kemper-club forum

[kvp155]

Въобще не беше нужно да си навивам часовника за по-ранно събуждане, защото как не съм видял вчера като спряхме, но мегафона на джамията са го инсталирали съвсем близо на дървото до нас.

Голямо кичесто дърво с прилично голяма корона и шарена сянка под нея, която за една нощувка не знам точно за какво ми е, но нещо ме накара да спра точно под това дърво. Джамията е на поне два километра от място, но кабели и тонколони се оказа, че има навсякъде. Дори в клоните на дървото. Та гръмогласният ходжата се разпя точно в 05:33 часа и сложи край на хубавите ми сънища, които въобще не помня за какво точно бяха, но ако се изключи това със сутрешните песнопения, мястото е чудесно за нощувка и го препоръчвам с две ръце (36.19488, 29.86613).







Пристигаме на пристана поне половин час по-рано и нашият капитан се оказа, че вече е там. Усмихна се най-любезно и направо ни прикани да се качваме в лодката.

Туристите от околните градове и хотели още не са дошли и на практика сме първата лодка, която излиза в морето.





Ето така изглежда малкото пристанище откъм морето.




https://youtu.be/eDyuzW5uHW0

Селото както стана ясно се казва Учагиз, което означавало „три устия“. Кръстено е така заради трите възможности за излизане от брега в морето и сега не знам по коя от тях ща подкараме, но вече цепим вълните към отсрещния бряг.



Първо към най-отдалечения остров от някогашният град, като след около 15 минути сме вече по крайбрежието му. Движим се съвсем бавно и току до скалистия бряг, а човека ни разказва за всяка по-запазена част от сграда или улица, която сега свършва във водата, но някога не е било така.


https://youtu.be/n_H64SNm-Ws

След голямо земетресение през 2-ри век градът е потънал с общо около 7 метра под водата и много от крайбрежните къщи са останали изцяло под повърхността. Цялата покъщнина на хората е останала на дъното. Имало е ценни амфори, сечива, делви и други глинени съдове, които сега са в музея в Анталия. Градът на практика е бил построен върху този остров, достъпен само по вода и въпреки, че след това земетресение е възстановен след няколко века идва второ. То и постоянните набези на арабите са били причините заради които хората окончателно са напуснали домовете си.









Сега обикаляме покрай брега и дори без стъклен под ясно се виждат стените на потъналите къщи, дуварите или дори части от алеи на улици. Времето е оставило своя отпечатък и останките са в лошо състояние, като си трябва голямо въображение за да си ги представи човек за истински град, но определено е интересно.







Струва ми се дори, че това което е над водата е по-запазено. Може да е логично, а може и да е защото над водата някак си се гледа по-мащабно на цялото селище, но тук ясно се виждат части от стаи с каменните им долапи, части от сгради, стълбища, които тръгват от втория етаж и продължават някъде под водата, дувари, малки улици и всичко характерно за тогавашния живот.











Тия двамата понякога не знам за какво ги взимам с мен. Нито един камък не им хареса и вечно търсят някаква игра, но пък знам, че възрастта е виновна за всичко. Сега нека почиват, че като пораснат и те трябва да водят някой тук.



Освен остров Кекова и потъналият с него град в непосредствена близост до него е имало и други древни градове, които са имали същата съдба. Руините на много селища са пръснати наоколо и мястото е истински Рай за хора, които се увличат от археологията. За тези които се увличат от подводното гмуркане също е Рай, защото след тези земетресения са се образували няколко много интересни подводни пещери. Под водата са и останките на древен кораб, както и друг по-модерен, потънал през 2003 година. Въобще, бреговете от Каш до Кекова и водите наоколо са страхотно място за гмуркачите, които само не трябва да доближават древните руйни, които са паметник на културата. Според капитана ни дори е имало конкретна забрана за гмуркане, че много от амфорите и другите ценни предмети са плячкосани, докато властите се ориентират, но към днешна дата ограничения почти не са останали.







