне още час докато се добера до новото място. Толкоз за днес, че май минава полунощ, а шофьора и той е човек, и вече му се спи наистина.

[kvp155]

Дори не разбрах, кога мина нощта, но някакво слънце взе да се процежда през щорите и само това ми напомни за тежките туристически ангажименти, с които се очаква да е изпълнен този ден. Сигурно и другите ги усещат, че на никой не му се става, нищо, че навън отдавна е светло. Все пак свалям щорите докрай и вдигам знамето. Денят започва.

За мен по традиция това става с оглед на района по светло, че рядко ми се случва да го направя преди да спрем, че тогава винаги е нощ и никак не ми е приятно. Това разбира се не е похвално, но навиците са нещо което трудно се променя особено при възрастните индивиди.

Новото ни място се оказа съвсем близо до парк с езеро, а от другата му страна е сградата на карабинерите. Сигурно затова спахме толкова безпроблемно и дори не чух крякането на езерните патици.
Най-близката спирка на автобусите обаче се оказа на около 15-20 минути пеша, което не че са много, но силите на туристите трябва да се пестят, когато разчитаме само на краката си. В крайна сметка вече сме на първата набелязана цел - квартала Навили (Navigli district)



Снимката май вече подсказва, че това е един от най-известните квартали на Милано, известен най-вече с очарователните си канали. Едно много романтично и спокойно място пълно с арт галерии и ателиета, малки магазинчета и уютни кафенета. Особено впечатляващо било нощем, когато залязващото слънце се отразява във водите на каналите, но за жалост няма да можем да разберем това.





Каналите Navigli са част от обща система от водни пътища в Милано, чието изграждане е продължило почти 7 века (от XII до XIX век). Тази водна система е свързала езерото Маджоре, езерото Комо, река Тичино и река По, и е служела дълго време за превоз на товари и напояване. Постепенно е изоставена и днес е по-скоро атракция, но от онези приятните и казват, много наподобяващи каналите на Амстердам. Не знам, така казват.



След края на тази бърза и неромантична разходка из каналите поемаме към спирката на трамвая, където по една и съща линия се движат много стари и много нови мотриси.



Не разбрах кои трамваи по коя линия се движат, но щом пристигнахме на спирката подробно се запознах с това, кои мотриси на къде отиват и не за друго, а защото много държах да се возим на ретро мотриса, а не на новите. Оказа се обаче, че съвсем близо до нас е следващата ни забележителност, за която не ни трябвало трамвай, а само здрави крака. Но нищо другият път обезателно ще се возим на ретро возилото.

Сега сме вече пред една истинска колонадата, състояща се от дъъълга редица с цели 16 съвършено запазени древноримски колони. Намира се точно пред базиликата „Сан Лоренцо“ в самия център на Милано, но до тях първо се преминава през голяма средновековна порта - порта Тицинезе





Промушвайки се точно под арката на тази огромна порта се озоваваме на място, на което от едната му страна се простира сравнително голям площад, а от другата тези страховити и изпънати като струни каменни колони.





Тук са някъде от IV век и изглеждат доста запазени за възрастта си, а мястото е с голям исторически и архитектурен чар. Сигурно заради този особен чар и обаяние прочетох преди да дойдем, че руините Colonne di San Lorenzo са едно от най-предпочитаните места за среднощни срещи и вдигане на врява от младите Те се събирали в летните месеци точно тук и до сутринта пеели и свирели на китари. Харесвам такива места и с радост бих се потопил в подобна атмосфера, но за жалост и това ще ни убегне поради същата прозаична причина – липса на време. За Милано сме предвидили едва половин ден, че с останалата половина ще трябва да се придвижим поне до средата на пътя ни към България.
След колонадата наред е нещо изключително впечатляващо в този град, което за наш късмет е на пешеходно разстояние от тук. Излишно е да казвам кое е и всеки би се сетил само по една снимка.

