kemper-club forum

[kvp155]

Никакви звуци не чух през нощта, но то сигурно ще да е от приятното забавление, което си причиних вчера. Оказа се, че сме карали каяк над 20 километра и почти 9 часа. След такова приключение не само се спи добре, но си е нужна почивка, та затова реших, че мястото на което нощувахме предлага чудесни условия за това - на сантиметри сме от водата, а и за никъде не бързаме. Дори съм станал призори, да ловя риба, щото и за това условията ми изглеждат страхотни.



Въдиците са с нас за всеки случай. Взели сме си от България торен и бял, и още с първото замятане се обади. Събудих малкия, да се порадва и той на тази слука, и като се започна - една след друга, една след друга, та поне няколко часа.





Даже ни втръсна по едно време и се метнахме, да поплуваме. Водата е разкошна, чиста и приятно хладка. Рибите – глупави, като нас. Единият плува, другият лови риба до него и това не ѝ пречи да се хваща. Накрая и на малкия му омръзна, наду падъла и влезна с него. Не го свърта на едно място и това си е.





В подобни моменти най-доволна е майка му. Чете си книжка на брега и всички сме ѝ пред очите, не като вчера.



Цял ден къпане, риболов, почивка и забавления. Така си изкарахме един чудесен ден на това много спокойно и приятно място, което едва ли ще е такова през уикенда.

Вече е късен следобед и трябва бавно да отлепяме на север. Не, че ще пътуваме много, но ми се ще да стигнем по светло, че сме се запътили в основата на един каньон, до който път няма. Или по-точно има, но една част от него е много тесен и е без настилка. Точно по такива места никак не ми се ще да стигам по тъмно, с пробит картер и разцепена скоростна кутия. Иначе е на около 120 километра и някакви си 2-3 часа. Само дето е в дън горите тилилейски, право в сърцето на Национален парк Дурмитор, или по-точно в Природен парк Драгишншца и Комарница.

… и стигнахме. И трудно и бавно. И не е чудно, защо времето за изминаване на разстоянието е толкова дълго. Почти веднага пътя се стесни и започна да катери някаква планина. После завои, завои и пак завои. Не много, но достатъчно за да не може да се кара бързо.

Мястото отново е страхотно. Намира се на входа на каньона, точно до река с полянки и беседка. И е предвидено точно за къмпинг (42.99076, 19.06818). А отсечката с черен път до него се оказа по-къса от километър. Достъпът обаче е по асфалт широк 2 метра, без възможност за разминаване. Добрата новина е, че колите са малко и дори да се засечем с някоя, карат бавно. А лошата е, че до полянката има стръмно спускане по едър чакъл, което не ми се мисли как ще го изкачваме утре, но с присъщата ни доза смелост се спуснах в ниското, пък утре ще му мислим.







Снимките са от следващия ден, че щом дойдохме започна да вали и едвам успяхме да стигнем сухи до един рибарник в близост. Намерих го случайно, докато разглеждах района за алтернатива на този стръмен изход, който трябва да изкача утре.
Е, друг изход се оказа, че няма, но пък от рибарника си купихме жива пъстърва по 5 евро килото. Собственикът, като ни видя така неочаквано се стресна и сложи най-враждебната си физиономия, но след кратък разговор бързо омекна.

[loveforever]

Три пъти подхащам да чета и чак сега успях да стигна до края, затова веднага започвам да пиша преди нещо пак да ме е насмело.

Тая първата снимка е много готина. Хем мястото чудесно хем много добре уловен момент. Браво!
Браво и на рибаря! Предтсавил се е повече от чудесно. Ей това се казва добър улов, а не като някои дето само разправят как риба нямало. И мястото наистина е супер. Харесва ми когато може някъде да се спре с кемпера и да има за всекиго по нещо интересно, а не единият да се забавлява, а другият да изтърпява.
Нататък канона и гледките също са много хубави. Размечтах се. Особено оная полнка с беседката е върха. Само оновас рибарника ме учуди. При толкова хваната риба да се купува и още .... То вярно че е пъстърва и всичко се изяжда в един момент, ама аз да си кажа.
Другият път рибаря направо пъстърва да налови!
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

На сутринта разглеждаме района. На една от табелите се съобщава, че на този своеобразен бивак може да се нощува, но платено. Срещу дребна такса на човек, палатка или кемпер, всеки може да остане, колкото си иска. Мястото е уникално! Има всички характеристики за такова.