Сигурно заради това ни доведе в един тих залив зад селцето Калекьой, където спокойно можем да плуваме сред древни артефакти, а който може с плуване да стигне до брега, може да разгледа и руйните на стара византийска църква.



На входа ѝ има едно прастаро дърво, чийто ствол буквално е полегнал на една страна до земята. Сигурно е тук отпреди да я има църквата и помни много за нея. Страшно красиво дърво, израсло на едно много подходящо място. Старо е, но добри хора са подложили под него каменна основа, за да не се прекърши и отнесе завинаги спомените си с него.





Плуването до църквата не е много и първо отидох да я видя, но след като разбрах, че находката заслужава внимание се върнах на лодката да си взема телефона.







Трудно се плува с една ръка във въздуха, че телефонът ми не обича водата, но все пак го пренесох успешно и даже направих малко клипче.


https://youtu.be/GzcSBklqQJs

[kvp155]

Върнах се на корабчето и се опитах да разбера нещо за този храм. Капитанът-гид ме покани на турско кафе, а аз побързах да го питам първо за храма и после за другите неща наоколо. Оказа се, че нашият гид не знае нищо за църквата. Знае само, че когато тук са живели гърци и турци храмът е бил дори и джамия.
Интересен човек се оказа нашият капитан. Завършел е университет със специалност икономика преди много години, но никога не е работил като такъв. Върнал се е в родното си село, откъдето са корените му и решил, че няма да го напуска за нищо на света. С икономика в село с няколко къщи не можело да се изхранва, затова се захванал с риболов. После дошли времената, когато някакви учени започнали да се навъртат около руините на Кекова, започнало и постоянното гмуркане около острова. Постепенно районът започнал да добива популярност и все по-често някой искал да го возят с лодка до останките на Кекова. Човекът преоборудвал лодката си и започнал да прави само това. Бил първият подобен лодкар и дълго време съчетавал риболова с туризма. Лятото возел хора, зимата ловял риба. Накрая зарязал рибите да си стоят в морето и се захванал само с туризма. Има син и дъщеря, които също изучил. Не разбрах обаче защо е пратил синът си да завърши също икономика, който също като баща си завършил, но и той се прибрал в родното село. Сега и той е капитан на такова корабче, но неговото било по-голямо и по-модерно. Правел по няколко курса с туристи в деня, не като баща си - само по един и то не всеки ден, а когато му е кеф.



И не знам защо, но капитаните никога не искат да скачат от корабчето си и да плуват около него. Това го помня още от като бях дете и така и никой не ми е отговорил на този въпрос. Сега това правило отново се потвърди и докато ние скачаме, плуваме и разглеждаме руйни на брега, нашият капитан отпива от малката си чашка с кафе и ни чака. Също като моите въпроси и тези на малкия напират в него, но не, няма ма да му кажа защо капитаните не плуват с другите, защото и аз още не знам отговора. Обещах му обаче, че заедно ще го търсим, а сега е време да излизаме от водата и да продължаваме по нашите си задачи. Капитанските.

Къпането в тези приказно сини и спокойни води приключи, и вече вдигаме котва. Морското ни приключение обаче не е приключило още, продължава с подробен оглед на бреговете на село Калекьой. Част от него също е потопено под водите, но и голяма част не е – гробниците.

Малкият в далечината ми сочи нещо дето много му приличало на обърнат с колелата нагоре вагон за влакче. Погледнах, и да, вярно прилича, но по-скоро на миньорска вагонетка. Каменното нещо е горната част на гробница или нещо като надгробен паметник. Според капитана имало поверие, че с него се е затискал починалия да не би да го отнесе водата ако придойде или има някакво наводнение.