Ето я:



Това величествено човешко творение е строено цели 419 години и разбира се, няма как дългото строителство да не е повлияно от различните стилове, които са били на мода в течение на тези няколко столетия - готически, бароков, неокласически, неоготически. Ослепително белият си цвят катедралата дължи на основният си материал за строителството, който не е варовик, а бял мрамор. Добиван е в кариера на около 100 километра от Милано и са го придвижвали до тук с речен транспорт. Това до някъде, че после реките били още далеч и тогава прокопали канали, част от същите на които бяхме преди малко.





Цялата фасада на катедралата е покрита с гравирани архитектурни елементи и има 3400 статуи, повече от всяка една сграда по света, а на върхът ѝ е поставена златна фигура на Дева Мария. Общата площ на цялата сграда също е впечатляваща - 11700 кв. метра, което я прави един от най-големите храмове в света. Сигурно е скучна цялата тази информация, но мен винаги ме впечатляват подобни цифри и след като се натъкнах на тях си мисля, че ще е правилно да останат несподелени. Сигурно за почитателите на религиозния туризъм са известни, но за мен не бяха и определено някои от тях ме изненадаха.





В сложната архитектура на тази истинска емблема на Милано са вплетени 135 остри кули, като общата височина на този храм е 108 метра и дълго време това е била най-високата сграда в града. Това всъщност е най-високият църковен храм в Италия ако не се брои този във Ватикана, но то там си е отделна държава, така че наистина може да се счита за най-висок.



Площадът пред катедралата е отрупан хора, които предполагам и сега с тази пандемия сигурно пак са там. Просто това е едно наистина посещавано място в града, което никога няма да остане празно.





А докато аз обикалям сградата от всичките ѝ страни в опит да се насладя на тази невероятна художествена творба случайно забелязвам, че катедралата е обект на фото сесия.

Млад фотограф буквално е легнал на плочките в опит да намери най-добрият ъгъл от който да заснеме капризен обект, на който все нещо не му харесва в снимките.







Тя младостта е достатъчно красива сама по себе си, а и защо трябва да се правят подобни жертви не знам, но пък и явно няма да разбера, че отдавна съм я преживял.

[kvp155]

От площада пред катедралата или точно зад гърба на онези двамата, започва едно друго интересно място в Милано, на което тук му казват галерията "Виторио Емануеле".



Не знам защо на това място му казват галерия, като то не е такова в смисъла на изложбена зала или нещо подобно, а е една чудесна търговска улица покрита със … стъклен покрив.







Всъщност това е улицата, която свързва площада пред катедралата с площада на операта Ла Скала и представлява доста голям търговски център, който има формата на кръст. Мястото носи името на първия крал на обединена Италия - Виктор Емануил и като всяко подобно място е претъпкано с различни заведения, кафенета, ресторанти, бутици, антикварни магазини, че дори и една шоколадова сладкарница, в която всичко е от шоколад.



Мястото където се пресичат двете части на тази покрита галерия представлява голям осмоъгълник, подът на който е облицован с разноцветни плочки, които не са произволно разхвърляни, а изобразяват гербовете на трите столици на някогашното кралство Италия – Рим, Флоренция, Торино, а сигурно за да не са сърдити жителите на Милано архитектът на този комплекс е поставил и гербът на техния град.





Под този стъклен купол е и един от най-скъпите и луксозни хотели в света – Town House Galleria, в който нощувката варира от само 1500 до 3000 евро за вечер. Всичко обаче е толкова бляскаво навсякъде, че така и не разбрах нито къде е този хотел, нито как изглежда, при все, че бях решил да останем за 5-6 дни. Исках и повече, но само за толкова щяха да ми стигнат парите ако бях продал кемпера на някой и с парите си платим нощувките.





Хубавото да си в центъра на Милано е, че след сравнително малко ходене пеша могат да се видят доста неща, които ако не са едно до друго, то просто са много близо помежду си. Така след кратко подсвиркване с уста и шляене уж в безцелна посока се озовахме пред нещо, което през 2013-а година беше уникално по рода си.





И това разбера се не са двете стъклени сгради на UniCredit, а са другите две сгради, кръстени съвсем не случайно Bosco Verticale или "Вертикална гора". Трима архитекти са решили да съчетаят градският живот на хората с този в гората, като са проектирали тези два блок със специални ниши по фасадите в които са засадени различни видове и дървета, храсти и друга растителност с обща площ около 10 декара.