И ще си платим разбира се смешната такса, но няма никой, който да ни вземе парите, а ние не можем да чакаме, че имаме среща с един юнак в близкия ресторант “Ятак”. Този юнак ни го праща една агенция, с която се свързах от България, като организатор на така известното напоследък приключение „каньонинг“. Ще рече, нещо като пълна с много емоции и адреналин експедиция, обикновено в тесен пролом или каньон, където се преминава, кой като може – с ходене, катерене, спускане по въже, скачане от водопади и скали, плуване и плъзгане по мокри канари. Нещо обаче, за което си трябва специална екипировка и задължително водач, познаващ добре района, и нещо заради което сме избрали един от най-зрелищните каньони в Черна гора – каньонът Невидио.

Дъждът през нощта само засили любопитството ми, дали пък ще се състои всичко това наречено с хубавата българска дума каньонинг или не, но в уреченият час се придвижихме до близкото заведение „Ятак“. На по-малко от километър е от къмпинга. Дошли сме малко по-рано, да не ни пропуснат, че много ще ме е яд ако стане и вече пием кафе. Обстановката е много уютна, като в типична алпийска хижа на дебели дървени маси и цялостен интериор от дърво. Има и втори етаж с веранда и панорамна гледка към околността.

Облаците се поразкъсаха, а от малкото парче асфалт взе да се изпарява влага. Аромата на свежа зеленина бързо превзе всичко наоколо и докато се наслаждаваме на красивата природа, един юнак се приближи до мен, представи се за Мирко Яукович и ме попита как се казвам. Бързо стана ясно, че точно него чакаме и заедно с двойка германци ни даде знак да караме след него. Отведе ни отново в бивака-къмпинг, където нощувахме и откъдето ще започне всичко. После ни раздаде екипировката и доста експедитивно поехме към каньона. Едвам сварих да го питам, на кой трябва да платим нощувката си, но той побърза да каже, че не е на него. Германците като чуха разговора се намесиха и разясниха положението. Те били спали на палатка край заведението и сутринта като се събудили минал някакъв горски патрул, който им издал билет и събрал такса от 1 евро на човек. Толкова било за присъствие в национален парк, за друго не им искал.

До нас такъв патрул така и не стигна, а и няма къде да го търсим сега, че сме заети с друго.



Каньонът Невидио се намира в централната част на Черна гора, по южните склонове на планината Дурмитор, а скалите му достигат 450 метра височина. Това е мястото, където преди милиони години планините Войник и Дурмитор се сблъскват една с друга, а реката Мала Комарница е прорязала каньона дълбоко в твърдата скала. Името му Невидио (Невиждано) или Невидбог (Невиждано от Бога) е заради труднодостъпното си дъно, което е останало неизследвано чак до 1965 година. Много опити е имало на различни изследователи да преминат през каньона, но все неуспешни. Сигурно заради това и в знак на почит и благодарност на скалата пред входа на каньона властите са поставили плоча. На нея са изписани имената на хората влезли и излезли живи от каньона. Според гида ни Мирко това е било изключително постижение, заради нищожната екипировка, която е съществувала тогава и факта, че групата не е могла да премине разстоянието от над 2 километра за един ден. Наложило се е да продължат на следващия, като са спали вътре, директно по скалите.



Как е станало? – историята мълчи. Но чак когато влязох и достигнахме мястото на което се е случило разбрах, какво геройство е било всичко. Да спиш в каньон чиито скали на места са широки само половин метър, височината им е над 130 метра, по дъното му постоянно бушуват буйни и студени води с температура под 10 градуса, на места дълбочината на скалите е толкова голяма, че на практика няма никаква светлина, и всичко това съчетано с оглушителен тътен от падащата с бясна скорост вода, е малко да се каже, геройство.







Да, точно в такива условия тези хора са дръзнали не само да влязат, но и да нощуват тук. Нещо наистина трудно и много опасно. Не знам, но ми се струва, че това с право е бил последният покорен каньон в Европа, и именно на тези хора сега дължим възможността да се докоснем до наистина зашеметяваща му красота.

Иии … старта вече е даден с едно хубаво намокряне във водите на реката. Точно до къмпинга има малко езерце, идеално за целта.







Още с влизането си във водата стана ясно, че е много студена. Някъде около и под 10 градуса. Бистра, чиста и много вкусна. Дебелите около сантиметър неопрени вършат чудесна работа, но не и на оголени места.