Сега сме с лодка, но това село пред нас е само на 20-на минути пеша от пристанището на Учагиз или на 5 минути от гробището на което спахме. Селото всъщност е едно от малкото места в Турция, където няма сухопътен транспорт. Официалният достъп с транспортно средство до него е само по вода, а вътре няма улици. Къщите му се издигат буквално от брега на морето и почти всичките се дават под наем. Не са никак много, а движението между тях е по каменни алеи и пътеки, както отпреди векове. Цялото село е паметник на културата и въпреки, че фасадите на някои от къщите са извън вида на някогашното строителство, тук вече е забранено да се строи. Според нашият капитан Калекьой е едно от най-красивите села по крайбрежието на Турция и пак според него е и най-скъпото за нощувка, и почивки. Релефът му е хълмист, като къщите му са на няколко ката и сякаш са построени една върху друга, като от всяка се предлага уникална гледка към морето.





На върха на хълма има и крепост, на която днес се вее турското знаме, но не винаги е било така. В средновековието това си е било истинско бойно съоръжение за отблъскване на пиратските нашествия, но пък вътре има и малък амфитеатър.







Тук някъде капитана забавя ход и с ръка ни сочи останките от някогашно пристанище. Вижда се само защитната му стена, която е имала формата на буквата L и разбира се всичко това е под водата. Имало и две римски бани, които са били близо до пристанището, но от тях нищо не видях.



В такива моменти си мисля, че малко се преувеличава. Щом не съм го видял, значи го няма. А да не видиш две римски бани не е като да пропусна раковина на 10 метра под водата.

Това село освен къщи за гости предлага и начин при който съм сигурен, че потъналите останки ще се виждат най-добре и това е като се наеме каяк. Не знам само ако си имаш свой дели има някакви ограничения, но е по-вероятно да няма.









Разходката ни приключи и отново благодарим на нашия капитан и гид, с които си изкарахме добре тези 2-3 часа. Това, на което се възхищавах в родното му село, освен историята е спокойствието. Тесни пешеходни улички, фасади налазени от бръшлян, много зеленина и много малко хора. Учудващо е, но туристите сякаш не присъстват тук изобщо. Идват отнякъде, мятат се на корабчетата и поемат за другаде. После се качват обратно на автобусите с които са дошли и се омитат. По брега дори е трудно да се намери хотел, хостел, пансион или нещо подобно. Има ги, но определено са малко и ми се струва доста трудно човек да нощува точно тук. Поминъкът са само тези корабчета и ако ги няма туристите направо се чудя с какво ще се изхранват местните.









Въобще, тук изглежда да е едно много спокойно и приятно място за живеене, но колко ли дълго може да се изтърпи това спокойствие, особено зимата, не е много ясно.
Между впрочем, питах нашия капитан, какво правят хората през зимата и той ми отговори, че освен него и още един всички други си изкарват корабчетата на брега и спират с дейността. Той като баш доайенът в този занаят не го прави, но туристите били съвсем малко, че дори със седмици нямало никакви.

Уличките по крайбрежието на Учагиз са едва няколко и повечето наподобяват тези в Етъра. Алъш-веришът е сведен почти до нула, ако на някой изобщо му липсва, но пък ресторанти има два. Единият го кръстих „Ресторантът на шапките“, че друго име не се сетих за място, на което има толкова много шапки. Разположен е баш в центъра и масите му са на нещо като тераса от втория етаж.







Ами, хубаво място е това Кекова и някога бих дошъл пак, но поне за 2-3 дена. Със сигурност има какво да се прави и ще е интересно. Сега обаче продължаваме, че път ни чака към друго подобно място, но вече не на морето. С Учагиз си взимаме довиждане поне за това лято.

Кемперът ни още сутринта го придвижихме по-близо до пристанището и сега е на един паркинг до него. Нямаше въобще да споменавам, че не е кой знае какво, но заради онези огромни части от гробници ще го направя. Просто са навсякъде, дори на паркинга.







В следващата ни цел пак има вода, макар и не толкова солена. Намира се на около 260 километра в северна посока по пътя ни към Истанбул, та до вкъщи. Не е далече, но трябва да я стигнем по светло, че да си намерим хубаво място с възможност за рибна вечеря или друго подобно. Ще ловя риба.

[kvp155]

Пътят донякъде отново е по крайбрежието и се връща по места на които вече сме били, но пък слънцето пада под друг ъгъл и някои от гледките сякаш не сме ги виждали досега. Тази вливаща се река в морето е една от тях.