Едната сграда е с височина 112 метра, а другата 76, като и двата са с доста малка за височината си основа, и така наистина се получава нещо като гора която не е хоризонтална, а вертикална. Общо около 900 дървета с височина между 3 и 9 метра за засадени по различните части на сградите, а в клоните им отдавна гнездят различни видове птици.

Отделно от това сградите са в голяма степен енергийно независими, като в тях са интегрирани над 40000 кв. метра соларни инсталации. Отвътре пък сградата била изпълнени с естествени системи за вентилация и циркулация на въздуха, че дори било помислено за максималното проникване на естествена светлина по специални светловоди, рециклиране на сивите води и различни поливни системи.



Инвестицията за построяването на Вертикалната гора е доста сериозна, но още с въвеждането в експлоатация на тези две сгради апартаментите били буквално разпродадени, и то основно на чужденци.



А наскоро даваха филм за единият от архитектите, който преговарял с китайски инвеститори за построяване на цял подобен квартал някъде в Китай.

[kvp155]

Следващата ни цел е в абсолютната противоположност на всичко ново и модерно, да не говорим, че по никакъв начин не е свързана с живота, а напротив – със смъртта. Казва се Cimitero Monumentale или иначе казано Монументалното гробище на Милано. То е едно от двете най-големи гробища на града и безспорно е най-известното от всички, като отдавна се е превърнало в забележителност.

Не знам защо, не знам и с какво, но тези места определено са ми интересни и то най-вече, когато сме в чужбина. Някаква особена почит и уважение се усеща на всяко такова място, и въпреки това навсякъде гробищата са много различни, но пък и много интересни.
Монументалното гробище е почти в центъра на града и входът за него е безплатен, както между впрочем е във всички гробища в които съм влизал до сега.











Главният вход към парка е през една доста голяма и бяла сграда, изработена почти изцяло от бял мрамор и гранит. Фоайетата, коридорите и приземният етаж почиват кремираните, а веднага след главния вход се озоваваме в огромна зала, кръстена „Зала на славата“. В нея са погребани стотици от най-известните италиански архитекти, спортисти, актьори, революционери, журналисти, музиканти, повечето от кметовете на Милано и всякакви други хора със значителен принос в развитието на Италия.











По стените на тази внушителна зала са изписани имената на погребаните тук, като за по-значимите от тях са изградени цели мемориали с паметни плочи и каменни скулптури.





Гробището не е само са християни и има една секция в която са погребани некатолически семейства и евреи, които са избити от нацистите в концлагерите.
Вероятно за много хора посещението на подобни места е на пръв поглед стряскащо, мрачно и необяснимо, особено когато е с туристическа цел, но точно в това гробище нещата.









Това място по-скоро е един огромен музей на открито, в който могат да се видят изключителни в художествено и архитектурно отношение творби сътворени още от началото на 19-и век та чак до сега. На площ от над 250 декара са разположени всякакви гробници, скулптури, гръцки храмове, обелиски и произведения на изкуството във всякакви форми и размери. Има дори малка версия на колоната на Траян.











Въобще това гробище е далеч от типичните подобни и мрачни места, навяващи мъка и тъга с които често правим асоциации. Това е по-скоро един спокоен парк с множество скулптури, насред приятни алеи засенчени от множество зеленина и високи дървета почти в центъра на Милано.











А за уморените, които нямат предразсъдъци, че под тях може да лежи някой друг винаги ще се намери място за почивка. Дори е приятно озеленено.



Май приключихме с огледите, и не че сме разгледали всичко в Милано, но вече минава 16:00 часа и ако продължим още ще изпуснем първия учебен ден на първокласника ни. Нещо което съм сигурен, че не би ми го простила нито една майка, баба, леля, че дори и дядо, нищо, че мъжете много не държим на тези неща.