Вътре е като в тясна пещера, в която галериите са издълбани и продължават да се оформят от буйната река. На места се налага да се провираме в тесни процепи с вдигнати нагоре ръце, другаде да пълзим по корем, да скачаме в дълбоки, но тесни вирове от 10 и дори 15 метра височина, в които вирове преди да скочиш се чудиш дали ще уцелиш отвора или ще се размажеш около него, да плуваме, защото няма дъно или пък да подскачаме от камък на камък.







Водните пързалки превзети по дупе, по гръб или по очи напред, допълват невероятното усещане за едно пълно сливане с природата. Тук тя е толкова близо до нас, че сякаш сме едно цяло. Това е едно нереално усещане.













Малкият не спира да крещи от превъзбуда и с нетърпения чака следващия нов скок във водата. Толкова са много, че им изгубих бройката, а и краят не им се вижда. Вода, вода, вода… навсякъде има много вода. Влиза където си иска - в ушите, в носа, в трахеята…











Разбира се нищо от видяното и преживяно по дъното на каньона Невидио не може да се усети от няколко снимки, още повече направени непрофесионално и в бързината да се документира присъствието на всеки един от нас. Това е част от услугата, която ни предоставя агенцията и нито фотографа-гид, нито снимките му имат някакви претенции за пресъздаване на нещо, което всеки би изживял по своему.











Постепенно скалите се отдръпнаха една от друга, стана по-светло, появи се горска растителност и водата се успокои. Това е. Минахме го и ние този каньон по един вълнуващ и изпълнен с много адреналин начин. Отне ни 3 или може би 4 часа не знам, не знам, но беше много яко. Изморени сме и малко ни е студено на ръцете и лицето, но без съмнение това преживяване е от онези, които със сигурност ще се помнят, не дълго, а за цял живот. Заслужава си!

[loveforever]

Лелееееее! Това е било уникално изживяване!
Браво на фотографа-гид! Страхотни моменти е уловил. Знае си човека работата.
Браво на всички участници за смелостта. Заслужавало си е отвсякъде. Аз сигурно не бих се престрашила.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

[kvp155]

Нататък следва дълго изкачване през рехава гора от бук и излизаме на тесен асфалтов път. Продължаваме в колона по един след водача ни Мирко и след 20-на минути сме отново в бивака-къмпинг. Следва бързо преобличане и газ към някакъв страхотен по думите на Мирко ресторант, който се намирал на най-красивото място в областта. Там ни е поръчал обяд, който е включен в цената, и за който всеки даде от сутринта заявка. Нашата решихме да е разнообразна за да пробваме от всичко – риба, пиле и свинско. Германците сигурно са на традиционните си вюрстчета с броколи и чесън, или гаден шницел. Не знам, но тяхната храна не ми е допадала никога.

Само достъпът до този ресторант се оказа трудничък за нас. Дори и малък нашият кемпер е доста тежък, и едвам карам с едната ръка, докато снимам пътя с другата. Накрая пристигаме пред голяма дървена арка, на която пише: Eagle’s Nest. Намира ето тук: 42.98041, 19.03167. Освен ресторантче има и няколко къщички за нощувка, и нещо като зона за къмпинг - равна и цялата с минзухари.







Мястото е уникално! Широко плато, кацнало на стръмни склонове, а в далечината му каньон. На висока маса, точно на ръба, домакините от този етно ресторант или каквото и да е са сервирали поръчката. Задължителна боб-чорба, салата и домашен сок от боровинки, поднесен в нещо като халба. Още, прясно изпечен хляб и разбра се, основно ястие - пастрмка с картофи (така казват на пъстървата), пиле със сметана и спанак, и свинско каре в топен сос с манатарки.







Показвам порциите нарочно, заедно с цялото приключение, за да изкажа абсолютната си удовлетвореност от организацията на това мероприятие. Разбира се, изпратих хвалебствено послание на собственика, дадох и допълнителни пари на водача ни, ей така за благодарност. Щото съм на мнение, че хубавите неща не трябва да се премълчават. Стига ни лошотията, която ни обгражда навсякъде и постоянно.

Приключение и вкусна храна. Стига вече! Сега съм вперил поглед в тишината и си мечтая за денят, в който ще дойда на подобно място и няма да мръдна с дни от там.











Така в обсъждане и разбор на преживяното с цялата група, размяна на контакти и поне час приказки за красивата природа наоколо, кафета – мафета, снимки, скачане на батут, за който има сили (познавам един такъв) и… денят поприключи. Трудно се разделяме с това невероятно място, но няма как, време е всеки да подхваща пътя си. А той точно тук е от хубав по-хубав.