После пътят се заби в съвсем друга посока и започна бързо да променя височината си. На телевизора се мъдрят едни 1200 метра над морето, а пейзажите започнаха рязко да се променят на всеки 50 – 100 километра. Показа се едно съвсем друго лице на Турция, което е в пълен контраст от онова преди малко. Не знам къде е това място, а и не сме го търсили специално. Просто около нас всичко стана някак пусто, няма дървета или са съвсем малко, няма реки, море и планина, няма нищо. Просто път, но красив път.



Третокласен ли е или десетокласен, не знам, но е в перфектно състояние и няма почти никакво движение по него. Красотата е съвсем различна от тази преди малко и това е другото характерно нещо за Турция. Само два часа каране и всичко напълно се променя.

Районът видимо е доста пуст, а тези хълмове надолу-нагоре са основно каменисти. Красиво, е малко да се каже.
Още една идея по-напред и започнаха да се виждат в далечината големи кариери за мрамор. Не знам дали точно в тази част на страната се добива най-много, но знам, че Турция добива този материал от 4 хилядолетия и с това е най-старият производител на мрамор в света. Огромни кариери с огромни разновидности от мрамор. Всякакъв. Ето го в далечината.





Пейзажите постепенно свършиха и навигацията ни набута в някакъв малък град. Минахме точно през сърцето му, а от другата му страна се показа нещото заради което сме тук. Огромно е и е приказно. Няма другаде такива цветове, просто няма.





Който е идвал по тези места няма как да не го познае. Това са води, каквито има само това езеро и бряг, който има само това езеро. И то разбера се се казва Салда, известно е още като „Турските Малдиви“. Утре ще го обиколим цялото, но днес бързам за риболов, че съм обещал на човекът с фамилия на китоловец, да хвана нещо и да му пратя снимка по Вайбъра. Хм, не вярва, че мога, та затова. Той сега е нейде по Испания и се забавлява с някакви маймуни по Гибралтар. Не знае още колко са опасни, какви зарази разнасят и как крадат вещите на хората, нищо, че предварително е изчел всичко по въпроса и се е ваксинирал против бяс.



Координатите на телевизора са ето тези: 37.536765, 29.641766 и мястото е точно на плажа пред езерото. По данни на разузнаването можело да се спи там, а който е по-смел може дори да влезе да се къпе.

Пристигаме съвсем навреме, ноо … отново греда. На захода към плажа стоят пак онези униформени младежи от жандармата и не пускат да се минава. Не е ясно защо, след като гората е далеч и опасност от пожари няма, но ни отпратиха без да дават никакво обяснение.
С властта е неразумно да се спори, особено в чужда държава, а и е повече от ясно до какво може да доведе това. Просто попитахме, как можем да стигнем до водите на езерото и това беше. Напътиха ни към официалния вход, който подминахме преди няколко километра, но там още в движение разбрах, че няма да става за нощувка. Така ще трябва да се оправяме сами и отново погледнах картата на района. Напред по крайбрежието е селото Доганбаба и пътят върви точно покрай водите на езерото. С надежда, че все ще се намери подходящо място подкарвам къщата нататък, пък ако не намери нищо ще му врътнем една пълна обиколка, да се убедя, че места няма. Чак тогава ще изкарам резервния коз от ръкава.

Пътят продължи да се вие успоредно на брега, като щом се скрихме от погледа на войничетата се подаде един приличен заход към бреговете. Тръгнах разбира се по него, но само няколко метра по-надолу и точно на средата му се оказа, че самосвал е изсипал някакъв инертен материал и така пътят е станал непроходим. Върнах назад и отново се озовах на асфалта. След около километър пак отбивка, пак тръгване по нея и пак купчина с пясък. После пак и пак и пак... Някъде към последната срещу нас се появява кола на жандармерията, от която виждат как връщам назад. Други са войничетата, не онези от плажа. Спират до нас и още преди да са ни ни попитали какво правим, побързах да им кажа, че търсим място за нощувка. Очаквах да ни изгонят или нещо да ни се скарат, а хората съвсем спокойно обясниха, че тези прегради са поставени от властите именно за да не се ходи до брега. В тази част той е предимно горист и с цел превенция от пожари имало заповед да не се допускат хора там. Затова и те минавали на обход, да видят дали се спазва забраната, а ако сме искали да нощуваме около езерото, трябвало да продължим напред и някъде там имало обособено място, на което можем да останем. Правенето на мангал (техният открит огън с барбекю) обаче бил забранен! Ок, казвам, и продължаваме в указаната посока, че и без това няма друга.