[kvp155]

Така следваща цел няма да има, или по-точно ще има, но тя е паркинга на който сме си оставили кемпера. До него така или иначе не може да се ходи пеш, че е доста далеч, а и за по-интересен превоз си избрахме именно един от онези стари ретро трамваи, които с един особен чар и грация така категорично разрязват града. Няма начин да не намерим поне една линия, която минава макар и не много близо до кемера ни, особено щом целта е да се качим на тази железница. Вагонетките изглеждат много лачени отвън и се предполага, че ще са доста уютни и отвътре, затова пред една карта с градските линии си набелязахме един от тези трамваи, причакахме го в засада на една спирка и се метнахме вътре.



Ами да, може да се каже, че всичко което подсказва външността се оказа и вътре. Масивни дървени пейки от някакво много здраво дърво, дървени рамки на прозорците и въобще, една типично ретро обстановка.





Хора няма почти никакви, което е добър повод да се придвижа до ватмана и да проверя, дали кабината му е изцяло дигитална с тъчскрийн монитори или е от малко по-старо поколение. Управлението се оказа почти роботизирано и свръхмодерно. Голям кеф.



След чувствително дълго возене с това ретро возило успяхме да преминем и разгледаме поне половината жилищна част на Милано, като може да се каже, че хората си живеят точно като нас. Блокове, градинки, малки квартални магазинчета и кафенета, че дори не бих казал, че е особено чисто. Е, по-модерни са им сградите и автомобилите, но това е защото ние сме си по-беднички и вечно ни управляват крадливи некадърници.

Вече се движим пеша към вкъщи, където спокойно придремва нашият верен другар в това пътешествие. Почива си на сянка и само чака да го сръчкам в ребрата. Преди това правя по някоя снимка за тези, които се чудят къде да спрат с кемпер в Милано и искат да си представят как изглежда мястото.



Зад паркинга пък е онова езеро с патиците, на което дори са се разположили плажуващи в опит да уловят есенното слънце. Чудесно място за целта и дори ми мина през ума да поостана тук за час-дава, че почти цял ден обиколки не са никак за предпочитане в предстоящото дълго прибиране към дома.



Все пак не разума, а липсващото време надделя и ето ме отново зад волана. Жега въобще не липсва в тази слънчева страна, нищо, че е 13-и септември. Уж дори стана надвечер, но слънцето въобще не се съобразява и продължава дискомфортно да жули по покрива на къщата ни.

Случайно или не, но навигацията ни преведе по някакъв неин си маршрут, който ни преминава покрай един небезизвестен футболен стадион. Щяхме да го разглеждаме и него, но за разлика от останалите набелязани цели, тази поне я видяхме в движение.



След него само даване на газ и нищо друго, освен обичайните и скучни за всяко връщане сюжети: гориво, магистрални такси, винетки и скучни гледки през прозорците. Някъде към 24:00 часа обаче омалях и след една от границите отбих за нощувка. Аз де, другите отдавна са го направили още в движение и все се сещам за това, колко е важно да има в кемпера достатъчно постоянни легла за спане на всички ни, а не едно стационарно и другите някакви падащи и сглобяващи се от разни маси, пейки, седалки и прочие инвентар.

Явно трябва да съм бил доста изморен от италианските потайности, но нетипично се събудих чак към 9:00 сутринта и то не по естествени причини, а от някакви деца решили да си пускат детски филми и газейки върху мен като по дивана. Нищо, и без това път ни чака, ставам и без закуска дори продължаваме нататък. Времето ни наистина е кът и всички обичайни дейности, като миене, хранене, разходки, почивки и т.н. преминават отново в движение. Спирането е само за зареждане с гориво или ако някой митничар чак пък толкова иска да ни разгледа разхвърляната къща отвътре.

Така с прилично темпо и без никакви инциденти успявам да докарам къщата ни на колела пред истинската ни къща и то съвсем в срок. Някъде в късния следобед победоносно сме си вкъщи, където имаме достатъчно време да купим цветя на учителката и панделка за новите читанки. Утре е 15-и септември и отново имаме първокласник. Надявам се последния.

***

Толкоз, това беше! Край, Тhe end, Конец, Das Ende, El fin, La fine или както там се казва. Тежък за писане пътепис и тежък за четене, както казаха някои. И не знам дали се разбра, но си изкарахме чудесно. Пак!