[kvp155]

Ето и едно сглобено видео, което доста по-добре от мен ще покаже поне част от преживяно.


https://youtu.be/CenWntdsQTw

[loveforever]

Готино цамбуркане! Като патета или рибки
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Сега сме се запътили към един друг каньон, Видковац, който е на реката Сушице, но кемперската ми навигация отказа да ни води през националния парк. И не заради забрани и ограничения, а заради липса на път, в уж прясно обновената ѝ карта. Наложи се да ползваме Гугъл, който обаче не знае, че сме с кемпер, а не с кола и сега трябва да съм нащрек, от къде иска да ни прекара. Щото той си е голям мръсник и такива пътища измисля, че като нищо можем да се заклещим някъде, знам си го аз.









Все пак с повишено внимание и много спирания, не заради проблем с пътя, а заради красивите пейзажи наоколо, бавно слизаме до кристалните води на река Пива.









Още не сме се нарадвали на красотите в района и рязко отклонение ни повежда през безкрайните тунели, към другата част на Дурмитор. Издялани са директно в скалата и вътре са много зловещи, особено нощем, но друг път няма.





Стъмни се. Пътят стана неприятно тесен и стръмен. Мантинели няма, но и коли няма, което е добре за нашите габарити и тегло. Нагоре – надолу и пак много завои по път, който прилича по-скоро на велосипедна алея в парка. То и без друго сме си в национален парк, и може би трябва да се радвам, че изобщо има път.

До набелязаното място ни остават още 15 километра, но така взе да ми писва, че се паркирах на една от онези точки за наблюдение (43.19832, 18.99036), която точка също е отбелязана за посещение, но за следващия ден. Уморих се нещо, а и всички отдавна спят. Наместих се на заден, точно до края на отвесната скала, че изобщо нямаше друг избор, а опасността да се сурнем надолу ми изглежда напълно реална. Но какво да се прави, като единственото що-годе равно място се оказа това. Нито имам време, нито желание да търся друго. За всеки случай дръпнах ръчната докрай и подпрях задните колела с по един камък. После вдигнах и щорите, че ако види жена ми какво място съм избрал за нощувка, може да се стигне и до развод. Тя иначе е спокойна, но не винаги…

[loveforever]

Много каньони в тази Албания, много нещо ... и красиви!
А тази река Пива ми напомня за нашата Въча в частта и с язовира.

Интересно е било мястото за нощувка, особено щом е имало и допънитлна осигувка с камъни. Не зная как точно е изглежало вашето местенце, но аз си представих малка площадка на върха на висока скала. Голям кеф е да се събудиш изненадващо на подобно място - излизаш от кемпера, поглеждаш напред - безкрана шир, а надолу пропаст.
_________________
Магия в лилаво

[kvp155]

Е, не е като в „Кацнал на едно дърво“, но пък района е подобен, че и по-красив.

Ето как изглежда:


https://youtu.be/ribJUedo5aI

[kvp155]

Излишно е да казвам как се спи на 1500 метра над морето и на ръба на пропастта, и за всеки случай станах пръв, като побързах да отключа само най-безопасната врата. Щели сме да пием кафе навън, та нека поне излезем от правилното място. Едно спъване на прага и всичко ще свърши.









На сутрешно кафе винаги се прави добър разбор. Така след кратка справка в Гугъл се оказа, че другото ни място за посещение е на отсрещната страна на същият този каньон. Различен се оказа само ъгълът на наблюдение, заради който първо трябва да се спуснем до дъното на каньона, а после да се изкачим отново. Сигурно е голяма разликата, не знам, но след обстойна разходка наоколо, решихме, че мъките из тези тесни пътища, свирепи наклони и множество завои, не си заслужават по-различната гледка от тази сега.





Хората от близкото селце се поразмърдаха и дори един дойде, да зареди една от сергиите с продукти. Отрупа я с разни сувенири, местни продукти, гъби, мед и някакви ликьори. Явно сме нощували на ключово място, без дори да знаем, а ако не си тръгнем скоро може би ще пречим на нечии бизнес. Това са предположения разбира се, защото човекът излезе много разбран. Разказа ни, защо селото му се казва Недажно. Някога е трябвало на това място да се построи манастир, но местните не се съгласили и от там дошло името - Недажно - да не се даде. То е трудно да се нарече и село, че не преброих повече от 10-на разхвърляни във всички посоки къщи. Да не говорим, че всички са толкова малки, че сигурно вътре имат по една стая.



Това пък е най-обикновена купа сено, но оградена. Явно ако не е така дивите животни ще идват да си похапват от нея и за домашните няма да има.