Сигурно се натъкнахме на поне още 2-3 отклонения към брега, по които въобще и не слизах да проверя дали пак не са затрупани с някоя купчина, но съвсем скоро се озовахме на нещо като истинска пътна отбивка. Там между дърветата прозира силуета на нещо като заведение, малка сграда с мивки и тоалетна, и дори една каравана.
Отбих по пътчето в дясно и оставих кемпера пред заведението. Продължихме без него и се оказа, че няма почти никакъв живот. Заведението не работи, в караваната и около нея няма никой, а само една млада двойка влюбени се връща откъм водите на езерото.



Отидохме и до този странно бял бряг, който се оказа с нещо като глина покрай водата. Затъва се съвсем прилично и докато кажа на малкия да не ходи той вече потъна до коленете. Лепкавата глина е коварна и му отне завинаги едната джапанка, но поне той остана цял.



По всичко личи, че това трябва да е мястото, което са имали предвид момчетата от жандармата, но и тук ми изглежда някак пусто откъм туристи. Онези влюбените се завъртяха наоколо, целунаха се два пъти тайно и отпрашиха с колата си. Останахме сами. Не че ни липсват особено, но пък ако сме сбъркали мястото сигурно ще имаме проблем с властите. Отделно, тук ми изглежда прекалено комерсиално, нищо, че не работи заведението, та реших да продължим още напред, но вече по някакъв черен път, точно покрай брега. Онзи асфалтираният отива в селото и остана на 100-200 метра над нас.
Не минахме и километър и си намерихме едно съвсем спокойно и почти девствено местенце (37.57582 29.64241). На края на горичката е и в непосредствена близост до брега със сините води на това красиво езеро. На шарена сянка под иглолистни дървета и на метри от водата. Разпънахме сергията и някои с нетърпение се впуснаха в съзерцаване на тази природна красота. Няма спор, че е приказно тук, но аз не мога да се насладя на всичко това. Имам важна работа.











А като е малко светлината и снимките стават по-хубави. Трябва да попитам една фотографка защо.





Отговорен родител и глава на семейство съм от няколко десетилетия и не бих оставил всички да гладуват, затова се наложи да отида на риба. Не ми е най-приятното занимание, а и не обичам да ходя сам, та затова взех децата с мен, да ми помагат в мръсната работа по закачане на червеи и откачане на рибата. След час се прибрахме с улова, но няма да кажа нищо, нито за стръвта, нито за методите ми. Нека се чуди господин Риболовников, как се ловят тукашните риби.



Иначе съм горе-долу доволен. Няколко кралски скариди, приличен октопод, две ципури и един лаврак. За вечеря стигат. А и никога не трябва да се лови повече, отколкото може да се изконсумира! Това е правило на всеки истински риболовец. Сега преговарям с главния готвач да ги сготви, че аз съм изморен от риболовстването. Все пак това си е тежък физически и много неблагодарен труд.
Какво ли не пробвах в увещаването на готвача, но не, не ми се получи и се наложи да си ги готвя сам. И това направих, че нали съм отговорен. Сготвих ги обаче по най-мързеливия начин, че хич не ми се правеше, но няма как, някой път се налага.



И разбира се, че станаха много вкусни. С хубави продукти, каквото и да ги приготвиш все ще стане. С лошите е обратно. Знам го това от един приятел дето завърши ТОХ-а, но стана автомонтьор.

Малкият също ходи на лов с копие, но нищо не хвана. Успокоих го, да не се разстройва, че той нашият занаят е труден и се учи цял живот. Разбра ме.





Стъмни се, а навън не става да се стои без връхна дреха. Температурата е поне с 10 градуса по-ниска от тази на морето. Даже през нощта падна до едва 16 градуса. Разбрах го след като проблясъци на синя лампа от полицейска кола започнаха да се отразяват в тавана на кемпера. Часът е около 02:00 след полунощ, а през прозореца съзрях някакъв патрул. Кой вятър ги е довел в тази гора не стана ясно, но постояха минута-две и си тръгнаха без да дадат знак, че изобщо са идвали. Ако не се бях събудил, като другите изобщо нямаше да разбера, че ни охраняват или проверяват.

[kvp155]

Утрото се появи ненадейно, сякаш за малко да го изпуснем. Навън ухае на бор, а въздухът е толкова свеж, че ми се иска да го вдишам безспир. За близо 20 дни съм забравил, какво е да се диша нормално. Все е задух и все е топло. Тук в гората е различно. Нещо като в нашите си планини през лятото, но малко по-лошо.

Ще си тръгваме вече към България, но не и преди да сме посетили баш брегът на това приказно езеро. Онзи официалният бряг за туристите.
Закуска, чай, кафе (без мафе) и продължаваме към мястото. Съвсем наблизо е и с надежда, че ще е с нещо още по-красиво от това тук, тръгваме нататък. Преди това малко разходки и снимки за спомен на района.







Каква красота ще е ако Стоян вдигне дрона, ще разберем съвсем скоро. Аз дрон няма да си купя. Трябва да видя всичко с моите си очи, не с тези на някаква машинария и после фотошоп. Сега се връщаме на основния път и бавно, бавно през селцето Салда стигаме до мястото. Не може да го подмине никой, заради чисто новите и еднакви сергии, отрупани със сувенири и така характерният за района цвят от лавандула. Отглежда се наоколо и в сувенирите е сериозно застъпен. Парфюми, козметични кремове, бои, стъклени ключодържатели с малко цветенце за спомен и дори обици с всякакви други накити. Всичко е подчинено на тая лавандула и разбира се на езерото Салда.

Срещу дребна сума пари спираме на платен, охраняем паркинг с автоматична бариера, който е точно зад сергиите (37.52363, 29.63775). Излизаме пеша и с момчето на касата се гледаме втренчено. Поне два километра и нещо има до брега, а не става ясно, защо ни спират толкова далеч. Оказа се, че сме първи и за сега единствени посетители, а от паркинга до брега на езерото си имало от т.н. совалки или атракционно влакче, което безплатно превозва туристите. Да сме изчакали и всеки момент щяло да дойде.
И дойде. Качихме се и след минути ни разтовари на абсолютно белият плаж, пред тези изумрудено сини води. Няма да е пресилено ако кажа, че съчетанието на толкова голям, бял бряг с различните нюанси на сини води около него, досега не бях виждал.





Малко синтезирана информация за това природно чудо:

Салда е леко солено карстово езеро с площ от 44 квадратни километра, заобиколено от иглолистни гори и хълмове. Дълбочината му достига до 184 метра и по този показател това е най-дълбокото, най-чистото и най-известното езеро в Турция. Надморската му височина е 1160 метра, климата – средиземноморски с температури от 2 градуса през зимата до 30 през лятото. Водата му освен леко солена, много твърда вода е и много бедна на хранителни вещества. Сигурно това е причината животът в езерото да не е много разнообразен, но освен един специфичен вид змия водите му са дом на едно още по-специфично водорасло. Има и около 4-5 вида риби, повечето от които изядохме вчера.



Водният запас в езерото Салда се осигурява от няколко малки реки, валежи от дъжд и подпочвени води, като езерото губи вода през лятото, чрез изпаряване. Тогава може да се появи и някой от седемте блестящи с белотата си острова, а може и всичкита.