Каньонът на който нощувахме се казва Видковац и е част от панорамната обиколка на Дурмитор. Местните предлагат подобна атракция с джип, но не знам как става наемането. Не че ни е нужно, но тук хората са много находчиви и много искат да покажат какво богатство имат. Развиват туризма си с пълна сила и интерес изобщо не липсва.





На дъното на каньона тече реката Сушице, която почти не се забелязва от тази височина. А малко по-нататък е участъка от друг каньон, Тара, който е най-дълбок в Европа - 1300 метра. С това той е вторият по дълбочина в света, веднага след този в Колорадо. Красиво е, даже много красиво, но ще поемаме нататък и това нататък няма да е в Черна гора. Наблизо е границата с Босна, където са част от следващите ни набелязани цели. Сега само трябва да преминем обратно през същия този крив маршрут, но нищо, поне ще му се порадваме на светло.









Селцата в границите на Дурмитор много си приличат. Всичките са от малко и малки къщи, а пък те са доста далеч една от друга. Почти всяко си има нещо като църква или параклис, където е и гробището. При вида на поредното такова спрях на оглед. Харесват ми тези места.







Спокойствие насред спокойствието. Това ми дойде първо на ум, веднага щом стъпих в тукашните гробища.





Продължаваме напред към стръмните спускания и множеството необработени тунели. Издялани са някога директно в скалите и са оставени така. На светло са като произведение на природата. Има някои с дупки в тавана и такива, които се разклоняват.













Тесният път свършва веднага след тунелите, направо в бреговете на река Пива. После продължава по широк и равен асфалт, досами водата, откъдето се откриват страхотни панорами.













Пътят ни води към граничният пункт Хум, който е доста атрактивен. Представлява стар дървен мост над р. Тара, от двете страни на който са двете държави – Черна гора и Босна с Херцеговина. Граничарите пък изпълняват задълженията си от няколко метални контейнера. По-малка, тясна и интересна граница никога не съм виждал.

Малко ми се размаза снимката, ама това е от бързане да си скрия телефона, че нали уж било забранено снимането по границите. Мислех си, че отдавна е отпаднало това, но уви, не е.





Минавахме по моста миналата година, на връщане от Доломитите, но не с кемпера, а като участници в едно рафтинг-преживяване. Кемперите ги зарязахме край реката. С бат Наско - Араратски се засякохме случайно тъдява и си рекохме, що пък да не направим един рафтинг по реката?





Сега ги гледам тези нашественици с лодки по таваните и ми изплуват разни спомени. Хубаво беше и много дълго, но водата през септември е твърде спокойна за истинско изживяване. Ако човек търси такова на това място трябва да дойде до края на април. Тогава пък ще умре от студ. Ама това за истинските приключенци не е проблем.

[kvp155]

В Босна сме отдавна и сме много гладни. Караме си по маршрута, но около нас е такава пустош, че няма ни едно капанче наоколо. Сигурно и такъв път сме избрали, но чак пък един ресторант да няма, не знам. На глад обаче не се издържа дълго и докато си го помисля гледам някаква река до нас. Рязко в ляво и ето ни до водата.



И няма кафета-мафета, направо вадя тигана, че ще припаднем вече. Риба не знам дали има в тази река, но ние си носим от Мурача, така че не ни и трябва.



Сянка, прохлада и много смокини на отсрещния бряг. Диви са и са доста дребни, но са вкусни. Само дето до тях се стига с плуване или поне с газене в приятно хладките води. Това в жегата не само не е проблем, но и често е задължително условие за истинска почивка. След дълго шофиране имено охлаждането с вода е толкова тонизиращо, че ако имаше как щях да го правя през час.



Други почивката я разбират така.



Но правила няма, кой, както иска.

Поне час разхлаждане в бистрите води ни дойде много добре. А още по-добре е, когато тези места ги открием случайно и в правилния момент. Тогава удовлетворението е пълно. Къде е това място разбрах чак сега, когато пиша и проверих в Нета (43.08737, 18.00142)

[loveforever]

Лелееее!
Разкошно е! Късче от рая!
Много ми хареса.
Надявам се да не съм разбрала погрешно че сте останали на това приказно местенце само час-два. Престъпно е ако е така. Аз бих отделила на подобна прелест поне 2 дни.
Иначе и аз почивката я разбирам досущ, като на последната снимка. Рамечтах се ...
_________________
Магия в лилаво

[kiko_n]

Ей , бях забравил какво е !
Благодаря за всичко споделено .
Евала за предложените емоции на тинейджъра , запомнящо се и различно от всичко около нас !