В площта в която се намираме турците са построили 9 къщички, предназначени за туризъм, но през 2012 година след някаква подписка на природозащитници и американски учени, зоната е обявена за защитена. Къщичките сега са празни и за да се слеят с природата наоколо са боядисани в бяло, но е много вероятно скоро да ги демонтират оттук. Подобна е съдбата и на други части от езерото, които също са обявени за защитена територия, като тя все повече се уголемява. Вече е над половината.



Екип от международни учени е доказал, че белият цвят на брега на това езеро се дължи на ерозирали скални образувания, който пък са се образували преди милиарди години от микроби, и това прави езерото уникално в целия свят. Въпреки този факт все още има места, като плажовете в югозападното и югоизточното крайбрежие, които се използват за развлекателни цели, като дори има и къмпинг. Сигурно няма да е за дълго така, но към момента все още на тези места къпането е разрешено.

Преди да си тръгнем от това завладяващо с всичко място е почти задължително да оставим мнението си за него в голямата книга с пожеланията. Малкият му е много кеф да пише на такива места и дори може да се подписва с нещо различно от пръстов отпечатък.



Доволни сега се чудим дали да не отидем и до къмпинга, от който се очаква да има лесен достъп за къпане във водата или да използваме времето за ядене на вкусни гьозлемета. Видяхме една баба да ги върти в нещо като крайпътно заведение преди да дойдем и сега дилемата е между двете.

Учудващо и за мен, но никой не поиска да се къпе за сметка на почивка и похапване в заведение. Знам си много добре, колко вкусно готвят турците, но пък да се пропуснат сините води на езерото, не го допусках. Е, случи се. Сега ядем гьозлемета и се наслаждаваме на езерото от далече.





Това ще му е на красивото езеро и вече е крайно време да си подхващаме пътя, но без повече отклонения и спирки, че до вкъщи са ни около 1300 километра. Това през Истанбул, че обещахме на новите си приятели да им идем на гости и не върви да се отметнем.

Иначе планът беше да се приберем отдолу, през Чанаккале, като за някой друг час дори останем на аква-парк или плаж там. Така или иначе ще трябва да разполовим километрите някъде, че денонощно хич не ми се кара, а и нищо не го налага.

Сити подкарваме посока Истанбул, като за по-интересно махнах магистралите от менюто на телевизора. Тукашните пътища има какво да ни предложат и след час-два се оказах наистина прав. Дет се казва, път да видим, че май сме забравили какво е.









И като се почна, много път, много нещо. Но пък и много красив. Пейзажите и те никнат един след друг и не като за снимка, а направо като за някой художник. Ако можех да рисувам сигурно пих поспрял за картина-две.







Накрая се стъмни и стигнахме до Гебзе.

Турците ако не е ясно са много гостоприемни хора и след като си бил на гости трудно се продължава, та едвам отклоних поканата, да нощуваме между истински стени. Все пак успях, че ние стени си имаме, макар да не са от бетон, а и доста път ни чака. Сядаме отново по местата си и този път само напред.



След около два часа ми се стори, че съм единственият буден. Ляв мигач и капитулирах някъде около джамията в Корлу, след поне 800 километра каране. Май е достатъчно. Уморих се нещо, а отделно часът минава 01:00 след полунощ. Стига.
На сутринта продължаваме към Одрин за обичайния български пазар. Не може без него.

Сигурно сме единствените, които няколко пъти по ред минават границата без да са си напълнили хладилника с маслини и сирена по 3 лева, или дънково яке и блузка за 12. Да не говорим за скъпата нафта от 1.55 лева на литър. Сега ще поправим тази грешка.
Та точно сме спрели на едно такова място, когато някакво свистене и шум от ниско прелитащ боен самолет заостри вниманието ми. Асфалта се разтресе, чу се остро свирене от спиращи гуми, после изпускане на въздух и миризма на изгорял етер. За кратко настана тишина. Нещо се беше приземило зад нас, но никой дори не подозираше какво е. Само след минути от нещото се разнесе силен и кристално ясен звук, придружен от мощни субуфери и над земята се разля гръмка турска музика.

Нямаше начин да не полюбопитствам, какво пък ще е това извънземно нещо, от което вече чух почти една цяла песен и логично излязох навън.







Млади турски космонавти току-що бяха кацнали на международния космически полигон в Одрин и сега приемаха овации от сънародниците си. Бурни ръкопляскания, ръкостискане, прегръдки, национални знамена и портрети на Ататюрк. Радостни възгласи обсипах полигона. Ние също сме там, така че делегацията може да се каже е с международно участие.







Поздравихме ги за успеха, взехме си автографите, снимахме се за спомен и … кой от къде е.

Толкоз за шарената, натуралната, екзотичната и неподражаема Турция. Следва черта до София и късно вечер кацаме и ние пред вкъщи. Никой не ни посрещна.

В резюме: хубаво беше, но на Рупите е по-хубаво. Сигурен съм.

[kiko_n]

Беше страхотно ! Дни наред си чаках следваща страничка и пътувах с Вас . И снимков материал и начин на представяне - като и друг път перфектно и увлекателно ! Дай Боже повече такива пътеписци !
Пожелавам здраве на цялото семейство и още поводи за писане .

[loveforever]

Чудесно пътуване, страхотн пътепис, а последното езеро ... направо черешката на тортата - уникално и прелестно!
Има обаче един недостък - свърши ...
Толкова ми харесваше да пътувам с вас из Турция. Определено ще ми липсва това през някой и друг ден да попивам нови красоти и преживявания.
Но пък за лека компенсация мисля да го подхвана отново от начало... с лис и молив в ръка, че много има какво да си запише човек.
Сърдчно благодаря и за споделеното и за полезното и ви пожелавам още много такива хубави и вълнуващи пътувания!
_________________
Магия в лилаво

[Роси и Стоян]

Харесваме такъв начин на пътуване, интензивен с хубави места и вълнуващи емоции, сигурна съм че запали фитила не само на нас, но и на много други хора. Сърдечно благодаря за споделеното, и за удоволствието да пътувам макар и виртуално с вас. С нетърпение и аз чаках всеки ден поредния ти пост. Показа ни една интересна, шарена и екзотична част на Турция.
Доста набъбна папката ми, време е да тръгваме и ние по вашите стъпки. За да види дрончо, дали е толкова хубаво, колкото го описваш. Една снимка, снимана от даден ъгъл може да те излъже, че мястото е уаааууу…, но очите на „пиленцето“ никога.

А на вас пожелаваме много здраве, много късмет. И не спирайте да мечтаете, да осъществявате мечтите си и да пълните „чувала“ с хубави спомени, моменти и емоции.

[Тангра 2]

БЛАГОДАРЯ!!!

[kvp155]

Благодаря за отзивите и коментарите на престрашилите се да ги направят. Радвам се винаги, когато някой намери нещо полезно в този и в другите пътеписи, че на хората дори вече не им се и чете. Все пак средата в този форум доста се изопачи напоследък и явно това кара всички ни не само да не пишем, но и да не четем. Сърдитите станаха много. Взимам си бележка и аз.

[jivko999]

Не спирайте! Пишете много увлекателно и ни вдъхновихте и ние да посетим някои от местата.

[N!CKY]

не бих потрошил толкова време в турция/умишлено с малка буква/ нищо лично но не ме грабва.Заедно с македония и албания са ми нежелани дестинации.

[kvp155]

Не вярвах, че има човек, който с нищо да не го грабне страна като Турция, но пък хората сме различни и сигурно затова светът е толкова интересен.
А кога и защо една дестинация може да е нежелана или да стане нежелана, и на кого, е нещо съвсем друго.

[Sherifa i Buba]

Браво Косьо. И ние много харесваме Турция
_________________
KIP KG 50 TDB

[loveforever]

Интересна дискусия се е получила но не и е много мястото тук и я отделих в нова тема така, че ако има мераклии да продължат разговора да го направят там.
_________________
Магия в лилаво

[irinastefanova825]

Еха, много красиво изглежда